Марша Кенъм
Сърце в опасност (8)

ГЛАВА ОСМА

Диърдри лежеше със затворени очи на кревата и един дълъг ужасен миг Катрин я помисли за мъртва.

— Диърдри? — Тя се наведе над неподвижното тяло и докосна бузата на камериерката. Клепачите й трепнаха леко и тих стон се изтръгна от бледите устни.

— Слава тебе, господи! — прошепна Катрин, но продължи да гледа угрижено посинялата подутина на скулата на Диърдри. Кожата беше разкъсана и тя си спомни, че беше видяла на ръката на Маккейл пръстен.

— Нехранимайко! — изруга тя тихо. — И тримата заслужават да ги сполети най-лошото. О, Диърдри, събуди се! Събуди се! Не мога да понеса сама всичко това!

Тя чу тежки стъпки в коридора и бързо се изправи. Маккейл блъсна с лакът строшената врата и внесе поднос с горещи пастети, хляб и сирене.

— Можете веднага да върнете всичко това — сопна му се Катрин. — И двете изгубихме всякакъв апетит.

Въпреки това той остави подноса на нощното шкафче и провери пулса на Диърдри.

— Наистина не исках да я ударя. Беше нещастен случай.

— Това ще можете да й го разкажете, когато се събуди. Ако изобщо дойде на себе си.

Сивите му очи се спряха за няколко секунди на лицето й, после той се обърна безмълвно и излезе от стаята. Тя затвори вратата и я подпря с табуретката, макар това да не беше сериозна защита срещу неканени посетители. Все пак по-добре от нищо…

Какви идиоти! Тъпи варвари! Наистина ли вярваха, че Деймиън ей така, чисто и просто ще си отиде и ще я остави на произвола на съдбата? Разбрал е, несъмнено, намека й за лятото в Плимут и сега сигурно вече разказва цялата история на коменданта на гарнизона. След не повече от час дворът на странноприемницата ще е обкръжен от войници. Камерън и неговите бандити ще се окажат в капан и…

И какво ли ще направят тези разбойници тогава?

Внезапното й прозрение беше потискащо и сърцето й спря да бие. Тези вагабонти сигурно ще се опитат да използват двете си заложнички като щит! Ще опрат на Диърдри и на нея нож в шиите или пистолет в гърдите, за да си осигурят възможността да се измъкнат безнаказано. Освен ако…

Погледът й се плъзна към прозореца.

Освен ако камериерката й и тя успеят още преди това незабелязано да се измъкнат. Ако Деймиън не й беше попречил, отдавна да са избягали, но и сега още не е късно.

— Диърдри! — Катрин разтърси изпадналото в безсъзнание момиче за раменете. — Диърдри, събуди се! Събуди се! — Тя разтри китките на ирландката и я плесна силно по бузите, натопи кърпа в легена и я притисна към хладното й чело. Диърдри простена и извърна леко глава встрани, за да избегне студения компрес.

Беше, разбира се, немислимо да изостави припадналата жена на милостта или немилостта на тези престъпници… Но пък, от друга страна, можеше, ако успее да избяга, да помоли войниците да измъкнат Диърдри невредима през прозореца, преди да щурмуват странноприемницата.

— Диърдри, събуди се! — извика отново. — Моля те, събуди се.

Кафявите очи на камериерката се отвориха за миг, но напрежението беше непосилно за нея и тя отново изгуби съзнание. Катрин проумя, че усилията й са напразни. Диърдри нямаше сили да слезе по дървото.

Катрин прехапа устна, отиде до прозореца и надникна в тъмното отвън. Имаше пълнолуние и на фона на синкаво-бялата светлина чепатите клони на дъба изглеждаха като скелет.

Твърдо решена, тя запретна високо поли и натъпка краищата им в колана. После свали двете най-широки фусти, за да улесни движенията си. Какво ще стане, ако падне или ако я хванат при опит за бягство — над това предпочиташе да не се замисля, за да не изгуби кураж.

Погледна още веднъж Диърдри, отправи към небето гореща молитва, качи се на перваза, наведе се напред и успя да се хване за дебелия клон. Със затворени очи се вкопчи в него и миг по-късно вече се катереше като маймуна по дървото. Като по чудо успя да се залюлее и да стигне до ствола, а там краката й намериха най-сетне здрава опора върху по-нисък клон. Нататък слизането наистина не беше по-трудно от това по стълба и тя въздъхна облекчено, когато стъпи на земята.

Дишаше тежко, плувнала в пот, и съжали, че не свали корсета или поне не го поразхлаби. Докато си поемаше дъх, притисната към дървото, впери поглед към конюшнята, отдалечена на поне петдесет метра. Трябваше да прекоси залетия от лунна светлина двор, за да стигне до нея и ако Аликзандър Камерън погледнеше в този миг случайно през прозореца и зърнеше някаква тъмна сянка…

Нямаше друг избор освен да рискува, защото пеша не можеше да стигне далеч. Само ако успее да открадне кон, имаше възможност да стигне до гората, а там да срещне, така се надяваше, идващите войници.

Тя се наведе и хукна, отвори леко скърцащата врата на конюшнята и се вмъкна вътре. Беше тъмно и миришеше на коне. Тя се запридвижва предпазливо покрай стената и само след няколко крачки се спъна в една вила. Така болезнено си удари пръстите, че тихичко извика. По принуда пожертва няколко скъпоценни секунди, за да изчака очите й да свикнат с тъмното. За щастие в покрива имаше много дупки, през които се процеждаше лунна светлина и не след дълго тя вече можа да различи шест преградки. Когато се приближи нетърпеливо към първата, стресна я заканително пръхтене и видя едрата черна глава на жребеца на Камерън. Разбра безпогрешно предупреждението да не се приближава повече.

Катрин отстъпи плахо назад и надникна в съседната преградка, където бяха настанили един от кафявите впрегатни коне, теглили каретата. По-миролюбив от огромния жребец, той й позволи да го погали и тя реши него да използва за бягството. Погълната от усилията да изведе с треперещи пръсти коня, не забеляза, че на вратата на конюшнята, в сянката, стоеше някаква фигура и я наблюдаваше.

— Охо, кого виждаме тук? — изкикоти се Иън. — Навярно не искате да ни напуснете посред нощ, без да сте се сбогували с нас?

Вцепенена от ужас, Катрин гледаше как младият шотландец се приближава към нея.

— Залових ви на местопрестъплението, нали така?

Тя грабна една вила.

— Не мърдайте от мястото си!

— А какво ще направите, ако не се подчиня на вашата заповед? — ухили се зловещо Иън. — Ще се развикате? Можете, разбира се, и тогава братовчед ми сигурно ще дотича, но ще трябва да му обясните каква работа имате тук. Струва ми се, че ние двамата можем да се измъкнем по много по-приятен начин от това положение… Малко разнообразие е добро за всяка жена, дори през медения месец.

— Да не сте посмял да направите още една крачка!

— Ами, ще направя много, много повече, уважаема госпожо… и вие със сигурност няма да съжалявате!

След боя, който изяде от Деймиън и от Аликзандър, Иън беше със забавени реакции, осъзна твърде късно, че Катрин е замахнала с вилата да го удари и не успя да отскочи. Улучен в главата, той се спъна заднешком и се строполи на пода.

Катрин успя някак да се метне на неоседлания кон и да го пришпори, докато шотландецът крещеше, че го убиват. Вкопчена в кафявата грива, тя препусна по пътя, но успя да види как вратата на странноприемницата широко се разтвори и двама мъже изтичаха на двора.

Дългата й коса се развяваше като златни ленти, кадифената пола се изду, от студения вятър очите й сълзяха. Знаеше, че сега пълната месечина е най-големият й враг и трябва веднага да реши дали да остане на пътя, или да потърси убежище в тъмната гора. Бърз поглед през рамо я накара да потрепери, защото разпозна ездача и неговия жребец, както можеше, разбира се, да я разпознае и той.

Тя заби безмилостно пети в хълбоците на кафявия кон и насочи съпротивляващото се животно към гората. Тук опасностите — камъни и коренища — я дебнеха на всяка крачка, та беше принудена да язди по-бавно и да разчита най-вече На инстинкта на коня, защото редките лунни лъчи, които се процеждаха между високите дървета, не бяха достатъчни, за да може да се ориентира.

Катрин чу плисъка на поток и реши, че може да се отърве от преследвачите, ако мине на другия бряг. Изобщо не видя стръмния скат, а после всичко стана мълниеносно: предните копита на коня не намериха опора в меката пръст, той силно се спъна, а Катрин се озова в студената вода.

Преследвана от мъчителното цвилене на ранения кон, тя се бореше с течението. Потокът не беше дълбок, но краката й не можеха да се опрат в хлъзгавото дъно, дългата кадифена пола беше прилепнала за тях, а течението я носеше, безпомощна, срещу една скала.

В последната секунда две яки ръце я хванаха и вдигнаха високо, но вместо да е благодарна за спасението, тя заудря диво с ръце, докато Аликзандър Камерън я носеше към брега. Той я хвърли доста грубо върху папратите и веднага избърза към коня, който си беше счупил преден крак. Строшената кост се подаваше от месото и при всяко движение от раната бликаше кръв. Камерън коленичи с ругатни до страдащото животно, измъкна от ботуша си кинжал. Преряза му мълниеносно гърлото, а с другата ръка не престана да го гали, докато не спряха и последните конвулсии.

Загубил дар слово от гняв, близък до изкушението да прониже и личността, върху чиято съвест тежеше смъртта на коня, той довлече Катрин до мястото, където неговият жребец нервно пръхтеше, подушил кръвта.

— Не се тревожи — измърмори успокояващо Камерън. — Няма да й позволя да стори същото и на теб.

Той метна грубо пленницата си върху гърба на коня и поведе бавно и внимателно Шадоу, за да го изведе от гората. Цялата мокра, Катрин кашляше и беше толкова изтощена, че не оказа никаква съпротива и почти се зарадва, че може да се облегне на мускулестите му гърди.

Олуин Маккейл ги пресрещна тичешком в двора на странноприемницата.

— Невредима ли е? Къде е конят?

— На нея нищо й няма, но конят е мъртъв — отвърна Камерън кратко и ясно. — Бих предпочел обратното.

— Какво ли си е въобразила?

— Представа нямам. — Аликзандър слезе от коня и смъкна Катрин. — Но бъди сигурен, че ще разбера. Запретнете двамата с Иън каретата. Тръгваме най-късно след час.

Той вдигна жена си и я занесе в хана, но не в нейната стая, а в съседната, в която беше разговарял с приятелите си, сложи я на леглото и заключи вратата.

— Е? — Застана с широко разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце. — Можете ли да ми дадете някакво обяснение, което да ме възпре да ви удуша с голи ръце?

С посинели устни и трепереща от студ, Катрин изпелтечи:

— Дано идете в ада!

Мократа коса беше полепнала по лицето и раменете й, а изтръпналите й пръсти бяха безсилни да я отметнат.

— Адът сигурно ще е последната ми цел, но преди това искам да стигна в Шотландия и ще ви предупредя само веднъж…

— Ще ме предупредите? Шпионин, убиец и предател на страната като вас ще ме п-п-предупреждава?

Аликзандър гледаше скъсания й корсаж. Отпред нежната бяла кожа на гърдите беше изподраскана, изглежда, цялата се е насинила, когато, описвайки висока дъга, е излетяла от коня и се е озовала в потока.

— Можехте да си строшите врата.

— И по този начин да ви спестя усилието да ме удушите.

Черните му очи се присвиха.

— Много е възможно в близките няколко дни да изневеря на принципите си, но досега не съм посягал на жени или деца.

— Н-не сте?… Вие само ги отвличате и ги плашите до смърт.

— Госпожо, ако наистина исках да ви уплаша…

— Какво щяхте да сторите тогава? — прекъсна го тя. — Не ви ли стига, че ранихте тежко моя годеник, че един от бандитите ви преби моята камериерка, че се заканвахте, да убиете брат ми, ако не ви се поставя на разположение като заложничка?

Камерън с мъка се сдържа да не изругае.

— Уважаема госпожице, вие сте едно нагло, безсрамно и непоправимо разглезено същество, което погрешно си въобразява, че всички мъже трябва да лежат в краката му и да предугаждат всяко негово желание. Вие използвате хората, докато очаквате нещо от тях, а после ги захвърляте като парче кал. Осмелявам се да се усъмня дали сте изпитвали някога глад и дали познавате истинското значение на думата страх — страх, от който ви се свива гърлото и ви се преобръща стомаха. — Той се наведе заплашително напред. — Ако отново се опитате да ме поставите в безизходно положение, ще се запознаете в най-скоро време с този вид страх.

Надменният му тон я вбеси, но святкащите черни очи я предупреждаваха да спре да го дразни. Както беше застанал пред нея, с разрошена коса и заканително свъсени вежди, той наистина изглеждаше страшен. Тя разтри разтрепераните си ръце.

— Разбрах конското ви евангелие, сър. Още нещо да кажете?

Камерън тръгна към вратата.

— Трябва да се отървете час по-скоро от мокрите си дрехи: разглезено дете с възпаление на белите дробове наистина не ми е потрябвало за спътник.

— Вие изобщо не можете да ми заповядвате — упорстваше Катрин, въпреки че зъбите й тракаха.

Той се обърна, вече с ръка върху дръжката на вратата.

— Смъкнете сама мокрите си дрехи или ще ги смъкна на парцали от тялото ви.

— Не бихте посмял.

Щеше да е по-добре Катрин да си беше прехапала езика, защото той рязко се обърна и я вдигна от леглото. Тя забарабани с юмруци по гърдите му, но тази съпротива беше напълно безсмислена, защото не можеше да противопостави нищо на силата му и се почувства като кукла, докато мокрите дрехи захвърчаха една след друга към пода. Той я беше прегънал през лявата си ръка, държеше я здраво за китките, та й се наложи да изтърпи да й развърже корсета и да го захвърли при другите дрехи. Смъкна й даже жартиерите и чорапите. Тя усещаше горещия му дъх върху кожата си и вече се виждаше изнасилена, а после и убита.

— Не — замоли се тя, — моля ви, недейте.

Камерън я обърна към себе си и погледът му, изпълнен с желание, се плъзна по цялото й тяло. Беше останала само по тънка риза и мократа коприна беше прилепнала към гърдите и бедрата. Вцепенена от ужас, Катрин разбра, че той смъква неумолимо в главата си и това последно късче плат, прикривало едва-едва голотата й.

За голямо нейно учудване в следващия миг се оказа завита в одеяло, яко разтрита и настанена на един стол. Освободена от най-лошите си опасения, Катрин вече се наслаждаваше на топлината, когато видя, че и Камерън почна да се съблича.

— К-какво правите?

— Нали виждате, искам да смъкна мокрите дрехи. Ако желаете, спокойно можете да ме гледате.

Тя веднага присви очи.

— Какво ще правите сега с мен?

— Имате ли предложение? Какво бихте направили вие с едно досадно женище, което се съмнява в честната дума на мъж, но няма никакви скрупули, когато решава да погази собствената си дума?

На Катрин ужасно й се искаше да го изгледа убийствено, но извърна очи, защото зърна едно полуголо тяло.

— Не се чувствам свързана с обещание, изтръгнато насила от един убиец и шпионин.

Камерън въздъхна и поклати глава.

— Ами тогава защо един убиец и шпионин да се чувства задължен да удържи на своята дума?

Тя се вкопчи с две ръце в ръба на леглото и взе да съобразява трескаво колко време е минало, откакто Деймиън си тръгна? Би трябвало вече доста отдавна да е алармирал гарнизона в Уейкфийлд и войниците сигурно вече бързат насам, за да я спасят…

— Деймиън знае къде искате да ме отведете — каза тя с намерение да го въвлече в по-продължителен спор и така да забави отпътуването. — Ако ме убиете, ако ми причините каквото и да било, той ще ви преследва и ще ви изправи пред съда, и тогава ще умрете от ужасна смърт.

— Вече неведнъж ми обрисувахте в мрачни краски очакващата ме екзекуция, но вие никога не сте били в Горна Шотландия. Сред нейните планини и равнини човек може да се крие цял живот, без да се бои някой чужденец да го изненада.

— Но тогава защо сте избягал във Франция и сте прекарал петнайсет години в изгнание?

Камерън навлече ризата и панталона, после се приближи към нея.

— Аз не съм бягал, госпожо. Бях изпратен във Франция от по-големия си брат, който е предводител на моя клан, а на предводителя на клана всеки е длъжен да се подчини. В противен случай по всяка вероятност щях да изчезна някъде в планините, но тогава сигурно нямаше да стана толкова културен. Тъй че трябва да изкажете благодарността си на Доналд, ако един ден се запознаете с него.

— За щастие това няма да се случи, тъй като нямам намерение да ви придружа където и да било, господин Камерън, въпреки че преди време необмислено ви го обещах. Ако желаете да се запозная със семейството ви, ще трябва да ме повлечете вързана и със запушена уста подир каретата, а това би привлякло повече внимание, отколкото бихте желали.

Опрян на облегалката на стола й, Аликзандър почти се ухили. Беше нарекъл тази жена нагла и безсрамна, но определенията бяха твърде меки. Сега седеше съвсем гола, увита само в едно одеяло и въпреки това се осмеляваше да го провокира с теменуженосините си очи и присвитите устни, без даже да подозира, колко близо е била до смъртта.

— Нямам настроение за още игрички — изръмжа той заплашително.

— А пък аз вече не мога да приемам заканите ви на сериозно, господин Камерън. Брат ми беше прав — не сте достатъчно безсъвестен, за да ме убиете, и затова бих предложила да се ометете заедно с приятелите си час по-скоро оттук.

Той се ухили, а Катрин се загледа неволно и възхитено в трапчинката, която така не прилягаше на суровите му черти.

— Доскоро все още се опитвах да променя настроението на милата си женичка.

Одеялото се беше смъкнало от раменете й и горещи устни се притиснаха към голата й кожа.

— Не! — простена Катрин. — Не ме докосвайте, иначе ще почна да викам.

— Викайте колкото си щете! Кой ли ще ви се притече на помощ?

— Войниците. Войниците, които сигурно вече са обградили това свърталище.

В черните му очи проблеснаха весели пламъчета.

— Аха, значи вярвате, че Деймиън е довел подкрепление?

— Не само вярвам, зная го. Той за нищо на света няма да ме изостави в беда. Можете да бъдете сигурен, че веднага е препуснал към гарнизона в Уейкфийлд.

Камерън отметна глава и тихичко се засмя.

— Мила ми госпожо Монтгомъри, наистина ли вярвате, че щяхме да сме тук, ако в Уейкфийлд гъмжеше от английски червени униформи? Избрахме тази странноприемница за сборен пункт, защото целият полк е на учения на повече от един ден езда оттук. Докато вашият брат го разбере и докато намери другаде помощ, ние отдавна ще сме много, много далеч.

Черните очи я хипнотизираха, а устните му бяха само на сантиметри от нейните.

— Вие обещахте да не ме докосвате. Вие… вие дадохте на брат ми честната си дума — продума тя ужасена.

— При условие че ще се държите прилично — напомни й сухо Камерън.

На Катрин й секна дъхът, когато той разкопча ризата си. Тя усети по кожата си сякаш иглички, а откъм долната част на тялото й се разля непозната топлина, която го обхвана цялото. Спомни си изведнъж онази целувка на терасата, когато се усети пак така безпомощна пред него и беше готова да му позволи всичко, което пожелае.

— Не — прошепна тя, — моля ви, недейте.

— Много добре знаете как да ме накарате да спра — измърмори страстно Камерън. Ръцете му обгърнаха изведнъж главата й, пръстите му се заровиха в косата й, а устните му се плъзнаха по бузата й към брадичката и шията.

— Ще направя всичко, което пожелаете… Ще кажа всичко, каквото поискате — умоляваше Катрин. Горещи вълни заляха въпреки съпротивата гърба й, когато устните му заиграха с ухото й. — Ще ида… ще ида където кажете… кълна ви се…и няма да ви създавам повече главоболия.

— Още едно обещание? — изръмжа Аликзандър. — И навярно пак без всякаква стойност, както и първото… Може би този път не бива да се задоволявам с него!

Тя надникна в бездънните черни очи и осъзна за пръв път колко сериозно е положението й. Този мъж не беше някой франт, не беше човек, който ще се задоволи с безобиден флирт. На терасата й беше казал, че има навика да взема каквото пожелае, а сега искаше много повече от една целувка. Искаше нещо, от което й секваше дъхът, и тя подозираше, че то ще даде наслада на тялото й, но ще прекърши душата й.

Сълзи потекоха неволно по бузите й.

— Няма да се опитвам отново да бягам или да ви издам — изхълца тя. — Кълна ви се в бога, че ще изпълня каквото пожелаете…само не ми причинявайте това.

Аликзандър Камерън се бореше с толкова силно желание, че вече губеше власт над разсъдъка си. Единствено сълзите го възпираха да утоли глада си.

— Трябват ви сухи дрехи — измърмори той страстно. — Ще заповядам да качат сандъка ви с дрехи, но ви моля да побързате, защото най-късно след час ще потеглим и ако се наложи да дойда да ви взема, не отговарям за последиците.