Марша Кенъм
Сърце в опасност (2)

ГЛАВА ВТОРА

След лова на лисици празненствата в Роузууд Хол продължиха следобеда с игра на крикет и състезание по стрелба с лък. Младите дами си съперничеха за вниманието на своите фаворити и ръкопляскаха, когато някой състезател се отличаваше с особен успех. Достопочтени понапълнели дуени се бяха скупчили като ято врани. Макар да бяха така силно пристегнати с корсетите, че пластинките от китова кост изпращяваха при всяко поемане на въздух, те биха предпочели да се задушат, но не и да пропуснат някоя клюка.

Към четири часа всички гости се запътиха към къщата, да се приготвят за банкета и бала. Жените отпуснаха корсажи и корсети, та поне няколко часа да подишат свободно. Необходими бяха огромни количества вода, за да се измият нежните ръчички от потта и прахта на горещия ден. Косите се навиваха и вдигаха високо в изкусни фризури. Някои дами използваха за целта телени мрежички с преплетени в тях конски косми, после косите се поръсваха щедро с оризово брашно и се украсяваха със цветя, панделки, скъпоценни камъни или с птици и животинки от плат. Една лейди, която държи на себе си, понася доброволно всички мъки, свързани с тежката украса на косата, за да бъде на висотата на господстващата мода.

Катрин искаше, разбира се, тази вечер да е най-красивата. В стаята си нагласяше отново и отново къдриците си, посягаше отново и отново към грима и изхаби много въглен, за да изпъкнат очите й колкото може по-добре. Впрочем можеше да е сигурна, че нейната бална рокля ще затъмни всички останали. Беше същинска мечта от розова коприна на червени пламъци, а моделът по последна парижка мода. Той подчертаваше тънката й талия, вдигаше високо бюста, та да изглежда по-разкошен, отколкото беше всъщност. До лактите ръкавите бяха тесни, а надолу ставаха широки като крилата на пеперуди, под които прозираха кремавите дантели на ризата. Опъната върху обръчи, полата се издуваше над бедрата като камбана, а отпред и отзад падаше на меки гънки до пода. При всяка танцова стъпка отдолу щяха да надничат фусти от бродирана френска дантела.

Носеше само едно бижу — брилянтено колие, привличащо погледите към лебедовата й шия и дълбокото деколте. За фризурата се беше отказала от теловете и конския косъм, щастлива, че е алергична към оризовата пудра. От нея очите й сълзяха и я хващаше хрема, но най-лош беше обривът от червени пъпки. Сега, на меката светлина на свещите, къдриците й блестяха, сякаш бяха златни и сребърни, което също щеше да я отличава от всички, бяло напудрени, дами.

Докато се поглеждаше за последен път в огледалото, Катрин си вееше изкусно с ветрилото от щраусови пера. Доволна, веднага надникна при Хариет и измъкна приятелката си в коридора.

— Хамилтън Гарнър би трябвало да се почувства много поласкан, ако взема предвид предложението му — прошепна тя.

— Това пък сега какво значи? — попита учудена Хариет. — Мислех, че вече си приела предложението му.

— Една девойка трябва винаги да крие и някакви задни мисли, не си ли съгласна?

Хариет отвори широко хубавите си кафяви очи. Тя не можеше да съперничи на класическата хубост на Катрин, защото устата й беше малко по-голямшка, а сърцевидното й лице — осеяно с лунички, които с нищо не успя да премахне. Впрочем за сметка на това съдбата я беше дарила с фигура, събуждаща у всеки мъж страстни желания, и беше истински късмет, че още като тригодишно момиченце се влюби в Деймиън Ашбрук. Ако беше проявила някога интерес към други мъже, сигурно двете с Катрин щяха да са сега непримирими съпернички.

В горния край на стълбата приятелката й изведнъж спря и наведе глава, сякаш се вслушваше в музиката, долитаща откъм балната зала.

— Освен това… освен това той още не е изрекъл с думи предложението си.

Хариет, която тъкмо се канеше да прекрачи едно стъпало, трябваше да се вкопчи в парапета, за да не загуби равновесие.

— Какво? Какво каза току-що?

— Нали чу. — Катрин се озърна плахо. — Говори, моля те, по-тихо, за да не привлечем нечие внимание. Исках да кажа, че той всъщност вече ме попита, с много намеци… Само че…

— Само че още не е поискал ръката ти според всички правила, така ли?

— Сигурна съм, че е изчаквал подходящия момент, тоест тази вечер. Какъв по-хубав поздрав за рождения ми ден!

— Но ти си казала на Деймиън…

— Шшт! — Катрин я ощипа болезнено по ръката, когато една двойка се приближи така, че можеше да ги чуе.

Хариет поздрави усмихнато, изчака гостите да слязат до партера, после изсъска нетърпеливо:

— Казала си на Деймиън, че Хамилтън щял да те поиска тази вечер от баща ти, след което сте щели да обявите официално годежа си.

— Ами да… Деймиън ме предизвика и ме ядоса, затова изтърсих първото, което ми мина през ума. Но не излъгах, разбираш ли? Хамилтън иска да се ожени за мен, това го знае цял Дерби. Пък и ще е същински глупак, ако рискува да предпочета друг, не си ли съгласна?

— Да, но…

— Той не може да намери по-добра партия дори ако се залови да ухажва някоя от престарелите дебели дъщери на крал Джордж.

— Катрин!

— Не е ли така? Разполагам със зестрата, която ми е завещала баба ми Огъстин. Не може да се каже, че съм грозна, а сега, когато е вече член на парламента, баща ми ще има куп влиятелни приятели. Амбициозен млад старши лейтенант от кралската армия може само да мечтае за съпруга като мен и ако не го осъзнае бързо, мога да се изкуша да се омъжа за Пелъм-Уайът.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Или мислиш, че няма да получа за четвърт час дузина предложения за женитба, ако пусна из балната зала слуха, че Хамилтън Гарнър е загубил благоволението ми?

— В това не се съмнявам, но мога да си представя колко би се ядосал Хамилтън, ако научи за облога ти с Деймиън. Та той е доста опак човек, меко казано.

— Смяташ, че се наслаждава на ергенския си живот? Да, но му е време да погледне истината в очите. Сега сме 1745 година и понастоящем мъжете са в Англия дефицитна стока, докато жените се множат като питомни зайци.

— Катрин! — възкликна ужасена Хариет. — Къде научаваш подобни изрази?

— В най-изисканите лондонски салони, мила моя. — Погледът на Катрин шареше из хола на партера и Хариет трябваше да сложи ръка в ръкавица на рамото й, за да върне вниманието й върху споменатата криза.

— Ами, ако Хамилтън научи за облога ви? Не е изключено Деймиън да му честити предстоящия годеж или да вдигне тост за него.

— Брат ми не върши подобни неща — всеки случай не преди полунощ — натърти Катрин.

Хариет отново се опита да й внуши благоразумие.

— Това е опасна игра. Ами ако в полунощ Хамилтън само ти честити с усмивка рождения ден и ти поднесе букет?

— Тогава ще му захвърля букета право в лицето. Но той просто не би посмял. Та нали, ако нямаше сериозни намерения, нямаше да продължи да ме ухажва и след дуела си с Чарлз Уейд. Пък и се би само за да демонстрира претенциите си по отношение на мен.

— Ако беше така, досега да е имал дузина съпруги!

Хариет веднага съжали за импулсивно изречените думи, защото видя как устните на приятелката й се превърнаха в тънка бяла ивичка. Въпреки това продължи:

— Не можеш да отречеш, че е известен като женкар и казват даже, че…

— Не желая да слушам какво се приказва за него — прекъсна я хладно Катрин. — Знаеш, че го дрънкат завистливи дърти крави, дето само си чешат езиците и разпространяват зловредни слухове. Интересува ме само едно — на моя страна ли си, или не?

— Разбира се, че искам да ти помогна, но какво мога да сторя?

— Трябва да заглавичкваш Деймиън, докато не ти дам знак.

— Знак ли?

— Малко преди полунощ ще помоля Хамилтън да ме придружи на терасата, да си поема чист въздух. Ако всичко мине добре, на връщане в балната зала ще нося роза. — Тя се усмихна съзаклятнически. — Хванах се с Деймиън на бас за пет жълтици, а с тебе се хващам за половината от тази сума, че Хамилтън ще е откъснал собственоръчно розата, за да ми я поднесе.

Впечатлена от самоувереността на Катрин, Хариет също се засмя.

— Та в полунощ, значи?

— Да.

— Не си даваш кой знае колко време.

— Не ми е нужно много време. Той е в края на краищата само един мъж.

Само един мъж. Тези смели думи още се въртяха в ума на Хариет, докато тя вдигаше светложълтите си поли, за да последва Катрин в балната зала.

 

Дузина огромни полилеи осветяваха ярко балната зала и безбройните свещи се отразиха в теменуженосините очи на Катрин, когато тя спря на прага и плъзна поглед върху гостите. Не се съмняваше нито за миг, че в полунощ ще носи в ръката си роза. Хамилтън минаваше наистина за непоклатим ерген, но му беше крайно време да сложи край на авантюрите и да се превърне в любещ съпруг и баща. За него тя беше идеалната съпруга и като си представи каква сензация ще предизвика обявяването на годежа им, тя усети приятни тръпки да минават по гърба й. Всички млади дами жестоко ще й завиждат, задето е завоювала най-желания мъж в цялата околност. Тези глупави гъски бяха привличали в най-добрия случай вниманието му само за кратко, бяха се надявали, че такава ще е и нейната участ, но тя беше изплела изкусно мрежата, в която старши лейтенант Гарнър щеше скоро да бъде уловен.

Въпреки че в залата гъмжеше от червени парадни униформи, както и от бели перуки и вечерни рокли с ярки цветове, тя много бързо зърна избраника си. Той стоеше до баща й и се усмихваше на някаква забележка, от която двойната брадичка на сър Алфред се тресеше като пача.

— Чудесно — прошепна Катрин на приятелката си. — Той вече се подмазва на тъста си! Всемогъщи боже, не е ли великолепен?

В гиздавата си униформа Хамилтън Гарнър изглеждаше наистина богоподобен. Червеният кител подчертаваше широките рамене и мускулестия торс, а тесният бял панталон едва прикриваше нещо от другите му прелести. Лицето с квадратната брадичка и големите очи с цвят на нефрит лесно можеха да разтопят всяко моминско сърце. Беше служил под командата на херцог Къмбърланд, брата на крал Джордж и се бе завърнал от война като героя от Фонтеноа. Сега командваше драгунски полк и капитанските пагони бяха само въпрос на време.

Господа с напудрени перуки се трупаха около бащата на Катрин и Хамилтън, сред тях и полковник Лорънс Хафярд, сприхав и суров мъж, чиито къси изречения звучаха по-скоро като лай. Беше прекият началник на Гарнър и сигурно щеше да го поздрави, ако се ожени за племенницата му.

— По-идеално не може и да бъде — прошепна Катрин. — Сега трябва само да държиш Деймиън по-надалеч от Хамилтън, докато ти дам знак.

Хариет тихичко изпъшка.

— Доста трудно ще е, защото в момента той разговаря с твоя възлюбен.

— Какво? Къде? Катрин още не беше забелязала, че и брат й е в групата около нейния баща.

— Мислиш ли…

— Не, щом чичо Лорънс и Уилям Мериуедър са край тях, те положително не разговарят на частни теми — отвърна Катрин.

— Да ми отсекат главата, ако не става отново дума за Чарлз Едуард Стюарт. — Този път Хариет изпъшка много високо. — Смяташ, че пак бистрят политика? Кълна ти се, ако ми се наложи да чуя още една дискусия на тема, дали тронът принадлежи по право на един Стюарт или на мъж от Хановерския род, ще предпочета дори твоя Пелъм-Уайът като евентуален кандидат.

 

— Със Стюартите е свършено — заяви сър Алфред, след като се изсекна шумно в ленената си кърпа за нос. — Не проумявам защо тези папищаши не го разберат най-сетне. Всъщност би трябвало отдавна да съжаляват, че воюват за напълно безнадеждна кауза. Англия никога вече няма да търпи крал-католик на трона и най-малко такъв, който говори на шотландски диалект.

— В интерес на истината… — Уилям Мериуедър, съсед и приятел на семейството, беше нисък и дебел като сър Алфред, та един до друг двамата приличаха на две топки. Той всякога си умираше от желание да играе ролята на адвокат на дявола, на каквато тема и да беше разговорът. — Джеймс Франсис Стюарт говори английски без какъвто и да било акцент, не по-зле от вас и от мен, а след като е прекарал вече близо четиридесет години като изгнаник в Италия, сигурно е повлиян по-скоро от тази страна, отколкото от Шотландия.

— Папищаши! — изсумтя полковник Хафярд. — Този дърт глупак продължава да се държи в Рим като същински крал! За кого ли се има всъщност?

— За законен наследник и крал на Англия, Шотландия и Ирландия — натърти Мериуедър, — човек, който е бил принуден да освободи трона си за един немски узурпатор.

— Крал Джордж е пряк потомък на Яков първи!

— Но само по женска линия.

— Джеймс Стюарт е глупак, какъвто беше и баща му — упорстваше сър Алфред. — Да се благодари, че папистките убеждения му струваха само изгнание и не беше обезглавен. Кромуел нямаше да се церемони много-много с него. Същинско нещастие е, че днес вече нямаме генерали като Кромуел. Направо не проумявам защо тези яковисти не престават да заплашват и да отправят абсолютно несъстоятелни обвинения. Само преди месец арестуваха един от тях в самия парламент.

— Нечувано нахалство е, че са се изпокрили навсякъде — подкрепи го полковникът. — Вече наистина не знаем кой ни е приятел и кой враг.

— В едно можем да сме сигурни — след миналогодишното поражение френският крал Луи вече няма да подкрепи с флотата си претенциите на Стюартите.

— Беше истинска лудост! — кимна енергично Хафярд. — Как е възможно тъкмо през февруари, посред зимните бури, да се опиташ да преплуваш Ламанша? Потънаха му единайсет чудесни кораба и стотици, не, хиляди храбри мъже се простиха залудо със живота си.

— Можем само горчиво да съжаляваме, че Чарлз Едуард Стюарт не се удави заедно с флотата си.

— Да — сви презрително устни Мериуедър. — Това нагло кутре, което твърдеше, че няма да се успокои, докато не види баща си на английския трон. За такова нахалство наистина заслужаваше гроб в морските дълбини.

Сър Алфред не долови иронията на приятеля си и кимна енергично. Пурпурночервеното му лице издаваше, че вече е опитал доста от испанската мадейра.

— Длъжни сме да окачваме на най-високата бесилка всеки проклет яковист, когото успеем да заловим.

— За тази цел би трябвало да обезлюдим голяма част от Шотландия — намеси се живо Хамилтън, — понеже повечето привърженици на Стюартите са шотландци.

— Същински диваци! — изруга сър Алфред. — През петнайсета година трябваше да ги натикаме всички до един в морето. Вместо това ги помилвахме, върнахме им земите, прокарахме им военни пътища, по-добри от нашите. Още преди трийсет години трябваше да обезоръжим цяла Шотландия, а сега в тази, проклета от бога, страна гъмжи от воини с полички, размахващи широките си мечове, само някой да припари към границата им. Сега ги подстрекава и един идиот, убеден, че с тяхна помощ може да завоюва света.

— Но не всички шотландци са готови да се бият за крал от династията на Стюартовци — каза спокойно Деймиън. — Преобладаващата част от населението е не по-малко от нас уморена от войните. Що се отнася до мнението ти, татко, че били диваци, не мога да го споделя — в Кембридж и в Оксфорд следваха не по-малко шотландци, отколкото англичани.

— Брей, момче, затова ли те пратих да учиш право, та да им адвокатстваш? Къде се е изпарил справедливият ти гняв? При последното въстание на яковистите ти загуби дядо си, чичо си, а собственият ти баща не се срамува да признае, че от страх едва не получи сърдечен удар. Твърдиш, че не били диваци, така ли? Та те живеят в планински пещери и носят женски дрехи, които безсрамно събличат, за да не им пречат свободно да се движат по време на битка. Представяш ли си как се чувства човек, когато цяла орда голи тела с яко окосмени крака почват да въртят на бойното поле огромни мечове и секири? Не били диваци! Не разбират думичка английски и прекарват целия си живот, като крадат и убиват съседите си.

— Смятам, че би трябвало да върнем войската си от Австрия — вметна минаващ край групата господин. — Щом шотландците не могат да бъдат убедени с логични аргументи, налага се да ги вразумим с помощта на мускети, щикове и бесилки.

— Точно, точно така — съгласиха се всички.

Само един слабичък мъж нагласи нервно пенснето си и се осмели да противоречи.

— В пределите на своя клан шотландците са много лоялни и покорни на закона. Предводителят е за тях баща, съдия и крал в едно лице и никой не би дръзнал да не му се подчини.

— Какви, по дяволите, ги дрънкате, Фейвърсхем! Или се изживявате вече като авторитет само защото прекарахте там няколко месеца, за да изготвите картите?

— Опазил ме господ! Само истински кореняк шотландец може да разбере докрай съотечествениците си, но трябва да призная, че промених мнението си за тях, след като пропътувах земите им надлъж и нашир.

— А сега искате да ни убедите, че са учтиви, мили и гостоприемни?

Сарказмът не обезкуражи дребничкия мъж.

— Те бяха наистина много гостоприемни, след като се уверяха, че съм сред тях само в името на научни интереси. А що се отнася до чувството им за чест, нека ви кажа, че направих веднъж грешката да спомена пред един предводител на клан, че някои от хората му не са били напълно коректни към мен. Той се хвана тутакси за меча и ме увери, че е достатъчна една моя дума и главите им ще се отърколят. Разсмях се, защото го възприех, разбира се, като шега, но той натърти, че мога да вярвам на думите му и мисля, че наистина сдържа обещанието си.

— А сега искате да ни го дадете като пример за това, че шотландците са цивилизовани хора? — Старши лейтенант Хамилтън се усмихна ехидно. — Според мен доказахте само, че са примитивни и същински варвари.

— Може да не съм се изразил добре — отстъпи Фейвърсхем. — Исках само да подчертая, че за един шотландец и особено за планинец честта е над всичко.

— Всеки планинец е крадец! — настоя Гарнър и в тона му звучеше дълбока убеденост.

— Докато бях сред тях, ми се изгуби само чифт ръкавици, пък и тях сигурно съм забутал някъде.

— Като ви слуша човек, ще рече, че изпитвате уважение към ония диваци.

— Уважение ли, господин лейтенант? Да, смятам, че е разумно да уважаваш нещо, пуснало дълбоки корени в народния характер, и което просто не може да се изтреби.

— Ха! — Полковник Хафярд удари Фейвърсхем толкова силно по рамото, че пенснето на учения се смъкна от носа му. — Току-що сам признахте, че тези хора, подобно на животните, следват само ниските си инстинкти.

Докато всички гръмогласно се смееха, картографът си намести с достойнство пенснето.

— Изопачавате думите ми, полковник. Честта не е инстинкт, а основна човешка ценност. При планинците я срещате в първозданност, която у други народи отдавна е потънала в забрава. Те се заклеват пред бога да са верни на клана си и запечатват клетвата, целувайки кинжал. Този символичен жест означава, че са готови да заплатят за предателство със живота си.

— И само защото оплюнчват някакъв нож, ние трябва да треперим от страх и да гледаме спокойно как нахлуват през границата ни с намерение да детронират нашия крал? — възкликна Гарнър.

Фейвърсхем се изчерви под враждебните погледи на събеседниците си.

— Исках само да ви обърна внимание, че не бива да посрещаме с пренебрежение клетвата им да върнат един Стюарт на трона.

— Аз пък ще ви възразя, че тази дива глутница не струва пукнат грош. Шотландците нямат редовна армия, нямат топове, нито артилерия, нито флота. Със смешните си гайди и мечове не могат да сторят нищичко на най-могъщата във военно отношение нация на света.

С тези думи Гарнър обърна демонстративно гръб на картографа. С пламнало лице клетият Фейвърсхем се опита да се оттегли незабелязано и беше не по-малко смаян от останалите, когато най-неочаквано получи подкрепа.

— Лично аз винаги съм смятал, че е по-разумно да се вземат мерки, вместо да се подценява врагът.

Хамилтън се обърна бавно и със силно присвити нефритенозелени очи заоглежда мъжа, който се бе осмелил да му противоречи. Беше чужденецът от Лондон — някакъв клиент или партньор в сделките на Деймиън Ашбрук.

— Монтгомъри, ако съм запомнил добре?

— Рифър Монтгомъри — потвърди с лек поклон мъжът.

— Та споделяте значи мнението на Фейвърсхем, че шотландците могат да станат сериозна заплаха за английската монархия?

— Казвам само, че не бива да се отнасяме към тях с пренебрежение, като към некадърни диваци. Тъй или иначе през последните хиляда години никой не е успял да завладее земите им. Даже норманите са се провалили.

— А защо трябва някой да си прави труда да превзема толкова неплодородна земя, на чийто суров климат не може да издържи по-дълго време никой освен тези диваци с дебела козина? — възрази му Гарнър.

Монтгомъри се засмя.

— И въпреки това ние плащаме висока цена за тяхната вълна, за тяхното говеждо и овче месо, да не говорим за процъфтяващия черен пазар с…ами да…с техните спиртни напитки. Ако не се лъжа, дори чудесното уиски, на което се наслаждаваме тази вечер тук, е от шотландски произход.

Сър Алфред се изкашля притеснено и подхвана някакво енергично обяснение, но никой не го слушаше. Всички бяха вперили очи в Монтгомъри и в Гарнър.

— Мога ли да попитам каква професия упражнявате, сър? И откъде този лек акцент, чийто произход не мога да установя?

Монтгомъри разклати леко чашата си.

— Израсъл съм на континента, старши лейтенант, във Франция, Италия и Испания. Като вносител и износител често пътувам, а за да отговоря веднага и на предполагаемия ви следващ въпрос — от политика се интересувам само доколкото тя често влияе на моите печалби или загуби. При това се опитвам, както и господин Мериуедър, да виждам и двете страни на медала, а съм готов и като господин Фейвърсхем да преценявам обективно.

Старши лейтенантът изгледа враждебно противника си. Търговецът носеше индиговосин редингот, който му стоеше безукорно, към него сребристосини жилетка и панталон, а въпреки че отдалеч миришеше на пари, във вида му нямаше нищо изнежено, та като гледаше широките му рамене и силни ръце, Гарнър беше принуден, макар и неохотно, да го признае. Въпреки това не се отказа да провокира Монтгомъри.

— Е, да — каза той, — бакалин, за когото съществуват само финансовите му интереси, сигурно държи особено много в страната му да царят спокойствие и ред.

На обидата да бъде наречен бакалин Монтгомъри реагира само с широка усмивка.

— Тъкмо обратното, ако държах само на печалбата си, за мен нямаше да има нищо по-добро от война между Англия и Шотландия. Във времена на хаос се реализират особено големи печалби — както от търговците, така и от военните, които дължат повишенията си единствено на кръвопролитията.

Гарнър пребледня.

— Не бих сравнявал двете професии, защото военният брани живота и свободата, докато… докато такива като вас се обогатяват като същински паразити.

Деймиън Ашбрук беше единственият, който въздъхна шумно, докато всички останали вече очакваха изблик на насилие. Но положението беше спасено най-неочаквано от шумоленето на копринени рокли и радостен смях.

— Толкова много сериозни физиономии и толкова кавги на моя рожден ден? — скара им се непринудено Катрин. — Хамилтън, Деймиън, засрамете се. Хариет и аз се усетихме в края на краищата не по-малко изоставени от онези палми в сандъчетата.

— Госпожице Ашбрук! — Уилям Мериуедър й целуна пламенно ръка. — Госпожице Чалмърс! Наистина ли се почувствахте пренебрегнати, или искате само да призовете тези разпалени глави към спокойствие?

— Отегчихме се почти до смърт — настоя Катрин, — но понеже бяхте току-що толкова галантен, позволявам ви да ме поканите за първия танц.

Искаше всъщност да разбере как Хамилтън ще реагира на факта да бъде лишен от тази привилегия, но вместо това погледът й остана прикован към господина, застанал до нейния брат. С перука и вечерен костюм едва можа да го познае, но черните очи и подигравателната усмивка в ъгълчетата на устните не оставяха никакво съмнение, че е съшият мъж, който така я беше притеснил през деня в гората.