Кет Мартин
Коприна и стомана (7)

7

Облечен в прилепнали черни бричове, високи черни ботуши и черен жакет, който покриваше белите ръкави на ризата му, Люсиен вървеше към конюшнята зад градската си къща. До него уверено крачеше Джейсън, облечен също в черно.

Бледата светлина на луната се прокрадваше през пластовете гъсти облаци, надвиснали над града. В пълна тишина двамата се метнаха на конете си — любимия кон на Джейсън, Блеки, и безценния жребец на Люсиен, Блейд. Минаха по най-тъмните странични улички на Лондон и се насочиха към масивна постройка с каменни стени, разположена на малко хълмче в покрайнините на града. Това бе лудницата „Сейнт Бартоломю“.

Оттатък болницата, на пътя, който водеше към Съри, ги чакаше впрегната карета. Тя щеше да откара лейди Катрин Грейсън на сигурно място, в ловната хижа на Люсиен, построена в горите край Касъл Ранинг.

Трябваше само да стигнат дотам.

Люсиен стисна упорито зъби. Какво ли ги чакаше в „Сейнт Бартоломю“? Дали не бяха измъчвали Катрин? А ако свареше някой от пазачите да се гаври с нея? Той изруга безмълвно. Не бе забравил грозната си заплаха. Ако Блекмор бе позволил да й сторят зло по някакъв начин, щеше да се изправи лице в лице с неговия гняв и да си понесе последствията. Дори за миг не се запита защо мисълта за нейното страдание толкова го разстройва или по какъв начин Катрин е успяла да стопи дистанцията, която той винаги поддържаше между себе си и останалия свят. В момента единствената му грижа бе да я измъкне оттам.

Блейд се стресна, когато от тясната уличка побягна някакво улично куче на кафяви и бели петна. То жално скимтеше, докато пазачът на близката кръчма го замеряше с каквото свари.

— И да не си се върнал повече, безполезна твар такава! — Мъжът размаха огромния си юмрук, после се обърна и потъна в сградата, а вратата се затръшна зад гърба му.

Люсиен пришпори коня си напред и Джейсън го последва. От ноздрите на животните се сипеха бели лепкави облачета, докато си пробиваха път по прашната улица. В тази част на града нямаше паваж, а само тесни пътечки, поръсени с чакъл. Във въздуха се носеше тежка миризма на гниеща мърша и дори ноздрите на Блейд се свиваха с отвращение. До вратите висяха дрипави просяци, а пияни моряци залитаха и пееха мръсните си песни.

Продължиха напред и околността започна да се променя. Все по-рядко се срещаха постройки, а уличките не бяха така мръсни. Встрани от пътя бе избуяла гъста трева. Зловеща постройка изплува на отсрещния хълм от мрака на нощта — болницата „Сейнт Бартоломю“.

Не за първи път Люсиен виждаше тази сграда. Бяха идвали преди два дни, за да проучат околността на дневна светлина и да съставят план за действие. Задната врата им се стори най-подходяща за проникване в болницата. Джейсън се насочи към нея и Люсиен също пришпори коня си натам. Входът се охраняваше само от един пазач, който се поклащаше полузаспал на поста си. Джейсън бе прав — нямаше много желаещи да влязат в „Сейнт Бартоломю“.

Джейсън слезе от коня си и махна на Люсиен да го последва. Завързаха животните в сянката на някакво дърво.

— Брой до петдесет — нареди Джейсън. Едрата му фигура се издигаше като призрачно видение в тъмнината. — После направо влез. Дотогава ще съм обезопасил входа.

Люсиен кимна и приятелят му безшумно се отдалечи. После, докато броеше наум, отвърза тежко вълнено наметало от седлото си и го преметна през рамо. Нощта бе студена и Катрин щеше да се нуждае от топла дреха, докато стигнат до каретата. Той преброи до петдесет и се плъзна в сенките на дърветата.

Когато стигна до входа, пазачът седеше встрани с клюмнала над гърдите глава, сякаш е заспал. Люсиен предполагаше, че дрямката му ще продължи достатъчно дълго, за да се отдалечат от „Сейнт Бартоломю“. Той безмълвно прекрачи прага и видя Джейсън, който го чакаше в коридора, водещ към вътрешността на сградата.

— Информацията ни се оказа вярна. Вратата не е заключена. Да се надяваме, че източниците ни не са ни подвели и за останалото.

Дано е така, помисли си Люсиен. Всяка изминала минута увеличаваше шансовете да ги заловят. Трудно му бе да си представи изумлението на пазачите, ако заловяха херцог и маркиз, които се опитват да проникнат тайно в лудница. А още по-трудно би понесъл мисълта, че за пореден път се е провалил в усилията си да спаси Катрин.

Този път не можеше да си го позволи.

Тежката метална врата се отвори беззвучно. Люсиен мислено благодари на онзи, който се грижеше да поддържа пантите й смазани. Тежката воня на немити тела и изпражнения го удари като юмрук в лицето. Люсиен стисна зъби и се опита да не си представя Катрин, принудена да прекарва ден след ден в това отблъскващо място.

Тръгнаха надолу по коридора. Ботушите им кънтяха по сивия каменен под, но шумът им се губеше сред зловещите звуци наоколо. Някои от килиите бяха по-просторни от другите. Пациентите стенеха и се боричкаха; някои дори говореха, въпреки че отдавна бе минало полунощ и нямаше кой да ги слуша. Някаква жена хлипаше приглушено на светлината от една-единствена свещ. По-натам мъж хъркаше оглушително и дереше лицето си насън, а после се сви на кълбо върху купчина мръсна слама.

Люсиен си представи милото лице на Катрин и почувства гореща топка да се оформя в стомаха му. Тя бе тук, принудена да обитава това място, което би отблъснало и най-примитивното животно. Противната воня на урина и повърнато ставаше все по-натрапчива с навлизането им по коридора. Кръвта му кипна от дълго сдържания гняв. Катрин не заслужаваше подобна съдба. Никой не я заслужаваше.

Що за човек бе способен да заключи невинно момиче в такова окаяно, мръсно, отблъскващо място като „Сейнт Бартоломю“?

— Дънстън! — Думата изсвистя гневно от устата му. Дори не бе осъзнал, че я е изрекъл на глас. — Кълна се, че ще убия това копеле.

Джейсън го погледна, а в очите му се четяха подобни мисли.

— Има време за разплата с Дънстън. Засега най-важно е момичето ти.

Люсиен понечи да го поправи, но реши, че това може да почака. Бяха стигнали до стълбището, което водеше към втория етаж от килии, а в основата му имаше пазач на пост.

— Този го остави на мен — прошепна Люсиен и безмълвно се плъзна напред. Джейсън не се опита да го спре. Знаеше, че за приятеля му това е начин поне отчасти да се освободи от напрежението.

Люсиен се придвижи безшумно до пазача. Беше висок, кльощав мъж със сивкаво-кестенява коса и белег на бузата. Люсиен го потупа по рамото и щом пазачът се обърна, юмрукът на маркиза се издигна и с всичка сила го халоса по главата. Мъжът се олюля като кукла с прерязани конци и полетя към земята. Люсиен го улови във въздуха.

— Да го скрием под стълбището — предложи иззад него Джейсън.

Люсиен вече се бе насочил натам и след миг бе набутал пазача в тъмната ниша под стълбите. Изкачиха се на втория етаж и тръгнаха покрай килиите. Тази на Катрин се намираше по средата вдясно. Или поне така бе казала една от надзирателките, която на драго сърце бе издала информацията на техен човек срещу пълен джоб с монети.

Той спря пред вратата. Сърцето му прескачаше от вълнение, едри капки пот се стичаха по лицето му. Един поглед към вътрешността на килията му подсказа, че вътре има човек, но бе твърде тъмно, за да види кой е.

— Катрин? — прошепна той името й в тъмнината, но който и да беше вътре, не му отговори. Може би бе заспала. — Подай ми ключа. — Джейсън го пъхна в ръката му и след миг тежката стоманена брава издрънча. От другия край на коридора долетя тракане на окови и човешки стон.

Той стисна зъби и завъртя ключа. Желязото издрънча и вратата се отвори със скърцане. Люсиен пристъпи в мрака, а Джейсън остана да пази отвън.

— Катрин, аз съм, Люсиен. — Отново не последва отговор. Той пристъпи към крехката фигурка, заровена в сламата. Видя, че е жена и че е Катрин, и сърцето му мъчително се сви. Луната излезе иззад пухестия облак и за миг зърна мръсната й бяла роба с червена лента около врата, дългата й тъмна коса, сплъстена около лицето. Нощницата й бе повдигната високо на бедрата и краката й се белееха в мрака. Когато я докосна, кожата й бе студена като късче лед. Гневна ругатня се изплъзна от устните му.

— Чуваш ли ме, Катрин? — той внимателно я разтърси и внезапно клепачите й се повдигнаха.

— Люсиен…? — Тя се повдигна и това сякаш изтощи напълно силите й, защото се олюля и трябваше да я притисне към себе си, за да не падне. — Наистина ли… си ти?

Господи, чувстваше се като последният подлец.

— Щях да дойда по-рано. Трябваше да дойда. Надявах се да намеря друг начин. — Законен начин да те измъкна оттук, помисли си той. Но след като я видя в това състояние, това вече нямаше значение.

— Ще ме… заведеш ли… у дома?

Клепачите му се притвориха, за да прикрият нечовешката болка в очите му.

— Да — пророни меко Люсиен. — Затова дойдох. — Той свали наметалото от рамото си, обгърна я с него и я повдигна в топлата си прегръдка. Тя се облегна на гърдите му и едва сега маркизът осъзна колко слабо и отпуснато е тялото й, колко странно звучеше речта й.

По тялото му се разля нова вълна на ожесточение и гняв. Блекмор. Скоро щеше да се разправи и с благоприличния доктор. Той се наведе и нежно я повдигна на ръцете си.

— Само не отпускай ръце от врата ми. Останалото остави на мен.

Стори му се, че тя кимна. Чувстваше допира на тънките й ръце около врата си, ласката на тъмната й коса, когато отпусна глава на гърдите му. Краката й бяха голи и леденостудени. Искаше му се да ги стопли с дланите си. Искаше му се да смъкне дрипавата нощница от гърба й и да се увери с очите си, че никой не я е наранил.

— Тя добре ли е? — попита намръщено Джейсън, когато Люсиен прекрачи прага на килията.

— Не съм сигурен. — Някакъв мускул потрепна на челюстта му. — Да се махаме оттук.

Джейсън кимна и тръгна към стълбището. Още един пазач се изправи на пътя им и бе безшумно обезвреден. Броени минути по-късно вече бяха навън и се насочиха към конете. Джейсън пое Катрин, за да може Люсиен да възседне жребеца си, а след това му я подаде. Положиха я пред него, странично на седлото. Той я загърна плътно в наметалото, опитвайки се да покрие и краката й.

Джейсън се метна на черния си ат, който отхвърли буйно глава, нетърпелив да се впусне в бяг.

— Да се махаме от този ад. — Той пришпори коня си в посока към пътя и Люсиен го последва.

След минути препускаха в галоп покрай езерото. Люсиен прикрепяше Катрин с едната си ръка. Долавяше равномерното й дишане и бавните удари на сърцето й. Из целия път тя не проговори, само от време на време отваряше очи, но дори и тогава сякаш не го виждаше. Маркизът съзнаваше, че нещо не е наред и с всяка измината миля безпокойството му нарастваше. Какво, по дяволите, й бяха сторили? Господ му бе свидетел, че всеки от тях щеше да си плати!

Продължиха да препускат право напред и накрая стигнаха целта си. Зад хана „Марш Гус“, точно както Люсиен бе наредил, ги чакаше тъмна карета с четири коня, без отличителни знаци. Той се плъзна на земята и свали Катрин, внимателен да не я нарани. Кочияшът чинно ги чакаше до каретата. Той отвори вратата пред тях, а Люсиен изкачи железните стъпала, наведе глава и я внесе в купето. Настани се удобно на меката седалка и положи Катрин в скута си, загърната с топлата вълнена пелерина. Веднага щом Джейсън се присъедини към тях, кочияшът шибна конете и каретата потегли.

Чакаше ги дълъг път до хижата. Бяха решили Джейсън да ги придружи чак дотам, в случай че по пътя изникне някакво препятствие. После щеше да се върне в Карлайл Хол, при децата и съпругата си. Люсиен смяташе да настани удобно Катрин и да се върне в замъка. Щеше да изпрати жена да я обслужва, докато леля Уини се върнеше от Лондон, където бе настояла да остане до освобождаването на Катрин.

След известно време щеше да я повика и да й обясни, че е в безопасност. Но трябваше да изчака. Искаше да се увери, че наистина всичко е наред и да реши какво ще предприеме оттук нататък.

Засега можеше само да седи, да притиска Катрин в ръцете си, да се притеснява за нея и да се пита какво ли се е случило. Седнал срещу него, Джейсън я разглеждаше със сините си, проницателни очи и очевидно го вълнуваха същите въпроси.

— Какво й е?

Люсиен несъзнателно я притисна още по-плътно към себе си.

— Нямам представа. Вероятно са й дали някакво приспивателно. — Той я погледна и видя, че очите й са полуотворени. — Катрин, аз съм, Люсиен. Чуваш ли ме?

Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Люсиен… Сънувах те как идваш. — Тя се раздвижи в скута му, повдигна се и лекичко го целуна по бузата. Изненада и приятна топлина се разляха по тялото му. — Молих се… да дойдеш.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — промърмори дрезгаво Катрин. — След като… ти си тук. — Тя отново се отпусна и се сгуши на гърдите му, а клепачите й се притвориха.

— Какво, по дяволите, са направили с нея?

— Опиум — пророни Джейсън през зъби. — Виждал съм подобна гледка и преди.

— Опиум? Господи, как ще й се отрази?

— Зависи от колко време я наливат. Човек лесно се пристрастява към него. Докато го взема, ще остане в това състояние.

— Като безчувствена кукла. За да могат да правят с нея каквото поискат.

— Точно така.

— А какво ще стане сега, когато престане да го взема?

— След време ще се възстанови.

Люсиен се намръщи.

— След колко време? И как?

— След като престане да й действа, ще се почувства зле. Тялото й ще жадува поредната доза и няма да намери покой, докато кръвта й не се изчисти окончателно.

Люсиен се опита да потисне напиращия в гърдите си гняв, но усилията му бяха безполезни.

— Онези копелета ще горят в самия ад.

— Искали са да я сломят, да пречупят волята й. Могли са да я поддържат в това състояние с години.

— Слава богу, че не изчакахме още малко.

— Слава богу, че успяхме.

Люсиен погледна към прозореца, но тежките кадифени завески бяха спуснати, за да скрият светлината от кабината.

— Смятах да я оставя сама в хижата и на сутринта да изпратя камериерка, която да я обслужва.

— Опасявам се, че това не е най-разумното решение.

Люсиен впери поглед в отпуснатата на гърдите му глава. Макар да бе немита и сплъстена, тъмната й коса хвърляше червени отблясъци на светлината от свещта. Тя вероятно бе усетила, че я гледа, защото наклони глава назад и очите й бавно се отвориха.

— Ще ме… целунеш ли? Хареса ми… когато ме целуна… тогава.

Люсиен простена, а Джейсън се изхили.

— Мислех, че ти е само приятелка.

— Не беше това, което си мислиш. Те щяха да я отведат, а думите ми не стигаха до съзнанието й. И аз… О, по дяволите! Ти не би могъл да ме разбереш.

— Люсиен…? — отново прошепна тя, а името му се изтръгна от устните й меко, приглушено и примамливо.

— Какво има пак? — отвърна й рязко той и съжали в същия миг.

Катрин сякаш не забеляза грубия му тон.

— В сънищата ми… ти ме целуваше… отново и отново. Ще го направиш ли… сега?

За миг той не й отговори, защото макар да беше облечена в дрипавата си нощница, лицето й да бе покрито с мръсни петна, а косата й — нечиста и сплъстена, силно му се искаше да я целуне. Чувстваше мъничките й гърди, опрени в неговите, заобленият й ханш, притиснат в слабините му, и част от него се втвърди в панталона му.

— Това е лудост — изръмжа Люсиен, изгубил контрол над себе си.

Джейсън се разсмя от сърце.

— Изглежда ти предстои интересна нощ… Или поне каквото е останало от нея.

— Не се дръж като глупак. Момичето не знае какво говори.

— Сигурен съм, че е така. Опиумът обаче има свойството да изкопчва истината.

Люсиен не му обърна внимание. Катрин просто се нуждаеше от помощта му, това бе всичко. Веднъж вече я бе предал, но това нямаше да се повтори.

През повечето време пътуваха в пълна тишина, само от време на време Катрин отваряше очи и на няколко пъти повтори тихата си молба за целувка. Когато най-сетне пристигнаха в ловната му хижа дълбоко в горите, нервите му бяха изопнати до краен предел. Джейсън не бе престанал да се смее по онзи начин, който още повече влудяваше Люсиен.

За щастие, хижата бе изчистена и подредена, както бе наредил. Макар че нощта бе вече към своя край, на прозорците горяха факли, а в камината пламтеше буен огън. Докато внасяше Катрин, до вратите стоеше Бени Тейлър — високо, слабо момче, което работеше за него от години и с времето се превръщаше в привлекателен младеж с пясъчноруси коси и ъгловато лице.

— Всичко е готово, милорд, точно както наредихте. — Като син на негов наемен работник, седемнадесетгодишният момък бе един от най-доверените му служители.

— Благодаря, момче. Това е всичко засега. — Бени се изниза безшумно през вратата, а Люсиен понесе Катрин към огъня. Той помнеше настоятелната й молба да се изкъпе при първата им среща и бе наредил на Бени да й подготви топла баня. Пред бумтящата камина ги чакаше вана, пълна с гореща вода. Встрани бяха подредени още кофи, от които се вдигаше пара, а до ваната бе поставена кутийка с ухаещ на рози сапун и куп чисти ленени кърпи.

— Бени е помислил за всичко — промърмори Люсиен, след като обходи с поглед стаята.

— Баня… — прошепна Катрин с несдържан копнеж, щом Люсиен я пусна на земята. — Колко е хубаво! — Тя се олюля към ваната и вероятно щеше да падне в нея, ако маркизът не я бе уловил и притиснал отново към гърдите си.

— Успокой се. Нали не искаш да влезеш във ваната надолу с главата?

Тя се усмихна през натежалите си клепачи и дръпна връзките на гърба на нощницата си. Дрехата бавно се смъкна и оголи едното й рамо.

— Чувствам се толкова… мръсна. Нямам търпение… да се изкъпя. — Наведе се към ваната, но коленете й се огънаха. Люсиен я хвана още по-здраво през кръста и я изправи.

Джейсън отново се изхили и маркизът го погледна укорително.

— Какво, по дяволите, да правя?

Джейсън се изкикоти още по-оглушително.

— Казах ти, че нощта обещава да е доста интересна. — Той прекрачи прага на стаята и твърдо затвори вратата зад себе си. Люсиен чуваше смеха на приятеля си чак докато яхна освежения си жребец, който го очакваше в конюшнята. Отекна тропот на копита и Джейсън се отправи към дома си. Двамата с Катрин бяха съвсем сами.

Тя се взираше с копнеж в топлата вана, после извърна поглед към него.

— Струва ми се, че… не се чувствам съвсем добре.

— Виждам — отвърна сухо Люсиен, опитвайки се да откъсне поглед от голата плът на рамото й. Проклетата нощница сякаш всеки момент щеше да се смъкне от тялото й.

— Дали не би могъл… да ми помогнеш?

Люсиен стисна зъби. Знаеше, че няма друг избор, но трябваше първо да се пребори с онази част от себе си, която отчаяно жадуваше да я зърне гола. Господи, винаги се бе държал като джентълмен. Не си спомняше някога да се е чувствал толкова привлечен от някоя жена, че да изгуби контрол над действията си.

Катрин се олюля към ваната. Той я задържа, но ръката му закачи нощницата й и тя се свлече на купчинка в краката й.

— Дявол да го вземе! — Тялото й беше гъвкаво и крехко, с гладка кожа и нежни извивки. Бе доста висока за жена, но съвършено оформена. Тя обгърна с ръце шията му, за да се задържи права, а дланите му се озоваха на кръста й. Талията й бе невероятно тънка, бедрата й — топли и меки. За миг Люсиен затвори очи, пое си дълбоко дъх и я вдигна над ваната.

При допира с топлата вода Катрин се усмихна. С благодарна въздишка се отпусна се в ласкавата й прегръдка. Гърдите й бяха с формата на шишарки — мънички и тежки; зърната им бяха щръкнали като розови бодли — стегнати и изумително възбуждащи.

Люсиен застина. Не беше човек, склонен да се възползва от създалата се ситуация, а състоянието на Катрин определено не му действаше окуражаващо. Освен това бе сгоден за друга жена. Всъщност нямаше представа как е станало така, че я чувстваше толкова близка и дори не беше сигурен защо се забърква в цялата тази каша. Знаеше само, че по някакъв начин я е почувствал своя приятелка, а приятелите не се изоставят в беда.

Опитвайки се да я възприема като предмет, той взе сапуна и натърка раменете и гърба й. Катрин сама изми лицето си, плисна малко вода в устата си и я изплю във въздуха. Това явно я забавляваше, защото му се усмихна заговорнически.

— По-добре да измием косата ти.

Тя кимна и с негова помощ се потопи под повърхността на водата. Люсиен натърка тежката й коса с ароматния сапун и внимателно я изплакна.

Катрин му се усмихна с благодарност.

— Толкова е… хубаво.

Косата й бе като тъмна и влажна коприна, кожата й — гладка като листенцата на цвете. Когато най-после привърши и я извади от ваната, Люсиен се чувстваше болезнено възбуден. Гневеше се на себе си, задето не съумява да се владее, и на съдбата, която го изправяше пред такова изпитание.

Придържаше я с една ръка, докато с другата я подсушаваше. Внимателно огледа тялото й за някакви следи от насилие. Не видя нищо друго, освен грациозното й тяло от шията до бедрата, заобления ханш и дългите крака. Беше непоносимо красива, приятно закръглена и невероятно женствена. Докато се бореше да потисне болезненото пулсиране в слабините си, му хрумна, че неговото страдание е не по-малко от нейното.

— Чувствам се… далеч по-добре.

Люсиен прочисти гърлото си.

— Надявам се да е така.

До ваната я очакваше чиста бяла нощница. С бързи и отмерени движения Люсиен я облече и въздъхна с облекчение. Най-после тялото й бе скрито за неговия поглед.

Тя му отправи най-невинната си усмивка.

— А сега… ще ме целунеш ли?

Проклятие!

— Чуй ме, Катрин. Не знаеш какво говориш. Ти не искаш да те целувам. Това е само сън. Трябва да поспиш, а на сутринта нещата ще ти изглеждат по съвсем различен начин. А сега ще ти помогна да се качиш по стълбите до спалнята си.

— Ами… Ами косата ми?

— Косата ти? Какво за нея?

— Ще трябва да я разреша.

Разбира се, тя беше права. Люсиен се предаде, но вътрешно роптаеше. Как би понесъл да я сресва, да прокарва пръсти през дългите, влажни кичури, да наблюдава червеникавите им отблясъци на светлината от огнището? Той поклати глава, отвратен от насоката, в която поемаха мислите му. Настани я удобно на широкия тапициран диван, облегна я назад и се залови с косата й. Скоро разбра, че ще му е нужно доста време, но заниманието го увлече и минутите се търкулваха незабелязани. Когато най-после възлите бяха разплетени и започна да подсушава косата й, Катрин въздъхна от удоволствие и Люсиен осъзна, че се усмихва. Приятно му беше с нея. Пръстите му се плъзгаха в тежките, хлъзгави кичури, а в тялото му се надигна неописуемо желание. Той безмилостно го потисна и припряно сплете косата й в дебела плитка.

По дяволите, та той не се интересуваше от Катрин Грейсън! Не искаше просто да преспи с нея веднъж или два пъти. Животът му протичаше точно така, както искаше, както бе планирал преди години. А дори да не бе така, тя бе последната, която би избрал за своя съпруга. Беше упорита и твърдоглава, твърде умна и твърде независима за жена. Напомняше му за баща му, който бе провалил живота си, като се обвърза с такава жена.

За себе си искаше кротка, покорна и лесно контролируема съпруга, точно като Алисън Хартман. Тя щеше да му се подчинява, да му народи деца и да ги отгледа според неговите разбирания, щеше да му позволи да живее, както намери за добре. Ако искаше да си намери любовница — или дори дузина любовници — Алисън нямаше да му се противопостави. Люсиен не можеше да си представи, че Катрин би приела безпрекословно всички тези неща.

Изкачиха стълбите и тя се обърна към него.

— Люсиен?

— Да, мила? — Той я въведе в спалнята и внимателно я настани върху леглото.

— Ще ме… целунеш ли… сега?

Отново почувства признаците на силна възбуда. Катрин му се усмихваше като истински ангел, очите й блестяха в цветовете на гората, а тялото й изглеждаше крехко и меко. Какво ми струва?, запита се той. Само една безобидна целувка. Какво щеше да му коства?

Люсиен наведе глава и нежно притисна устните си към нейните. Пасваха си съвършено. Пое със зъби плътната й горна устна, целуна ъгълчето на устата й и почувства как се разтваря за него. Езикът му се плъзна навътре. Не беше предвидил, че това ще се случи, но след като се беше случило, се остави да бъде погълнат от сладката й женственост, примесена с мекия аромат на собственото му желание.

Катрин обгърна врата му с ръце и го целуна в отговор. По тялото му се разля топлина. Люсиен обгърна лицето й с длани и плъзна език по устните й — първо по горната, после по долната, а после потъна в жадната ласка на устата й. Задъхана въздишка се изтръгна от гърлото й, когато дланите му обгърнаха гърдите й, а палецът му се плъзна по зърната й. Слабините му горяха. Кръвта му кипеше от дълго сдържаната страст.

Люсиен подскочи, сякаш се бе опарил.

— По дяволите, жено! Знаеш ли какво ми причиняваш?

Тъмните й вежди се сключиха на челото й, сякаш размишлява над въпроса му. Докосна влажните си, подпухнали от целувката устни, и се втренчи в очите му.

— Мислех си… че искаш да ме целунеш.

— Разбира се, че искам да те целуна, проклета да си! И това е само началото на онова, което в действителност искам да направя. — Той гневно метна одеялото върху нея и я зави чак до брадичката. — А сега заспивай, преди да съм изгубил търпение и да съм направил нещо, за което на сутринта и двамата ще съжаляваме.

С тези думи той се отправи към вратата и я отвори със замах, но не можа да се сдържи и за последно надзърна през рамо. Очите й бяха затворени и за миг си помисли, че е заспала. Устните й обаче се раздвижиха.

— Лека нощ… Люсиен — прошепна със затворени очи и блажено се усмихна.

Той въздъхна и приглади с пръсти косата си, която се бе изплъзнала от лентата на врата му. Затвори безшумно вратата, твърдо решен да приведе в съзвучие разума и душата си.

Люсиен стискаше гневно зъби, докато се спускаше по стълбите. Не му харесваше неконтролируемата страст, която изпитваше към Катрин Грейсън. Не му харесваха покровителствените инстинкти, които събуждаше у него. Чувстваше се извън равновесие, както никога преди, и това никак не му се нравеше.

— Проклятие.

Какво общо имаше той с проблемите на тази жена? И защо се чувстваше така отговорен за нея? Имаше си достатъчно свои грижи — да уреди сватбената си церемония, да управлява земите и владенията си, да се грижи за леля си. Катрин просто нямаше право да се намесва по такъв начин в живота му.

И все пак знаеше, че ще продължи да й помага. Тя бе изплашена, сама и нямаше към кого да се обърне. Представи си я да лежи горе, на неговото легло, и се опита да изтрие спомена за крехкото й, женствено тяло, за устните й, които молеха за целувка.

Не можеше да отрече, че я желае. Надяваше се само Катрин да се събуди на сутринта в обичайното си състояние и никога повече да не го подлага на мъчителната агония, която едва не го сломи през изминалата вечер. Защото не знаеше колко още би издържал, ако тази жена продължеше невинната си игричка.