Тамара Лий
Войнствена любима (10)

ГЛАВА 9

— Никога преди не си се грижила за ранен? — попита недоверчиво Рейналф, като пренебрегна мълчаливата молба на Лиз-Ан да бъде освободена от това задължение.

— Е, може би съм излекувала една-две драскотини — каза тя.

Той смръщи вежди.

— Господарките на замъци обикновено са много вещи в тези работи.

Тя избягваше погледа му.

— Да — призна най-после, — но аз отдавна съм занемарила този вид задължения.

Рейналф обаче знаеше, че не е така. Самюъл ясно му беше казал, че господарката му е известна с лечителските си дарби. Но той още малко ще играе нейната игра — съвсем малко.

— Тогава ще трябва да те науча — заключи той. И с изненада забеляза силното възмущение, изписало се на лицето й.

— Не. — Тя поклати глава и започна да отстъпва. — Припадам при вида на кръвта. Не искаш да изпадна в безсъзнание, нали?

Той я хвана за ръката. Накара я да седне до него, постави дланта й на голия си крак, а после — и върху превръзките.

— Тя е вече почти зараснала — увери я той. — Раната не беше дълбока, нали си спомняш?

Тя извърна глава.

— Това нямаше да се случи, ако ти не ме беше нападнал — прошепна тихо.

— Не, това нямаше да се случи, ако ти не ме беше затворила в мазето — поправи я той.

Стиснала здраво устни, тя неохотно започна да сваля превръзките. Най-после раната се показа. Тя се наведе, за да я разгледа отблизо. Лечителката в нея се прояви въпреки желанието й. Луси беше зашила раната добре и тя наистина беше почти зараснала. Не беше нито зачервена, нито подута. Рейналф й подаде гърне с билки и тя инстинктивно го пое, изненадана от това, колко познато й се струва то. Смръщила вежди, махна капака и се втренчи в кремообразната смес вътре. Усети познатата лютива, пареща миризма. Беше го приготвила самата тя. Бързо го погледна.

— Откъде имаш това?

Той се усмихна.

— Даде ми го съпругата на лорд Бърнард. Приготвено е от нейна братовчедка, за която тя ми каза, че има учудващи лечителски способности.

Значи той знаеше. Тя седна на петите си и се замисли за този омразен мъж. Веждите й бяха смръщени, а устните — толкова здраво стиснати, че бяха побелели.

— Какво друго ти е казала братовчедка ми?

— Много лесно се предаваш, Лиз-Ан — присмя й се той, но малко разочаровано. — Мислех, че ще играем играта малко по-дълго.

Тя не обърна внимание на насмешката в думите му.

— Не отговори на въпроса ми.

Той продължи мъчението й още миг. Когато най-после проговори, се наведе напред и зашепна съучастнически в ухото й:

— Не се осмелявам да повторя точно думите й, но се страхувам, че дамата никак не обича братовчедка си.

Лиз-Ан рязко вдигна глава и го погледна. Видя, че черните му очи весело блестят, а крайчетата на устните му играят, готови да се извият в усмивка. Това копеле май й се присмиваше!

— Ти си жалък, презрян негодник и лъжец!

Усмивката веднага изчезна от лицето му. Протегна ръка и я хвана за брадичката.

— Не, Лиз-Ан, ти си тази, която се опита да ме излъже. Дай ми дума, че ще престанеш с лъжите си и ще се държиш разумно — като дама.

Тя отблъсна ръката му.

— Ще правя каквото трябва, за да се защитя — заяви тя. — А това не включва да се държа като дама!

Той присви очи.

— Честната ти дума!

— Ако мислиш, че ще спазя обещание, което си изтръгнал от мен пряко волята ми, значи си глупак.

Ядосана, тя постави длан на гърдите му и го бутна назад. Потопи два пръста в лековитата смес, взе доста от нея и се наведе над раната на бедрото му. И започна да втрива лекарството, но силно, за да му причини болка. Облегнат на лакти, Рейналф се засмя високо. Знаеше, че непрекъснатото й предизвикателство отново ще го ядоса, но не очакваше, че логичното й мислене така ще го развесели. Тя го погледна. В очите й се четеше единствено презрение.

— Ще имам нужда от чисти превръзки — каза тя, като приключи.

Отново сериозен, той й подаде чистите ивици платно. Тя сръчно го превърза, може би малко по-стегнато от необходимото.

— Готово — каза и се изправи. — Ще махна конците от шевовете след ден-два.

— Значи не планираш ново бягство?

Тя се поколеба, а после поклати глава.

— Не, нищо не планирам. Просто чакам друга възможност. Ти сигурно ще ми дадеш такава.

— Няма да имаш повече възможности. — Той също се изправи. — Няма да успееш два пъти да ме направиш на глупак.

— Не искам два пъти, а само още веднъж!

— Лиз-Ан! — Той направи крачка към нея.

От гнева му я спаси вик, долетял отвън.

— Милорд, може ли да вляза?

Рейналф я изгледа предупредително и извика:

— Да, Уолтър.

Рицарят отметна платнището и влезе в палатката. Хвърли само бегъл поглед на Лиз-Ан, устните му бяха стиснати здраво. Посвети цялото си внимание на Рейналф.

— Разузнавателният отряд се върна — каза той.

Рейналф се доближи до него само с две дълги крачки.

— И? — подкани го той да продължи, нарочно обърнал гръб на Лиз-Ан.

Уолтър хвърли многозначителен поглед към нея, който не остана незабелязан.

— Няма и помен, милорд.

— Помен за какво? — попита Лиз-Ан, неспособна да удържи любопитството си.

Уолтър беше изненадан от директния й въпрос. Като я видя застанала с ръце на хълбоци, долната му челюст увисна.

— Това не е твоя грижа — остро я укори Рейналф.

— Напротив — запротестира тя, — искам да знам, ако брат ми язди след нас.

Той бавно се завъртя с лице към нея.

— Не спори с мен!

Нейното мнение се различаваше от неговото. Тя отиде до походното легло, настани се удобно с кръстосани крака и втренчи поглед в двамата мъже. Рейналф потисна желанието си да й напомни, че трябва да се държи като дама. Реши, че може да си вземе още малко от таблата с храната. Докато дъвчеше, той започна с Уолтър разговор за провизиите и за подготовката за утрешния преход.

— Къде отиваме? — попита Лиз-Ан, когато ги чу да споменават имената Хенри и Елинор. Настъпи тишина, тежка като олово.

Грубо пренебрегвайки въпроса й, Рейналф придружи Уолтър до входа на палатката. Размениха си още няколко думи, но много тихо, така че тя не чу нищо. А после рицарят излезе. Рейналф се завъртя с лице към нея.

— Няма да ми задаваш въпроси! Ако не друго, то поне ще показваш уважение към мен пред хората ми!

— Да, милорд. Веднага след като го заслужиш.

Той прекоси палатката за секунди. Грубо я изправи на крака. Седна на леглото и я постави напреко на коленете си. Лиз-Ан беше толкова изненадана, че не успя веднага да реагира. А после, като видя, че лицето й е само на няколко сантиметра от земята, започна да извива тяло в напразни опити да се освободи. Рейналф без усилие я задържа само с едната си ръка, а другата стовари върху закръгленото й дупе. Тя изпищя и започна да се съпротивлява още по-отчаяно.

— Едно — започна да брои той и отново стовари ръката си, — две. Ще ми се подчиняваш ли?

— Не!

Той отново я удари.

— Ще ми се подчиняваш ли?

Тя стоеше спокойно, но усилено заклати глава. Ръката му отново се вдигна и спусна.

— А сега?

Този път тя се поколеба.

— Не — каза най-после със задавен от сълзи глас.

Той трепна, ръката му се спря насред движението си. Въздъхна тежко, обърна я с лицето нагоре и я прегърна. Макар тя да се съпротивляваше и на това, той придърпа главата й на гърдите си и я задържа там.

— Ти ме удари — каза тя, подсмърчайки.

— Не, аз те наплясках, има разлика. — Той й предложи ръкава на туниката си, за да си избърше сълзите.

— Разлика няма — предизвика го тя. — Ти си студенокръвен звяр, Рейналф Уор…

— Рейналф — напомни й той. — И не съм нито студенокръвен, нито звяр, Лиз-Ан. Всеки друг мъж щеше да те набие заради лошото ти поведение.

— А ти защо не го направи?

Никога преди не се беше замислял защо изпитва отвращение към насилието, затова не й отговори веднага. Той просто не биеше жените.

— Макар да ми се е налагало да убивам мъже — каза той, — никога не съм наранявал жена.

Тя се вцепени в прегръдките му.

— Значи не смяташ, че нараняваш жената, като я караш да те приеме против волята си?

Той отдалечи лицето й от своето.

— Не съм те насилил, Лиз-Ан, и няма да го направя. Когато правим любов, а ние ще правим, това ще бъде само с твоето съгласие.

Тя отмести поглед. Да, вярно, още не беше я накарал да го приеме против волята си. И дори беше особено търпелив с нея, с насмешките и подигравките й. Това беше обезпокояващо, още повече, че ставаше все по-трудно да повярва, че това е онзи същият мъж, който се беше опитал да я изнасили преди четири години.

— Имам нужда от глътка свеж въздух — каза тя, обезпокоена от насоката, която вземаха мислите й.

Рейналф също нямаше нищо против да сменят темата. Пусна я и протегна ръка към ботушите си.

— Ела, ще те заведа навън — предложи той.

Небето над главите им беше пурпурночервено, тук-там нашарено с ярки, светли ивици. Лиз-Ан гледаше очарована нагоре и се питаше дали и Джилбърт вижда същото небе. Вече три дни бяха минали, откакто тя беше отведена от Пенфорк. Сигурно вече се беше прибрал у дома и беше видял, че нея я няма. Сигурно я търси, дори в този момент.

— Побързай, Джилбърт — прошепна тя, а после вдигна полите си и забърза след Рейналф.

Точно пред тях група мъже се бяха събрали около огъня. Когато Лиз-Ан и Рейналф се приближиха към тях, разговорът им рязко заглъхна. Като вирна брадичка, за да си придаде достойнство в това особено неудобно положение, Лиз-Ан дори не погледна към групичката, когато Рейналф я преведе покрай тях. Тя чу как разговорът им се поднови зад гърба й. Вече извън лагера, Рейналф се подпря на едно дърво и се заслуша в гръмогласната песен на хората си. Макар стволът да беше дебел и на него да можеха спокойно да се облегнат двама души, Лиз-Ан се отдалечи и си избра друго дърво. За първи път от доста време двамата не се караха и между тях цареше благословена тишина. Спокойствието и хармонията й бяха така скъпи, че тя беше почти готова да забрави как се беше озовала тук.

— Каква е тази песен, която пеят? — каза тя няколко минути по-късно. — Не съм я чувала преди.

— Изненадан съм, че не я знаеш. Изглежда, брат ти най-сетне се е сетил да ти направи добро. — Той чу как тя рязко си пое дъх, но не я погледна.

— За разлика от теб — отговори тя, — брат ми е честен човек. Не е направил нищо лошо в живота си.

Рейналф знаеше каква насока ще вземе разговора, но не искаше това да се случва. Затова се отдалечи и я остави да стои там сама. Лиз-Ан съжали за резките си думи, които развалиха магията на момента. Последва го и дори се изравни с него в момента, когато стигнаха до огъня. Този път тя не отвърна поглед от групата мъже. Спокойно изгледа всеки един поотделно. Изненадани, мъжете се смушкаха един други в ребрата и си размениха намигвания, а после един от рицарите подхвана песен, в която се говореше за един велик барон и неговата любовница. Лиз-Ан я беше чувала и в Пенфорк, когато там имаше среднощни веселби, макар техните хора да пееха за граф, а не за барон. Ядосана, тя изправи рамене и продължи да върви. Макар Рейналф да не се сети защо те решиха да изпеят точно тази песен, тя много добре разбра намека. Почти подминала групата, се поддаде на импулса си и се завъртя така рязко, че глезените й се показаха под полата. Дрезгавите гласове незабавно заглъхнаха. Когато погледите на всички се спряха на нея, тя сложи ръце на хълбоци, усмихна се и довърши куплета вместо тях, като весело щракаше с пръсти. Настъпи гробна тишина. Чуваше се само пращенето на огъня. Доволна от себе си, Лиз-Ан се усмихна дяволито и направи реверанс. А в следващия момент Рейналф вече буквално я влачеше, хванал я за ръката. Заслужаваше си, мислеше си тя през целия път до палатката. Независимо, че Рейналф беше ядосан, в ситуацията имаше и много хумор.

Рейналф я блъсна в палатката, влезе след нея, тръшна платнището и я погледна. И гневът му веднага се възпламени с нова сила. Раменете й се тресяха от сподавен смях. Като видя изражението на лицето му, тя не можа да се сдържи и се засмя на глас, давайки воля на чувствата си. Смееше се все по-силно и по-силно, докато накрая падна по гръб на леглото и се хвана за корема. Рейналф я гледаше безмълвно, изумен. Никога досега не беше виждал дама, която да изразява доброто си настроение по този начин. Мъже — да, но никога дама. Трябваше да си спомни, че тя всъщност не беше.

— Луда ли си? — Той се приближи към нея.

Тя го погледна през радостни сълзи.

— Не… — задъхваше се от смях — казвай на никого, но… мисля… че съм.

— Веднага престани с тези глупости!

Лиз-Ан си пое дълбоко дъх, за да се успокои поне малко.

— Ах! — въздъхна тя и разтри очите си. — Моля те, не казвай нищо, Рейналф. Това е единственото забавление, което съм имала досега. За толкова малко те моля.

Той не отделяше поглед от нея.

— Видя ли лицата им? — каза тя, когато си възвърна способността да говори.

— Прекалено ясно — изръмжа той.

— О, приемаш нещата много сериозно! — Тя седна на леглото. — Предполагам, сега ще ми кажеш за колко покварен смяташ Джилбърт.

— Ако някога се срещна с брат ти, наистина ще говоря с него за твоето възпитание.

— Ще се срещнеш с него. Поне това мога да ти обещая.

И Рейналф беше сигурен като нея, но не каза нищо по въпроса.

— Не искам повече подобно поведение, разбра ли ме?

— Нямаш чувство за хумор — каза тя, но побърза да кимне с глава, когато той смръщи вежди. — Добре, давам ти думата си. Няма повече да пея с хората ти. Това ли е всичко? Наистина съм много уморена.

— Това е достатъчно засега. Хайде, съблечи се и се пъхни под завивките.

— Много е студено, за да се спи без дрехи — запротестира тя и демонстративно обгърна раменете си с ръце. Беше постъпила така и вчера, когато той каза абсолютно същите думи.

— Не спори с мен! Съблечи се.

Отиде до сандъка и вдигна капака. Когато се обърна и видя, че тя все още е напълно облечена, я погледна заплашително. Тя вдигна театрално ръце.

— Знам… знам. Ако не го направя аз, ще го направиш ти. Познах ли?

Той кимна.

Тя въздъхна и измъкна блузата през главата си. Той посочи шемизетата.

— И това също.

Без да прави опит да скрие раздразнението си, тя бързо я съблече и останала само по бельо, се пъхна под завивките. Придърпа ги чак до брадичката си.

— Можеш да облечеш това.

Той й хвърли туниката, която беше измъкнал от сандъка. Тя беше изненадана. Защо ли се беше загрижил за нея? Досега не й беше предлагал дрехи. Знаеше, че е безполезно да му задава въпроси, затова бързо се облече.

— Имам малко работа — каза той. — А ти поспи. Утре денят също ще бъде дълъг и изморителен.

— Кога ще се върнеш? — попита тя, като се постара да изрази безразличие.

— Скоро, не се тревожи. Аарон и Харолд ще бъдат до входа на палатката, ако имаш нужда от нещо.

Тя разбра думите му като предупреждение, каквото всъщност бяха.

— Не бива да ги лишаваш от почивка заради мен — отговори Лиз-Ан и блажено се протегна. А после му обърна гръб.

 

Часове по-късно, Рейналф се върна. Главата му беше замаяна, защото се беше опитал да победи сексуалната си неудовлетвореност с помощта на алкохола. Влезе с препъване и залитайки в палатката. Гореше само една свещ и тя едва мъждукаше. Съблече се, докато вървеше. Седна в края на леглото. Едва успя да фокусира погледа си върху спокойната, заспала Лиз-Ан. Тя лежеше на една страна, а дългите й крака бяха притиснати в тялото. Желанието отново се разгоря в него. Прокара длан по извивката на бедрото й, а после още по-надолу, докато стигна до прасеца. Тя беше необичайно топла. Кожата й, като че ли беше влажна. Той отдръпна ръка и замислено прокара палеца на едната по дланта на другата. Упоен от алкохола, бавно осъзна, че нещо липсва. Смръщил вежди, постави ръка на рамото й и почувства как трескавото й тяло потрепери при допира му. А после тя простена — тихо и нещастно — звук, който никак не му хареса.

— Лиз-Ан — повика я той и я обърна по гръб. Свита на кълбо, тя се търкулна към него.

Като разбра, че продължава да спи, Рейналф се зачуди дали да направи нов опит да я събуди. Докосна косата й и откри, че тя също е влажна. По лицето й бяха залепнали кичури. Той протегна ръка, за да ги отстрани, но тя реагира буйно. Дори го плесна през ръцете. Той я хвана за раменете и силно я разтърси.

— Не! — извика тя и се опита да се отскубне.

Той отново я извика по име и я разтърси още по-силно. Тя отново замахна да го удари и пръстенът й остави следа по бузата му. Той вдигна ръка към драскотината, а когато я отдръпна, видя кръв по пръстите си. Милостиви Боже, беше го направила отново! Чудеше се още колко ли рани ще успее да му нанесе, но нежно я настани в скута си. Тя ридаеше на сън. Хвана здраво предницата на туниката му и се сгуши в него.

— Лиз-Ан — прошепна той. Погали косата и гърба й. — В безопасност си.

Стори му се, че тя поклати глава, но не беше сигурен. Нежно целуна слепоочията й, а после и влажните й като от сълзи очи. Риданията й постепенно утихнаха и тя се отпусна, но не се събуди. Рейналф изпъна краката си и се облегна, като все още я държеше в скута си. Тя незабавно се притисна още по-силно в него. Бедрото й докосна члена му, който веднага се изправи. Той простена и смъкна крака си малко по-надолу. Тя промърмори нещо неразбрано и се размърда. Тайно проклинайки алкохола, защото виното не беше потушило изгарящия го огън, се примири с мисълта, че едва ли ще може да спи тази нощ. Приготви се за продължително бодърстване. Втренчи поглед в мрака и се запита дали въобще ще заспи някоя вечер, докато Лиз-Ан е в леглото му. На лицето му се появи усмивка. Надяваше се, че няма, но при съвсем други обстоятелства.