Кет Мартин
Коприна и стомана (5)

5

Уинифред Монтен Девит погледна през прозореца на спалнята си. Долу, в градината, племенникът й Люсиен се разхождаше по чакълестите пътеки заедно с Катрин Грейсън. Уини разбираше, че той се чувства привлечен от момичето, и имаше защо. И двамата бяха интелигентни хора със силна воля. Хора, които знаят какво искат и как да го постигнат.

Катрин бе твърдо решена да продължи обучението си по медицина, без значение, че обществото не одобряваше подобно увлечение у една млада дама. Детството й и ранната смърт на майка й и сестра й бяха породили у нея интерес, който не можеше да потисне. Тя вече бе изстрадала достатъчно заради неприемливото си занимание, но Уини твърдо вярваше, че дори престоят й в онази лудница не би могъл да убие жаждата й за нови знания.

Люсиен, от своя страна, бе не по-малко непоколебим в постигането на желанията си. Той искаше да запази чисто името Личфийлд и семейната титла, да увеличи продуктивността на земите и цената на владенията си и да изгради бъдеще за своите синове. Това бяха неговите планове занапред и каквото и да се случеше, нямаше да се отклони от пътя си.

Катрин нямаше нищо общо с представата му за негова съпруга и следователно нямаше място в живота му. Той не одобряваше интереса й към медицината и го намираше неприличен за една благовъзпитана дама. Уини смяташе, че дълбоко в себе си той страда от отношението на майка си. Шарлот Стантън Монтен бе не по-малко красива млада жена, която бе отказвала да следва законите на обществото.

Необикновеният й чар бе покорил бащата на Люсиен от момента, в който я зърна за първи път, и той се бе влюбил в нея диво, безусловно, с цялото си сърце. Но за разлика от Катрин Грей, Шарлот бе егоцентрична и разглезена. Още от дете бе мечтала да стане актриса — нещо недопустимо за дъщеря на граф. Но Шарлот жадуваше внимание, както цветята жадуват вода и би сторила всичко по силите си, за да постигне своята мечта. В крайна сметка тя избяга с някакъв италиански граф, изоставяйки дванадесетгодишен син и съкрушен съпруг, който бързо се пристрасти към опиума и почина твърде млад.

Уини смяташе, че всеки път, когато погледне към Катрин, Люсиен вижда същата силна жена, каквато бе и неговата майка, чувстваше към нея същото фатално привличане, каквото баща му бе изпитвал към Шарлот, и несъзнателно се бореше с чувствата си.

Жалко, помисли си Уини и неволно си припомни невероятната любов, която бе изживяла със своя Ричард. Макар че съпругът й не бе такъв страстен мъж като племенника й и въпреки че никога не я бе погледнал с такива жарки, горящи очи, каквито Люсиен извръщаше към Катрин, двамата бяха живели щастливо. Липсваше й близостта, която никога нямаше да постигне с друг мъж.

Тя се отдръпна с въздишка от тежките кадифени завеси. Макар и по различен начин, тя бе обичала съпруга си. А като момиче дори се бе влюбвала веднъж.

Всеки път, когато поглеждаше към Люсиен, се сещаше за Алисън Хартман и се питаше дали племенникът й някога ще научи смисъла на думичката „любов“.

 

Люсиен се смъкна от гърба на черния арабски жребец и подаде юздите на коняря, който подтичваше покрай него.

— Аз ще го отведа, милорд.

Люсиен потупа шията на животното, изпотено от следобедната езда.

— Доста е изморен, Тими. Заведи го на хладно и го нахрани добре.

— Да, сър.

Конят изпръхтя зад гърба му, не по-малко доволен от господаря си да се прибере у дома след дългия ден на полето. Днес бяха събрали и последното зърно от стърнищата, за да угоят гъските и останалите домашни птици. Прасетата вече бяха заклани и изпратени на пазара. Четината им се продаваше добре за четки, а и мазнината се оказа добра стока.

Люсиен вървеше спокойно към къщата, нетърпелив да се отдаде на добрата храна и на една спокойна, безоблачна вечер. Може би щеше да поиграе шах с Катрин. Вече бе открил, че тя е доста добра, а вчера дори бе спечелила.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Никога не беше подозирал, че ще дойде ден, в който някоя жена да го победи на шах. Погледна към входната врата и усмивката му замря на устните. Рийвс тичаше като обезумял към него, черният колан на палтото му се развяваше зад гърба.

— Бързо, милорд! Дойдоха едни хора и искат… — Той спря да си поеме дъх. Напудрената му перука отскочи назад, когато маркизът разтърси ръката му.

— Какво има, човече? Какво се е случило?

— Шерифът… Той и хората му са дошли за мис Грей. Опитах се да…

Люсиен не дочака да чуе останалото. Той вече тичаше към тежката дъбова врата, а ударите на сърцето му отекваха като тропота на ботушите му. В гърдите му кипеше гняв. Когато стигна до къщата, завари пълен хаос. Катрин бе заобиколена от петима мъже, а леля Уини стоеше плътно до нея, стиснала я за ръка, и отказваше да им позволи да я отведат. Един от хората на шерифа грубо се опитваше да отхлаби здравата хватка на пръстите й върху ръката на момичето.

— Какво, по дяволите, става тук? — Гласът на Люсиен прозвуча като картечен изстрел сред създалата се суматоха. Той спря само на няколко крачки от най-едрия сред мъжете, който очевидно бе началникът. — Влезли сте в дома ми без разрешение — продължи маркизът с най-суровия си тон. — Нанасяте обида на мой гост. Незабавно освободете мис Грей! — Все още не бе погледнал към Катрин и никак не му се искаше. Знаеше как ще се почувства, когато види ужаса в очите й. Не можеше да си позволи и миг на слабост. В следващите няколко минути щеше да се нуждае от цялото си красноречие.

— Съжалявам за неудобството, което ви причиняваме, ваша светлост. Аз съм шериф Пъркинс — каза едрият мъж със силно напудрена коса. — Човекът вдясно от мен е Хенри Блекмор, който отговаря за приема на пациенти в клиниката „Сейнт Бартоломю“. — Шерифът посочи слаб мъж с дълъг нос и мрачно, изпито лице. — Тази жена е лейди Катрин Грейсън. Търсим я от известно време насам. Трябваше да положим доста усилия, за да я открием при вас. Дойдохме да я върнем в болницата.

Катрин издаде приглушен звук, но Люсиен все още отказваше да я погледне.

— Тази жена се казва Катрин Грей. Тя е гостенка на моята леля. Понеже очевидно има някаква грешка, искрено ви съветвам да си вървите.

— Съжалявам, ваша светлост, но не можем да го сторим. Доктор Блекмор познава пациентката вече повече от десет месеца. Той разпозна в нея лейди Катрин Грейсън.

И тогава Люсиен най-после я погледна. Видя я да се олюлява към леля Уини, която все още не пускаше ръката й. Двама от стражарите продължаваха да стоят неотлъчно до нея, а друг пазеше на няколко крачки от тях. Лицето й бе бледо, а очите — огромни и прозрачни, като камък, покрит с мъх и хвърлен на дъното на някой поток.

— Настоявам, че е станала някаква грешка. Заповядвам ви моментално да напуснете дома ми. — Мъжете не се помръднаха, нито пък отпуснаха ръцете на Катрин. Люсиен искаше да ги прогони, да я измъкне от грозната им хватка и да я отведе някъде, където ще е в безопасност. Той обаче потисна безсмисления си порив и възстанови железния си самоконтрол.

— Господа, предупреждавам ви, че ако продължите да се държите по този начин, последиците няма да са по вкуса ви.

— Опасявам се, че не разбирате, милорд. Тази жена е заплаха за вас и семейството ви. Тя едва не е убила дъщерята на граф Дънстън. За ваше и за нейно собствено добро тя трябва да се върне в „Сейнт Бартоломю“.

— Не! — Оглушителният, сърцераздирателен писък на Катрин отекна във фоайето. Бореше се ожесточено със стражаря и несъзнателно ръцете му се свиха в юмруци. — Не съм се опитала да я убия — викаше Катрин. — Тя се разболя, това е всичко. Беше нещастен случай, кълна се!

— Отведете я — нареди на хората си шериф Пъркинс.

— Не! — Люсиен решително се изправи пред вратите. — Никъде няма да я водите. Тя е гост в тази къща и никъде няма да върви.

Лицето на шерифа придоби сурово изражение.

— Ние сме петима, маркиз Личфийлд. Нима искате да мерим силите си? Тази жена е заплаха за обществото. Имаме заповед да я върнем в клиниката и точно това възнамеряваме да направим.

— Люсиен? — Разстроена, леля Уини се обърна към него, сякаш очакваше да намери някакво разрешение. Но изправен пред готовите на бой шериф, лекар и трима наемни пазачи, той не виждаше никакъв изход. Дори да извикаше на помощ прислугата, мъжете просто щяха да се върнат. По-добре беше да разреши този проблем веднъж завинаги. Той насочи вниманието си към Катрин, която изглеждаше напълно сломена.

— Няма да позволя да те държат дълго там — каза й, опитвайки се да говори убедително. — Веднага заминавам за Лондон. Само след ден или два ще те измъкна от онова място.

Катрин се взираше невиждащо в пода, сякаш изобщо не го чуваше.

Люсиен разтърси раменете й.

— Чуй ме, по дяволите. Няма да им позволя да те наранят. Скоро ще уредя нещата и ще те измъкна оттам.

Тя го погледна, но му се стори, че в действителност не го вижда.

— Не бих могла да го понеса отново — прошепна задавено тя. — Предпочитам да умра, отколкото да се върна там. — Очите й срещнаха неговите и онова, което прочете в тях, го ужаси. — Чуваш ли? Предпочитам да умра.

Страх, какъвто не бе изпитвал никога досега, стегна гърдите му. Той разбра какво му казва Катрин и й повярва. Попаднеше ли отново на онова място, тя щеше да умре, ако се наложеше дори от собствената си ръка.

Пъркинс посочи вратата и кимна на хората си да я отведат. Щом понечиха да изпълнят нареждането му, Люсиен стъпи пред тях и им препречи пътя. Той посегна към нея, повдигна нежно брадичката й, притисна лицето й между дланите си и ожесточено я целуна по устата.

— Чуй ме, Катрин. Ще те измъкна оттам — давам ти честната си дума. Не прави нищо, докато не дойда да те взема. Разбираш ли?

Катрин прокара език по устните си и долови неговия вкус. После за първи път го погледна така, сякаш наистина го вижда.

— Ти само намери начин да оцелееш — добави той. — Аз ще те измъкна! Обещавам ти, че ще намеря начин!

Катрин се вторачи в лицето му и най-после кимна. После му обърна гръб. Той дочу леля си да плаче в дъното на стаята и този звук отнесе последните останки от самоконтрола му.

Маркизът се обърна заплашително към доктор Блекмор.

— Ще ви държа лично отговорен за отношението към тази жена. Ако нещо й се случи — каквото и да е то — ще отговаряте пред мен. А тогава и цяла бригада от надзиратели няма да е в състояние да ви спаси от моя гняв.

Лицето на лекаря посивя като напудрената му коса, но той кимна утвърдително.

— Ще се погрижа да получи най-добрите грижи, на които сме способни, ваша светлост.

Което означаваше почти нищо за място като „Сейнт Бартоломю“. Люсиен почувства стомахът му да се преобръща. Докато я гледаше да се качва в каретата отвън, изпитваше непреодолимото желание да размаже с юмрук надменното лице на Блекмор. Той погледна Рийвс, застанал в дъното на коридора. Икономът изглеждаше не по-малко разстроен от леля му.

— Подготви каретата ми. Тази вечер заминавам за Лондон.

— Да, милорд.

Леля Уини пристъпи към него и се вкопчи в ръката му.

— Идвам с теб. Трябва да съм там, в случай че Катрин има нужда от мен.

Люсиен не се опита да спори с нея. Погледът в очите й и сълзите по лицето й му подсказаха, че би било безсмислено.

 

Облечена в обичайната бяла вълнена нощница с кървавочервена лента около врата, Катрин вървеше по коридора към килията си. Без да обръща внимание на противната воня на немити тела, урина и изпражнения, тя вървеше с гордо вдигната глава и се опитваше да се пребори с напиращото в гърдите й чувство за поражение. Нямаше да плаче отново — нито сега, нито занапред. Нямаше да им достави това удоволствие.

— Хайде, момиче, размърдай се! — Дебелата надзирателка я блъскаше надолу по коридора. — Няма цял ден да ти се правя на камериерка. Знаеш къде се намираш, нали?

Без да й обръща внимание, Катрин продължи напред.

— К’во ви става, ваше височество? Няма ли прислуга, която да ви обслужва, докато се киприте на шибаното си кресло? Няма ли лакеи, които да ви поднасят вкусна храна на сребърни подноси?

Надзирателката отново я блъсна в гърба и Катрин залитна. Когато се съвзе, тя изправи гордо рамене и продължи бавно да върви напред. Почти бяха стигнали до килията й, когато дочу шум от бързи стъпки и някой извика нейното име.

— Катрин! Катрин, ти се върна! — Това бе единственият глас, който се радваше да чуе в този отблъскващ свят.

Тя се обърна пред вратите на килията си и протегна ръце към момченцето. Сълзи отново изпълниха очите й и този път тя не ги преглътна. Това бяха сълзи на радост, че отново чувства мъничкото телце на Майкъл, притиснато здраво в прегръдката й. Господи, досега дори не бе осъзнавала колко много й е липсвал.

Надзирателката се намръщи, но отстъпи крачка назад и за миг ги остави сами. Дори дебелата мис Уигинс не бе имунизирана срещу чара на русокосото хлапе. Катрин го прегърна с всичката си сила, после отстъпи назад, за да огледа мършавото му телце.

— Господи, Майкъл, виж само колко си пораснал!

Той вдигна към нея сияещи очи. Кичур от светлата му коса стърчеше право нагоре.

— Сериозно? — Отново бяха подстригали късо косата му, за да не става на възли.

Тя кимна и му се усмихна.

— Мисля, че си пораснал поне с два инча.

Майкъл щастливо се разсмя. Знаеше, че е лъжа, но му се искаше да бъде истина.

— Като порасна голям — ухили се той и хвърли дяволит поглед към надзирателката, — ще се пръждосам оттук и никой няма да може да ме спре.

— Само че няма къде да идеш — обади се дебелата пазачка. — Така че стига си дрънкал и отивай да си вършиш работата. — Но в гласа й нямаше гняв. Тази емоция бе запазила за Катрин. Мис Уигинс грубо я напъха в килията, а вратата се захлопна зловещо зад гърба й.

Катрин се приближи до прозорчето и погледна през металната решетка. Надзирателката се отдалечаваше по коридора, а кафявата й ленена пола се полюшваше около дебелите й глезени. Майкъл обаче остана отвън, втренчен в нея през дупката във вратата.

— Мислех, че си си отишла — пророни детето. — Мислех си, че вече си на свобода.

Тя премигна, за да изтрие влагата в очите си.

— Така беше, Майкъл. — Тя се насили да се усмихне. — И почти успях. Искаше ми се и ти да беше с мен. — Изненада я колко много истина се съдържаше в думите й. Може би, ако маркизът успееше да я освободи, щеше да вземе и момчето.

Катрин се бореше с обземащата я слабост. Отново бе там, откъдето беше тръгнала. Животът й изглеждаше безнадежден, както преди. Но там, в света отвън, бе успяла да спечели приятел, и може би не един. Личфийлд й бе дал дума да й помогне. Бе обещал да я измъкне от „Сейнт Бартоломю“. Искаше й се да вярва, че това ще стане. Господи, така отчаяно й се искаше да му вярва. Но в място като „Сейнт Бартоломю“ надеждата беше опасно, дори смъртоносно чувство. По-добре беше да се откъснеш, да се затвориш в себе си и да се предпазиш от ужаса, запълващ света около теб.

И все пак надеждата блещукаше в душата й като мъничка свещица, гореше както никога не бе горяла през онези мрачни месеци на уединение. Маркизът бе най-силният и най-честен човек, когото някога бе срещала. Ако някой можеше да й помогне, това бе той.

Спомни си как се разделиха — онази бърза, неочаквана целувка, която бе озарила съзнанието й, както нещо друго не би могло. Катрин прокара език по устните си и си помисли, че ако затвори очи, все още може да долови вкуса му. И все още чуваше думите му, обещанието му да я освободи и твърдостта в гласа му, докато го изричаше.

Това обещание и споменът за неговата целувка щяха да я поддържат жива, поне за известно време. Докато болката и унижението не я победяха. Тогава щеше да мисли какво да предприеме.

 

Люсиен седеше в офиса на адвоката си, Натаниел Уитли, разположен на „Треднийдъл стрийт“. Беше шест часа сутринта. Навън валеше, гъста мъгла бе притиснала града, а студът проникваше до мозъка на костите.

Седнал зад широкото си бюро, Нат изглеждаше сънен, а дрехите му бяха измачкани, сякаш е спал с тях. Всъщност, това бе доста вероятно, имайки предвид напрежението, на което бе подложен.

Преди пет дни Люсиен бе пристигнал в къщата на адвоката си в западната част на града, бе го измъкнал от топлото му легло и бе настоял незабавно да намери начин да освободи лейди Катрин Грей от затвора й в „Сейнт Бартоломю“.

До този момент, след пет дълги, изтощителни дни, усилията му не бяха довели до нищо.

— Иска ми се да можех да ви кажа нещо положително, милорд. — Нат бе приятен мъж към края на четиридесетте, среден на ръст и тегло. Тъмнокестенявата му коса бе посребряла по слепоочията. Върху правилно оформения му нос бяха кацнали чифт позлатени очила. — Истината е, че Дънстън е готов на всичко, за да се противопостави на освобождаването на лейди Катрин — дори ако това означава да се изправи срещу такива влиятелни особи като леля ви и вас. Веднага щом узна за вашите усилия, той поведе собствена кампания, за да ги осуети. А за разлика от вас, който винаги сте странял от политиката и обществените интриги, той е изключително силен в тази област. Дънстън има високопоставени приятели и достатъчно пари, за да унищожи всеки, който се опита да му се противопостави.

— Парите на лейди Катрин — пророни мрачно Люсиен и прокара пръсти през косата си, завързана с черна пандела на врата.

— Възможно е. Не успяхме да разкрием източника на огромните му доходи. Моите хора все още работят по въпроса, макар че няма значение чии са парите, щом има законно основание да ги контролира.

Мъчителна тръпка премина през тялото на маркиза и той се облегна уморено на стола си. Не помнеше кога за последно е ял. Всеки път, когато си помислеше за Катрин, заключена на онова място и за страданията, които вероятно бе принудена да търпи, апетитът му мигом се изпаряваше. Не можеше и да спи. Всеки път, щом затвореше очи, си представяше как я събличат гола, а пазачите хвърлят похотливи погледи към мъничките й заоблени гърди. Спомняше си отчаяния й вик за помощ и този звук прорязваше като с нож сърцето му и го изтръгваше от съня, дори когато успяваше да заспи.

Той се размърда на твърдото кожено кресло.

— Как са я открили?

— Някой слуга им е подшушнал. Доколкото знам, в нощта, когато сте пристигнали в замъка, около вас е имало доста прислужници. А по вашите думи това е било запомнящо се събитие.

Люсиен кимна едва доловимо. Сам той бе стигнал до подобно заключение. Като последния глупак се бе надявал нищо да не стигне до ушите на Дънстън, докато не поеме нещата под контрол.

— Каква ще бъде следващата ни стъпка? — попита той с надеждата да им е останал някакъв резервен ход.

— Не съм сигурен. Колкото повече информация натрупаме, толкова повече се увеличава шансът ни да се сдобием с нещо, което да ни помогне. Опитвам се също да открия онзи доктор Кънингам, който лейди Катрин е споменала, но до този момент и тук удрям на камък.

Люсиен се почувства обезсърчен.

— Измина почти цяла седмица. Трябва да я видя, да й внуша да има търпение. Тя трябва да знае, че не сме се предали, че все още се опитваме да й помогнем.

Нат поклати унило глава.

— Няма да ви пуснат вътре. В това отношение Дънстън е непреклонен. Не са й позволени никакви посещения — твърде е опасна. Поне така твърдят Дънстън и доктор Блекмор.

Люсиен стисна зъби.

— Блекмор. Този дребен хищник ще трябва да е благодарен, ако не го убия. Що се отнася до Дънстън — все още не съм измислил наказание, което да е достатъчно жестоко за него.

Нат свали очилата си и ги остави върху купчината разпилени листа пред себе си.

— Трябва да се успокоите, Люсиен. Вие с леля ви сте единствената надежда на това момиче. Трябва да запазите разума си непомрачен. Дънстън е хитър и потаен. Способен е да използва срещу вас всеки погрешен ход.

Люсиен въздъхна. Умората го смазваше.

— Очаквах всичко това да се окаже лесно. Мислех си, че бързо ще я измъкна оттам. Не знам колко дълго ще издържи.

Нат се изправи и се наведе напред с ръце върху бюрото.

— Правите всичко по силите си. Никой не може да иска повече от това.

Но това се оказваше недостатъчно. Трябваше да намери начин да й помогне. Люсиен нямаше представа как е станало така, че Катрин Грейсън означаваше толкова много за него. Но както и да се бе случило, възприемаше Катрин като своя приятелка, а той не бе човек, който изоставя приятелите си в беда.

— Благодаря ти, Нат. Благодаря за всичко, което направи.

— Всичко е наред — любезно отвърна приятелят му. — Несправедливостта ми е не по-малко противна, отколкото на вас, особено когато се отнася до невинна млада жена. Освен това никак не ми допада Дъглас Рот.

Люсиен се усмихна едва доловимо. После просто стана и се насочи към вратата.

— Маркиз Личфийлд?

Люсиен спря и погледна през рамо.

— Опитайте се да поспите — каза твърдо Натаниел. — Бихте могъл също да хапнете нещо. Едва ли ще успеете да помогнете на момичето, ако се разболеете.

Люсиен отвори вратите и излезе в коридора. Нат беше прав. Трябваше по-добре да се грижи за себе си. Каза си, че е крайно време да отиде на „Сейнт Джеймс Стрийт“, да посети любимия си клуб и да си поръча нещо за ядене. Идеята тъкмо бе започнала да му допада, когато пред погледа му изникна образът на Катрин — мръсна и гладна, с очи, пълни със страх и отчаяние. Той потисна нерадостните мисли и се качи в каретата си, но не тръгна към „Сейнт Джеймс“.

Изведнъж му се догади от самата мисъл за храна.

 

Изминаха осем дни. Осем безкрайни, унизителни дни без всякаква вест от Люсиен. Може би маркизът вече бе забравил за съществуването й. Може би никога не бе възнамерявал да й помогне. А може би бе разговарял с вуйчо й и Дъглас Рот го бе убедил, че наистина е ненормална.

Каквато и да бе причината, надеждата, която я бе крепяла, постепенно започна да избледнява. Само малкият Майкъл бе в състояние да поддържа духа й. Смехът му, отекващ в мрачните, задушливи коридори на лудницата, й даваше сили и воля да продължи. Тя се бореше с отчаянието, което я притискаше като тежка стоманена стена. Защо този път се чувстваше толкова по-зле, отколкото преди?

Може би защото, макар и за кратко, се бе докоснала до живота, на който се бе радвала преди смъртта на баща си — да се събужда всяка сутрин сред приятели, в дом, пълен с уют и топлина. А може би просто проваленото й бягство й бе помогнало да види ясно истината. Дори да успееше да избяга, без значение къде ще отиде и колко далече ще се скрие, вуйчо й щеше да намери начин да я открие. Той не можеше да рискува и да я остави на свобода. Нуждаеше се от парите й и щеше да направи всичко, за да ги задържи.

Дочу звук от стъпки по коридора. Вече не се боеше от пазачите, не както преди. В деня на тяхната раздяла маркизът бе постигнал поне едно нещо — доктор Блекмор бе потресен от заплахите му. След завръщането им в „Сейнт Бартоломю“ той строго бе инструктирал пазачите да не я докосват. Вече не се страхуваше, че някой може да я изнасили, което не означаваше, че ако се опита да говори свободно, няма да изпита острия език или плесника на някоя от надзирателките.

А можеше да стане и по-лошо, откри Катрин в деня, в който се опита да защити малкия Майкъл от един пазач. Работеше в пералнята, приведена над огромен стоманен леген, пълен със вряла вода и стотици дрипави нощници, по-мръсни дори и от нейната.

И тогава дочу отчаяните писъци на Майкъл някъде надолу по коридора.

— Разкарай се, гадняр такъв! — крещеше детето и Катрин потръпна от думите му. Бедният Майкъл вече знаеше всяка неприлична дума в английския език. Благодарение на пазачите бе развил силен провинциален акцент. Представяше си какъв ще бъде животът му, ако някога се озовеше в истинския свят, извън зловещите стени на болницата.

През отворената врата видя детето да завива зад ъгъла и да се насочва към нея. Едър, мускулест пазач на име Отис зави зад ъгъла веднага след него, а от устните му се сипеха грозни ругатни.

— Ах ти, малка отрепко! Само да те пипна и ще ти насиня задника от бой!

Майкъл не спря да бяга, но лицето му пребледня. Вече не помнеше колко бой е изял през живота си, повечето пъти за незначителни пакости. Катрин винаги бе смятала, че този човек, Отис, само си търси извинение да го набие. Изглежда му се струваше вълнуващо да измъчва някой, по-слаб от него. А когато погледнеше към Майкъл, в очите му проблясваше странен пламък. Сякаш искаше нещо от момчето и само чакаше благоприятен момент. Катрин беше чувала, че някои мъже предпочитат други мъже пред жените. Тя нямаше представа как се получават нещата между тях, но се питаше дали Отис не е именно такъв човек и дали в главата му не се въртят порочни мисли за Майкъл.

Майкъл профуча покрай нея и се скри зад гърба й. Дишаше тежко, когато мъничката му ръчица се вкопчи в робата й.

Отис дотърча след миг. Косматите му гърди се повдигаха неравномерно.

— Този шибан малък крадец ми открадна портфейла!

Русокосата главица на момчето надникна иззад нея.

— Не е вярно, гаден лъжец такъв!

Отис посегна да го сграбчи, но Майкъл умело отскочи встрани, като внимаваше да държи Катрин между себе си и пазача.

— Майкъл твърди, че не го е взел! — каза тя и се изправи, за да защити детето. — Няма ли вероятност да си го забравил някъде?

Острият поглед на Отис я прониза като стрела.

— Малкият гамен ще дойде с мен. Аз ще му покажа какво означава да открадне от Отис Чийк. — Отис се опита да я заобиколи, но Катрин му препречи пътя.

— Сигурна съм, че не го е направил той. Може би, ако отново го потърсиш… — Ръката му се пресегна и силно я зашлеви през лицето.

— Ти няма да се месиш! Ясно ли е? — Той погледна към Майкъл и нещо горещо и мръсно проблесна в очите му. Момчето изглеждаше истински изплашено и страхът му се предаде и на Катрин.

Тя го избута още по-плътно зад себе си.

— Няма да ти позволя да го отведеш.

Дяволска усмивка се разля по устните му.

— Ти няма да ми позволиш? И как ще ме спреш?

— Аз ще те спра! — извика Майкъл и с всичката си сила го изрита в слабините. Отис простена и го сграбчи за слабичката ръка, поваляйки го на пода.

— Пусни го! — извика Катрин, издигна във въздуха тоягата, с която разбъркваше прането във врящия котел и с всички сили я стовари върху главата му. Отис изрева като ранено животно и освободи хватката си върху момчето, за да се насочи към нея. Удари я с цялата си мощ. Майкъл извика и скочи върху огромния гръб на пазача. Налагаше го където свари с мъничките си, костеливи ръце.

Тримата се търкаляха като кълбо по пода. Вдигна се страхотен шум и три яки надзирателки влетяха с трясък в пералнята. Щом видяха Катрин да размахва грамадната тояга, се втурнаха да раздават заповеди и настана истинска суматоха. Следващото нещо, което Катрин усети, бе как я повалят на студения каменен под, заобиколена от пазачи и надзирателки. Крещящият Майкъл бе насила изведен от помещението от една от жените. Поне той ще е в безопасност, помисли си тя, докато се бореше ожесточено. Груби ръце разтвориха устата й и някой изля горчива течност върху езика й.

След това помнеше само как я домъкнаха до килията й. Смътно си спомняше как се свлече в ъгъла. Чувстваше се замаяна и необичайно лека. Клепачите й натежаха. Предметите около нея бяха замъглени. Странно, помисли си сънено Катрин. За първи път, откакто я върнаха в болницата, се чувстваше добре… почти… щастлива. А когато се отпусна на мръсния сламеник, стените сякаш се разтвориха и се озова на затревените алеи в Милфорд Парк. От болката и унижението в „Сейнт Бартоломю“ остана само някакво чувство на вцепенение.

Катрин се облегна на стената, без да се бои от студената стена зад гърба си или от острите стръкчета слама, които боцкаха през вехтата роба. Тя затвори очи и се остави да я обземе приятното вцепенение. Сети се за Люсиен и се усмихна.