Марша Кенъм
Сърце в опасност (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

На петия ден след заминаването на Лохийлс над Акнакери най-сетне отново изгря слънце и Катрин можеше да се разхожда с часове из градината или да бере с Диърдри ягоди в гората — всеки път придружена от телохранители, с които вече беше свикнала.

Но и хубавото време не можа да промени мрачното й настроение. Продължаваше да си блъска главата над въпроса дали да остане в Шотландия, или да се върне в Дерби. При това дори не знаеше дали Алекс иска да я задържи. Ако е решил да я върне у дома й, на което тя отново и отново бе настоявала, невъзможно ще е да го откаже. Освен това толкова често беше повтарял, че изпитва отвращение от брака. Защо да вярва, че една-единствена страстна нощ е променила нещо? През годините сигурно е прекарал безброй такива нощи с други жени, а я съблазни може би само защото беше препил…

За пръв път през живота си беше повече от несигурна. Искаше да остане… Искаше да си отиде… Искаше някой да й каже как да постъпи, но дори тихият глас на съвестта й беше замлъкнал.

Дамите седяха пак в топлия салон, Олуин им правеше компания, когато вратата изведнъж широко се отвори. Арчибалд Камерън направи широк жест и пусна да влязат двама мъже, които, личеше по всичко, дълго бяха препускали.

Сърцето на Катрин за миг спря да бие.

— Алекс! — прошепна тя щастлива.

Черните очи бяха приковани в нея, но възбудената глъчка направи всеки поздрав невъзможен.

— Алекс! Стрюън! — Мойра протегна ръце към двамата мъже. — Слава богу, че сте отново тук! Чухме какви ли не слухове…

— Какво стана в Арисейг?

— Видяхте ли принца? Говорихте ли с него?

— Къде е Доналд?

Алекс вдигна ръце, за да спре потока от въпроси.

— Доналд ще си дойде след ден-два. Стрюън и аз препуснахме с още неколцина мъже по-бързо… Той погледна отново Катрин.

Двамата мъже изглеждаха капнали. Лъвската грива на Стрюън беше мръсна и прашна, косата на Алекс също беше залепнала за главата. Имаше тъмни сенки под очите, а с поникналата черна брада изглеждаше по-див от обикновено.

— Видът ти не е много добър, скъпи братко — подхвърли Арчибалд с обичайната си откровеност, докато му слагаше чаша в ръката. — Или войната вече е започнала?

Беше шеговит въпрос, но като зърна израза на Алекс, усмивката му изчезна и погледът на сините очи стана загрижен.

— Какво се е случило, момчета?

— Клановете ще се срещнат след десет дни в Гленфинън. Принцът иска да развеем знамената на Стюартите и да се обяви в отсъствието на баща си за регент на Шотландия.

Джийни направи няколко стъпки на радостен танц.

— Среща на клановете? И кой трябва да участва?

Алекс остави чашата преди да отговори.

— Почти всички, предполагам… — В погледа му към Мойра се четеше извинение. — Доналд се обърна с ангелска кротост и красноречие към принца, за да го възпре от прибързани действия, но после…

— Той как е?

— Доналд ли? Мисля, в себе си изпитва облекчение, че безкрайните обсъждания най-сетне свършиха. Никак не му беше лесно да вземе крайното решение, но сега е изцяло на негова страна.

— Изцяло?

Алекс разбираше какво иска да каже Мойра. Имаше земевладелци, готови да пратят половината клан да се бие за Стюартите, начело с техен син или брат, а с другата половина да подкрепят Хановерската династия. С тази двойна игра осигуряваха владенията си независимо от това, как ще завърши бунтът. Но Доналд беше неспособен на подобна тактика.

— Алъсдеър! Стрюън! — Лорън дотича с развети коси и поли. — Вярно ли е, което чух току-що? Братовчедът Доналд наистина ли ще подкрепи принца?

Стрюън се удари в гърдите.

— Да, момиче, той се закле, че Камеръновци ще се бият за крал Джеймс.

Очите й на тигрица се спряха твърде за дълго на лицето на Алекс, преди да се усмихне най-сетне на Стрюън.

— Кога? Кога започва голямото приключение?

— Щом се върне, Доналд ще ни съобщи подробностите — каза сдържано Арчибалд. — Приключение ли? Да, това е май подходящата дума… Опасно приключение!

Алекс остави празната чаша.

— Ще позволите ли да се извиня, цяла седмица не съм се преобличал, а през половината време валя като из ведро. Стрюън, благодаря ти за компанията, може ли да ти кажа няколко думи на четири очи?

Двамата мъже излязоха, а Мойра прати Лорън да каже на готвача, че този ден ще обядват по-късно. Стрюън измърмори някакво извинение и последва червенокосата вещица.

Когато се върна, Олуин размени мълчалив поглед с Катрин и тя реши, че е прочела в сивите му очи, че трябва да отиде при Алекс. Качи се със силно сърцебиене в кулата, а когато влезе в стаята си, го видя, застанал до прозореца.

— Как се чувстваш? — попита той учтиво.

— Благодаря, чудесно.

— Олуин ми каза, че сте яздили заедно.

— Да, помолих го, защото зад стените на крепостта се чувствах като пленничка.

— Някой да ти е казал, да ти е сторил нещо? — свъси чело Алекс.

— Не, всички бяха много мили с мен — увери го тя припряно. — Просто не съм свикнала да живея в крепост.

— Арчибалд смята, че във вените ти тече и шотландска кръв — усмихна се Алекс. — Направо е омагьосан от теб.

— И аз го харесвам… много е мил, а с рамото на Олуин е направил същинско чудо.

— Той е следвал в Единбург и е завършил като първенец на курса.

— Арчибалд?

Катрин не беше очаквала подобно нещо от гръмогласния доктор.

— Всяко семейство си има своя чудатко, в нашето е Арчи.

— И Джийни — измърмори Катрин.

— Джийни е селско момиче, на което не можаха да въздействат нито името, нито положението на Камеръновци. Тя и в селска колиба щеше да е не по-малко щастлива отколкото е тук, ако можеше да е със своя Арчи, нищо, че двамата непрекъснато се карат.

Въпреки лекия разговор Катрин добре виждаше, че Алекс е не само капнал, но и потиснат. Капитулацията на Доналд го беше разстроила по-силно, отколкото искаше да признае. Откакто Мойра й разказа историята за смъртта на Ани, вече знаеше, че той не е безсърдечно чудовище и сега така искаше да му помогне да преодолее новата душевна криза. Но как да го стори?

— Писмото ти до Деймиън вече е на път — каза той. — С кораб, който тъкмо се канеше да отпътува, когато пристигнахме. — През изминалата седмица Алекс се опитваше да не мисли за нея, но щом затвореше очи, виждаше пред себе си голото й тяло, усещаше нейния аромат. А сега, когато тя стоеше пред него в скромна памучна рокля и с разпусната коса, той я желаеше толкова силно, че сви ръце в юмруци и побърза да й обърне гръб, за да устои на изкушението. Загледан през прозореца, но без да вижда пейзажа, той продължи, скърцайки със зъби: — Напуснахме Арисайг преди Доналд, за да се отбием за малко на крайбрежието. Стрюън познава един контрабандист, когото успяхме и да подкупим, и да посплашим. Той ще отведе теб и Диърдри до Блакпул.

Катрин можа да произнесе една единствена дума.

— Кога?

— Идната събота. — Гласът му звучеше потиснато.

— Разбирам…

— Това е най-сигурният маршрут… а сега е важно да те изпроводим час по-скоро от страната. Пътуването по море също е свързано, разбира се, с известни рискове, но капитанът ме увери, че плаща на крайбрежната стража огромни суми, за да не го проверяват.

— Ти ще ме придружиш ли?

— До крайбрежието. Не бива да се страхуваш, на кораба никой няма да ти стори нищо лошо.

Катрин се приближи с учудващо спокойствие към прозореца и застана до него.

— А ти? Какво ще правиш сега, след като брат ти е обещал да се бие за принца?

Боже милостиви! Защо трябваше тази жена да застава толкова близо до него, та беше достатъчно да протегне ръка, за да я погали по бузата?

— Аз съм от клана Камерън и ще трябва да участвам, въпреки че това противоречи на собствените ми убеждения.

Тя го погледна в очите, по-издайнически от вкамененото му лице.

— Аз също принадлежа вече към клана Камерън — каза тихо Катрин. — Ти ме присъедини към него. — Тя прегърна смело шията му и усети как тръпка пронизва цялото му мускулесто тяло.

— Катрин, не знаеш какво вършиш…

Тя задуши протеста му с устни, а езикът й се плъзна бързо между неговите, за да ги разтвори. Той простена и зарови пръсти в косата й, притегли я бързо към себе си. Всички добри намерения, да не я докосва никога вече, се оказаха изведнъж забравени…

Алекс я отнесе до леглото, разголи с треперещи пръсти гърдите й и ги засмука силно като гладно бебе. Вдигна полите й, задърпа припряно своите дрехи и проникна бурно в нея, покорен от безумния глад, който не признаваше никакви възражения. Не по-малко възбудена от него, Катрин се наслаждаваше на силните тласъци, извиваше жадно тяло към неговото и се остави безкрайната наслада да я отнесе на вълните си.

После той лежеше безсилен върху нея, а тя галеше почти майчински мократа му коса, целуваше го по челото. Заровил глава между гърдите й, той заспа.

 

И Катрин задряма за малко, а когато се събуди, бяха разменили положението си. Сега главата й лежеше на рамото му, единият й крак беше обгърнал неговите. Той даже не помръдна, когато тя внимателно седна. Помисли си, че никога не го е виждала спящ. С гладко чело, без обичайните бръчки, с леко отворени устни и спуснати клепачи, с лице, обрамчено от разрошената черна коса, той изглеждаше млад и безгрижен, сякаш годините на заточение се бяха заличили. Когато го целуна нежно по бузата, той въздъхна доволно, но продължи да спи. Овладяна от непознат покровителствен инстинкт, Катрин реши на обед да го извини, а после да му качи поднос с разни вкусотии.

Тя стана внимателно от леглото и си завърза корсажа. Роклята й беше безнадеждно смачкана, но нямаше никакво желание да се преоблича и се задоволи да си среши косата. Беше й все едно дали цял свят щеше да разбере какво са правили двамата с Алекс, не я смущаваше ни най-малко и това, че тя го бе прелъстила. Най-сетне беше сигурна в чувствата си, а това беше най-важното.

Внушаваше си, че обича Хамилтън Гарнър, но се оказа, че е било само пубертетна мечта. Близо до него сърцето й никога не биеше по-учестено, гласът му не караше кожата й да настръхва, никога не се беше разтапяла от неговите целувки. Всичко това ставаше, когато Алекс е до нея, и така беше от самото начало. Тя обичаше този мъж. Обичаше го с цялото си сърце и вече не можеше да си представи живота без него.

Докато се приближаваше на пръсти към вратата, чу зад себе си сънен глас.

— Катрин?

— Спи, спи. — Тя се върна при леглото, зави го и спонтанно го целуна.

— Благодаря — измърмори той. — С какво го заслужих?

Катрин пое дълбоко дъх и преодоля всичките си задръжки.

— Аз те обичам, Аликзандър Камерън. Обичам те въпреки всички възражения на разума. Твоята сила ме плаши, дивият ти нрав ме ядосва, ти си заплаха за вродения ми женски свян, но те обичам въпреки всичко. Искам да остана в Акнакери като твоя съпруга, твоя любовница и майка на твоите синове, а господ ще даде те да са много.

Той я гледаше с широко отворени очи, но тя не изчака възраженията му, а побърза да излезе. Беше казала, каквото имаше да казва, и сега той трябваше да реши, дали ще я изпроводи до кораба с второ писмо до Деймиън, или ще му се наложи да завлече на борда една здраво вързана Катрин със запушена уста.

С разтуптяно сърце и треперещи ръце тя изтича надолу по витата стълба, а после навън. Когато стигна до горичката, чу зад себе си стъпки и си пое дълбоко дъх, готова за сериозно скарване с любимия съпруг. Но не беше Алекс, някой друг я награби грубо и й запуши устата, за да не вика.

 

Алекс отметна с ругатня одеялото и скочи от леглото. Съпруга, възлюбена, майка! По дяволите, как е стигнала до такава промяна в намеренията си?

— Катрин!

Тя не се върна и той навлече набързо полата и изхвърча през вратата.

Тя го обича? Иска да остане в Акнакери? Не е ли проумяла, че скоро ще почне война?

Уплашено слугинче му каза, че жена му е изтичала в градината и той побърза да я последва с объркани мисли в главата. Да, вярно, и той има вина за това положение. Не биваше да я докосва. Не биваше да я целува на терасата в Роузууд Хол! Не биваше да наднича в тези теменуженосини очи, които сякаш го умоляваха, сякаш му казваха, че тя иска някой да я държи здраво и да я люби.

На покритата с чакъл пътечка спря за миг. Добре де, наистина преспа с нея, но през годините беше спал с дузини хубави жени. Каква беше разликата сега? Защо влезе днес в стаята й? Защото имаше нужда от нея, не само от тялото й, но и от нейната душа, нейния ум и каквото там още…

Ани… Откровено казано, вече с мъка си спомняше лицето й. Вместо нея сега Катрин му беше пред очите — Катрин, танцуваща с него на светлината на свещите, Катрин, която го нарича бракониер в гората, Катрин, която изживя за пръв път в неговите обятия опиянението на чувствеността…

Олуин му каза, че е крайно време да остави на мира духовете на миналото. Може би има право.

Тук Катрин ще е на сигурно място. Акнакери е непревземаема крепост, а семейството му ще се грижи за нея.

— Катрин?

Той изтича в горичката и спря ужасен, когато зърна на пътечката малка дамска обувка. Обувката на Катрин! По храстите имаше кичури руса коса.

— Катрин!

Разровената пръст и следите от ботуши говореха за борба. Изглежда, бранила се е отчаяно… Алекс се обърна рязко и хукна обратно към замъка.