Тамара Лий
Войнствена любима (23)

ГЛАВА 22

През следващите няколко дни отношенията между Рейналф и Лиз-Ан не се подобриха. Той остана все така далечен и като че ли недостъпен. Беше ядосан, че не е споделила с него онова, което знаеше за Филип. Остави я да се грижи за раната му, но рядко й говореше. Отношението му причиняваше болка на Лиз-Ан, но тя си отказа утехата на самосъжалението. Смяташе, че е неин дълг да понесе гнева на съпруга си.

А през същото това време напрежението в отношенията между Джилбърт и Рейналф значително намаля. Лиз-Ан, макар и отдалеч, без да се намесва, наблюдаваше как тяхната враждебност постепенно премина в колеблива дружба. Макар да беше доволна от този обрат, той я накара да се почувства още по-нежелана. Те винаги разговаряха насаме, като че ли нейното присъствие им пречеше.

Тя спеше на твърда пейка в голямата обща зала, но сънят й беше неспокоен. Затова вината беше на обърканите й мисли. Всеки ден тя изправяше гордо рамене и продължаваше обиколката си на замъка. Искаше да се запознае с всичко и всекиго в него. Понякога се обезкуражаваше от това, как я посрещаха местните хора. Но не беше изненадващо, като се вземеше предвид, че беше сестрата на онзи, който ги беше поставил под обсада. Да, хората не бяха настроени приятелски към нея. Те дори се отклоняваха от пътя си, за да я избегнат. Дори появата на Джилбърт не успяваше да лиши една стая от обитателите й толкова бързо, колкото нейната. За тях като че ли нямаше значение фактът, че беше съпруга на Рейналф. Дори лейди Зара, която беше започнала да се отнася с нея малко по-топло, гледаше бързо да приключи разговора и винаги й се противопоставяше. Не трябваше да си кой знае колко интелигентен, за да се досетиш, че хората няма да те приемат, докато това не стори господарката им.

Когато се запозна със замъка, Лиз-Ан започна да прекарва по-голямата част от времето на двора. Гледаше с копнеж как хората на Джилбърт и Рейналф се упражняват в бойните изкуства, как се готвят за битката с хората на Чаруик. И, както винаги, никой от тях не искаше да премери силите си с нея. Така че тя трябваше да се задоволи с това да отчита грешките им и да си представя, че на тяхно място би се справила по-добре. Това й беше достатъчно… за известно време.

 

Вечерта на четвъртия ден почувства, че студенината в отношенията й с Рейналф се е проточила прекалено дълго, затова изкачи стъпалата към стаята му. Затвори тихо вратата след себе си, облегна се на дървените греди и се загледа в неподвижното тяло на Рейналф. Нощта хвърляше неясни сенки по лицето му. Нервна, но твърдо решена, събра цялата си смелост, отиде до леглото му и започна да се съблича. Когато остана само по тънката си долна риза, отметна завивките и легна до съпруга си. Усети как той се вцепени, когато голото й бедро се потърка в неговото. Това беше почти достатъчно да я накара да скочи от леглото, но тя се пребори с този импулс и се притисна в него.

— Какво си мислиш, че правиш, Лиз-Ан? — попита я с леко раздразнение.

Тя дръпна завивките чак до раменете си, вдигна глава и срещна погледа му.

— Сега съм твоя съпруга — каза смело. — Мисля, че не е необходимо да търся удобства другаде, като мога да ги намери в твоята стая.

— Значи се умори да спиш в общата зала заедно с другите? Да не би там да е студено или прекалено задушно, или пък просто не подхожда на положението ти?

Тя прехапа устни, за да не даде воля на гордите думи, които напираха на устните й. Поклати глава.

— Не, много съм самотна.

Като размисли малко, той плъзна пръсти в косата й и погали тила й.

— Не знаех, че искаш да останеш при мен — каза с глас, нежен като ориенталска коприна.

Тя потръпна и затвори очи, за да се наслади по-пълно на сладостното усещане. А после повдигна клепачи и се взря в черните му като маслини очи. Нервно прокара език по горната си устна.

— Да, искам да спя в леглото ти, Рейналф — каза тя, макар признанието да нараняваше гордостта й.

— Защо? — Гласът му беше дрезгав. Пръстите му се плъзнаха по-надолу и започнаха да разтриват мускулите на врата й.

— Жената трябва да спи в леглото на съпруга си — каза тя неуверено. Напрежението в тялото й започваше да се стопява. — Иначе между тях няма да цари мир.

— А ти искаш мир?

— Да, бих искала никога да не се караме.

По дяволите, и той желаеше първата си брачна нощ! В този момент не беше нужно много, за да може Рейналф да прекоси невидимата граница, която беше издигнал помежду им, и да задоволи страстта си. Той обаче успя да запази контрол над плътските си желания.

— Какво те убеди, че не аз съм извършил ужасните престъпления, в които преди ме обвиняваше?

Тя въздъхна.

— Сър Уолтър ми каза, че трябва да се оставя да ме води сърцето, а не разумът. А сърцето ми казва, че не ти си виновен.

Уолтър й беше дал подобен съвет? Сериозният, винаги трезвомислещ Уолтър? Каква ли магия беше сторила над него, за да изтръгне от устните му такива думи? Рейналф беше силно озадачен. А после се сети за вниманието, с което Уолтър се отнасяше към майка му, и смръщи вежди. Да, дълбоко в подсъзнанието си винаги беше усещал връзката, която съществуваше между майка му и Уолтър, но досега не беше я признавал дори пред себе си.

Следващите думи на Лиз-Ан го изтръгнаха от размисъла му.

— Дори преди да се оженим, сърцето ми подсказваше истината, но аз не исках да се вслушам. Бях много уплашена. — В гърлото й напираха сълзи и тя едва успяваше да ги сдържа. — И когато видях, че нямаш белег, пак се съмнявах в твоята невинност. И тогава сърцето ми говореше, но аз не слушах. Ах, Рейналф, толкова съжалявам!

Тя сгуши глава на рамото му.

— Но защо не изказа пред мен всичките си съмнения още тогава? Щеше да спестиш много болка и на двама ни.

— В началото бях сигурна, че ти си нападнал лагера ни. И мислех, че негодник като теб няма да остави жив онзи, който знае ужасните му тайни. Та нали убиецът…

Тя заплака мълчаливо и сълзите й започнаха да падат върху голите му гърди. Плачеше бурно, защото дълго, много години, беше сдържала мъката си. Рейналф я погали по косата и започна да шепне в ухото й успокоителни думи. Въпреки това тя продължи тихичко да хълца.

— Никога вече — каза той, като я галеше нежно по гърба, — никога вече няма да плачеш заради това. Разбираш ли ме?

Тя вдигна глава.

— Ти ми забраняваш утехата, която носят сълзите?

— Не ми харесва, че си тъжна — призна той. — Не искам повече да плачеш заради случилото се. Плака достатъчно и за два живота.

Вярно беше, но на нея не й харесваше някой да й казва какво може и какво не може да прави.

— Свърших с плача… засега — каза тя, — но не мога да обещая, че винаги ще успявам да сдържам сълзите си.

Рейналф харесваше огнения й темперамент и долавяше неговата изява в думите й. Точно той беше причина за възмущението й. Всичко щеше да бъде наред.

— Ти ме предизвикваш — мен, твоя съпруг и господар? — попита я той шеговито.

— Това не е предизвикателство! — каза тя, като застана на колене до него. — Не можеш да кажеш на някого кога да даде израз на чувствата си и кога да ги потиска. Много по-сложно от това е. Аз не съм кукла, на която можеш да дърпаш конците, и ако очакваш от мен да се държа като такава, съпруже, между нас никога няма да има мир.

Той не можеше повече да се сдържа и смехът му огласи стаята, изпълни я и заплашваше да се разлее и извън нея — звънък и щастлив.

— Защо се смееш? — попита го тя.

Той сериозно поклати глава.

— Доволен съм от теб, съпруго моя, харесваш ми. Това е всичко.

— Доволен си от мен? Тъй като кралят те застави да се ожениш за мен, мисля, че никога не би могъл да бъдеш доволен от мен.

Той я погледна внимателно. В стаята беше станало доста тъмно и фигурата й тънеше в сянка. Не можеше да долови нищо друго, освен контурите на тялото й.

— Кралят не ме е заставил, Лиз-Ан. Аз сам поисках ръката ти от него.

Той беше поискал да се ожени за нея… Изявлението му я накара да онемее от изненада.

— Защо? — успя да каже миг по-късно. — Но нали отхвърли предложението на краля да спориш с другите за ръката ми?

Той сви рамене.

— Това е нещо, върху което все още трябва да размисля сам.

Тя плесна с ръце и каза:

— Добре. Така поне ще има едно нещо по-малко, за което да се чувствам виновна.

Рейналф остана мълчалив дълго време, а после протегна ръка към нея. Тя колебливо положи глава на рамото му и постави длан на гърдите му. И почувства колко силно бие сърцето му. След минута той тихо каза:

— Всеки път ли, когато ме погледнеш, ще си спомняш за онова, което ти е сторил брат ми?

— Споменът избледнява с всеки изминал ден. Когато те видях за първи път в замъка Лангдън, ми се струваше, че се е случило едва вчера. А сега ми се струва, че е било отдавна.

Не точно този отговор очакваше той, но трябваше да се задоволи с него.

— Цяло щастие е, че ни събра тази трагедия, Лиз-Ан, аз съм благодарен на съдбата.

Тя се притисна в него. Рейналф се усмихна, зарови лице в косите й и вдъхна аромата им.

— Рейналф.

— Шшт. Заспивай. Ще отложим още малко нашата сватбена нощ.

Тя понечи да протестира, но после осъзна, че той много правилно е преценил душевното й състояние. Беше объркана, не знаеше, че може толкова лесно да разгадае вътрешния й мир. Откъде се беше сетил, че й е нужно неговото докосване, че копнее отново да изпита огненото преживяване на страстта, която беше запалил в нея? Не можеше да заспи. Лежа неподвижна, както й се стори, цели часове. Макар умът и съзнанието й да бяха изтощени, тялото й не беше. Всяка негова част, която се допираше до Рейналф, изпитваше неясна болка, като от копнеж. Не й помагаше това, че Рейналф също лежеше буден, че дишането му беше неравномерно, че сърцето му биеше лудо. Тя въздъхна, отблъсна ръката му и отиде в края на леглото, за да не усеща обезпокояващото му присъствие. Нямаше друг начин, по който би могла да си осигури поне малко сън тази нощ. Но той я последва и се притисна в гърба й, прегъна колене, за да ги опре в бедрата й. Чувстваше се прекрасно така. Неговото твърдо мускулесто тяло приемаше формата на нейните меки извивки и като че ли потъваше в нейното. Тя нададе стон на желание и се притисна в него. Потърка бедрата си в неговите. Той не й отговори. Тогава тя постави длан на гърдите му и го отблъсна.

— Ти вече не ме желаеш? — Думите й го обвиняваха, но в същото време издаваха горчивината й. Гласът и беше болезнено напрегнат.

— Лиз-Ан — отговори той, — просто не мога да те любя с тази рана.

— Тогава не ме докосвай!

— Какво? — извика той.

— Казах: „Не ме докосвай!“ — Тя се отдръпна от него. — Не мога да спя, когато си толкова близо до мен.

Рейналф объркано премигна. Не беше очаквал подобно признание от нея. По дяволите, дори думите й го възбуждаха. Той я дръпна в средата на леглото, преметна крака си върху нейните и се надигна на лакът, за да се взре в очите й.

— Сигурно е заради съпругата ти — каза тя, без да се постарае да прикрие болката и нещастието си. — Още я обичаш, въпреки че е мъртва.

— Арабела? — Тялото на Рейналф се напрегна дори само при споменаването на името й. — Не знаеш какво говориш, Лиз-Ан.

— Така ли? Не си ме докосвал от нашата първа нощ.

— Уверявам те, че това няма нищо общо с нея. Да ме прости Господ, но аз дори не съжалявам за смъртта й.

— Защо?

Рейналф не искаше да говори за това, но знаеше, че трябва да й даде обяснение. Въздъхна.

— Тя беше студена и мълчалива жена и непрекъснато ми изневеряваше. Не беше девствена дори преди да се оженим, макар да ме излъга, че е такава.

Лиз-Ан изпита огромно облекчение. Но после й хрумна друга мисъл.

— А ти беше ли й верен, Рейналф?

Чакаше отговора му със затаен дъх. Мислеше, че такава ще бъде съдбата и на нейната женитба. Все пак баща му не беше останал верен на лейди Зара.

— Да — каза той. — В началото.

Сърцето й се сви. Думите му й причиниха болка, каквато тя не смяташе, че е възможна. Рейналф усети тревогата й и я притисна към себе си.

— Не искам да те лъжа, Лиз-Ан, но мога да ти обясня. — Той нежно прокара пръст по шията й. — Всеки от нас живееше свой собствен живот, макар да споделяхме един и същи дом. Арабела си имаше своите любовници и затова се наложи и аз да си намеря такива.

Лиз-Ан сграбчи ръката му.

— И аз ли трябва да очаквам, че ще ми се наложи да те деля с друга?

— Само ако на мен ще се наложи да те деля с друг. — Говореше съвсем близо до ухото й. Топлият му дъх накара космите по врата й да настръхнат. — А нямам намерение да го допусна, Лиз-Ан. Бих убил всеки, който се осмели да те докосне. Ти си моя.

— Но Арабела… — поде тя.

Той постави пръст на устните й.

— Аз не исках Арабела, нито пък тя ме искаше. Но теб те желая, Лиз-Ан, желая те по-силно, отколкото съм желал която и да било друга жена. Разбираш ли ме?

Тя кимна. Обвиняваше себе си за неоправданата надежда да чуе от устата му, че я обича. Да, той я желаеше. И това беше всичко. Беше благодарна на мрака, защото скри сълзите, които се затъркаляха по бузите й.

— Ако не Арабела те държи далеч от мен, тогава какво? — Тя го целуна леко по устата.

— Чаках теб.

— Мен?

— Да — каза той, отметна завивките и повдигна долната й риза. — Чаках твоето съгласие, мадам. — Дланите му обхванаха гърдите й.

Лиз-Ан се усмихна, защото си спомни спора, който беше последвал първата им интимна нощ, и думите, които беше изрекла тогава.

— Ами раната ти? — промълви едва чуто, когато през тялото й преминаха вълни на удоволствие.

— Има и други начини. Ще ти покажа. — И устата му завладя нейната.

Този път целувката му беше различна — жадна, изискваща, гореща. Само след няколко секунди Лиз-Ан вече не можеше да лежи спокойно. Езикът му опустошаваше устата й, галеше дори най-скритите кътчета. Тя хвана главата му и с двете си ръце и смело му отвърна, като надаваше стонове на удоволствие. Беше взел едното й набъбнало зърно между пръстите си и го разтриваше леко — нещо, което я подлудяваше. Тя изви тяло към него и се притисна силно в твърдите му гърди. Бавно, влудяващо бавно, ръката му се плъзна надолу, като се спря за малко на стегнатия й корем, преди да продължи по-надолу. После пръстите му се заровиха в къдравите косъмчета, които покриваха слабините й, и започнаха да я галят. Бедрата й потръпваха сладостно.

— Да, Рей… — задъхваше сетя и хапеше долната си устна, за да не закрещи високо.

Той изпита задоволство, когато я разтвори и пъхна два пръста във влажната й топла вътрешност. Тя нададе стон и отметна глава назад, като в същото време се притисна безсрамно в ръката му. Чу, сякаш някъде отдалеч, накъсаните викове, които излизаха от гърлото й, но не разбра, че това е нейният глас. Беше се отдала изцяло на примитивните нужди на тялото си. Рейналф пое зърното й в устата си, като пренебрегваше болката в раната, макар тя да ставаше все по-настоятелна. Неочаквано за него, ръката й се стрелна надолу и обхвана твърдия му член, без да наруши ритъма, в който повдигаше бедрата си към него. Стискаше го здраво и го караше да ръмжи от желание. Тя дишаше остро, на пресекулки. А после потръпна и извика високо. Той повдигна глава, за да види страстта, озарила лицето й, и дъхът раздвижи косата на слепоочията му. Бавно, много бавно, тялото й се отпусна и бедрата й отново докоснаха леглото.

— Ах, Рейналф — въздъхна тя, — прекрасно е!

Той се усмихна и докосна нежно лицето й, отметна назад мокрите кичури коса, които бяха паднали на челото й.

— Можеш ли да ми го опишеш?

— То е смесица от… различни усещания. От топлина… светлина… и бездиханност. А после идва нещо като сладка смърт.

Той се засмя.

— А ти? — попита тя и го обхвана с длан.

Той веднага се изду в ръката й.

— Аз изпитвам същото — простена. Хвана я здраво през кръста, легна по гръб и я накара да седне върху него. Тя се засмя и съблече долната си риза. Хвърли я на пода и се надвеси над него. Гърдите й докоснаха неговите, а косата й погали лицето му.

— Целуни ме — каза тихо той.

Тя сведе глава, но мракът стана причина да не намери устата му. Целуна го нежно по челото. А после спусна устни надолу. Когато стигна до устните му, тя игриво описа кръг около тях с езика си, а това й подсказа, че той се усмихва. След това притисна устните си в неговите. Не беше нужно дълго да го придумва да пусне езика й в устата си. Рейналф лежеше неподвижно, изцяло отдаден на усещанията, на музиката, която струеше в тялото му, докато съпругата му се опитваше да го съблазни. Чувстваше, че няма още дълго да контролира тялото си. Членът му беше достигнал вече максималния си размер и търсеше, като че ли придобил собствен живот, сладкия отвор в нейната плът. Езикът й се плъзна по врата му, а после намери ухото му. Тя го захапа малко по-силно, отколкото трябваше, после отново плъзна устни по врата му, докато достигна до ключиците.

— Така — каза той и притисна главата й към гърдите си.

Тя захапа твърдото зърно на гърдите му и заигра с него така, както беше правил той. Езикът й започна да описва кръгове около него. Когато той нададе стон на удоволствие, устните й потърсиха другото зърно и дариха и него с ласките си. Харесваше й властта, която имаше над тялото му и която току-що беше открила. Намираше все нови и нови места, където да го целува, да прокарва език или нежно да захапва със зъби. Рейналф чувстваше, че не издържа повече. Повдигна я и я побутна леко назад. Минаха няколко секунди, преди Лиз-Ан да разгадае намеренията му. Тя се плъзна бавно по огромния му член, наслаждавайки се на всяко усещане. Когато го пое целия, сграбчи силно бедрата му, застана неподвижно и потърси погледа му. Неизказаният й въпрос витаеше из въздуха.

— Вслушай се в гласа на тялото си — прозвуча гласът му в тъмното.

— Но как така! — възкликна тя. Мислеше, че ще е много по-лесно, ако просто успееше да легне по гръб, без да го изпусне.

— Да, по същия начин, по който го направих аз.

Тя изведнъж се почувства объркана.

— Аз… не мога.

Но като пое тежестта на тялото си с ръце, тя започна колебливо да се движи. Той я хвана през кръста, а после направи движение нагоре. Навлезе силно в нея един път, два пъти… Лиз-Ан беше силно изненадана и не правеше нищо. Просто се наслаждаваше на чудесните усещания, които отново набираха сила в нея. Струваше й се, че той достига до самата й сърцевина. И тогава тя се отдаде на инстинктите си. Объркването беше изчезнало. Тялото й започна ритмично да се движи. Неговият вик на удоволствие дойде преди нейния, но тя беше погълната от нуждата да намери освобождение, затова не престана да се движи. Когато най-после тялото й се отпусна блажено върху неговото, беше толкова замаяна, че не забеляза как той внимателно отмести тялото й от раната си. Изведнъж откри, че се е сгушила на рамото му. Сложи единия си крак върху неговите, при което бедрото й нежно погали члена му. С наслада прокара пръсти по гърдите, по корема му и после по мъжествеността му.

— Вещица! — засмя се доволно той, когато докосването й отново събуди страст в него.

Нито един от двамата не успя дори да мигне през тази нощ, но не съжаляваха за това. Не бяха очаквали обаче гневния изблик на Джилбърт, когато сутринта той нахълта в стаята и видя на леглото голите им преплетени тела. Измина почти час, докато той се успокои и сложи меча си в ножницата. Едва когато лейди Зара му предложи да се разходят в градината, се сети, че трябва да излезе от стаята. Лиз-Ан и Рейналф направиха усилие да погледнат на нещата откъм смешната им страна и прекараха цялата сутрин в леглото.