Кет Мартин
Коприна и стомана (4)

4

Катрин се взираше с възхищение в смарагдовозелената рокля, която леля Уини бе донесла в стаята й и й бе позволила да носи.

— Не бих могла да приема повече твоите прекрасни дрехи — възпротиви се Катрин, омаяна от изящната кройка и наситенозелен цвят.

Леля Уини се разсмя от сърце.

— Глупости. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, повечето от роклите, които ти дадох, вече са ми тесни. Но на теб ти стоят прекрасно — особено след като ги прихванахме в бюста.

— Но така се чувствам виновна, че те лишавам от дрехите ти. Може би един ден…

— Не говори така. Казах ти, не бих могла да се напъхам в тези рокли. Тази вече я преправях, а освен това наскоро ми ушиха доста нови неща. Наистина се радвам да видя, че тези стари дрехи все пак ще влязат в употреба.

Стари дрехи. Вече облечена и застанала пред високото огледало в подвижна рамка, Катрин приглади зелената коприна на деколтето. Ръкавите, които до лакътя прилепваха плътно към ръката й, преминаваха надолу в пластове фина дантела, а полите се простираха около нея, поддържани от широк кринолин. Изящният й бюст образуваше меко, деликатно възвишение над квадратното деколте.

Тази вечер маркизът посрещаше гости — херцог и херцогиня Карлайл. Докато се спускаше надолу по стълбите, прихванала полите на роклята, Катрин установи, че се чувства малко нервна. Опита се да си втълпи, че това се дължи на присъствието на гостите, но знаеше, че не е така.

Всичко беше заради привлекателния маркиз със сребристи пламъчета в очите, чийто поглед сякаш изгаряше всичко, до което се докоснеше. Когато беше с него, се улавяше да се взира в устните му и се питаше дали са толкова твърди, колкото й изглеждат. Но кой знае защо, не й се вярваше да е така. Питаше се също какво ли би било да я целуне, а после се чувстваше засрамена от неприличните си мисли. Той принадлежеше на лейди Алисън. След по-малко от два месеца щеше да е неин съпруг.

И все пак не можеше да откъсне мислите си от него, не можеше да забрави дълбокия му, плътен смях или тъмния поглед, който сякаш се разпалваше, когато се обръщаше към нея. Когато бе близо до него, дъхът й секваше и устните й пресъхваха, точно както сега, когато й предстоеше да се изправи насреща му.

Катрин се спря в основите на стълбището, хвърли последен поглед в огледалото и приглади кичур напудрени къдрици на тила си. Никога не се бе появявала пред маркиза в такова официално облекло и сега не можеше да потисне тревожния трепет в стомаха си и плахата надежда той да я одобри.

Събрала кураж, Катрин прекрачи прага на салона, в който новите й приятели очакваха вечерята, потънали в приглушен разговор. Пръв я забеляза Люсиен. Сребристите пламъчета в очите му проблеснаха за миг.

— Мис Грей! — Той пристъпи към нея и грациозно се наведе над ръката й. — Тъкмо се питахме дали не сте намерили по-приятна компания.

— Извинете. Не исках да закъснявам. Просто нямах представа колко време е изминало.

— Е, това не е толкова важно. Освен това, доколкото си спомням, Пийпс беше казал: „По-добре късно, отколкото никога“.

Тя се усмихна.

— Да, макар че често го цитират погрешно. Аз по-скоро мисля, че това е взето от дневника му.

Ъгълчето на устните му потрепна, когато погледът му стигна до връхчетата на гърдите й.

— Изглеждате… зашеметяващо, мис Грей.

Колкото и да се опитваше да я потисне, радостна тръпка премина по тялото й.

— Надявам се поне да изглеждам по-добре, отколкото при първата ни среща.

Той се разсмя с дълбокия си, приятен глас.

— Най-голямото изкуство е умението да се надсмиваш над себе си.

Катрин се намръщи.

— Съжалявам, но нямам представа кой го е казал.

Маркизът се усмихна и изсечените черти на лицето му сякаш омекнаха.

— Защото го казвам аз. Вие сте изумителна жена, мис Грей.

Катрин почувства гъста руменина да облива лицето й. Не си спомняше кога за последно се е изчервявала от комплимент. И понеже не й хрумна никакъв остроумен отговор, изпита благодарност, когато леля Уини пристъпи към тях.

— В случай, че племенникът ми възнамерява да ангажира цялото внимание на мис Грей, ще трябва да пристъпим към вечерята.

— Страхотна идея — намеси се Джейсън. — Умирам от глад.

Поднесоха им обилна храна: печени стриди и гълъби, бифтеци от телешко месо, картофи в черупки и невероятно вкусен пудинг с ябълки и портокали. Катрин бе настанена до маркиз Личфийлд, което бе странно, при положение че трябваше да седят според ранга на титлата си. Очевидно тази промяна беше внесена от херцогинята, защото, когато осъзна какво става, маркизът погледна право към нея. Разместването очевидно го забавляваше.

За миг лицето на Катрин отново пламна, защото осъзна, че й е приятно да седи до него.

— Струва ми се, че нейна светлост е имала право да ни настани един до друг, защото исках да говоря с вас — спокойно се обърна към нея маркизът. — Днес говорих с адвоката си. Той дискретно се опитва да проучи как стои въпросът с вашето настойничество. Един от членовете на Кралския съд е негов приятел. Адвокатът ми смята, че той няма да има нищо против да ви освободи от опекунството на лорд Дънстън.

В сърцето й проблесна надежда.

— Искате да кажете, че е възможно настойникът ми да бъде сменен?

— Точно така.

— Би било прекрасно. За съжаление не ми идва наум никой, който би се наел за го замести.

Джейсън се ухили и се приведе над масата.

— Какво ще кажете за херцог и херцогиня Карлайл?

Прииска й се да крещи от благодарност. Вместо това почувства сълзи да напират в очите й.

— Нямам представа как бих могла да ви се отблагодаря.

— Все още няма нужда от благодарности — отвърна Джейсън. — Мнението на един съдия съвсем не е достатъчно, за да промени нещата, в случай че Дънстън се противопостави.

— Което той със сигурност ще направи — пророни мрачно Личфийлд.

— Няма да е лесно да се преборим с него, след като такава е била волята на баща ви — намеси се и херцогинята. — Но аз твърдо вярвам, че маркиз Личфийлд ще намери някакво разрешение на проблема.

— А дотогава — усмихна се леля Уини, — ще бъдете в безопасност с мен и с Люсиен. За нас вашето присъствие е удоволствие — нали, милорд?

За миг очите му срещнаха нейните.

— Така е — отвърна той, леко навъсен. — Разбира се.

Херцогинята погледна заговорнически през масата намръщения си съпруг и се усмихна.

След вечеря дамите се оттеглиха в дневната, а мъжете останаха в трапезарията да изпушат по една лула и да пийнат по чашка бренди.

През последвалия един час Катрин се наслаждаваше на приятелския разговор с лейди Бекфорд и херцогинята, която настояваше да преустановят формалностите и да я нарича просто Велвет. Енергичната дама прояви тактичност и внимателно избягваше болезнените въпроси, свързани с тежките месеци в „Сейнт Бартоломю“. Говореха си за брака и децата, а Катрин чистосърдечно призна, че подобни мисли не й бяха хрумвали от деня, в който бе заключена в онази клиника.

— Е, сега вече сте свободна — каза прочувствено Велвет. — А Люсиен ще се погрижи този проблем да се разреши веднъж завинаги. Той умее да се справя с подобни неща.

В съзнанието на Катрин изникна маркизът, както го бе видяла на сутринта — гордо препускащ на гърба на охранения си черен кон, сякаш животното бе част от него.

— Склонна съм да вярвам, че маркизът умее да се справя с много неща.

Велвет я наблюдаваше замислено.

— Харесвате го, нали?

Лицето й се обля в руменина.

— Лорд Личфийлд прояви изключителна щедрост към мен.

Дукесата се усмихна.

— Да, той е изключително щедър човек. Освен това е привлекателен, интелигентен и невероятно мъжествен.

Руменината се разля по шията и деколтето на Катрин. Неведнъж тя самата бе изричала наум точно тези определения. Погледна крадешком към лейди Бекфорд, която също като Велвет изглеждаше странно напрегната да чуе нейния отговор.

— Да… вероятно е така.

Велвет погледна Уини, чиито светли вежди подскочиха от удивление.

— Люсиен е добър човек — продължаваше херцогинята. — Един от най-добрите, които познавам. Понякога е упорит, твърдоглав и мрачен. И двамата със съпруга ми са свикнали да налагат волята си. Постоянно издават заповеди и очакват другите да им се подчиняват. — Тя се засмя. — Разбира се, това доста се промени, откакто Джейсън се ожени за мен.

Велвет отстрани някакъв конец от златистата си рокля, обмисляйки следващите си думи.

— Люсиен даже повече от Джейсън очаква животът му да се развива точно по неговите планове. А когато нещо излезе от рамките… е, предполагам, че става доста труден за съжителство.

Катрин смръщи вежди. Опитваше се да отгатне смисъла на този разговор.

— Това някакъв опит за предупреждение ли е, ваша светлост?

— Опитвам се само да ви кажа, че… приятелството на Люсиен може да ви коства определена цена, но каквато и да е тя, ако не сте безразлична към него, си струва усилието.

Катрин се взираше напрегнато в двете жени и опитваше да разгадае смисъла на закодираните думи, но никак не й се отдаваше. Изпита облекчение, когато икономът влезе и им съобщи, че джентълмените ще се присъединят към тях за вечерния чай с бисквити.

Няколко минути по-късно, когато маркизът прекрачи прага, облекчението й се изпари. Защото от момента, в който Люсиен влезе във всекидневната, чак до края на вечерта, тя чувстваше напрегнатия му поглед върху себе си. И всеки път, когато го погледнеше, той извръщаше очи, сякаш го е хванала на местопрестъплението.

Катрин изпита истинска благодарност, когато вечерта най-после приключи и всички се оттеглиха в стаите си. Стори й се, че маркиз Личфийлд изпитва същото облекчение.

 

На следващата сутрин Люсиен крачеше гневно от единия край на кабинета си до другия. Стъпките му направиха пътечка в цветните мотиви на дебелия ориенталски килим. В камината гореше слаб огън — малки червени и оранжеви пламъчета, които ближеха стоманата на решетката. Отвън свистеше бурен вятър и блъскаше клоните на дърветата в стъклата на прозорците. През прага се процеждаше струя хладен въздух.

Но Люсиен бе твърде разгневен, за да почувства настъпващия студ. Едва дочу почукването по вратата. Когато я отвори, невъзмутимия Рийвс се сепна от мрачното изражение на лицето му.

— Викали сте ме, милорд.

— Доведи момичето — нареди маркизът. — Върви и я доведи незабавно.

— Да, сър. Веднага, сър. Ще побързам, ваша светлост.

— Не се отделяй от нея, докато не я доведеш в кабинета ми.

— Да, разбира се, милорд.

Макар да му се стори цяла вечност, само няколко минути бяха изминали, когато отекна ново почукване и вратата се отвори. Рийвс въведе Катрин Грейсън и побърза да затвори след себе си.

Личфийлд й отправи дяволска усмивка.

— Е, мис Грей, колко мило от ваша страна да ме уважите с компанията си. — Той пристъпи агресивно към нея, а очите му проблясваха така заплашително, че цветът се отдръпна от лицето й.

— Вие се разгневен. Какво… какво съм сторила?

— Въпросът не в това, какво сте сторила, мис Грей, а в това какво не сте.

— Не разбирам. Казах ви истината. Казах ви коя съм. Казах ви откъде идвам и как съм стигнала дотук.

— Коя сте и откъде идвате, да. Но не и как сте се озовали там.

Тя започна да кърши отчаяно ръце, които несъзнателно бе сключила пред себе си.

— Какво… Какво имате предвид?

— Имам предвид, че доста предвидливо сте пропуснала да ми разкажете онази част, в която се опитвате да отровите братовчедка си, дъщерята на лорд Дънстън. Това имам предвид. Пропуснахте също да споменете, че вуйчо ви ви е затворил в клиниката, защото ви е намерил да режете мъртъв труп!

Очите й бяха зелени и бездънни. Посегна с ръка към гърлото си, а устните й се отвориха, но не успяха да промълвят и дума.

— Какво има, лейди Катрин? Да не би езикът ви да ви изневерява? Или просто имате нужда от време, за да съчините поредната си измислица? Защото, ако е така, малко сте позакъснели. Един наш приятел, лекар, бе така добър да ни снабди с медицинските записки по вашия случай. В момента са на бюрото ми. Тези неща са се случили — нали така, лейди Катрин? Това е истинската причина да ви заточат в „Сейнт Бартоломю“.

От устните й се изтръгна приглушен звук, който внезапно накара нещо да трепне в гърдите му. Но в този разговор нямаше място за съжаление и той безмилостно потисна обзелото го чувство. По дяволите, беше й имал такова доверие. Чувстваше се бесен и предаден, защото жената, от която бе започнал да се възхищава, го бе излъгала отново — дори по-лошо, можеше наистина да се окаже луда и опасна за обществото.

Катрин наклони глава назад и го погледна в очите.

— Не ме интересува какво пише в онези документи — промълви накрая. — Не е вярно. Който и да го е казал, не беше така.

— Твърдите, че не сте се опитала да отровите лейди Мюриъл?

— Не! Разбира се, че не! Мюриъл беше болна от треска. Дадох й една доза от моето лекарство, но то даде страничен ефект и се отрази зле на стомаха й. Никой не бе реагирал по този начин, откакто използвах тези билки. Не съм се опитала да я убия — опитах се да й помогна! Лейди Мюриъл знаеше това, а също и баща й.

— Тогава трябва ли да предполагам, че трупът, който сте разрязвали, е принадлежал на някого, когото по-успешно сте опитала да умъртвите?

Очите й плувнаха в сълзи, но в тях проблесна и опасно гневно пламъче.

— Това беше част от моето обучение, нищо повече! В нашето село имаше един лекар, доктор Кънингам. Понеже от години се интересувах от медицина…

— Откакто са починали майка ви и сестра ви.

— Точно така. Затова двамата с доктор Кънингам станахме добри приятели. Споделяхме общи интереси. Той беше моят учител. Преподаваше ми анатомия, показваше ми как работи човешкото тяло, как да лекувам различни заболявания. В замяна аз му помагах с пациентите, когато успеех да се измъкна от къщи.

Люсиен размишляваше над думите й. Не му допадаха нейните занимания, но поне разказът й звучеше достоверно.

— А какво ще кажете за трупа, с който са ви открили? И това ли беше част от обучението?

За миг тя се вторачи в ниските си пантофки, после отново вдигна поглед към лицето му.

— В действителност доктор Кънингам беше този, който се зае с… дисекцията на тялото. Познаваше някакви хора, които му осигуряваха… средства, за да задълбочи изследванията си.

— Осквернители на гробове, искате да кажете. Крадци на трупове. А вероятно са били наемни убийци, получавали скромни суми от вашия приятел, за да задълбочи изследванията си. Чувал съм за безброй подобни случаи.

— Аз… Нямам представа откъде се снабдява с трупове. Но доктор Кънингам е почтен човек. Откъдето и да си е набавял мъртвите тела, било е по честен начин. Исках да науча повече за функциите на човешкото тяло и той ми позволи да гледам. — За миг очите й се притвориха, за да прикрият ужаса, който обземаше душата й. Страхуваше се от него. Ръцете й видимо трепереха. Изглеждаше бледа като лист хартия и Люсиен неволно се почувства гузен.

Но трябваше да се отърси от чувството си за вина. Бе изморен от нейните лъжи и полуистини. Ако се опиташе да й помогне, трябваше да знае цялата истина, без значение колко грозна е тя.

— Опитвате се да ми кажете, че вие, младо момиче, на колко?… Двадесет години? Че сте била заловена, докато правите дисекция на човешки труп?

Лицето й още повече пребледня. Олюля се на краката си и Люсиен посегна да я подкрепи. Катрин се изправи и се отдръпна от подкрепата на силната му ръка.

— Исках само…

— Нека предположа — искала сте просто да продължите обучението си.

Тя изправи гордо рамене, но очите й излъчваха страдание и страх. Да, Катрин се страхуваше от него.

— Някои жени се интересуват от бродерия и рисуване. Аз се интересувам от средствата за лечение. Какво толкова лошо има в това?

— Ако наистина доктор Кънингам ви е обучавал, защо просто не се е изправил във ваша защита?

— Опита се. Но вуйчо ми го заплашваше. Дъглас Рот направи живота му толкова невъзможен, че накрая доктор Кънингам се изсели от града. Оттогава не съм чувала нищо за него.

— Ако допуснем, че това е истината, какво друго пропуснахте да ми кажете?

Миглите й трепнаха, натежали от сълзи.

— Нищо! Кълна се — няма какво друго да добавя. Щях да ви кажа… останалото, но се боях от онова, което щяхте да си помислите. Знам какво мислите за моите интереси. Боях се, че ако узнаете, няма да ми помогнете, а аз отчаяно се нуждаех от помощта ви. — Очите й се спряха на лицето му — огромни зелени очи, пълни с болка и отчаяние. — И все още се нуждая.

Нещо в този поглед го разтърси. Катрин Грейсън несъмнено беше най-необикновената жена, която някога бе срещал. Но той й повярва. И със сигурност проумя, че не е ненормална. Различна, твърде решителна и интелигентна, но не и луда.

— А лейди Мюриъл? Какво мисли тя за всичко това?

— Тя никога не ме е харесвала. Аз съм с четири години по-голяма от нея и никога не ме е чувствала близка. По някакви причини изпитва ревност към мен, но не разбирам защо.

Може би защото си красива, умна и образована, без значение какво означава това за теб. Странно. Макар че не одобряваше една добре възпитана дама да се задълбочава в такава неприлична материя, дълбоко в себе си той откри, че й се възхищава дори повече от преди.

— Има ли нещо друго, което бихте искали да допълните? — попита той и цялото й същество потръпна под силата на напрегнатия му поглед.

Катрин поклати глава.

— Не, милорд — отвърна меко тя. — Все пак ще ви напомня, че ако решите занапред да ми откажете помощта си, дадохте дума да ме оставите да си отида. Надявам се да спазите обещанието си.

Пред очите му изникна Катрин, каквато я бе видял за първи път — дрипава и мръсна, гладна и изтощена. Не можеше да понесе мисълта, че би могла отново да изживее всичко това. Люсиен прочисти гърлото си, внезапно почувствал гласа си като чужд.

— Ще останете тук, както се разбрахме. Дънстън е далеч по-силен с тези допълнителни доказателства срещу вас, но рано или късно ще намерим начин да му се противопоставим.

— Вие… все още сте склонен да ми помогнете?

— Точно така, лейди Катрин.

Нещо в позата й сякаш се скова.

— Вярвате ли, че съм ненормална? Трябва да зная истината.

— Няма значение какво мисля аз. Сега най-важното е…

— За мен има значение, милорд.

Люсиен поклати глава.

— Не, Катрин, не вярвам, че сте изгубили разсъдъка си.

По лицето й видимо премина тръпка на облекчение. Тя кимна и избърса сълзите си. Люсиен се улови да се взира в устните й и дишането му се учести. Забеляза как кичур от дългата й кестенява коса се изплъзна от стегнатия кок и погали нежната кожа над деколтето й. Изруга наум, когато почувства тялото си да се втвърдява под стегнатата материя на панталона.

— Това е всичко, мис Грей. — Опита се да прозвучи с равнодушие, макар да не го се чувстваше.

— Благодаря ви, милорд.

Той не й отговори. Докато я гледаше как напуска кабинета, продължаваше да вижда плътните й розови устни, нежните съблазнителни гърди и проклинаше деня, в който я откри в своята карета.

 

Катрин седеше, свита на кълбо, на любимото си място под прозореца в библиотеката. Поглъщаше жадно дебел том, озаглавен „За раните и тяхното лечение“. Голяма част от книгите в библиотеката бяха писани преди повече от век, но през последните сто години медицината бе слабо напреднала и винаги можеше да открие нещо, което да й бъде полезно.

Мислите и се откъснаха от книгата и се върнаха към маркиза и техния разговор сутринта. Макар че Личфийлд отново бе застанал зад нея и тя му бе безкрайно благодарна затова, неодобрението му беше повече от очевидно. И може би бе прав. Катрин никога нямаше да стане истински лекар, без значение колко дълго и упорито залягаше над книгите. А в действителност тя дори и не го желаеше. Всичко, което искаше още от дете, бе да чете колкото е възможно повече в тази необятна област, каквато бе медицината, и да може да помага на хората, когато имат нужда от нея.

Погледът й се плъзна по страниците на книгата, според която огнестрелните рани са отрова за организма заради барута и човек би трябвало да обгори мястото с отвара от нагорещено олио от бъз, смесен с малко териак^[1]. Наскоро бе прочела друга книга, написана от някой си Пиър, който се обявяваше против подобен метод и препоръчваше раната да се намаже със смес от яйчен жълтък, розово масло и терпентин — процедура, която бе далеч по-безболезнена. Искаше й се доктор Кънингам да беше тук, за да я посъветва кой е по-добрият метод.

И все пак, надяваше се, че скоро няма да й се наложи да лекува рана от куршум.

Катрин продължи да поглъща жадно страниците, а часовникът тиктакаше, времето течеше и постепенно тя се унесе в сън. Вероятно бе потънала в дрямка, защото някъде Между медицинските съвети в „За раните“ и спомените й за препоръките на Пиър, бе започнала да сънува.

Отново беше в задушната си килия в „Сейнт Бартоломю“, а с нея бе и едно дете, седемгодишният Майкъл Бартоломю, къдрокосо сираче, кръстено на двамата светци. Една от жените в клиниката ги бе видяла насън в нощта на неговото раждане. Тя беше сигурна, че той е ангел, изпратен на земята — и момчето наистина приличаше на божи пратеник със златистата си косица и дълбоките зелени очи, въпреки че след като поотрасна рядко се държеше така. Бартоломю бе също името на светецът, дал името на болницата, в която бе роден.

Катрин разроши мръсната му русолява коса я почувства малката му ръчица да докосва нейната. Майка му бе починала само няколко дни след раждането, поверявайки го на грижите на една от пациентките в клиниката, Клео, която все още имаше мляко от детето, което бе загубила. Просто една сутрин се бе събудила в бедняшкия си апартамент в Лондон и бе открила мъничкото бебешко телце, задушено в мръсния дюшек на пода. Това я бе довело до пълна лудост — Клео бе разкъсала дрехите си, оскубала косите си и се бе втурнала напълно гола по улиците на града. А накрая се бе озовала в „Сейнт Бартоломю“.

През първите години от живота му тя се бе грижила за Майкъл като за собствен син, а после се затвори напълно в себе си. Отказваше дори да разговаря с момчето и то бе оставено на грижите на останалите пациентки в клиниката. Катрин не знаеше защо детето така бързо се бе привързало към нея. Но докато беше откъсната от света, то бе единственото й щастие.

— Чуваш ли? — попита Майкъл, втренчил в нея огромните си очи. — Май че идат пазачите.

Катрин почувства ледена тръпка да се разлива по гърба й.

— Кой… кой ден сме днес?

— Гаден петък — отвърна й троснато Майкъл. — Идат да ни отведат на баня.

— О, господи. — Тя мразеше последния петък от месеца, макар че той бе единственият й ориентир във времето. От един отвратителен петък до следващия минаваше точно един месец. Това бе последният петък от септември. Катрин си отбелязваше датата върху стената. Ключът издрънча в бравата и тежката стоманена врата се отвори. Майкъл бе единственият, на когото бе позволено да се движи свободно из коридорите и килиите, и сега момчето побягна навън с надеждата да избегне онова, което за нея бе абсолютно задължително.

— Хайде, мърло, размърдай си мършавия задник и излизай — извика възпълничка надзирателка. — Знаеш кой ден е, нали?

Как бе възможно толкова да обича чистотата и същевременно така да ненавижда начина, по който я постигаше? Знаеше, че в следващия момент надзирателките ще съблекат голи нея и останалите жени и ще ги заставят да крачат редом със снажните пазачи по коридора към банята.

— Махни гнусните си ръце от мен! — извика тя на един от мъжете, чиято ръка „случайно“ се плъзна по гърдите й, след като не успя да свали нощницата си достатъчно бързо.

— Затваряй си устата! Само се опитвам да ти помогна. По-добре ще е да държиш езика си зад зъбите, иначе ще пострадаш. Знаеш кое е добре за теб, нали?

Катрин наистина прехапа езика си, за да сдържи яростната клетва, която напираше на устните й. После покорно закрачи надолу по коридора, към вонящата баня с кофите вода, където някоя надзирателка щеше да търка кожата и косата й, докато плътта й пламнеше. Щяха да я докосват като парче месо, и колкото и да се опитваше да не обръща внимание, унижението я заля като гореща вълна.

— Не! — извика тя и ожесточено заклати глава. — Аз съм човек. Мога да се измия сама. Няма да позволя отново да се отнасяте така с мен.

Катрин извика от болезнената плесница, която опари лицето й.

— Ще правиш каквото ти наредя и ако продължаваш да хленчиш, като приключим тук, ще избършеш пода с косата си.

— Не… — мълвеше насън Катрин и се мяташе на стола под прозореца. — Не можете да ми причините това… Няма да ви позволя…

Люсиен я гледаше замислено от прага на библиотеката. Само след миг той прекоси помещението и приседна до нея.

Знаеше, че тя сънува и очевидно съзнанието й бе погълнато от ужасяващ кошмар.

Той нежно я разтърси.

— Катрин, събудете се. Това е само лош сън.

— Не! — извика тя, когато усети допира на ръката му. — Махни мръсните си лапи от мен! — Тя продължаваше да се гърчи, но Люсиен сграбчи китките й и решително я притисна към себе си.

— Всичко е наред. Това е само сън. Аз съм, Люсиен. Няма да те нараня.

Очите й се отвориха широко. Тя премигна объркано и бавно се притисна към него.

— Люсиен — За първи път произнасяше името му. То се откъсна от устните й накъсано и приглушено. Дишаше тежко, челото й бе покрито с тежки капчици пот. Чувстваше малкото й телце да трепери в ръцете му.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Тя въздъхна, но не се отдръпна от него. Само опря глава на рамото му, сякаш той я зареждаше със сила. Люсиен се надяваше да е така. Надяваше се, че по някакъв начин й помага да изтрие от съзнанието си грозните спомени от миналото.

— Там… имаше едно дете — мъничко момченце с руси коси на име Майкъл. Той ми бе приятел.

— Него ли сънуваше?

Тя кимна. Люсиен почувства раздвижването на главата й върху гърдите си. Кичур лъскава тъмна коса погали лицето му.

— Майкъл беше с мен, когато дойдоха пазачите. Беше краят на месеца. Време жените… да се изкъпят. Мразех да съм мръсна, но още повече мразех начина, по който ни къпеха.

Люсиен не каза нищо. Сърцето блъскаше като чук в гърдите му. Не желаеше да слуша всичко това, но не я спря. Някаква перверзна част от съзнанието му искаше да узнае целия ад, през който е преминала.

— Събличаха ни съвсем голи пред мъжете. Третираха ни като добитък. Ако роптаехме, ни биеха. — Тя преглътна мъчително. Люсиен чувстваше всяко нейно движение на рамото си. — Някои от жените се продаваха, за да си откупят по-добро отношение — продължи Катрин. — Повечето от тях дори не осъзнаваха къде се намират или какво правят с тях.

Когато погледна към него, очите й бяха измъчени и тъмни.

— Не мога да се върна там. Никога. Предпочитам да умра.

Сърцето му натежа от мъка. Притисна я още по-плътно към себе си, погали косата й. Искаше да я накара да забрави. Катрин обгърна с ръце врата му и облегна глава на силните му гърди.

— Няма да се върнеш там — прошепна той. — Обещавам ти, Катрин.

Тя не му отговори, само си пое накъсана глътка въздух. Когато осъзна колко близо са един до друг, Катрин се отдръпна смутено и бледа руменина плъзна по лицето й.

— Простете. Не исках да ви досаждам с истории от моето минало.

— Не ми досаждаш.

Очите й се заковаха на лицето му. Някаква искра припламна между тях. Катрин стана от креслото и отстъпи крачка назад. Люсиен разбираше какво изпитва тя — долавяше дълбокото, чувствено напрежение, която внезапно се бе установило във въздуха около тях. В момента изпитваше не просто желание да я успокои, а страстно да я сграбчи в ръцете си.

Той изруга наум. Нямаше право да я желае. Имаше задължения, имаше установен начин на живот и планове за бъдещето. А в неговото бъдеще нямаше място за Катрин Грей. А дори и да имаше, той не го искаше. Не влизаше в плановете му да се обвърже с жена като нея. Искаше сладко, покорно и мило същество като Алисън Хартман.

— Става късно — прошепна неуверено Катрин. — По-добре е да вървя в стаята си.

— Да… И аз ще се оттегля след малко. — Но маркизът се питаше дали ще съумее да заспи. Или ще лежи неспокойно в тъмнината и ще си представя неповторимото изживяване да усеща гърдите на Катрин Грейсън, опрени в своите, и погледа в очите й, когато бе прошепнала неговото име.