Марша Кенъм
Сърце в опасност (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Катрин дойде в съзнание едва на мили далеч от Акнакери. Седеше върху яко пони пред някакъв мъж, който я държеше в желязна прегръдка и смърдеше гадно на пот и гнили зъби. Общо три понита се катереха по стръмната тясна пътека, първото яздеше онзи тип, който я беше нападнал в градината — Гордън Рос Кембъл! Тя го беше драскала, хапала и ритала, докато той й запушваше устата, но след удар в слепоочието се свлече в безсъзнание.

Мъжът, към чиито широки гърди беше притисната, сега извика на Кембъл, че е дошла на себе си и миг по-късно този бандит заповяда да спрат на една полянка за почивка, а после се приближи гадно ухилен към нея.

— Ето че се видяхме пак, госпожо Камерън!

— Къде ме водите? И защо вършите такива неща? Студените му сини очи я стрелкаха злобно.

— Доста скоро ще разберете къде ви водим, искам да кажа, ако сте още жива, когато стигнем целта на пътуването, а това ще е възможно само ако се държите прилично.

— Алекс ще ви преследва!

— Много се надявам. Ще ни последва може би чак до Инвъреъри, където въжето на палача вече го очаква.

— А вас ви очакват там сто хиляди крони?

— Вярно! — засмя се Кембъл. — Освен това ще поискам тлъста сумичка откуп за вас, трябва само да реша дали да я платят вашите родители или Камеръновци. — Той зяпна нагло гърдите й. — Ако сте много мила с мен, може и да понамаля откупа.

— Бих предпочела да съм мила с някой глиган — отвърна студено Катрин.

Кембъл я дръпна болезнено за косата и притисна устни към нейните. Тя заудря гърдите му с юмруци, но мъжът, който седеше зад нея, се закиска и й изви ръцете на гърба.

— Голям кеф ще е да те укротим, малко диво коте! — каза подигравателно Кембъл след гадната целувка. — Моите приятели тук сигурно с удоволствие ще ми помогнат.

Катрин се боеше, че могат веднага да я изнасилят, но тропотът на много конски копита засега я спаси. Всъщност нямаше причина да се радва, защото само след миг още двайсет чифта очи се впериха сладострастно в нея.

 

След безкрайно опасно препускане през клисурата, за която беше споменал Стрюън, при изгрев слънце Камеръновци заеха позиции в южния край на „Вратата за ада“. Всички разбираха, че трябва да използват ефекта на изненадата, ако искат да успеят въпреки численото надмощие на Кембъловци.

Скрити зад скалата, Алекс, Олуин и Стрюън наблюдаваха колоната, която преминаваше бавно прохода, когато Олуин посочи изведнъж една фигура с дълга руса коса.

— Ето я!

Алекс въздъхна с облекчение, като видя, че Катрин е жива, но в следващия миг Стрюън го бутна с лакът и насочи вниманието му към втория мъж в колоната.

Беше невероятно дебел, а половината му лице така обезобразено, че едва бе запазило някакви човешки черти. Празна очна орбита зееше сред кожа, цялата в белези, сякаш я е заливала нажежена лава.

Сляпа омраза превърна временно Алекс в солен стълб.

— Малкълм Кембъл — измърмори той с пребледнели устни. — Трябваше да се сетя…

 

Малкълм Кембъл също кипеше от омраза. Беше я поддържал жива през всичките изтекли петнайсет години, беше я подхранвал от деня, в който братята му Ангъс и Дъгхол паднаха жертва на меча на Аликзандър Камерън, от деня, в който същият меч обезобрази така ужасно неговото лице. Тогава лекарите бяха сигурни, че и той ще почива скоро в гроба, но той като по чудо оживя и оттогава го владееше една единствена мисъл: отмъщение. Най-сетне ще отмъсти. Наложи се дълго да чака, но сега вече ще издебне Камерън и с огромно удоволствие ще го насече на парченца.

 

Половин час по-късно всичко беше приключило… Засадата на Камеръновци беше истински успех. Малкълм Кембъл трябваше да наблюдава безсилен как незаконният му син и повечето от придружаващите ги мъже бяха разстреляни или посечени, а останалите хукнаха да бягат. В края на битката срещу него застана един чернокос дявол и завърши делото, което бе започнал преди петнайсет години…

 

Гарваните ще утолят на три пъти жаждата си с кръвта на Кембъловци!

Предсказанието се сбъдна, помисли си Алекс, загледан в кървавия труп на своя враг. Ангъс, Дъгхол… а сега и Малкълм…

Нямаше много време за размисъл, защото Катрин се хвърли разридана на шията му, повтаряйки неспирно името му.

Той галеше разрошените руси коси.

— Всичко свърши — шепнеше той. — Вече няма от какво да се боиш.

Тя свря глава в рамото му.

— Толкова се боях, че няма да дойдеш.

— Как можа да си помислиш такова нещо?

— Помислих… помислих, че няма да искаш да ме върнеш…

Алекс вдигна лицето й към себе си и я целуна страстно.

— Е, сега вече си убедена… Въпреки че трябва да призная — ти наистина създаваш на един мъж ужасно много неприятности! Би трябвало да те връзва човек и денем, и нощем за леглото, та да не направиш някоя беля.

— Искаш ли да поемеш това задължение? — усмихна се Катрин през сълзи.

— Мисля, че ще мога да те задържа и по по-приятен начин в леглото — ухили се той.