Тамара Лий
Войнствена любима (6)

ГЛАВА 5

— А, Мели! Идва брат ми, а не някой ухажор — запротестира Лиз-Ан, когато младата камериерка я застави да седне на табуретката и започна внимателно да разресва дългата й коса.

— Да, и двамата не сте се виждали повече от два месеца — напомни й Мели и ядно задърпа косата, която на места се беше сплъстила на топки. — Знаете, че той е доволен, когато изглеждате като лейди. Нима вие не искате да сте приятна на вид?

Мели беше права, разбира се. Макар Джилбърт да не изразяваше недоволството си гласно, не беше тайна, че той не харесва строгите прически и мъжките дрехи, предпочитани от нея. Да, за него беше готова да отстъпи, но за никой друг! Надяваше се, че усилията й ще бъдат възнаградени по някакъв начин, и се радваше, че той се завръща на шестия ден след освобождаването на Рейналф Уордю. Като се сетеше за този мъж, й се свиваше сърцето. Тъй като дните минаваха безметежни и еднакви, тя започна да изпитва увереност, че нищо няма да се случи и след завръщането на брат й. Надяваше се, че Уордю няма да нападне Пенфорк. Все пак се беше погрижила да укрепи защитата на замъка в случай, че грешеше. Но Уордю не се върна, а вече не изглеждаше вероятно да го направи.

Мели най-после престана да дърпа болезнено косата й. С въздишка на облекчение, Лиз-Ан се надигна, но Мели решително я натисна отново надолу и започна да навива косата й с горещата маша. Лиз-Ан изви тяло и изпищя уплашено, но Мели продължи да подрежда косата й на спретнати, равни букли. Най-накрая тя покри прическата с лек прозрачен воал, прикрепен със сребърна диадема. Лиз-Ан искаше незабавно да излезе от стаята, но Мели пъхна в ръцете й огледало. Докато гледаше отражението си от различни ъгли, Лиз-Ан изпита истинско задоволство и се засрами. Облечена в прекрасна зелена рокля, тя изглеждаше като истинска лейди, беше като картина на женствеността — точно такава, каквато мечтаеше да бъде, когато беше малко момиченце. Замислено опипа верижката, която висеше от пояса й. Обвини се в суетност, но продължи да се взира в образа си в огледалото. Да, Джилбърт щеше да бъде доволен.

— Прекрасна сте, милейди — възкликна Мели, доволна от усилията си да разхубави господарката си.

Лиз-Ан почувства как бузите й се стоплят и поруменяват. Смръщи вежди и отметна непокорния кичур, паднал на челото й.

— Хайде, ела — каза тя. — Искам да се уверя, че всичко е готово за посрещането на брат ми.

Когато слезе в залата, пътя й препречи едно момче на не повече от дванайсет години. То вдигна поглед нагоре и остана като ударено от гръм, като видя как изглежда тя. Реакцията му беше достатъчна, за да принуди Лиз-Ан да се втурне нагоре, за да смени дрехите си. Думите му обаче предотвратиха онова, което много щеше да прилича на бягство.

— От изток идват някакви ездачи, милейди — каза то задъхано. От възбудата и дългото тичане бузите му бяха придобили ален цвят.

Лиз-Ан се затича. Не се интересуваше от това, че отново не се държи като дама. Бързо прекоси вътрешния двор, премина по първия подвижен мост и се втурна през външния двор. Като стигна до входната врата, тя преметна полите на роклята през ръката си и започна да взема стъпалата, които водеха към върха на външната стена, по две наведнъж. Вече горе, разбута с рамо насъбралите се там мъже, за да вижда по-добре. Макар конниците да бяха още далеч, беше сигурна, че това е Джилбърт. Изведнъж конниците изчезнаха, защото се бяха спуснали от един далечен хълм в падината, но се появиха отново мигове по-късно, когато започнаха да изкачват следващия хълм. Лиз-Ан заслони очи с ръка, за да ги предпази от ярката слънчева светлина, и се облегна на назъбената стена, за да вижда по-добре. Беше изпълнена с вълнение, но и с несигурност. Не знаеше дали това е брат й. Съществуваше, макар и малка, вероятност замъкът да бъде нападнат от Уордю. Изминалите дълги седмици не бяха лесни за нея. Макар да презираше живота в двора, тя с радост щеше да придружи Джилбърт, ако не се страхуваше, че кралят отново ще започне да й търси съпруг и да настоява тя да се задоми. Точно така беше постъпил и миналата година, а сцената, която тя му направи, никак не беше приятна. Джилбърт се беше почувствал толкова неудобно, че не й беше говорил няколко дни след случката. Сега изпитваше несигурност, защото не знаеше как ще реагира той, като разбере, че е отвлякла Рейналф Уордю, а после го е освободила. Тя дълго беше размишлявала над случилото се и най-после се беше примирила с истината. Нетърпелива да си отмъсти, беше действала прибързано. Беше й трудно да си го признае, но беше вярно. Конниците отново се скриха от погледа й. Лиз-Ан обърна глава и видя, че зад нея е застанал Робърт Коултър, началникът на охраната. Той гледаше към хоризонта, а лицето му изразяваше загриженост. Слънцето не му пречеше толкова, колкото теренът, който непрекъснато скриваше конниците.

— Спуснете моста — нареди тя.

— Но, милейди…

— Не, не спорете с мен — прекъсна го тя. — Подгответе се да посрещнете брат ми както подобава.

Той стисна устни толкова силно, че всички забелязаха неодобрението му. Макар да изръмжа недоволно, той се завъртя на пети и отиде да изпълни нареждането й. Лиз-Ан отново посвети вниманието си на хълмовете. Когато групата конници се появи отново, стана ясно, че носи знамена. Техните яркосини, червени и жълти цветове блестяха на слънцето. Оръжията на ездачите отразяваха слънчевата светлина и им придаваха допълнителен блясък. Лиз-Ан се усмихна, но усмивката й беше краткотрайна. Като погледна повторно знамената, тя изведнъж разбра кои са конниците. Въздухът заседна в гърлото й, очите й се отвориха широко, а кръвта се дръпна от лицето й. Едно измъчено „не“ се отрони от устните й в момента, когато веригите на подвижния мост изскърцаха и той започна да се спуска. Този звук незабавно я върна към действителността. Обърна се към мъжа, който беше най-близо до нея, и сграбчи ръката му.

— Тичай, кажи им да вдигнат моста! Тичай!

Изненаданият човек премигна няколко пъти. Господарката му го побутна, за да го подкани да побърза, и той заслиза по стълбата. Мостът вече беше спуснат на три-четвърти от разстоянието, което трябваше да измине до земята, когато внезапно се закова на място. Миг по-късно той започна тежко да се издига нагоре. Наоколо цареше всеобщо объркване. Лиз-Ан въртеше глава и гледаше ту към моста, ту към бързо приближаващите се конници. Вече можеше да се види, че наброяват повече от сто силни мъже, които бясно пришпорваха конете. Тропотът на копитата заплашително огласяше цялата околност. Да, в сърцата на жителите на Пенфорк започна да се заражда страх. Виждаха, че се задава нещо недобро, и започнаха да слизат от стената и да се разпръскват. Макар да не знаеше какви са цветовете на Рейналф Уордю, Лиз-Ан не се заблуждаваше — не можеше да бъде никой друг. Той се беше върнал. Тя отчаяно започна да търси сред конниците техния водач, като пропускаше онези от тях, чиито дрехи не бяха украсени с цветовете на знамената. Погледът й беше прикован върху онзи, който яздеше начело, в центъра — мъж, който дори от това разстояние изглеждаше огромен. Косата му не се виждаше, защото главата му беше покрита и с шлем, и с качулка, но тя знаеше, че това е той. Кожата й настръхна, почувства студени тръпки да пронизват тялото й, а краката й се подкосиха. Като се хвана за ръба на стената, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и затвори очи с напразната надежда, че когато ги отвори, гледката пред нея ще бъде друга. Но нищо не се промени. Макар и изпълнена с напрежение, започна да обмисля алтернативите, които се разкриваха пред нея. Не преставаше да си повтаря, че Джилбърт може и да се върне навреме. Ако успееше да задържи Уордю, той сигурно щеше да се изплаши от завръщането на брат й и да побегне. Нито за миг не се усъмни, че Джилбърт ще се върне още този ден. Искаше го и вярваше в това. Мостът най-после се вдигна изцяло. Настана тишина, нарушавана само от тежкото дишане на събраните на стената мъже. А конниците вече бяха под нея. Рейналф яздеше вран жребец. Той вдигна поглед нагоре и обходи насъбралите се въоръжени мъже. Беше очаквал, че Джилбърт Балмейн вече ще се е завърнал в замъка, затова беше изненадан от слабата защита. Но можеше и да греши. Може би онова, което виждаше, не отговаряше на истината. Погледна към моста, който беше вдигнат направо под носа им.

— Какво мислите за всичко това? — Сър Уолтър Фортейн се осмели да прекъсне мислите на господаря си.

Рейналф не отговори на въпроса му, а продължи да гледа към укрепленията на замъка. Макар да изглеждаше солиден, той нямаше да е добре защитен, ако не им достигаха хора. Замисли се каква атака би могъл да предприеме. Имаше няколко възможности.

— Струва ми се, че господарят на замъка и хората му още не са се върнали — продължи да говори Уолтър. — Лесно ще го превземем.

Рейналф се усмихна. Движението на устните му напомни за заздравяващата рана под дясното око, която още го наболяваше.

— Ако е така, обзалагам се, че ще взема онова, за което съм дошъл, още преди да е станало обед.

Отново вдигна очи нагоре и видя, че на стената са се наредили шестима въоръжени мъже. Коя ли беше нейната фигура? Той се взираше в косите, подаващи се изпод шлемовете. Търсеше нейната непокорна черна коса. Самотна фигура, застанала вляво от другите, привлече погледа му. Да, трябваше само да отмести очи вляво, за да види богато облечената жена, която стоеше на покрива на кулата съвсем неподвижно. Единствено белият воал, покриващ лицето й, се вееше, нежно раздвижван от лекия ветрец. Бегло се запита коя ли може да е тя. От сигурни източници знаеше, че в Пенфорк няма други дами, освен лейди Лиз-Ан. Като сметна, че жената не е достойна за вниманието му точно сега, Рейналф щеше да отмести поглед от нея. Но точно в този момент ветрецът повдигна воала малко по-нависоко и той видя лицето й. Пое си дълбоко дъх и прикова очи в лейди Лиз-Ан. Макар да не можеше да бъде абсолютно сигурен от това разстояние, усещаше, че тя също е приковала поглед в него. Би дал всичко, за да може да види лицето й отблизо, да разбере каква е реакцията й. Сигурно вече беше разбрала, че това е той, макар от дрехите й да ставаше ясно, че е очаквала брат си. Да, Джилбърт не беше се върнал още. Нямаше да му е трудно да превземе Пенфорк. Тишината се проточи. Противниците се измерваха с поглед. Строени пред стените на замъка, хората на Рейналф търпеливо чакаха нарежданията му. Лиз-Ан започваше да става неспокойна. Като проследи погледа на Рейналф Уолтър видя дамата и също прикова поглед в нея.

— Това ли е тя, милорд?

Рейналф премигна.

— Да, това е лейди Лиз-Ан.

Истински приятел, безрезервно предан на господаря си, Уолтър беше единственият, на когото Рейналф беше разказал за краткото си пленничество. Сега единствен той се досещаше за различните чувства, които бушуваха в душата на господаря му под привидното му спокойствие.

В деня, след като беше освободен, Рейналф беше срещнал хората си, които го търсеха. Търсенето беше организирано от Уолтър. Беше решил да се ръководи от разума, а не от чувствата и беше отложил временно плановете си за отмъщение. Върна се в замъка Лангдън, за да завърши започнатото. Не даде на вбесения лорд Лангдън никакво обяснение за изчезването си. Беше работил и през деня, и през нощта, за да изглади недоразуменията между лорда и неговия васал. А вечер прекарваше колкото може повече време в компанията на господарката на замъка, Рейчъл, братовчедката на Лиз-Ан. Тя не искаше да говори за лейди Лиз-Ан, очевидно не я харесваше, но когато той настоя, най-после му беше разказала нещичко. От особен интерес за него беше сърдечната близост, която свързваше брат и сестра. Рейналф научи, че двамата са практически неразделни и че Лиз-Ан обикновено придружава брат си навсякъде дори когато той заминава по работа. Това обясняваше умението й да си служи с меча, но не обясняваше защо брат й й позволява да се държи като мъж. Трябвало е отдавна да я омъжи и да сложи край на това.

Сега Рейналф се запита дали Джилбърт Балмейн ще оцени услугата, която се готвеше да му направи. Отново вдигна очи към кулата и с тревога видя, че Лиз-Ан е изчезнала. Къде ли беше отишла? Смушка коня си и направи знак на Уолтър да го придружи. Част от мъжете вдигнаха оръжията си и също тръгнаха напред. Спряха са едва когато стигнаха в обсега на стрелите на защитниците. Вдигнаха щитовете си, за да се предпазят. Също с вдигнати щитове, Рейналф и Уолтър продължиха да вървят напред, докато стигнаха до пълния с вода ров.

— Аз съм барон Рейналф Уордю — извика гръмогласно той. Чуха го всички, които се намираха във външния двор, а дори и онези, които бяха във вътрешния. — Нареждам ви да се предадете и да спуснете моста незабавно.

Тишина.

— Кой ще говори от името на хората, които се намират в замъка? — запита той, когато му се стори, че тишината се проточи безкрайно.

— Аз!

Рейналф и Уолтър обърнаха глави едновременно и видяха зелената рокля на лейди Лиз-Ан да се подава между укрепленията на кулата. Рейналф не беше изненадан.

— Ще се предадете ли?

Нейният отговор беше стрела, която изсвистя пронизително в хладния утринен въздух и се заби в земята точно пред коня му. Животното изненадано изцвили, изправи се на задните си крака и щеше да побегне, ако господарят му не го беше заставил да остане на мястото си. Хората на Рейналф изстреляха няколко стрели по посока на Лиз-Ан, но тя вече не се виждаше. Ядосан, Рейналф направи знак на хората си да прекратят стрелбата.

Отново се възцари тишина, много скоро нарушена от извисил се над стените глас.

— Това беше само предупреждение, Рейналф Уордю. Следващата ще се забие в сърцето ти.

— Ако бях на твое място, не бих си играл с търпението й — предупреди го Уолтър и се вгледа в сериозното му лице, което се виждаше под вдигнатия шлем.

Със здраво стиснати устни, Рейналф му хвърли поглед, който го накара да замълчи.

— Покажи се, лейди Лиз-Ан — нареди Рейналф.

— Съжалявам, но трябва да ти откажа.

— Покажи се! — повтори той. — Няма да ти причиня зло.

— Ха!

Рейналф потисна надигащия се гняв.

— Не бива да се пролива кръв — предупреди той.

— Само твоята кръв ще се пролее — каза тя предизвикателно. — Брат ми вече е на път за дома и ще защити и дома си, и мен.

Точно както предполагаше и той.

— Мисля, че няма да стане така — отговори й Рейналф. Не беше замислял измамата, но лъжата, като че ли сама се изплъзна от устата му. Думите му произведоха желания ефект. Лиз-Ан предпазливо се показа над стената с насочен към него лък. Беше сама. Въоръжените мъже отдавна се бяха скрили от погледа му. Като я видя, Рейналф неволно се усмихна. Успя да потисне смеха си, за да не го чуе тя. Облечена като истинска лейди, мека и женствена, тя не отговаряше на вече изградената му представа за нея. Външният й вид контрастираше с войнственото й поведение. Той присви очи и започнала изучава лицето, отчасти скрито от лъка. Косата й се подаваше изпод воала. Къдриците вече не бяха подредени в прическа, бяха се изплъзнали от диадемата и висяха свободно. Едното й око беше затворено. Другото не премигваше. Следеше посоката на стрелата.

— Мили Боже, Рейналф, вдигни щита, предпази се! — възкликна Уолтър. — Тя иска да те простреля!

Рейналф не се помръдна, за да не прекъсне визуалния контакт с нея. Това беше изпитание на волята и той беше решен да излезе победител.

— Какво си направил с брат ми? — запита тя най-после.

— Той е жив — отговори Рейналф, като пренебрегна неприкритата изненада на Уолтър.

Ръката на Лиз-Ан трепна.

— Къде е той?

— Уверявам те, че е в безопасност. Засега…

Дишането й се учести.

— Къде е той? — запита тя повторно.

Той доближи коня си до ръба на рова.

— Мога да те заведа при него — предложи.

— Нямам намерение да отида където и да било с теб!

— А аз няма да си замина без теб дори това да означава смъртта на хората ти. — Даде й време да осмисли думите му, преди да продължи: — От теб зависи съдбата на хората ти и тази на брат ти, Лиз-Ан от Пенфорк. Давам ти дума, че ако се предадеш, няма да се пролее ничия кръв.

Лиз-Ан продължи да стои предизвикателно на стената. Не му отговори. Едва сега насочената към него стрела го разтревожи. Не защото мислеше, че тя ще го простреля, а защото тя щеше да се умори да опъва непрекъснато тетивата. И тогава можеше да я отпусне инстинктивно. Готов за това, той стегна мускулите на ръката, която държеше щита. Когато тя отново проговори, той трябваше да напрегне слуха си, за да я чуе.

— Ще сключа сделка с теб.

Предвкусвайки победата, той се усмихна.

— Не си в положение, в което можеш да сключваш сделки, лейди Лиз-Ан.

— Как предпочиташ да ме вземеш — жива или мъртва, Рейналф Уордю? — извика тя сърдито и отметна воала назад.

— Естествено, че те предпочитам жива.

— Тогава ще се съобразиш с исканията ми.

Не му харесваше да го принуждават да прави отстъпки. Особено пък тази жена, и то пред хората му. Обиден, стисна и отпусна юмруци няколко пъти.

— И какви са твоите условия?

Кратка пауза, а после:

— Ще дойда с теб доброволно. В замяна на което ти няма да влизаш в замъка.

Той обмисли предложението, сметна, че е приемливо, и кимна.

— И?

— Това е всичко.

Рейналф се усмихна. Тя беше пропуснала да се спазари за собствената си безопасност — съществен пропуск. Щеше да бъде доволен да отхвърли поне едно от исканията й, но тя не му даде тази възможност. Погледна към Уолтър, който следеше разговора внимателно и с интерес и който очевидно се забавляваше. На Рейналф обаче не му беше забавно. Той отново погледна към Лиз-Ан.

— Спорът ми е с теб, Лиз-Ан. Следователно ще удовлетворя искането ти. Хайде, покажи се. Нищо лошо няма да се случи на Пенфорк и на хората ти.

— А на брат ми?

— Да, Джилбърт е добре.

— Бих искал да ми дадеш дума сега — настоя тя.

Той вдигна меча си.

— Кълна се!

Тя свали лъка. А после ги стресна, като го вдигна бързо и изстреля две стрели от чисто предизвикателство. И двете достигнаха целта си — разкъсаха две от знамената.

— Няма да ти бъде лесно въпреки сделката, Рейналф Уордю — предупреди го тя и се скри от погледа му.

— Не съм и очаквал друго — прошепна той. Все пак беше спечелил.

Сама горе на стената, Лиз-Ан остави лъка на земята и коленичи между кулите. Отправи мълчалива молитва към небето с надеждата, че Бог не я е забравил, въпреки че през последните години не мислеше много често за него.

— Имам нужда от теб, ако още си там — каза простичко.

Само мисълта за онова, което Уордю се канеше да направи с нея, караше сърцето й да тупти силно, неудържимо. Сигурна беше, че когато получи удоволствието си, той ще я убие. Дали щеше да постъпи така, или щеше да я даде на хората си? От очите й потекоха сълзи. Болеше я, защото жаждата за отмъщение я беше довела дотук. Слезе във вътрешния двор, където хората й се бяха събрали и я чакаха. Тя мълчаливо се втренчи в тях.

Бяха изплашени, жените притискаха децата до полите си, а мъжете отбягваха погледа й. Дори Робърт Коултър не посмя да я погледне.

— Всичко ще бъде наред — каза уверено тя. — Лорд Джилбърт ще се върне съвсем скоро. Той ще знае какво да направи.

Хората започнаха да шепнат недоволно, но млъкнаха, когато Самюъл и Луси излязоха напред.

— Милейди! — Самюъл взе дланта й в своята. — Сигурен съм, че не мислите да се предадете?

— Нямам избор, Самюъл. Трябва да мисля за доброто на хората си и… на Джилбърт.

— Мисля, че той блъфира. Лорд Джилбърт няма да се остави да го заловят така лесно.

— А аз не мога да бъда толкова сигурна. — Тя леко издърпа ръката си. — Рискът е прекалено голям. — Обърна се към капитана на охраната. — Робърт, спусни моста.

Той кимна и се отдалечи неохотно.

— И вдигни решетката само толкова, колкото да се провра под нея. После незабавно я спусни, разбра ли?

— Да.

— Не, милейди! — извика Мели и я прегърна. — Не можете да постъпите така!

Лиз-Ан я дари с кратка прегръдка, а после се освободи от ръцете й.

— Трябва да го направя.

— Ще дойда с вас.

— Не, ще отида сама.

Мели отстъпи. Беше прехапала долната си устна. На лицето й бяха изписани множество чувства, което говореше, че сериозно обмисля нещо. Когато най-после взе решение, наведе глава.

— Ще имате нужда от защита и подкрепа — заяви тя, вдигна полите си и затършува под тях. След малко извади оттам една кама и я подаде на Лиз-Ан.

След кратко колебание, Лиз-Ан я прие. Вдигна полите си и я скри. За втори път тази сутрин мостът беше спуснат. Тя направи опит да се усмихне.

— Благодаря ти — каза тя, но не срещна погледа й.

Мели вдигна ръка и, за изненада на Лиз-Ан, оправи воала й.

— Ако изглеждате като дама, той няма да има избор и ще трябва да се отнася с вас като с такава.

Лиз-Ан не мислеше така, но не искаше да обезкуражава момичето. Позволи на Мели да оправи косите и диадемата й.

Мостът почти беше опрял в земята. Тя изправи рамене и застана пред решетката. За първи път в живота си се опита да каже „Отче наш“ наум. Понякога думите бягаха и й се наложи да се рови дълбоко в паметта си. Толкова отдавна беше… Сърцето й биеше лудо, кръвта бучеше в ушите й. Веригите проскърцаха за последен път и мостът се съедини със земята. Лиз-Ан си пое дълбоко дъх. Успя да събере достатъчно смелост, за да не побегне. Вдигна брадичка и втренчи поглед напред. Решетката изскърца и се вдигна на височината на кръста й. Тя се наведе, мина под нея и стъпи здраво на дървените греди. Когато тръгна по моста, решетката отново се спусна. Лиз-Ан и Рейналф не отделяха поглед един от друг, застанали изправени от двете страни на моста. Нито един от двамата не се помръдна.

Лиз-Ан беше тази, която направи първата крачка — най-трудната. Прекоси моста с достойнство, без да спре и без да се обърне назад. Застана в другия край на моста, защото реши, че той трябва да я посрещне там. Рейналф я разбра, слезе от коня и тръгна към нея. Лиз-Ан забеляза, че той не куца, макар кракът му да не беше особено гъвкав. Очевидно раната беше останала без последствия. Той спря пред нея. Струваше й се, че се извисява, макар тя също да беше висока. Когато беше прикован към стената, не й изглеждаше така огромен. Беше сигурна, че снаряжението го кара да изглежда такъв сега. Скръсти ръце на гърди и погледна предизвикателно лицето, което отчасти се подаваше под шлема. Макар да не показваше страха си, тя водеше вътрешна борба, която заплашваше да отнеме разсъдъка й. А Рейналф беше изненадан от нейната неустоима женственост. Да, тя беше непокорна, но беше истинска, съвършена жена. Харесваше му блясъкът на зелените й искрени очи, харесваха му гъстите й черни мигли, които хвърляха нежни сенки по бузите й, харесваха му леко извитите й вежди. И устните й — с идеална форма и с цвят на роза. Тялото му реагира мигновено. Наложи му се да стисне зъби, за да се пребори с надигащото се желание. Господи, това същата жена ли беше? Дали пък тя нямаше сестра? Очите му се плъзнаха надолу и се спряха на гърдите й, ясно очертани под роклята. Смръщил вежди, следеше как те се вдигат и спускат. Дишането й беше учестено. Погледна още по-надолу — там, където косата й нежно галеше хълбоците. И отново му се наложи да скръцне със зъби и да свие длани в юмруци. Напомни си, че беше спечелил и че сега всичкото време на света е негово. Без предупреждение, той посегна с ръка и вдигна воала й. А после хвърли и него, и диадемата, в рова. Неочакваното му действие я свари неподготвена и наруши привидното й спокойствие. Тя отстъпи изненадана назад, но Рейналф я задържа. Огромните му длани обхванаха раменете й. Той я дръпна към себе си. Само няколко сантиметра деляха лицата им едно от друго. Лиз-Ан не премигваше. Ето ги студените гневни очи, които я преследваха в безсънните й нощи. Бяха толкова тъмни, че не можеше да се каже къде започва зеницата.

— Страхуваш ли се от мен? — подигра й се той и топлият му дъх раздвижи косата на слепоочията й.

Да, страхуваше се, но никога нямаше да си го признае.

— Да се страхувам от теб? — отвърна тя, като гласът й ставаше по-висок с всяка произнесена сричка. — Нима плътта ти не носи белезите, оставени от моя меч?

Ръцете му обхванаха раменете й още по-здраво. Около устните му се появи бяла ивица, толкова голямо беше напрежението, на което беше подложен. Тя трепна, но не се предаде.

— Не, никога няма да предизвикаш страх у мен — излъга тя. — И помни, че съм те предупредила. Никога не заставай с гръб към мен.

И какво? — запита се тя. — Нима ще забиеш нож в гърба му? Страхливка. Дори когато трябваше само да замахнеш с меча, ти не събра сили да довършиш започнатото.

Да, това бе същата жена, помисли си Рейналф, макар и облечена като лейди. Не очакваше от нея да се унижи, но мислеше, че ще прояви достатъчно разум да сложи край на враждебността, породила се между тях от самото начало. Всяка друга жена би се опитала да използва красотата и чара си, за да уталожи гнева му, но не и Лиз-Ан Балмейн. Тя не приличаше на никоя друга представителка на нежния пол. Имаше още много неща, които щеше да научи за нея.

— Имаш късмет, че не си сама — предупреди я той и отслаби малко хватката.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Не искаш да ме биеш пред хората си? — Тя се усмихна. — Наистина си много изискан, милорд.

— Бързо схващаш — каза той и се усмихна на използваното от нея обръщение.

Изненадата в погледа й бързо прерасна в гняв. Той хвана брадичката й с облечената си в ръкавица ръка и повдигна лицето й към своето.

— Трябва да запомниш, че сега аз наистина съм твой господар, Лиз-Ан. Ти ми принадлежиш.

Възражението беше на върха на езика й, но последвалите му думи я накараха да преглътне отговора си.

— Имаш ли някакво оръжие?

Колебанието й продължи малко по-дълго от необходимото.

— Няма защо да се тревожиш. Оставих лъка си — каза остро тя. Това, все пак, беше истина.

Но той прозря лъжата. Ръцете му рязко се спуснаха към кръста й. Опипваше тялото й, за да види дали не носи оръжие. Дланите му следваха всяка негова извивка.

— О! — Лиз-Ан беше възмутена. Изви се и успя да се изплъзне.

Въпреки усилията си, той не можа да я хване отново. Наложи му се да свали ръкавиците си.

— Бих искал да видя какво криеш под полата си. Вдигни я!

Тя постави ръце на хълбоци и го загледа предизвикателно. Очите й блестяха.

— Няма!

Той направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад.

— Подчини ми се, Лиз-Ан! Ако ли не, ще разкъсам дрехите ти!

— Няма да го направиш!

— Ще го направя — заплаши той с глас — тих и нежен, но криещ огромна заплаха.

С една-единствена дълга крачка той стопи разстоянието, което ги разделяше. Тя щеше да възрази отново, но един поглед към лицето му беше достатъчен, за да се откаже. Разбра, че ще изпълни заканата си без колебание. Стисна зъби и вдигна полата си до коленете. Рейналф се наведе и постави длани на глезените й. Изчервила се от срам, Лиз-Ан гледаше право напред. По дяволите камата, мислеше си тя. Той истински се радваше на унижението й. Смръщи вежди още по-силно, защото й се стори, че хората му също се забавляват неимоверно. Беше изненадана и разтревожена, че по тялото й преминаваха тръпки всеки път, когато топлите пръсти на Рейналф се докоснеха до кожата й. Нарочно или не, той започна да гали вътрешната част на бедрата й. С широко отворени очи и останала без дъх, тя беше втренчила поглед в него. Той се усмихваше! Наистина се усмихваше! Усмивката му беше широка и дяволита и той не си правеше труда да я крие! С очи, приковани в нейните, измъкна камата. Топлото острие се плъзна по кожата й. Когато той се изправи, тя си пое дълбоко дъх и най-после отмести поглед встрани. Макар да не беше сигурна какво би могъл да прочете в тях, знаеше, че в момента е особено уязвима. Рейналф въртеше оръжието в ръцете си. Когато го разгледа, вдигна въпросително вежди. Лиз-Ан оправи полата си, погледна го крадешком и сви рамене.

— Длъжна бях да опитам.

— Ти ме разочароваш. Мислех, че можеш да се справиш много по-добре.

Очите й започнаха да мятат мълнии.

— Оръжието няма значение. Аз ще ти причиня по-голямо зло.

— Хм. — Той се замисли над скритата заплаха в думите й, а после се усмихна. — Както каза ти, хората са по-опасни от оръжията.

Хвърли камата настрани и впи очи в нейните.

— Три пъти, Лиз-Ан, ти се удаде възможност да ме убиеш. Първия път с кама, втория път с меч, а третия — със стрелата си. И трите пъти не успя.

— Грешка, която възнамерявам да поправя!

— Да, сигурен съм, че ще се опиташ.

Реши, че вече са изрекли достатъчно приказки. Сграбчи я за ръката и я дръпна към коня си. Лиз-Ан се опитваше да забие пети в земята. Когато видя, че тя се съпротивлява, той я вдигна на ръце.

— Къде е брат ми? — попита тя за пореден път.

Той се престори, че не е чул въпроса й, и се обърна към Уолтър.

— Тя ще язди с теб — каза той и не изпита никакво съчувствие към него, като видя, че задачата никак не му е по сърце.

Рейналф обаче нямаше доверие на себе си. Не беше в природата му да удря жени, но през последните няколко минути едва се сдържаше да не го направи. Без съмнение, тя щеше да продължи да го напада с думи. Ясно съзнаващ, че у него се надига гняв, реши да си почине за малко от острия й език. Лесно му беше да я постави на гърба на коня на Уолтър. Тя веднага се опита да слезе и почти успя. Конят се уплаши и отскочи встрани. Рейналф обаче успя да я задържи, докато Уолтър се качи на коня и се погрижи за Лиз-Ан. Той обхвана кръста й с едната си ръка и здраво я притисна към гърдите си. Направи това с явно неудоволствие, на което Рейналф не обърна внимание. Лиз-Ан бурно заизвива тяло. От устните й се сипеха ругатни, крайно неподходящи за една дама. Рейналф сграбчи бедрото й.

— Добре ще бъде да си спомниш, че изпълняваме твоите условия, Лиз-Ан — каза той гневно. — Ако спазиш твоята част от сделката, и аз ще спазя моята. Хайде, покажи, че притежаваш достойнство и можеш да се подчиняваш на съдбата.

Тя замръзна.

— Ще ме заведеш ли при брат ми? — настоя. — Искам да се уверя, че не му се е случило нищо лошо.

— Не — отговори Рейналф и се извърна. Сега не му беше нито мястото, нито времето да й разкрива лъжата, която си беше позволил. Не се съмняваше, че ще му е много трудно да се справи с нея, когато тя узнае истината. Престори се, че не е чул въпросите и заплахите, с които тя го обсипа. Възседна коня си и започна да се отдалечава от Пенфорк. Уолтър го последва. Въпреки че неговият кон носеше двоен товар, той не изоставаше.

Лиз-Ан погледна през рамо към дома си и очите й се напълниха със сълзи. Отново вдигаха моста и скърцането на веригите прорязваше тишината. Но дори този звук заглъхваше все повече и повече, заглушен и от тропота на конете. Тя потисна риданията си. Облегна се на Уолтър и затвори очи.