Кет Мартин
Коприна и стомана (8)

8

Катрин трепна и се събуди. Премигна няколко пъти, за да се увери, че не сънува, и отново фокусира погледа си върху обстановката около себе си. Намираше се в изискана спалня със скосен дървен таван и дървен под. На прозорците висяха набрани муселинени пердета. До едната стена имаше дъбово бюро със синя порцеланова ваза отгоре. Прокара ръка по цветната завивка на леглото, после погледна към нощницата си и видя, че ръкавът не е разнищен, какъвто го помнеше. Дрехата й бе безупречно чиста и нямаше кървавочервена лента около врата.

Където и да се намираше, не беше в „Сейнт Бартоломю“, и чувството на облекчение надделя над обземащото я безпокойство.

Катрин се намръщи. Усилено се опитваше да сглоби мозайката от спомени, които изникваха разпокъсано в ума й. Главата я болеше непоносимо, съзнанието й бе замъглено. Езикът й сякаш бе залепнал за устата, а стомахът й се бунтуваше.

Напрегна паметта си и си спомни, че се е возила на някаква карета, но това сякаш се бе случило много, много отдавна. Спомни си как някакъв мъж я носи на ръце. Люсиен! Споменът изникна като светкавица в съзнанието й и някакво кълбо се сви в стомаха й.

Люсиен бе дошъл да я спаси. Беше я довел тук, в безопасност. И вероятно беше някъде наблизо.

Без да обръща внимание на бесните удари на сърцето си, тя плъзна нозе покрай леглото, но внезапно бе покосена от някаква шеметна вълна. Приседна на широката спалня и се опита да потисне световъртежа. Краката й бяха някак слаби и трепереха. С огромно усилие на волята, тя се изправи на крака и, придържайки се към стената, се добра до паравана, за да се облекчи.

Щом свърши, наля вода в легена и, доколкото й позволяваха силите, се изми. Косата й бе чиста и висеше на плитка върху гърба й. Запита се кой ли й бе помогнал да се изкъпе.

Катрин отвори вратата и застана на прага. Огледа единствената уютна стаичка долу. Люсиен стоеше пред огромна каменна камина, тъмната му глава бе приведена над голям железен чайник. Очевидно миеше някакви съдове.

Вероятно бе издала някакъв звук, защото точно в този момент той вдигна глава и я видя.

— Катрин! — Люсиен припряно се изправи, на един дъх изкачи стъпалата и обгърна кръста й с ръка, за да я подкрепи. — Не трябваше да ставаш от леглото. Все още си твърде слаба.

Погледът му се спря на лицето й, пълен с топлота.

— Ти дойде. Измъкна ме от онова ужасно място.

Очите му срещнаха нейните, сякаш напрегнато я изучаваха.

— Спомняш ли си какво се случи?

— Не съвсем. В съзнанието ми изникват само отделни картини.

Сякаш някакво напрежение се смъкна от плещите му. Той се усмихна, твърдите черти на лицето му се смекчиха.

— Трябваше да дойда. Твърде дълго те накарах да чакаш. — Той повдигна ръката й, докосна с нежна целувка дланта й и по цялото й тяло премина топла тръпка. — „Дългът ми светъл мира не ми дава“.

Катрин намръщено се опитваше да си спомни автора на този цитат, но паметта очевидно й изневеряваше.

— Чувала съм тези думи, но не си спомням чии са.

Люсиен стисна успокоително ръката й.

— Шекспир. След време ще си спомниш всичко.

— След време? Какво е станало с мен, Люсиен? Какво са ми сторили? — Мисълта й отново се замъгли и тя объркано прехапа устни. — Караха ме да пия нещо. Сега си спомням. Отначало се съпротивлявах, но после започнах да се подчинявам. Мисля, че по някакъв начин дори ми харесваше.

Той пъхна ръка под коленете й, повдигна я, сякаш е перце и я отнесе обратно в леглото.

— Било е наркотик. След време ще престане да ти действа.

— Какъв наркотик?

— Опиум. Чувала ли си за него?

Веждите й се сключиха замислено на челото.

— Понякога го използват, за да потиснат болката. Трябваше да се сетя, че е нещо такова. Трябваше да се досетя! Тогава бих се съпротивлявала повече.

— Съзнанието ти е било замъглено. И не би могла да ги спреш, дори да бе опитала. — Той й помогна да се завие и придърпа одеялото към брадичката й.

— Къде се намираме?

— В моята ловна хижа. Невъзможно е да я откриеш, освен ако не знаеш къде да търсиш. Тук ще си в безопасност, докато те спасим от граф Дънстън.

Главата й се пръскаше от болка, а стомахът й гневно се преобръщаше.

— Знам какво причинява опиумът, когато се прилага в малки дози. Но нямам представа какво се случва, ако го вземаш толкова продължително време, колкото аз.

Люсиен приседна на стола до леглото.

— Джейсън твърди, че тялото ти ще копнее за нова доза от наркотика. — Той вторачи поглед в ръцете й и видя, че треперят неудържимо. — Струва ми се, че то вече си иска своето.

— Искаш да кажеш, че ще се разболея? Колко лошо би могло да бъде?

Той повдигна широките си рамене.

— Ще изчакаме и ще узнаем. Имам твърде слаби познания в тази област.

— О, господи! Не искам да съм ти в такава тежест.

— Не си ми в тежест. И съвсем скоро ще бъдеш здрава както преди.

Катрин само поклати глава.

— Може би просто ще имаш късмет — опита се да я окуражи Люсиен и бледа надежда проблесна в съзнанието й. Тя беше силна и здрава. Може би имаше вероятност да се отърси от влиянието на наркотика без сериозни проблеми.

 

Но нямаше този късмет и на идната сутрин й се искаше да умре. Страдаше ужасно, тялото й плуваше в пот, а сърцето й препускаше като обезумяло. Задъхваше се и чувстваше да я обливат студени и горещи вълни, мускулите я боляха до полуда и всичко това я караше да се мята безутешно в пухеното си легло.

На няколко пъти Люсиен идваше в стаята й, но тя го отпращаше, ужасена, че я вижда в това състояние. А след няколко минути той се връщаше под един или друг претекст. Лицето му излъчваше загриженост и нещо, което силно й напомняше на гняв.

При поредното почукване по вратата той направо влезе, без да дочака разрешение, което така или иначе нямаше да получи.

— Нося ти топъл бульон. Бени го донесе, също хляб и месо. За съжаление, не съм особено добър готвач. — Той погледна неуверено към чашата, която Катрин не понечи да вземе. — Може би би могла да пийнеш поне една глътка.

Катрин клатеше диво глава, а стомахът й се бунтуваше при самата мисъл за храна. Маркизът обаче не й обърна внимание. Той приседна до леглото й и настоятелно опря чашата в устните й. Катрин се обърна настрани. От парата в чашата носът й потече. Тя го избърса припряно с ръкава на нощницата си и почервеня от смущение.

Люсиен сякаш не обърна внимание, просто извади кърпичка от горното чекмедже на бюрото и я изчака да избърше носа си.

— Моля те, върви си — простена жално тя.

— Не ми изглеждаш във форма да стоиш сама.

За пореден път я обля ледена вълна и тялото й се разтърси от диви конвулсии, които почти не й позволяваха да говори.

— Аз ще с-се почувствам добре, к-когато наркотикът п-престане да ми действа.

— Това поне е сигурно.

— Т-тогава, м-моля те, остави ме сама.

Люсиен се извърна. Дланите му се свиха в юмруци.

— Проклети да са! В ада да горят всичките!

Той прекоси разстоянието до вратата и я затръшна след себе си.

Прегънала крака, Катрин се мяташе в несвяст по леглото. Тялото й се разтърсваше от спазми. Този път дори камарата одеяла, които маркизът бе натрупал отгоре й, не бяха в състояние да я стоплят. Зъбите й тракаха толкова оглушително, че вероятно се чуваха на първия етаж.

Вратата се отвори и Люсиен влезе в спалнята. Черните му вежди се сключиха буреносно, когато я видя да трепери под дебелите завивки.

— Ти замръзваш. По дяволите, знаех си, че трябва да остана при теб.

— Имам д-достатъчно одеяла за ц-цяла рота войници. Но не ми помагат.

Това бе повече от очевидно. Люсиен пристъпи решително към нея, приседна на ръба на леглото и свали черните си ботуши.

— К-какво п-правиш?

— Ще се опитам да те стопля, но трябва да ми направиш място.

Тя понечи да протестира. Трудно й бе да си представи, че ще допусне мъж в леглото си, особено привлекателен като маркиз Личфийлд. Но точно тогава я разтърси нова ледена вълна и Катрин просто нямаше избор. Той я премести на другия край на леглото, повдигна одеялата и плъзна дългите си крака до нея. Топлината на тялото му се долавяше дори през ленената риза и дебелите черни бричове. Люсиен намести главата й в извивката на ръката си и придърпа одеялата над тях.

Никога преди Катрин не бе лежала толкова близо до някой мъж, никога не бе била така плътно притисната към някого. Беше сигурна, че по света има малко мъже, които да са така мускулести и съвършено оформени. Чувстваше ребрата му и плоския му корем да докосват тялото й. Стегнатите му бедра се притискаха към нея, а мускулите на ръката му потрепваха при всяко негово движение. Колкото и зле да се чувстваше, близостта му предизвика вълнение и смут в душата й и Катрин се запита как ли изглежда безупречното му тяло без дрехи.

Мисълта я връхлетя изненадващо и тя я потисна, насочвайки вниманието си към топлината, която стремглаво преминаваше в тялото й. След минути се отпусна, спазмите намаляха. Едва сега осъзнаваше колко е изтощена. Клепачите й бяха подпухнали и тежки, и се притваряха все повече и повече, докато накрая се унесе в дрямка.

Сънят й бе изпълнен с видения. Седнала в скута на маркиза, се возеше на неговата карета. Видя как го моли да я целуне, и то не веднъж, а отново и отново. После сънят се премести другаде. Маркизът сваляше бавно дрехите й, спускаше я във вана, пълна с гореща вода, и натриваше тялото й с ароматен сапун. Сънуваше, че той я носи нагоре по стъпалата и я поставя върху леглото. В съня маркизът най-после я целуна — докосваше нежно устните й, обгръщаше с длани гърдите й.

Сякаш гореща лава се изсипа върху тялото й. Катрин се сепна и се събуди, съзнанието й все още бе объркано от връхлетелите го образи. Люсиен вече не лежеше до нея. Тя си пое освежителна глътка въздух, все още изтощена и разтревожена, но поне симптомите на наркотичния глад сякаш бяха изчезнали. Катрин смело се изправи от леглото. Крайниците й бяха странно натежали.

Тя облече копринения халат, който откри върху леглото, изми лицето си, разплете и среса косата си, но странните образи отказваха да напуснат съзнанието й. Това е само сън, каза си успокоително. Трябва да го забравя. Но нещо не й позволяваше да го стори, и внезапно проумя какво е то. Това не беше сън, беше спомен. Беше реалност.

Истински, сладък, топъл спомен. И тъй смущаващ.

Господи!

Няколко минути по-късно го чу да изкачва стълбите и тялото й се скова от напрежение. Онази мисъл я изгаряше — беше го помолила да я целуне и той се бе подчинил. Господи, какво ли друго бяха сторили?

Личфийлд почука на вратата, но не влезе. Очакваше нейното разрешение. Тя преглътна страха си и му отвори. Лицето й се обля в руменина при вида му.

Бе облечен в прилепнал брич и бяла риза с дълги ръкави, навити до лактите. Тъмната му коса бе прихваната с широка черна лента на тила.

Очите му пробягаха по лицето й, забелязаха руменината по бузите й. Беше сресала косата си и я бе вързала на опашка.

— Как се чувстваш?

Катрин извърна очи при спомена за целувката му. Смущаваше се да го погледне в очите. Навън бе ранна утрин, гората се къпеше в слънчева светлина.

— Как се чувствам ли? — Думите трудно се изплъзваха от устата й. — Като пребита. Като изключим това, съм добре. — Тя си наложи да го погледне и видя устните му да се извиват в усмивка.

— Мисля, че си по-добре. Какво ще кажеш за малко храна?

И точно тогава стомахът й се обади. Очевидно беше по-добре.

— Би било чудесно. Стига да не е нещо тежко.

— Овесени ядки и чаша топло какао. Майката на Бени е изключително добра готвачка.

Тя кимна, но погледът й все тъй го отбягваше. Личфийлд излезе, а след няколко минути се върна с отрупан поднос, който постави на масичката близо до леглото. От купичката с ядки се издигаше гореща пара, а шоколадът изглеждаше тъмен и гъст.

— Хайде, седни на стола и хапни. — Той протегна ръка да й помогне, но Катрин се отдръпна.

Люсиен смръщи вежди.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

Тя впери поглед в привлекателното му лице. При спомена за целувката му се чувстваше смутена и същевременно твърдо решена да узнае какво още е пропуснала да запомни.

— Ти ме целуна, нали? В нощта, когато ме доведе от „Сейнт Бартоломю“?

Тъмната кожа на високите му скули сякаш промени цвета си.

— Значи все пак си спомни.

— Помня, че настоятелно те молех да ме целунеш, така че вероятно вината е била моя, а не твоя.

Очевидно обаче маркизът обвиняваше единствено себе си.

— Не ставай смешна. Няма как да си виновна. Ти беше под въздействието на опиума и със сигурност не беше на себе си. Аз съм този, който трябва да обвиняваш, и ти поднасям извиненията си. Не исках да се възползвам от състоянието ти. Онова просто… се случи.

Катрин хапеше нервно горната си устна. Боеше се да продължи с въпросите си.

— Но аз нали не съм… Не сме направили нищо друго, нали?

— Господи, разбира се, че не! Нали не смяташ, че аз…

— Не! Не това имах предвид. Само си помислих… Не бях сигурна докъде съм те подканила да стигнеш.

Люсиен извърна очи.

— Не мога да отрека, че ти ме привличаш, Катрин. Но трябва да знаеш, че никога не бих злоупотребил с теб.

Тя въздъхна и приседна на стола до леглото. Вече се чувстваше далеч по-добре. Очевидно маркизът бе истински джентълмен, както бе предполагала. При спомена за железния му самоконтрол дори почувства смътна тръпка на задоволство, че е съумяла да го съблазни.

— Извини ме. Боя се, че все още не съм в състояние да разсъждавам трезво.

Стори й се, че той почувства облекчение при думите й и усмивката се върна на лицето му.

— Наредих да донесат нещата ти — всички дрехи, които носеше в замъка.

— Благодаря.

— Сега, след като се чувстваш по-добре, ще трябва да се върна в замъка. Ще изпратя някоя жена, на която мога да се доверя. Тя ще ти готви и ще ти служи като камериерка. Не се безпокой, тук никой няма да те открие. Ще бъдеш в безопасност, докато намерим начин да те освободим от властта на вуйчо ти.

Тя бе извън „Сейнт Бартоломю“ и поне засега се намираше в безопасност — благодарение на маркиз Личфийлд. Защо тогава се чувстваше разочарована? Защото Люсиен заминаваше. Господи, нима толкова силно искаше той да остане? Не мога да отрека, че ти ме привличаш, Катрин. И тя самата се чувстваше не по-малко привлечена от него.

Сигурно наистина бе полудяла. Този мъж не бе за нея — той бе сгоден за друга. А дори и да не беше, двамата никак не си подхождаха. Люсиен не одобряваше нищо от онова, в което тя вярваше, нищо, което я интересуваше.

— Не знам как ще ти се отплатя за всичко, което направи за мен.

Личфийлд се усмихна.

— Да те видя в безопасност, е достатъчна отплата за мен. Все пак когато всичко това приключи, би могла да благодариш на херцог Карлайл. Целият план беше негов и с риск за живота си той ми помогна да те измъкна оттам.

— Но ти също си поел огромен риск — отвърна му меко тя, за първи път осъзнала колко опасно трябва да е било. — Можеха да те арестуват и дори да те убият.

Устните му се разтегнаха в обезоръжаваща усмивка.

— Да, но не успяха и ти си в безопасност. — Той погледна отрупания с храна поднос върху масата. — И започваш да се възстановяваш, което означава, че ще е добре да започнеш да се храниш, преди закуската ти да изстине.

Катрин само кимна, взе лъжицата и започна да прави безцелни кръгчета из купата.

— В случай че не се нуждаеш от нищо друго, аз ще вървя. Бени е тук и работи навън. Ако ти потрябва нещо, само му кажи. Веднага щом мога, ще ти изпратя прислужница.

Тя си наля шоколад в нежна китайска чаша.

— Кога ще те видя отново? — попита, без да го погледне. После вдигна очи. — Имам предвид, че мястото е доста отдалечено от света и вероятно ще се чувствам самотна. Надявам се да ме посещаваш от време на време.

— Леля ми със сигурност ще се присъедини към теб веднага щом се върне от Лондон. А аз ще се опитам да се отбивам през няколко дена.

Заля я вълна на облекчение. Учуди се колко я зарадва отговорът му. Тя отпи глътка от топлия шоколад, доволна, че има с какво да отвлече вниманието си.

— Колко време смяташ, че ще отнеме да разрешиш проблема с вуйчо ми?

Люсиен въздъхна.

— Опасявам се, че е възможно доста да се проточи. Съжалявам, но така стоят нещата.

Тя само кимна. Каквото и да се случеше, сега бе на свобода и смяташе да я запази. Но опасността продължаваше да я дебне. Ако вуйчо й я откриеше отново…

Катрин потръпна при мисълта.

Не можеше просто да седи и да чака съдбата да се обърне в нейна полза. Вече бе минала по този път. Този път смяташе да изпревари съдбата, да се бори със зъби и нокти, но да защити живота си.

 

Алисън Хартман беше отчаяна. Първо, годеникът й бе заминал за Лондон; по-точно, бе последвал по петите Катрин Грей — не, не Катрин Грей. Лейди Катрин Грейсън — не коя да е, а изтънчена аристократка. На Алисън направо й се гадеше при мисълта за начина, по който тази жена ги бе измамила. Катрин Грейсън бе една психичноболна, избягала от болницата „Сейнт Бартоломю“!

А сега маркиз Личфийлд се бе завърнал и бе толкова погълнат от някакви свои тайни дела, че почти не се сещаше за нея. Това я докарваше до лудост. Плашеше я. Чувстваше, че той й се изплъзва, и причината беше в онази жена.

Алисън бе чула цялата история. Камериерката на майка й, Гладис Хониуел, бе приятелка с една от прислужниците в Касъл Ранинг. За да спечели благоволението на баронесата — и някой шилинг, разбира се — Гладис й докладваше всички слухове, които се носеха из замъка от годежа насам. А напоследък бе попаднала на нещо изключително.

— Няма да повярвате, милейди — каза Гладис с тайнствено изражение, а очите й придобиха размерите на порцелановата чинийка под чашата на баронесата. — Случи се нещо скандално. Къщата бе пълна с полиция, негова светлост им крещеше да се махат. Те му казаха, че момичето е опасно, че се е опитала да убие братовчедка си, дъщерята на граф Дънстън. После я отведоха в „Сейнт Бартоломю“ — измъкнаха я като парцал, а тя изглеждаше обезумяла.

Това се бе случило преди повече от три седмици. Същата нощ Люсиен бе заминал за Лондон и току-що се бе завърнал. Алисън бе успяла да го види само веднъж, а той й каза само, че Катрин Грейсън не е луда, както всички смятат, и отказа да разговаря повече по тази тема.

А ето, че сега й носеха още по-лоши новини.

— Не мога да повярвам, мамо, сигурно има някаква грешка. — Алисън прекоси припряно стаята и застана до миниатюрното френско писалище, където майка й подреждаше гравираните покани — вече адресирани и готови за изпращане.

— Сигурна съм, че е истина — отвърна майка й. — Гладис ми каза, че вчера двама мъже са ходили в замъка. Съобщили на маркиза, че някакви бандити проникнали в „Сейнт Бартоломю“ и отвлекли лейди Катрин. От болницата се притеснявали за нейната безопасност, след като се намира в ръцете на такива хора, и го разпитвали дали не знае нещо, което да им бъде в помощ или пък няма представа, къде може да са я отвели.

— Но откъде би могъл маркизът да знае нещо за този случай? И кой би искал да отвлече луда жена?

— Това вече не знам. Но съм силно притеснена и разочарована. Никак не одобрявам намесата на негова светлост в подобен скандал. Тази сутрин двамата с баща ти доста подробно обсъдихме проблема.

Алисън спря пред позлатеното огледало над камината и критично огледа външността си.

— Какво? — Тя намести широките кринолини под копринената си рокля с цвят на праскова, която бе дълга точно колкото е необходимо, за да разкрие тънките й глезени в дантелени чорапи.

— Баща ти се съгласи да проучи нещата — съвсем дискретно, разбира се. В случай че маркизът има нещо общо с изчезването на лейди Катрин…

Пронизителният звук, който се изтръгна от устните на дъщеря й, накара баронесата да спре по средата на изречението.

— Нали не мислиш… Двамата с татко не може да вярвате, че маркизът е отговорен за отвличането на лейди Катрин, нали? Защо му е да се забърква в такова нещо?

— Не съм казала, че той стои зад всичко това. Но със сигурност се е противопоставил на затварянето й в лудницата.

— Грешиш, мамо. Люсиен никога не би се замесил в нещо подобно. — Но в действителност не беше толкова сигурна. Колко добре познаваше маркиз Личфийлд? Освен че е изключително привлекателен, богат и има титла, и че е един от най-ухажваните ергени в Лондон, а годежът й с него бе предизвикал завист във всяка изискана дама в обществото, тя не знаеше почти нищо за бъдещия си съпруг.

— Във всички случаи — каза уверено майка й, — скоро ще узнаем истината. Баща ти е наел един от най-известните детективи на „Боу стрийт“, за да се разрови в този случай. Баронът ще направи каквото е необходимо, за да подсигури твоето бъдеще и неопетненото име на бъдещия ти съпруг.

Алисън отчасти се успокои от думите й. Знаеше, че родителите й желаят този брак да се състои. Баща й се възхищаваше от маркиза и искаше тя да се ползва от целия лукс, който можеше да й осигури такъв състоятелен, титулуван аристократ. Майка й, от своя страна, копнееше за престижа, който щеше да й донесе бракът на дъщеря й с такъв човек.

Какъвто и да бе проблемът, родителите й щяха да се погрижат да го разрешат, както винаги. Алисън можеше спокойно да се заеме с модните си списания, уверена, че всичко ще се оправи.

 

Уини Монтен Девит слезе от простата черна карета, която спря пред ловната хижа на Люсиен. Успя да направи само две крачки, преди входната врата се отвори и Катрин да се втурне навън.

Без всякакво колебание Уини разтвори сърдечно ръце и Катрин се хвърли в обятията й.

— Толкова се радвам да те видя — каза момичето и я прегърна толкова силно, че възрастната дама се просълзи. — Люсиен… исках да кажа, маркизът ми обеща, че ще дойдеш, но не бях съвсем сигурна.

— Не ставай смешна. Разбира се, че ще дойда. — Ръка за ръка, двете се насочиха към хижата. — Щях да дойда по-рано. Всъщност все още не мога да простя на племенника си, задето не ми каза, че смята да те отвлече от онази дупка.

Катрин се усмихна. Изглеждаше напълно възстановена. Лицето й бе свежо и румено, а не бледо и посърнало, както Люсиен й бе описал.

— Никога няма да забравя какво направи маркизът за мен.

Нито пък племенникът ми ще съумее да те забрави лесно, помисли си Уини. От съзнанието й не излизаше мисълта за решителните му усилия да й помогне и терзанията, които неуспешно се бе опитвал да прикрива. Люсиен винаги бе проявявал загриженост и лоялност, особено към хората, които считаше за приятели, но Уини никога не го бе виждала в такова състояние.

Щом влязоха в уютната хижа, Катрин се насочи към ниската масичка пред камината.

— Откакто се върна в замъка, маркизът е в непрекъснат контакт с адвоката си — каза й леля Уини. — Натаниел Уитли е изключителен професионалист.

— Познаваш ли го?

Лицето на възрастната дама неочаквано се обагри в руменина.

— Познавах го на младини. Не го бях виждала с години. Миналата седмица дойде в замъка да обсъдим проблема с твоето настойничество. — И все още бе така привлекателен, както преди. А може би дори още повече, със сребристите косъмчета в косите и онзи зрял, уравновесен поглед в очите. У него нямаше нищо от онзи момчешки свян, така характерен за него в младежките години. Натаниел Уитли бе истински мъж, силен и самоуверен, и несъмнено изключително привлекателен.

А вероятно начинът, по който я погледна, я бе впечатлил толкова силно. Сякаш все още е млада, хубава и желана. Смущаваше я само мисълта, че нещо бе трепнало в нея при този поглед, имайки предвид, че той е женен мъж.

— Настанявай се удобно, лельо Уини, а аз ще ти налея чай. — Катрин посегна да свали чайника с вряща вода, който висеше на кука над камината. — Междувременно можеш да ми разкажеш докъде са стигнали мъжете с моя проблем.

Уини въздъхна.

— Доникъде, опасявам се. Изглежда, че всеки законен път за някакъв напредък води до задънена улица, а ако открием някаква пролука, моментално блокират усилията ни. Вуйчо ти явно е доста влиятелен човек.

Катрин потръпна, въпреки че стаята бе топла и уютна. Тя пусна пълна шепа билков чай в изящната чашка от китайски порцелан и постави отгоре й похлупака, за да се накиснат листата.

— Графът има право да разполага с моите пари, а те не са никак малко. Дали маркиз Личфийлд има някаква представа какво ще предприеме?

Уини се наведе и с благодарност прие горещата чаша чай, която Катрин й наля.

— Трябва да ти призная, че е доста обезкуражен. Но със сигурност не смята да се предава.

Катрин въздъхна и се отпусна на мекото канапе до възрастната жена.

— Чувствам се толкова безполезна! Не мога просто да стоя и да чакам. И със сигурност не мога да остана вечно тук. Рано или късно вуйчо ми ще ме открие. И тогава… — Катрин не довърши. Очите й се заковаха върху трепкащите пламъчета в камината.

Уини почувства как сърцето й се обръща. Едва ли можеше дори да си представи колко трябва да е страдала млада, невинна жена в място като „Сейнт Бартоломю“. Но Люсиен й бе разказал някои неща, и това й бе повече от достатъчно. Уини остани чаената си чашка върху масата и сърдечно стисна ръката на младата си приятелка.

— Не трябва да губиш надежда, мила. Маркизът ще намери начин да ти помогне. Той няма да се откаже, докато не го постигне.

Катрин се опита да се усмихне, но лицето й внезапно бе изгубило цвета си.

— Нямаш представа какво е да живееш там. Няма да позволя да ме върнат обратно — никога, за нищо на света. За да се предпазя, съм готова да направя всичко — всичко по силите си, каквото и да ми струва.

Уини стисна окуражително ръката й.

— Люсиен ще намери някакъв начин — каза твърдо тя. Силно се надяваше момичето да й повярва, въпреки че тя самата вече не беше така сигурна.