Кет Мартин
Коприна и стомана (9)

9

Катрин огледа за последен път мъничкото си владение, за да се увери, че всичко е готово за очаквания посетител. Тази сутрин Бени й бе донесъл вестта, че маркизът ще дойде за вечеря. Щеше да го види за пръв път, откакто бе заминал за замъка.

Тя се наведе и повдигна тежкия метален капак на чайника, който висеше над огъня. Момичето, което маркизът бе изпратил да й помага, Фани Пендъргас, дъщеря на една от прислужниците, бе приготвила специално за случая овче задушено, а също сирене, плодове и прясно изпечен хляб. В момента Фани живееше при семейството на Бени, в колиба в гората, съвсем наблизо до хижата, и щеше да се върне рано сутринта.

Макар че се приемаше за неприлично да остава насаме с маркиза, Катрин бе позволила на момичето да се прибере по-рано от обикновено. Имаше важни проблеми, които предпочиташе да обсъди с него на четири очи. Освен това приличието вече не беше от значение. Репутацията й бе завинаги опетнена в деня, в който я затвориха в „Сейнт Бартоломю“. А дори нещо да бе останало, то беше безвъзвратно изгубено в онази вечер, в която маркизът я съблече, за да я изкъпе.

Както винаги при тази мисъл лицето й се обагри от руменина, нещо топло се надигна у нея и стомахът й се преобърна. Опита се да си втълпи, че това е само нормално вълнение от предстоящата среща след дългите дни на самота, но знаеше, че е твърде далече от истината. Макар че леля Уини я посещаваше доста често, а херцогиня Карлайл също я бе изненадала с неочаквана визита, присъствието на маркиз Личфийлд й липсваше повече, отколкото й се искаше да си признае.

Нямаше търпение да се види с маркиза и колкото и да се бореше със себе си, все по-невъзможно й ставаше да сдържа вълнението си. И понеже искаше да изглежда възможно най-добре, облече бледожълта рокля, която разкошно се диплеше над тежките ватирани фусти. Сплете гъстата си коса на венец около главата и се ощипа по бузите, за да им придаде приятен цвят. Спомняше си с носталгия дните, когато можеше да си позволи истински руж.

Катрин намести кичур непокорна коса, погледна задушеното, за да се увери, че няма да изгори, и нетърпеливо зачака пристигането на маркиза.

 

Люсиен напусна замъка късно следобед. Предстояха му два часа езда. Не беше виждал Катрин Грейсън почти от седмица, откакто се върна в замъка. Леля му редовно я посещаваше, а и Велвет Сенклер бе отишла да я види веднага щом съпругът й си беше признал как я освободиха от „Сейнт Бартоломю“.

Херцогът вече му бе разказал, че темпераментната му жена избухнала в гняв, но не заради ролята на Джейсън в нелегалното отвличане, а защото се е осмелил да действа без нейното знание.

Люсиен се усмихна. Приятелят му беше истински щастливец, защото си бе намерил съпруга, която така идеално да пасва на живия му, непостоянен нрав. Той самият имаше различен вкус. Не искаше такава упорита и силна жена като Велвет, защото тя причиняваше твърде много главоболия. На него му трябваше мила и покорна съпруга, с която да изживее в спокойствие дните си.

И след по-малко от месец мечтите му щяха да се превърнат в реалност. Датата на сватбата бе насрочена, поканите — изпратени. Алисън бе направила всичко възможно да го убеди да изчакат до пролетта, когато започваше сезонът на баловете. Бе й отказал вежливо, но твърдо. Искаше час по-скоро да се сдобие с наследник, и след като вече си бе избрал своя съпруга, нямаше защо да чака.

В действителност физическите нужди също бяха допринесли за решението му. Бе привикнал да удовлетворява плътските си прищевки винаги, когато пожелае, но след като сватбата му бе така наскоро, не искаше да застрашава годеницата си и нейното семейство със слухове за любовните си афери.

Напоследък, след дните, прекарани в хижата, бе по-нетърпелив от всякога тази сватба да се състои. Часовете на усамотение с Катрин бяха извикали остър глад у тялото му, кръвта му кипеше по-бурно от всякога. Слава богу, след по-малко от три седмици му предстоеше да се ожени и този проблем щеше да бъде разрешен.

В съзнанието му изплува образът на бъдещата му съпруга и несъзнателно Люсиен се усмихна. Алисън бе сладка кукла, вкусна захарна пръчица. Момичето никога не го бе привличало физически и със сигурност никога не бе изпитвал към нея горещата страст, която го теглеше към Катрин Грейсън, но беше млада и хубава и едва ли щеше да му бъде неприятно да я отведе в брачното им ложе.

Алисън беше уравновесена и отлично възпитана като жена и съпруга. Потеклото и репутацията й бяха безупречни. Знаеше как да се държи в обществото и й отиваше ролята на маркиза. Щеше да му роди синовете, които да продължат рода му, а животът му щеше да си продължи, сякаш нищо съществено не се е променило.

Вятърът се втурваше на пристъпи из клоните на голите дървета, гонеше мъртвите листа по пътеката. Блейд отсечено изцвили и отметна лъскавата си черна грива. Люсиен се наведе и ласкаво прокара длан по врата на животното.

— Спокойно, момчето ми, почти пристигнахме. — Наближаваха тихата хижа, закътана в лоното на горите, която умишлено бе избягвал, откакто се върна в замъка. Единствено потискащото чувство на вина го караше да я посети отново тази вечер.

Беше й обещал да я навестява.

Но инстинктът му за съхранение го държеше на разстояние.

Защото всеки път, когато си помислеше за Катрин Грей, виждаше тънкото й, грациозно тяло до ваната с гореща вода. Спомняше си малките й, напъпили гърди, допира на меката й кожа в дланите си, докато я спускаше във ваната, тънката й талия и дългите крака. Спомняше си как отвръща на целувката му, изкусителната извивка на устните й, тихата й въздишка на удоволствие, вълнуващия допир на гърдите й в ръката му, набъбналите й зърна.

Всеки път, когато си помислеше за Катрин Грейсън, си спомняше тези неща и го обземаше непреодолима възбуда.

Точно както в момента.

Проклятие! Люсиен ядно изруга, размърда се в прилепналия брич. Нямаше нужда да гадае дали желае тази жена. И точно затова се стремеше да стои възможно по-далече от нея.

Но тази сутрин като разяждаща рана го бодна обещанието, което й бе дал. Трябваше да изпълни дадената дума. Молеше се само младичката камериерка, която бе изпратил да й помага, да бъде в къщата и да поддържа сетивата му нащрек.

Пристигна по здрач. Прозорците на хижата блестяха от меката светлина на свещи. Винаги бе обичал старата ловна хижа, уютната й непретенциозност, закътана с тайната долчинка, където поне за малко можеше да забрави формалностите на общественото си положение. Докато слизаше от коня, видя силуета на Катрин, очертан в рамката на прозореца. Посрещна го с усмивка на вратата и го поздрави.

— Добър вечер, милорд.

Очите му я измериха от главата до петите. Отбелязаха здравия тен на лицето й, приятната руменина по бузите й. Смущаващи спомени нахлуха в съзнанието му и тялото му се напрегна, но Люсиен стоически ги пропъди.

— Радвам се да те видя, Катрин. Изглеждаш чудесно.

Руменината по бузите й се сгъсти.

— Така се и чувствам, благодаря.

Той наведе глава, за да влезе в стаичката, и вдиша приятния аромат на пресен хляб и топла храна.

— Каквото и да къкри на огъня, със сигурност е много вкусно. Не знаех колко съм бил гладен.

— Овче задушено и прясно изпечен хляб. Твърде проста храна за теб, но за мен е наистина кралска гощавка.

Той се намръщи при намека за живота й в „Сейнт Бартоломю“.

— Иска ми се да можеше да живееш в замъка, но се опасявам, че засега ще трябва да се задоволиш с това.

Тя се усмихна.

— Аз не се оплаквам. Както вече ти казах, дори това простичко съществуване е истински лукс за мен.

Люсиен погледна масата и столовете, подредени близо до огъня.

— Виждам, че дъската с шах ни очаква. Надявах се да поиграем.

— Боях се, че няма да имаш възможност да останеш толкова дълго.

И не трябва, помисли си той. Не и когато я намираше така дяволски привлекателна. Дори и в момента дланите го сърбяха при спомена за тези малки, твърди гърди. Питаше се къде ли е младата й камериерка и, противно на всякакъв разум, откри че се надява момичето да си е тръгнало за през нощта.

— Не би било разумно да остана — каза той. — Не би трябвало дори да съм с теб сега, но предполагам, че при тези обстоятелства въпросът е спорен, и освен това наистина ми липсваха игрите с теб.

Катрин се ухили хлапашки.

— „Когато щастието ни напусне, спомените са болезнени“.

Люсиен се засмя.

— Робърт Блеър. Значи вкусовете ти се простират от древногръцките философи до модерните автори.

— Готова съм да чета почти всичко. И съм прокълната да имам памет за подобни неща.

— Струва ми се, че забележителната ти памет не ти изневерява и когато се отнася за любимите ти медицински текстове. — Вкъщи едва ли би го направил, но сега Люсиен свали връхния си жакет и го метна на облегалката на стола. Остана само по риза, брич и високи ботуши. — Надявам се, че нямаш нищо против. Тук наистина ми е трудно да спазвам етикета.

Катрин се усмихна.

— Разбира се, че нямам нищо против. А ти си прав. Паметта наистина ми служи добре в моите медицински занимания.

Той предпочете да не продължава тази тема и Катрин изглеждаше благодарна. Обикновено подобни разговори не протичаха гладко между тях. Докато маркизът се настаняваше удобно в креслото си. Катрин се запъти към камината и се залови да сервира храната.

— Разкажи ми как вървят нещата с вуйчо ми — каза му през рамо. — Успя ли да постигнеш някакъв напредък?

При споменаването на Дънстън Люсиен преглътна жлъчните си думи.

— Този човек е истински престъпник и срам за човешката раса. Стане ли дума за теб, за него няма никакви граници, никакви препятствия не са в състояние да го спрат. В дома ми се изсипаха цяла банда полицаи, които ме разпитваха за твоето изчезване, а адвокатът ми е бил предупреден от магистратите да оттегли искането ни за промяна на твоето настойничество. Казват, че каквито и доказателства да им представим, ще ни се противопоставят. И трябва да ти призная, Катрин, че ми е трудно да реша какво да предприема оттук нататък.

На бледата светлина от камината Люсиен ясно виждаше дълбоката гънка, която се оформи на челото й. Черпакът със задушено се спря на ръба на тежкия стоманен съд.

— Може би е по-добре просто да напусна страната. Бих могла да си изградя нов живот някъде в колониите. Тогава няма да се притеснявам от вуйчо ми и неговата власт над мен.

Люсиен стана от стола и бавно прекоси разстоянието до нея. Гадеше му се от мисълта, че трябва да й донесе още лоши новини. Не искаше да я притеснява, но за нея беше по-добре да знае истината.

— Не съм сигурен, че би могла да се добереш дотам, дори и да опиташ. Хората на вуйчо ти кръстосват страната. Всяко пристанище е вдигнато под тревога. Търсят жена с твоето описание, която може да се опита да напусне страната. Дори солиден подкуп не би могъл да ти гарантира безопасно пътуване.

Цветът се оттегли от лицето й.

— Стигнал е чак дотам, за да ме открие? — Пръстите й сякаш изтръпнаха и черпакът падна обратно в тенджерата. Люсиен пое дръжките от скованите й ръце и постави съда върху масата.

— Не биваше да ти казвам, но си помислих, че би искала да знаеш.

Катрин се изправи и си пое накъсана глътка въздух.

— Радвам се, че ми го каза. Ако ще се защитавам, трябва да знам истината. — Тя несъзнателно мачкаше престилката, която бе завързала върху хубавата си жълта рокля. — Но не разбирам — защо просто не ме остави да си отида? Нали ако напусна страната…

— Иска да те държи под контрол. Докато си на свобода, винаги има риск истината да излезе наяве и Дънстън ще изгуби правата си над твоето състояние — да не говорим за скандала, който ще последва. А той се стреми да навлезе в политиката. Не може да си позволи да поеме такъв риск. — Люсиен пропусна да отбележи, че възрастта й също е от значение. След като веднъж навършеше двадесет и четири години и станеше пълнолетна, парите автоматично преминаваха от вуйчо й в нейните ръце.

— Трябва да предприема нещо. Рано или късно той ще ме открие. Не мога просто да стоя и да чакам това да се случи.

Люсиен посегна и положи топлите си длани върху раменете й. Ясно долавяше страхът, който разтърсваше тялото й.

— Не трябва да губиш надежда. Плащам на половин дузина от най-добрите експерти в Англия, за да работят по въпроса. Наел съм и хора, които да проучат Дънстън. Ще преровят миналото му и ще открият всяко негово злодеяние и лоша помисъл. Рано или късно някой от тях ще се натъкне на нещо, което да ни помогне.

Катрин само поклати глава.

— Не мога да чакам. Трябва да направя нещо — да намеря начин да се защитя. — Тя му обърна гръб, но не преди той да забележи блесналите в очите й сълзи.

Люсиен повдигна брадичката й и я насили да го погледне. Очите й бяха затворени, но изпод гъстите й мигли се отрониха едри капки. Тревогата му за нея внезапно прерасна в яростна нужда да я защити.

— Довери ми се — аз ще те предпазя от вуйчо ти — прошепна твърдо той. — Ако в скоро време не изникне нещо обнадеждаващо, ще намеря начин да те измъкна от страната.

Тя кимна, но гърлото й бе пресъхнало, а лицето й се къпеше в сълзи. Люсиен я притисна в прегръдките си, а тя отпусна глава на гърдите му, опряла пръсти в ризата. Долавяше ударите на сърцето й, чувстваше топлината и женствените извивки на тялото й, аромата на розов сапун в косите й. Заля го бурна вълна на желание — тежка и гореща.

Искаше да смъкне меката жълта рокля от раменете й, да я види гола и тръпнеща както преди. Искаше да свали фибите от косата й и да прокара пръсти през нея, да зарови лице в тъмните, лъскави кичури и да вдиша свежия аромат на рози.

Вместо това, той се отдръпна и избърса влагата от лицето й с опакото на ръката си. Несъзнателно, погледът му се плъзна към устните й — меки, плътни и съвършено изваяни. Представи си как тези устни подпухват и порозовяват под натиска на целувката му и установи, че не е в състояние да откъсне погледа си от тях. Катрин вероятно бе забелязала настойчивия му поглед, защото малкото й розово езиче се стрелна да навлажни ъгълчето на устата й. Последните останки от грижливо сдържания му самоконтрол се изпариха. Трябваше да вкуси тези меки устни — господи, би умрял, ако не ги докоснеше.

Както я държеше в ръцете си, Люсиен сведе глава като жаден човек към капчица вода. Целуна я нежно, бавно изследваше устата й със своята. И тогава тези пълни, сочни устни се разтвориха под неговите, и той се изгуби в топлината им. Бурно желание помете разума му. Мускулите на стомаха му се напрегнаха и слабините му се втвърдиха.

Целуваше я жадно, ожесточено, езикът му нахлуваше безмилостно в устата й и я поглъщаше изцяло. От гърлото й се изтръгна дрезгав звук, а ръцете й се сключиха около врата му. Чувстваше трепета на тялото й, опряно в неговото, допира на гърдите й в своите, и по тялото му плъзна гореща тръпка.

Той плъзна ръка по ханша й и безмълвно простена при допира със заобленото й тяло. Придърпа я още по-плътно към себе си и я зацелува по-ожесточено. Светът около тях вече не съществуваше.

Само бог навярно знаеше докъде щяха да стигнат, ако не бе последвало плахото почукване по вратата. Люсиен подскочи като опарен, а Катрин се олюля към него. Ресниците й бяха натежали, устните й — влажни и розови от целувката му. Той посегна да я подкрепи. Безмълвно се проклинаше за слабостта си, за онова, което почти се беше случило, и отчаяно се опитваше да се съвземе.

— Стой тук. Аз ще видя кой е.

Катрин остана безмълвна. Сега вниманието й бе изцяло насочено към вратата. Екстазът на страстта се бе оттеглил от лицето й, заменен от смъртен страх. С широки крачки Люсиен стигна до прозореца, видя че е Бени Тейлър и безмълвно благодари за тази навременна намеса.

Той повдигна резето и отвори вратата.

— Какво има, Бени? Случило ли се е нещо?

Хлапето мачкаше нервно кафявата шапка, която държеше в ръката си.

— Леля ви ме прати да ви отведа, милорд. — Момчето напрегнато погледна към Катрин, която стоеше сковано в дъното на стаята. — Хората на шерифа идвали да питат за вас. Тя им казала, че сте навън по работа, но се боеше, че ще се върнат и си помислила, че може да искате да сте там.

Люсиен кимна.

— Точно така. — Той се обърна към Катрин, благодарен за този шанс да се изплъзне от смущаващото й присъствие. Тялото му все още пулсираше от незадоволената страст. — Понеже камериерката ти очевидно си е тръгнала, Бени ще прекара нощта в конюшнята. Не искам да оставаш сама.

Катрин кимна сковано. Макар да държеше главата си гордо изправена, лицето й гореше от смущение. Също като него тя знаеше, че онова, което се случи между тях, никога не биваше да става. Мислено Люсиен изруга. Съзнаваше, че е редно да се извини, но вече го бе сторил преди и това не го възпря да повтори оскърбителната си атака.

Проклятие! Очевидно когато станеше дума за тази жена, той беше лудият.

— Няма нужда да се притесняваш — опита се да звучи уверено той. — Ако изникне някакъв проблем, ще ти съобщя. — Насили се да се усмихне. — Съжалявам, че не успях да опитам задушеното.

Катрин не му отговори. Просто стоеше там, крехка и несигурна, и той отново се прокле за слабостта си. Мислено си обеща да стои далеч от хижата.

Трябваше да се държи на разстояние от нея — за доброто и на двама им.

А междувременно щеше да реши проблема с хората на шерифа.

 

Катрин прекара мъчителна нощ, изпълнена със сънища за миналото и ужаса, който вероятно я очакваше в бъдещето. Събуждаше се при всеки случаен звук, уверена, че хората на шерифа най-после са я открили и че за пореден път е безсилна да се защити. А когато не се боеше, мислеше за Люсиен, разкъсвана между горчиво-сладки угризения и нелепо съжаление, че близостта им бе преустановена така неочаквано. Спомените й за горещата, разтърсваща целувка на маркиза се преплитаха със страха й от бъдещето, и на сутринта се събуди по-изтощена и напрегната, отколкото си беше легнала.

Едва на идния следобед пристигна съобщение от Люсиен. Казваше, че хората на шерифа са искали да му зададат някои въпроси. Нямали представа къде е, но продължавали да я издирват.

„Ти си в безопасност, Катрин“, завършваше бележката. „Няма от какво да се боиш“.

Но имаше сериозни основания да се бои и Катрин го знаеше. Сега повече от всякога тя търсеше начин да се защити и след последното, страстно посещение на маркиза, в главата й се оформи пъклен план.

Отначало си мислеше просто да му се довери, да го помоли за помощ и да се надява той да се съгласи. Но колкото повече размишляваше, толкова повече се уверяваше, че маркизът никога не би участвал в подобен план. Бе твърде рисковано. Твърде отчаяно. И твърде неразумно.

Беше също изключително егоистично. Тя за нищо на света не би могла да очаква, че маркиз Личфийлд ще отмени сватбата си и ще се ожени за някоя друга — дори ако този брак щеше да продължи само година. И това нямаше да е обикновена женитба, защото ако вуйчо й не бъдеше притиснат от обстоятелствата, никога не би дал разрешението си за подобно нещо.

Катрин сновеше неспокойно из стаичката и настойчиво си повтаряше, че трябва да забрави този план. Люсиен никога не би се съгласил да участва, а да го направи без неговото знание бе немислимо. Не можеше да предаде единствения човек, на когото се доверяваше, човека, който бе рискувал живота си заради нея и продължаваше да го прави всеки ден в усилията си да й помогне.

Разумът й я предупреждаваше да остави нещата така и да се надява, че Люсиен ще намери начин да я защити или че просто няма да я открият.

И почти бе успяла да си го втълпи, когато Бени Тейлър заблъска лудо с юмрук по вратата.

— Видях ги, милейди! Бяха долу в селото!

Катрин побърза да му отвори.

— Хората на шерифа, милейди! Бяха в Горшам и разпитваха за вас.

— О, господи!

— Търсеха някаква информация и бяха доста упорити. Разбира се, там никой не знае къде сте, но реших че трябва да сте нащрек.

Катрин преглътна мъчително. Разбира се, че трябваше да е нащрек. Под дебелите фусти на роклята краката й трепереха. Бени мачкаше козирката на кафявата си филцова шапка.

— Ще държа околността под око, милейди. Ако ги видя да се насочват насам, ще дойда да ви взема. Можете да се скриете в гората, докато намеря негова светлост.

Катрин навлажни пресъхналите си устни.

— Благодаря ти, Бени. Постъпи правилно, като ми каза.

Хлапето кимна и хукна към гората. Катрин затвори уморено очи и се облегна на тежката дървена врата. Тялото й се тресеше конвулсивно. Досега беше само изплашена. Сега бе ужасена. Затвореше ли очи, в ушите й кънтеше грозния кикот на пазачите, докато смъкваха грубо дрехите й. Всеки миг властите можеха да открият закътаната хижа. Щяха насила да я отведат в онази страшна дупка и никога повече нямаше да има шанс да се измъкне.

Сълзи изпълниха очите й, но Катрин упорито ги преглътна. Нямаше да се отдаде на отчаянието и да ги остави да разрушат живота й. Този път щеше да се защити. Планът, който досега бе само смътно очертан в съзнанието й, този път нахлу в мислите й с поразяваща яснота. От този момент нататък Катрин знаеше какво трябва да предприеме.

Опасността чукаше на вратата й, а секундите се изплъзваха неумолимо. Без да си даде време да размисли, тя пристъпи към бюфета до стената и отвори най-долното чекмедже. Извади отвътре писалка, мастило и хартия, настани се зад дъсчения плот и се зае да напише писмото, което мислено бе съчинила още на сутринта. Ръката й трепереше, и пръскаше едри капки мастило по белия лист.

Катрин си пое освежителна глътка въздух и отново се задълбочи над писмото. Опитваше се да изписва буквите по-широки и полегати за разлика от обичайния си гладък и равен почерк. Пишеше на един човек, който преди време бе добър приятел на баща й — епископ Едуин Толман.

Макар че епископът бе повярвал на съчинената от вуйчо й история и с мъка на сърце отказа да се намеси в нейна защита, когато я изпратиха в лудницата, той бе човек на здравите принципи и изключително уважавана фигура в църковното общество. Държеше едно от двадесет и четирите свещенически места в Камарата на лордовете и имаше забележително влияние сред държавническите кръгове.

Освен че се придържаше неотклонно към своите принципи и вярвания, епископът бе един от малцината с достатъчно власт, за да наложат волята си над граф Дънстън. Катрин довърши писмото си, постави перото обратно в мастилницата и критично го прочете.

Епископ Толман, пиша ви това писмо, защото узнах, че сте били стар и верен приятел на последния граф Милфорд. Ако искате да помогнете на лейди Катрин Грейсън, моля, доведете лично вуйчо й, граф Дънстън, в селцето Горшам през нощта на двадесети ноември. Точно там, на половин миля от пътя към селото, северно в горите Уийлдън, е закътана малка ловна хижа. Ще намерите лейди Катрин там точно в десет часа вечерта с човека, отговорен за нейното отвличане. В името на приятелството, което някога ви е свързвало с баща й, не позволявайте Дънстън да тръгне сам след нея.

Катрин потисна страха и мъчителните угризения на съвестта си. Ако планът й успееше, епископ Толман щеше да пристигне в Горшам заедно с Дънстън и неговите хора. Щяха да дойдат в хижата около десет часа, за да открият Катрин Грейсън при компрометиращи обстоятелства с маркиз Личфийлд.

При положение, че маркизът бе проявил настоятелни усилия да я освободи и упорито бе твърдял, че е невинна, тя отчаяно се надяваше епископът да поиска Люсиен незабавно да се ожени за нея.

И ако вуйчо й откажеше да даде съгласието си за този съюз, в очите на обществото това би било провинение, не по-малко от това на маркиза.

Катрин затвори писмото и грижливо го запечата с капка разтопен восък. Щеше да помоли Бени Тейлър да плати на някое момче от селото, за да го отнесе на посочения адрес.

Тя погледна отново писмото и я прониза смъртен ужас. Поемаше огромен риск, залагаше бъдещето си на карта. Ако се провалеше, щяха да я върнат в „Сейнт Бартоломю“ — или на някое още по-ужасно място, ако изобщо съществуваше такова.

Обаче успееше ли, щеше да бъде свободна.

Катрин отново се сети за онази клауза от настойничеството й, която я освобождаваше от опеката на вуйчо й, в случай че се омъжеше. За да се изплъзне от властта на графа, тя би го сторила още преди години, но тогава състоянието й автоматично преминаваше в ръцете на съпруга й, а Дънстън никога не би позволил това да се случи.

Но ако планът й успееше, сега той не би имал друг избор.

Схемата й бе брилянтна — стига само да се развиеше според очакванията й.

Люсиен бе единственото слабо място в плана й. По-малко от всичко друго на света желаеше да го нарани. Той бе добър човек и най-преданият приятел, който някога бе имала. Не искаше да се намесва в живота му повече, отколкото вече бе замесена, но хората на шерифа вече чукаха на вратата й и всеки миг приближаваше вуйчо й все повече и повече към нея. А веднага щом я откриеше, той щеше да я върне в лудницата и животът й щеше да е окончателно разрушен.

Съзнанието й отчаяно се бореше с чувствата й към Люсиен — чувства, които, трябваше да признае, далеч надхвърляха обикновеното приятелство. Само за една вечер щеше да разруши внимателно планирания му живот. Но той не беше влюбен в Алисън Хартман — поне Катрин не вярваше да е така. Човек, влюбен в друга жена, едва ли можеше да я целува така, както бе направил през изминалата нощ.

А дори да обичаше Алисън, след по-малко от година Катрин щеше да навърши двадесет и една. Това щеше да й предостави свободата да се омъжи за когото пожелае без съгласието на вуйчо си. Тогава Люсиен би могъл да анулира брака и двамата щяха да продължат живота си, както намерят за добре. Огромното наследство бе примамка, с която Катрин би могла да си намери по-подходящ кандидат за съпруг.

И все пак в този отчаян план съществуваха безброй бели петна, които можеха да го провалят. Оставаше й само да се надява, че всичко ще бъде наред.

В съзнанието й изплува образът на Люсиен в едно от неговите гневни състояния и по гръбнака й пропълзя студена тръпка. Той несъмнено щеше да побеснее, да обезумее от гняв дори. Но след като го поставеше пред свършен факт, навярно би могла да го омилостиви, да го накара да й прости. Да, той вероятно щеше да се успокои, особено след като проумее, че след време ще бъде свободен да се върне към живота, който сам си е планирал.

Междувременно тя трябваше да измисли начин, за да примами маркиза в хижата в нощта на двадесети ноември. Успееше ли да го доведе, несъмнено ще намери начин да го прелъсти — или поне да го подмами достатъчно далече, за да изглежда убедително.

Странна тръпка премина по тялото й и кожата й внезапно настръхна. Опита се да си внуши, че се дължи на страха от предстоящото, а не на трепетно очакване.

 

Седнал зад бюрото в кабинета си, Дъглас Рот, граф Дънстън, четеше и препрочиташе писмото, което епископът лично му бе донесъл.

Епископ Толман, пиша ви това писмо, защото узнах, че сте били стар и верен приятел на последния граф Милфорд. Ако искате да помогнете на лейди Катрин Грейсън, моля, доведете лично вуйчо й, граф Дънстън, в селцето Горшам през нощта на двадесети ноември. Точно там, на половин миля от пътя към селото, северно в горите Уийлдън, е закътана малка ловна хижа. Ще намерите лейди Катрин там точно в десет часа вечерта с човека, отговорен за нейното отвличане. В името на приятелството, което някога ви е свързвало с баща й, не позволявайте Дънстън да тръгне сам след нея.

Той изучаваше с интерес плътния, леко неравен почерк и се питаше на кого ли принадлежи. Всъщност това нямаше никакво значение. Най-после усилията му бяха дали някакъв резултат. Само след броени дни обичната му, нахална племенница щеше да бъде отново там, където й е мястото. Веднъж да се добереше до нея, щеше да разреши проблема веднъж завинаги и бъдещето му щеше да е безоблачно.

— Какво мислите за това, милорд? — Епископ Толман, мъж на преклонна възраст с прошарена коса и достолепна стойка, се изправи от стола си и опря на бюрото елегантните си ръце, обсипани с тънки венички.

Дъглас се усмихна.

— Вярвам, че сте извършил едно наистина добро дело, като ми донесохте това писмо. Вероятно си представяте колко се притеснявам за безопасността на Катрин.

— Значи приемате да ме придружите, както предлага авторът на това писмо?

— Да ви придружа? Уверявам ви, че няма нужда да се притеснявате чак толкова. Тръгвам само след час. Ще взема неколцина от моите хора и…

— Аз също ще дойда и стриктно ще се придържаме към изискванията в това писмо. Това е най-сигурният начин да открием лейди Катрин. Граф Милтън бе мой скъп приятел. Прекарах безброй безсънни нощи, когато узнах за решението ви да изпратите дъщеря му на място като „Сейнт Бартоломю“. Осъзнавах обаче, че имате своите основания да го сторите и предвид обстоятелствата предпочетох да не се намесвам. Но дъщерята на моя верен приятел заслужава моята загриженост. Длъжен съм да направя онова, което се иска в писмото.

Дънстън стисна гневно зъби. Нямаше нужда от намесата на възрастния човек, но вероятно наистина бе по-разумно да се придържат към инструкциите от писмото. Ако пристигнеха по-рано, биха могли да прогонят плячката.

Графът въздъхна със съжаление. Би било далеч по-просто, ако можеше да я убие.

За съжаление, ако го стореше, състоянието й преминаваше в ръцете на безбройните й братовчедки, дъщери на по-младия брат на баща й. Не, трябваше само да намери момичето и да я заключи на сигурно място. Докато я смятаха за луда, но не и за мъртва, парите й бяха под негов контрол.

Дъглас отблъсна стола си, стана и заобиколи бюрото, за да стисне приятелски ръка на епископа. Вероятно този път вместо да я връща обратно в „Сейнт Бартоломю“, можеше просто да я заключи в някоя от кулите на Милфорд Парк. Преди време не искаше да си създава подобно неудобство, но след главоболията, които му бе причинила, това навярно бе най-доброто решение. Докато Катрин му беше под ръка, можеше поне да бъде сигурен, че няма да избяга — и че е в добро здравословно състояние.

Поне за известно време. Докато успееше да източи парите от наследството й без опасност да бъде заловен.

Той отправи лъчезарна усмивка на високия мъж с прошарени коси пред себе си.

— Съгласен съм, епископ Толман. Ще постъпим както казвате. Можете да прекарате нощта в моя дом. Ще тръгнем рано призори. Би трябвало да стигнем селото на здрачаване и точно в десет часа ще бъдем в хижата. Да се надяваме, че който и да е изпратил това писмо, ни е дал точна информация.

Епископ Толман кимна, очевидно доволен, че без излишен спор са стигнали до споразумение.

— Много добре, милорд. А сега, ако позволите, ще се оттегля.

— Разбира се — отвърна любезно Дъглас. — Ще наредя на икономът ми незабавно да ви приготви стая, а дъщеря ми ще ви съпроводи веднага щом е готова.

Той остана загледан във величествената осанка на мъжа, който се отдалечаваше. Епископът бе човек на честта и достойнството. Той бе повярвал в историята на Дънстън и беше ужасен, че дъщерята на най-добрия му приятел е замесена в нещо, което според неговите разбирания е съвсем близко до магьосничеството.

Вътрешно граф Дънстън се изсмя при мисълта, как би се почувствал старият човек, ако узнаеше, че момичето е страдало поради неговите предразсъдъци и неспособността му да вижда нещата извън рамките на любимата си църква. Той беше заслепен от необичайните и според обществото, неприлични интереси на Катрин в областта на медицината.

И достатъчно глупав, за да позволи в заслепението си да бъде убеден в една добре скроена лъжа.