Кет Мартин
Коприна и стомана (22)

22

Катрин спа непробудно и се събуди по-късно, отколкото й се искаше. Люсиен вече бе излязъл на полето. Отново беше сама, апатична и безполезна. Двете с готвачката съставиха менюто за следващата седмица, но тази задача бе изпълнена бързо и не й донесе удовлетворение. За момиче, чиято майка я бе оставила сираче на десет години, да управлява домакинството беше станало втора природа.

Катрин се загледа с копнеж през прозореца към пенливото поточе, което се виеше през гората, към малката каменна колиба, която някога бе нейното тайно убежище. Само при мисълта за това сърцето й заблъска лудо в гърдите. Внезапно Катрин осъзна, че дочува не само ударите на сърцето си. Някой чукаше по входната врата. Тя забърза натам, за да посрещне неочакваните посетители.

При вида на едрия шериф Перкинс с напудрена бяла коса, стомахът й се преобърна.

— Лейди Личфийлд. — Той свали тривърхата си шапка и тежко палто и ги подаде на иконома. — Двамата с полицай Нивънс бихме искали да поговорим насаме с вас и съпруга ви.

Катрин навлажни устните си, които внезапно бяха залепнали, и се обърна към иконома.

— Рийвс, провери дали негова светлост не се е върнал. Кажи му, че тримата с шериф Перкинс и полицай Нивънс го очакваме в златната стая.

Рийвс изгледа високомерно двойката неканени полицаи.

— Разбира се, милейди.

Бързите му стъпки се изгубиха зад ъгъла. Катрин покани мъжете в салона. Щом влязоха в златната стая, позвъни за чай. Опитваше се да намери начин да отложи разговора за момента, в който Люсиен щеше да се присъедини към тях. Той все още й беше сърдит, но винаги заставаше зад нея и несъмнено щеше да я подкрепи и този път.

Катрин нареди на лакея да остави подноса върху масата и лично се зае да налее чая. Надяваше се, че поне на външен вид изглежда спокойна, защото вътрешно бе ужасена.

Господи, какво би могъл да търси шерифът в дома й този път? Дали не бе дошъл за нея? Дали до ушите му не бяха достигнали слухове за медицинските й изследвания в колежа? И дори да бе така, какво общо имаше това с властите? А може би идваха за малкия Майкъл. Каквато и да беше причината за посещението им, мрачните им лица й подсказваха, че не идват за добро.

Катрин им наля чай. Трудно й бе да овладее ръцете си.

— Съпругът ми ще дойде всеки момент — каза напрегнато тя и мислено се помоли това да е истина. Никога не беше изпитвала по-голяма нужда да почувства подкрепата на Люсиен.

— Навярно бихме могли да започнем и без него — предложи шериф Перкинс и, без да обръща внимание на димящата чаша пред себе си, се изправи. Катрин го намрази още повече, задето я принуди да вдигне очи и да го погледне.

— Предпочитам да изчакаме — отвърна тя, — ако нямате нищо против. — Нервите й се изопнаха. Нямаше представа защо са дошли полицаите, нито пък колко ще издържи, ако остане насаме с тях. Страхът бавно я побеждаваше, ръцете й трепереха, пулсът й се учести. Господи, защо се бавеше Люсиен? Не, вероятно нямаше причини да се притеснява.

Но колкото и да се напрягаше да се успокои, страхът и догадките я подлудяваха. Катрин понечи да заговори, и точно в този момент, за нейно огромно облекчение, вратата се отвори и на прага застана Люсиен.

— Господа. — Все още облечен в удобния си костюм за езда, той мигновено различи белезите на смъртен ужас по лицето й, които така безпомощно се опитваше да прикрие. Притеснен, той побърза да застане до нея. Катрин изпита прилив на такава благодарност, че главата й се замая. Полицаите се изправиха, за да го поздравят. Катрин също се приближи към него, а той собственически обгърна кръста й с ръка. Допирът на ръката му й даде всичката смелост, от която се нуждаеше, и в този момент Катрин си помисли, че никога не го е обичала толкова силно.

— Добре — каза провлечено той. — След като вече сте тук, защо не ни кажете за какво става дума?

Перкинс повдигна гъстите си вежди.

— Щом поставяте въпроса така, ще говоря без заобикалки. Преди осем дни Дъглас Рот е бил отровен в дома си в Милфорд Парк.

— Отровен…? — Тази единствена дума се изтръгна от устните й дрезгаво и накъсано. Точно преди осем дни те бяха посетили Милфорд Парк. — Това… това е невъзможно.

— Абсолютно невъзможно — съгласи се Люсиен. — Преди осем дни граф Дънстън беше в цветущо здраве.

— Напълно сте прав, милорд. — Полицай Нивънс духна някаква прашинка от ръкава на тъмночервеното си сако. Той беше мършав човек с изпито лице и проницателни очи. — По време на вашето посещение графът е бил в идеално състояние на тялото и духа. Но в нощта след вашето отпътуване е легнал, смъртно болен. Неговият лекар, доктор Харис, определи като причина за състоянието му смъртоносна доза отрова.

Изражението на Люсиен остана непроницаемо, но една мускулче на челюстта му заигра.

— Искате да кажете, че граф Дънстън е мъртъв?

— Още не — отвърна Перкинс. — Но доктор Харис смята, че това е само въпрос на дни. Предполага се, че отровата се е съдържала в едно шише с бренди в кабинета му. Лекарят твърди, че организмът му е погълнал голямо количество екстракт от беладона. — Ледените му, сини очи се насочиха към Катрин. — На всички е добре известно, че вашата съпруга има огромни познания относно всички билки и растения, които се използват в медицината. Тя е имала възможност и мотив да го стори, след като вуйчо й я е затворил в „Сейнт Бартоломю“. А според показанията на иконома, лейди Личфийлд е изчезнала за известно време, докато сте били в имението.

Пред очите й се завъртяха тъмни кръгове. Струваше й се, че подът се разтваря под краката й. Тя се олюля и сграбчи ръката на Люсиен, за да не полети към земята.

— Съпругата ми не е отровила вуйчо си. Няма начин да знаете от колко време е стояло онова бренди в кабинета му, и щом търсите мотив, защо не се обърнете към десетките хора, които граф Дънстън е засегнал по един или друг начин през живота си?

— Засегнал? По какъв начин ги е засегнал?

— По всякакъв начин, щом това му е угодно. Да го кажа простичко, този човек е безскрупулен в преследването на целите си. Никой не може да каже със сигурност колко точно врагове си е създал през живота си.

— Ако е така, вероятно бихте могъл да ни уведомите за някои от тези хора.

— Сигурен съм, че ако се поразровя, ще успея да съставя внушителен списък. Съпругата ми вероятно също би могла да добави някои имена.

Перкинс отново се обърна към Катрин.

— Има ли в Милфорд Парк човек, който би могъл да потвърди, че е бил с вас по време на посещението ви в имението?

— Аз… бях с братовчедка си Мюриъл.

— Точно от това се бояхме. Какво правихте, след като братовчедка ви напусна стаята?

— Разхождах се из къщата. От доста време не бях виждала дома си. Чувствах се уютно там. Приятно ми беше да видя отново някои семейни ценности: портрети, бродерии, които майка ми бе извезала, колекция от напръстници, на които се възхищавах като малка. Тези неща ми липсваха, докато ме нямаше.

— Влизахте ли в кабинета на вуйчо си?

Катрин се поколеба. Господи, наистина бе влязла там, но само за миг. Някога това бе любимата стая на баща й, а тя обожаваше да стои там, да усеща присъствието му. Сега обаче, когато вуйчо й изцяло бе превзел кабинета, нищо не я задържаше вече там.

— Аз… не си спомням. Разполагах с доста малко време, преди съпругът ми да ме повика.

Пъркинс погледна Нивънс, който едва доловимо кимна с глава. Струваше й се, че дори Люсиен не вярва на лъжата й.

— Добре — каза шериф Пъркинс. — Това е всичко, засега. Съветвам и двама ви да не предприемате дълги пътувания. Несъмнено ще изникнат още въпроси към лейди Личфийлд. Ако графът почине, съществува огромна вероятност нейна светлост да бъде обвинена в убийство.

Пред погледа й всичко се замъгли и за момент предметите около нея се изгубиха. Почувства ръката на Люсиен, който я настани в креслото.

— Стой тук. Аз ще изпратя господата.

Катрин успя само да кимне. Страхът сковаваше тялото и устните й. Вуйчо й беше отровен. Не можеше да отрече, че има всички основания да желае смъртта му. В действителност тя го ненавиждаше до дъното на душата си. И би могла лесно да го отрови. Често бе работила със смъртоносни билки, дори с беладона, която в малки дози успокояваше болката и помагаше при стомашни разстройства.

И беше се разхождала сама из къщата — всъщност дори за малко влезе в кабинета му. Господи, шерифът очевидно вярваше, че именно тя го е отровила! От тази мисъл й прилоша. Дори съпругът й вероятно я смяташе за виновна.

Катрин си спомни тревогата в очите на Люсиен, и макар че в „Сейнт Бартоломю“ непрекъснато бе желала смъртта на вуйчо си, сега осъзна, че се моли той да оживее.

Минутите се нижеха, дълги като часове. Катрин се приближи до вратата и се заслуша в приглушените гласове на мъжете отвън. Какво говореха полицаите със съпруга й? Дали не се опитваха да го убедят, че тя е виновна? Прииска й се да е там, за да се защити, но се боеше, че присъствието й би могло само да усложни нещата.

Катрин напрягаше слуха си да дочуе нещо от разговора им. Нямаше търпение полицаите да си тръгнат и да остане насаме с Люсиен. Най-после гласовете затихнаха, тежката дъбова врата се отвори и затвори и Катрин въздъхна с облекчение. След това чу звукът от стъпките на Люсиен по коридора и се подготви да се изправи насреща му.

Маркизът тъкмо щеше да влезе в златната стая, когато гласовете и забързаните стъпки на засуетилите се прислужници го заковаха пред вратата. Сърцето на Катрин се обърна. Питаше се какво би могло да става този път и побърза да излезе в коридора.

— Какво има? — попита тя. — Случило ли се е нещо?

— Нямам представа. — Маркизът веднага забърза към дъното на къщата, а Катрин подтичваше да го догони. В следващия момент видяха насреща си Бени Тейлър. Тичаше към тях като обезумял.

— Майки! — крещеше той. — Елате бързо!

Сърцето й се обърна. Люсиен се втурна напред, а Катрин го последва. Нов прилив на страх скова душата й. Люсиен пръв стигна до детето и разбута групата коняри, които се бяха скупчили около него на тревата. Един от тях го придържаше изправен, а останалите истерично го удряха по гърба. Очевидно нещо бе заседнало в гърлото на момчето. Един от тях го придържаше изправен, а останалите истерично го удряха по гърба. Очевидно нещо бе заседнало в гърлото на момчето. Маркизът не чака и миг. Хвана детето за глезените и го разтърси с главата надолу, за да изплюе онова, което спираше дишането му.

Лицето на Майкъл бавно посиняваше, а от гърлото му се изтръгваше хриптящ звук. Огромните му ужасени сини очи не се откъсваха от Люсиен, сякаш безмълвно го молеха за помощ.

— За бога, какво е глътнал? — попита маркизът без да прекъсва опитите си да измъкне онова, което бе заседнало в гърлото на детето.

— Просто ядеше бонбон. — Очите на Бени плувнаха в сълзи, когато маркизът отново положи момчето на земята, а дългите му пръсти се плъзнаха в устата му, за да изтръгнат онова, което бе заседнало в дихателните му пътища. — Беше гладен. Готвачката му даде бонбон. Това е всичко… само един бонбон.

Катрин потисна риданието си. Сърцето й се блъскаше като обезумяло в гърдите, собственото й дишане сякаш се затрудни. Господи, маркизът правеше всичко възможно, всичко, което бе чела по книгите, но очевидно нищо не помагаше. Лицето на момченцето вече беше мораво, малките му ръце се притискаха безпомощно към гърлото му.

Кръвта бучеше в ушите й, тялото й се тресеше. За пръв път в живота си, докато гледаше невинното дете да се задъхва за глътка въздух и чуваше болезненото хриптене в гърдите му, Катрин осъзна, че е на път да припадне.

После очите му бавно се затвориха и малкото телце се отпусне безжизнено.

— Той е в безсъзнание! — извика Люсиен. Очите му, когато се обърна към Катрин, бяха пълни с такава непоносима болка, че нещо я жегна в стомаха. — Той умира, Катрин! Трябва да му помогнем!

— Просто смучеше бонбон! — хлипаше безпомощно Бени. — После се засмя на нещо, което каза Джоуи…

— Катрин! — изкрещя Люсиен. — Кажи ми какво да направя!

Горещи сълзи опариха лицето й.

— Обърни го отново с главата надолу. Може би този път…

— Това не е достатъчно и ти го знаеш! Майкъл умира! Години наред си чела онези книги! Направи нещо, за да го спасиш!

Катрин преглътна с усилие. Гърдите й се свиха от страх и безсилие. Господи, не и Майкъл! Обичаше момчето като свое и при вида му сега мислите й сякаш блокираха. Тя си пое дълбоко дъх, тръсна глава и потисна чувството за безсилие и страх. Съзнанието й отчаяно търсеше някаква спасителна мисъл. Люсиен беше прав. Трябваше да има нещо, което би могла да направи — някакъв начин да спаси живота на детето!

— Трябва да диша — разсъждаваше тя на глас, едва произнасяйки думите. — Сега това е най-важното. В човешкото тяло има една тръбичка, която минава през гърлото. Оттам въздухът стига до дробовете. Ако мога да я отворя… Не знам дали това ще свърши работа, но може би…

— Направи го! — нареди Люсиен и бръкна в ботуша си за езда, където от онова нападение пред таверната носеше сребърно ножче. — Направи го, Катрин! Ако има и най-малкия шанс да спасим живота му, рискът си заслужава!

Катрин навлажни устните си и взе ножчето от ръката му. Макар че вътрешно трепереше, ръцете й изглеждаха изумително сигурни.

— Донеси медицинските ми принадлежности — нареди тя тихичко на Бени и момчето се втурна към стаята, където от известно време насам бяха заключени нещата й. Без да обръща внимание на острия поглед на Люсиен, Катрин отправи бърза молитва към бога и започна да опипва гърлото на детето, за да намери трахеята. Опитваше се да си спомни къде точно би трябвало да се намира, защото в тази област се намираше и главната аорта, по която течеше кръвта.

Катрин призова цялата си воля, откри точката, която й се стори най-подходяща, и бързо направи малък прорез в плътта, през който да премине достатъчно количество въздух. Мигновено гърдите на детето започнаха да се повдигат и спускат по-равномерно и Катрин безмълвно благодари на бога, че поне не го беше убила.

— Трябва ми нещо, с което да попивам кръвта.

Едно от момчетата се втурна да изпълни заръката, а в това време Люсиен съблече меката си ленена риза, разкъса я на парцали и оформи от нея дебели тампони, които с разтреперана ръка подаде на Катрин.

— Сега диша — прошепна маркизът. — Но бонбонът все още е в гърлото му.

— Имаме нужда от някаква кръгла тръбичка, през която да преминава въздухът, докато извадим парчето. Нещо като перодръжка или нещо подобно.

— Аз ще донеса! — Този път побягна Джоуи, а миг по-късно се върнаха и останалите момчета с медицинските инструменти. Докато Катрин се опитваше да спре кръвотечението, Люсиен почисти перото, което Джоуи бе донесъл, отчупи по малко от двата края и го напъха в прореза, който жена му бе направила.

— Сега сякаш диша по-равномерно — отбеляза маркизът. — Само да можехме да извадим парчето от гърлото му…

— Нека опитам. — Катрин извади тънки пинцети от чантата, която Бени й донесе. — Това би трябвало да става. — Тя избърса кръвта от ръцете си в роклята, мушна инструмента в гърлото на Майкъл и улови заседналия бонбон. На два пъти той се изплъзна от хватката й. Лепкава пот потече по челото й. Тя я избърса с опакото на ръката си и остави малко кърваво петно на слепоочието си.

— Хванах го. — С победна физиономия Катрин извади парчето и го захвърли на земята, после отново се съсредоточи върху прореза, който бе направила. С помощта на игла и конец, които извади от чантата си, тя внимателно заши раната.

Когато привърши, Майкъл все още беше в безсъзнание. Това можеше само да я радва. След като се събудеше — господи, надяваше се да се събуди, — болката щеше да е непоносима.

— Трябва да го отнесем в къщи — каза Катрин. Люсиен кимна и нежно го вдигна на ръце. Отнесоха го в стаята до нейната и маркизът внимателно го постави на леглото.

— Когато се събуди, ще му дам нещо, за да облекчи болката.

Погледът на Люсиен срещна нейния.

— Ще се събуди ли, Катрин?

В очите му се четеше такова отчаяние, че Катрин сведе поглед.

— Не зная.

— А ако раната се възпали?

Катрин преглътна с усилие. Именно това я притесняваше най-много.

— Ако Майкъл изобщо се събуди, това ще бъде най-големият ни проблем. Ще направя всичко възможно да го предотвратя, но никога няма гаранция.

Люсиен не каза нищо повече. Дълги минути стоя и я гледа с непроницаемо изражение. После се обърна и напусна стаята. Докато го гледаше да излиза, Катрин зърна отражението си в огледалото на гардероба. Лицето й бе пребледняло.

— О, господи! — Лимоненожълтата й рокля беше напоена с кръв. Ръцете й също бяха покрити с кръв, по лицето й аленееха яркочервени петна. Мислите й се върнаха към лицето на Люсиен, който така внимателно умееше да прикрива чувствата си. Несъмнено сега към нея изпитваше единствено отвращение.

— Господи! — прошепна отново тя, а стомахът й се преобърна. С разтреперани крака, тя се приближи към бюфета, наля вода от каната и внимателно изми ръцете си.

— Кат… рин… — От леглото долетя дрезгаво детско гласче.

— Майкъл! — Тя се втурна към леглото му, отпусна се на колене и нежно улови ръката му. — Всичко е наред, миличък. Ти претърпя малка злополука, но скоро ще се оправиш. — Катрин побърза да извади от чантата си бурканчета с лекове и мехлеми.

— Много… ме боли… гърлото. — Майкъл посегна към мястото, където Катрин бе срязала гърлото му, но тя внимателно улови ръката му.

— Знам, че боли, миличко. Но само така можехме да ти помогнем да дишаш. — Тя извади малко шишенце с опиум. При спомена за онова, което й бе причинил този наркотик, за миг се побоя за ефекта му над Майкъл. Но сега най-важното беше да му помогне да преодолее болката. Катрин извади тампон от чантата си, напои го с течността и го притисна към раната на врата му. Знаеше, че ще му е трудно да преглътне, но Майкъл не се възпротиви.

— Ще намажа гърлото ти с един мехлем и после ще го превържа.

Тя постави чист памук, напоен с билков мехлем върху раната и го завърза с дълга ивица плат около врата му.

— На сутринта ще се почувстваш по-добре.

Или поне така се надяваше. Но ако раната се възпалеше… Катрин тръсна глава и решително отхвърли тази мисъл. Когато привърши с превръзката, Майкъл вече спеше. Тя вдигна очи и забеляза Люсиен, застанал до вратата. Лицето му бе покрито със същата непроницаема маска, която бе видяла и преди.

— Заспа — каза тя. — Но се събуди за няколко минути, така че засега няма от какво да се притесняваме.

— Слава богу! — Маркизът прекоси стаята, без да откъсва поглед от детето. — Ще остана при него известно време.

Катрин само кимна. Когато погледна надолу към роклята си, несъзнателно понечи да скрие кървавите петна. Спомни си как я гледаше той в лабораторията на колежа и за миг си представи колко отвратен трябва да се чувства в момента. Никой джентълмен — а най-малко Люсиен, — не би искал жена му да изглежда така, сякаш току-що е прерязала гърлото на някоя овца. Само като си помислеше, че цялата е опръскана с кръвта на едно невинно дете! Катрин решително се обърна и забърза към стаята си, за да се преоблече.

 

През следващите два дни двамата с Люсиен се редуваха до леглото на детето. Привечер на втория ден Майкъл се събуди с треска и Катрин се подготви за най-лошото. Те продължиха да се сменят до леглото му, но извън това почти не се виждаха.

Нямаше никаква вест от Дънстън, но в момента това нямаше никакво значение. Всичките им молитви и надежди бяха отправени към малкия Майкъл.

Към края на третия ден треската бе преодоляна. Дори да беше имало начален стадий на възпаление, сега всичко изглеждаше под контрол. Странно, но откакто узна, че детето със сигурност ще живее, Люсиен напусна къщата и Катрин не го видя повече.

Това беше преди два дни. Два дълги, изтощителни дни за Катрин. Всеки път, когато затвореше очи, тя виждаше безизразното, добре контролирано изражение върху лицето на съпруга си. Виждаше кръвта по своите ръце и знаеше какво си мисли той. Очите му потъмняваха от отвращение. Собствената му съпруга бе способна да забие острието на ножа в гърлото на едно дете, сякаш е парче месо!

Веднъж вече бе преживяла всичко това — в болницата „Сейнт Бартоломю“, където я смятаха за ненормална. Люсиен мислеше по същия начин — ясно й бе дал да го разбере. Господи, как би могла да го погледне отново в очите!

Късно следобед на втория ден пристигна послание от шериф Пъркинс и полицай Нивънс. Пишеха, че пристигат утре сутринта, за да се видят с лейди Личфийлд.

Кръвта нахлу в слепоочията й. Вероятно граф Дънстън беше починал. Сигурно идваха да я арестуват. А после щяха да я върнат в лудницата… или да я обесят. В устата си имаше вкус на пепел. Идваха да й предявят обвинения в убийство и даже Люсиен вярваше във вината й. Заля я унищожителна вълна на ужас. Втренчила поглед в илюзорното бъдеще, което дори не можеше да си представи, Катрин се отпусна на креслото в стаята си и горчиво зарида.