Кет Мартин
Коприна и стомана (21)

21

След седмици на напрегнато очакване най-после имаше шанс да се измъкне за няколко дни. Катрин сгъна още една нощница и я пъхна в малката кожена торба. Нетърпелива да замине, тя отиде до прозореца, за да види какво е времето. Беше рано сутринта, но в небето вече се трупаха буреносни облаци. Вятърът си играеше с тънките стръкчета зелена трева, току-що пробила почвата. Въздухът бе тежък и миришеше на дъжд.

Вчера съпругът й бе заминал за Лондон и най-после тя също можеше да тръгне за Гилфорд. Катрин погледна към двора, видя малкия Майкъл да тича към конюшнята и се усмихна. Надвисналите облаци очевидно не плашеха момчето, което бързаше за поредния си урок по езда с Бени. Откакто получи последния си подарък от Люсиен, това бе любимото му занимание. Съпругът й не пропускаше възможност да поглези детето, но Катрин не можеше да го обвинява. Майкъл му отвръщаше с такава обич и благодарност, че маркизът се разтапяше.

Например вчера.

— Катрин! Катрин! — викаше Майкъл, от вълнение забравил, че е редно да я нарича „милейди“. — Ела, бързо! Ела да видиш какво седло ми купи маркизът! Дошло е чак от Лондон, специално за мен! Моля те, Кат… милейди! — Той неуморно я дърпаше за ръката по целия път от къщата до конюшнята. — По-бързо, трябва да го видиш!

Катрин се заливаше от смях по пътеката към обора. Усмихна се леко и при вида на съпруга си, който очевидно се радваше на бурното щастие на хлапето. Когато я видя, той се изчерви, засрамен от мисълта, че отново са го хванали да глези Майкъл.

— Трудно е за едно малко момче да язди на голямо седло — обясняваше й настоятелно маркизът. — Много е важно всеки начинаещ ездач да разполага с подходяща сбруя.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Катрин и потисна спонтанната усмивка. Майкъл бе спечелил сърцето на Люсиен, завинаги. Маркизът го обожаваше и несъмнено би направил всичко за него.

И така, Блейд бе оседлан за Люсиен, а Майкъл възседна малкото си петнисто конче, което вече бе обикнал, и двамата се отправиха на следобедна езда. Застанала до прозореца, Катрин си спомни усмихнатите им лица: едното тъмно като нощта, а другото — ангелски светло и ведро. Най-скъпите за нея същества!

Люсиен й изглеждаше по-различен напоследък — по-близък, по-достъпен. Може би малкият Майкъл бе докоснал някаква струйка в душата му, бе пробил стената на емоциите, които съпругът й толкова внимателно прикриваше.

Ако не се чувстваше толкова безполезна, ако не изгаряше от нетърпение да се върне към работата си — което несъмнено за пореден път би застрашило отношенията им, — Катрин дори би си позволила да повярва, че нещата между тях могат да се наредят.

Но тя нямаше сили да живее повече по този начин. Трябваше да се пребори с отчайващото чувство за безполезност. Сега беше като животно в клетка. Ежедневието на порядъчна съпруга я отегчаваше. Нуждаеше се от работата си. В продължение на толкова години медицината й даваше сили да живее. Липсваха й тихите занимания в колибата. Никога не бе мечтала да стане лекар, но искаше познанията й да са от полза за някого.

Катрин се отдръпна от прозореца и се зае да опакова останалите неща, които смяташе да вземе със себе си. Вече бе писала на Сайлъс Кънингам, за да го извести, че съпругът й заминава за Лондон и тя е свободна да го посети. Люсиен й бе обяснил, че всяка година по това време прекарва по една седмица с адвоката си, за да прегледат счетоводните му книги, да оценят успехите и провалите на начинанията си и да изградят стратегия за идната година.

— Би могла да дойдеш с мен — каза й маркизът. — Наистина бих се радвал на компанията ти. За съжаление, през повечето време ще съм зает. Почти няма да разполагаме с време, за да се забавляваме. Навярно е по-добре да заминем двамата след няколко седмици и да останем до края на балния сезон. Вероятно отначало сплетните ще ни създават известни главоболия, но сега ти си маркиза Личфийлд и скоро всички ще те приемат.

Съпругът й щеше да замине. Катрин мигновено осъзна, че това е шансът, който чакаше от толкова дълго време, и алчно се вкопчи в него.

— Предпочитам да се върнем за сезона, ако нямаш нищо против. Време е да се покажа сред обществото и да сложа край на скандала веднъж завинаги. Рано или късно двамата с теб ще имаме деца. Трябва да постъпим така, както е най-добре за тях.

Както се бе надявала, мисълта за деца го накара да се усмихне.

— В такъв случай, докато съм там, ще уредя всичко за нашето завръщане.

Той пое ръката й и нежно притисна устни към дланта. За миг, докато се взираше в тези тъмни, горещи очи, Катрин съжали, че няма да замине с него.

Сега, докато опаковаше последните си дрехи и чакаше да свалят багажа й, тя не спираше да мисли за мъжа си. Заминаваше със смесени чувства. Една част от нея ликуваше при мисълта, че с доктор Кънингам ще поднови обучението си. Другата половина се свиваше от болка, защото съзнаваше как би реагирал маркизът, ако узнаеше, че отново е пренебрегнала волята му.

Само да можеше да го накара да я разбере!

Катрин знаеше, че това е невъзможно.

Във фоайето проехтя далечна гръмотевица и кристалният полилей на тавана се разлюля. За миг в небето проблесна светкавица, но дъжд не заваля. Пътуването до Гилфорд щеше да бъде продължително, но поне пътищата бяха още чисти и имаха всички шансове да изпреварят бурята.

— Каретата ви очаква както наредихте, милейди. — Рийвс я погледна с едва прикрито неодобрение. Очевидно съпругът й не знаеше за това пътуване, защото в противен случай би го споменал. Икономът имаше високо мнение за господарката си, но същевременно бе предан на работодателя си. — Какво да кажа на негова светлост, когато се върне? Кога би могъл да ви очаква?

— Аз ще се върна преди него.

— А ако ви потърси?

Катрин прехапа устни. За миг понечи да излъже, но съвестта не й позволи. Не правеше нищо лошо, просто отиваше на гости на свой стар приятел и съпругата му.

— Ще бъда в Гилфорд. Имам уговорка да посетя един лекар на име Сайлъс Кънингам. Ще бъда в дома му с неговото семейство.

Рийвс кимна отсечено, но очевидно се успокои.

— Желая ви приятно пътуване, милейди.

— Благодаря ти, Рийвс. — Тя изчака икономът да наметне вълнената пелерина на раменете й, после се спусна по стълбите и се качи на очакващата я карета. Колата не беше толкова екстравагантна като тази на маркиза, но бе уютна и удобна и несъмнено нямаше да създава проблеми по пътя за Гилфорд.

Почти целия ден измина в път към гъсто населеното, но непретенциозно градче по маршрута за Лондон. Доктор Кънингам я бе инструктирал да влязат в града откъм северната му част, където двамата с Маргарет живееха в хубава двуетажна къща.

Веднага щом каретата спря пред дома им, двамата й приятели застанаха на прага да я посрещнат. Сайлъс носеше обичайната си сива перука и припряно закопчаваше сакото на издутия си корем. Съпругата му беше по-ниска, но също така едра по телосложение, с мека кестенява коса, пристегната в спретнат кок.

Любезните домакини побързаха да я отведат в спалнята й на втория етаж. Стаичката беше проста, но безукорно чиста, с бледосин балдахин на леглото и сини, дантелени завеси на прозореца.

След като вечеряха заешко задушено и еленово месо в тесто, Катрин за първи път успя да поговори със Сайлъс за неговата работа. Маргарет любезно се усмихваше, докато в стаята се обсъждаха въпроси, които не означават нищо за нея, но очевидно силно вълнуваха нейния съпруг и скъпата им гостенка.

— Няма да е възможно да дойдеш в колежа, докато не свършат учебните занятия — каза й Сайлъс. — Но съм ти осигурил няколко текста, които да те занимават през това време. Можеш да се присъединиш към мен веднага щом учениците си тръгнат. Тогава ще ти покажа над какво работя от известно време.

Катрин беше ентусиазирана.

— С такова нетърпение очаквах този момент. Не можете да си представите какво означава да те заставят да се откажеш от единственото нещо, което истински те интересува.

Сайлъс кимна, внезапно натъжен.

— Мисля, че мога да си представя. Но при вас желанието да научавате нови неща е пламък, който не може да бъде загасен.

Катрин се усмихна на сравнението, благодарна че най-после е срещнала човек, който я разбираше.

— Донесох списък с няколко въпроса. Надявам се през следващите няколко дни да отговорим поне на част от тях.

Сайлъс кимна, доволен от ентусиазма й. През цялата вечер двамата разговаряха оживено, докато Маргарет вежливо слушаше, без да ги чува, а пъргавите й пръсти се суетяха с плетивото.

На другия ден доктор Кънингам отиде да свърши работата си в колежа, а Катрин остана в дома му, погълната от новите книги. Присъедини се към него късно следобед. Двамата се спуснаха към лабораторията, разположена в подземието на класните стаи.

— Е, няма смисъл да зяпате оттам — каза той, когато Катрин се поколеба до вратата, вторачила поглед в завитата с бял чаршаф маса по средата на помещението. — Виждали сте труп и преди. Ако искате да изучавате човешката анатомия, най-добре е да се използва първоизточника.

Катрин си пое дълбоко дъх. Спомни си последния път, когато се бе замесила в подобно научно изследване, възприемано с възмущение от обществото. После изправи рамене и пристъпи в лабораторията, твърдо решена да използва максимално краткото време, с което разполагаше.

 

Люсиен имаше странното предчувствие, че нещо не е наред. Вече два дни се опитваше да се отърси от тази мисъл, но тя сякаш проникваше още по-дълбоко в съзнанието му. И понеже шестото му чувство никога не го подвеждаше, реши да съкрати срещите си с Натаниел Уитли и да се върне преждевременно в Касъл Ранинг.

След напрегнатите часове по пътя за провинцията маркизът пристигна в замъка късно вечерта. Почти не се изненада, когато установи, че съпругата му не е у дома.

— Къде е тя? — попита той иконома, който, предан както винаги, бе проявил здрав разум да попита закъде е заминала.

— Нейна светлост тръгна към Гилфорд, милорд. Смяташе да посети стари приятели — лекар и неговата съпруга. Казвал се Сайлъс Кънингам.

Кънингам! Името мигновено изплува от паметта му и Люсиен вече знаеше кой е той. Нямаше съмнение и защо жена му е отишла да го посети — за да се заеме за пореден път с безумните си медицински опити.

Въпреки че изрично й бе забранил.

Ако пътищата не бяха толкова кални, а той самият — така уморен от пътуването, господ му бе свидетел, че щеше да тръгне веднага след нея. Вместо това маркизът се опита да успокои гнева си с чашка бренди. После се затвори в стаята си да поспи. Утре щеше да замине за Гилфорд и да застави непокорната си съпруга да се върне у дома. Утре Катрин щеше да се сблъска с неумолимия му гняв и безумните й занимания, недопустими за жена с нейното положение, щяха да бъдат прекратени веднъж завинаги.

Люсиен стисна гневно зъби. Независимо дали на Катрин това й харесваше, той щеше да я застави да му се подчинява.

 

Зората проблесна в сивото небе. Неспособна да заспи повече, Катрин запали свещта до леглото си, облече топлия си халат и се зае с поредния дебел том по анатомия, който Сайлъс услужливо й бе предложил. Искаше й се информацията в книгите да е по-пълна, изследванията над човешкото тяло да са по-задълбочени. Вероятно това можеше да се постигне, ако хората успееха да се сбогуват с представите от каменната ера — че опознаването на човешкото тяло е някакъв вид престъпление, сравнимо със сделка със самия дявол.

Катрин въздъхна при мисълта, че дори собственият й мъж не прави изключение. Неговите разбирания за благоприличие бяха толкова сурови, че никога не би й позволил да дойде тук, ако подозираше за намеренията й. Катрин потръпна при мисълта за онова, което би последвало, ако Люсиен я видеше да работи над Финас — името, което дадоха на трупа в подземието на колежа.

Катрин погледна часовника над камината, в която някой ранобуден прислужник бе разпалил буен огън с пресни въглища. Време беше да се приготви. Днес бе неделя. Щяха да посетят литургията в малката енорийска църквица и незабележимо да се върнат в колежа, за да продължат работата си.

Утре се връщаше в Касъл Ранинг.

Катрин смръщи вежди. Знаеше, че ще замине оттук със смесени чувства. Нямаше и ден, в който да не усещаше липсата на съпруга си, но след като се върнеше, щеше да й липсва работата й. Отново щеше да се потопи в света на бродерия и градинарство, който я отегчаваше и я караше да се чувства безполезна.

Катрин духна свещта, защото слънцето вече проблясваше през прозореца. Твърдо решена да не се терзае с проблеми, които не би могла да разреши, тя се спусна по стълбището. Както се бяха уговорили, тримата с Маргарет и Сайлъс посетиха литургията в църквата, но Катрин установи, че й е трудно да се концентрира. Мислите й блуждаеха, опитваше се да оформи въпросите, чиито отговори се надяваше да намери в лабораторията.

След като отдадоха дължимото внимание на свещеника и неговото семейство, най-после успяха да се измъкнат и Маргарет се върна у дома, а Катрин и Сайлъс побързаха да се спуснат в подземната лаборатория.

С престилка върху памучната си рокля, Катрин изучаваше безжизненото тяло върху масата. Сайлъс й бе съобщил, че човекът починал от изстрел в отпор и й показа къде точно е минало смъртоносното парче барут. Няколко куршума бяха засегнали ребрата, гърдите и корема. Диафрагмата му беше разкъсана, дебелото черво беше перфорирано.

— Бил е безнадежден случай — каза Сайлъс. — Цяло чудо е, че човекът е живял няколко дни.

Катрин не го попита по какъв начин колежът се е сдобил с трупа — и не искаше да знае. Както Люсиен й бе заявил, имаше безброй безскрупулни типове, които снабдяваха научните общности с трупове срещу заплащане. Предпочиташе да вярва, че тялото е било откраднато, а не изровено от гроба му. Но тя имаше доверие на доктор Кънингам и се надяваше, че се е сдобил с трупа по честен начин. Освен това, тя твърдо вярваше, че подобни изследвания са жизненоважни, за да се постигне някакъв напредък в медицината.

Доктор Кънингам нагласи очилата на върха на носа си.

— Обърнете внимание как храната преминава от стомаха към дебелото черво — инструктира я той и се наведе над масата. Катрин се опита да не обръща внимание на острия мирис на течността, с която балсамираха тялото, за да го съхранят, и се съсредоточи върху каналчето, което описваше скалпела.

— Забележи… — Лекарят спря по средата на изречението и Катрин проследи погледа му към вратата. Лицето й придоби същия сивкав оттенък като това на трупа върху масата, когато видя едрия силует на съпруга си на стълбището.

— Събери си нещата! — нареди й той толкова хладно и сдържано, че Катрин предпочете да бе изкрещял. Очите му бяха непроницаеми и не оставяха място дори за гнева, превърнал лицето му в стоманена маска. — Заминаваме за Касъл Ранинг — веднага!

Катрин навлажни устните си.

— Това е доктор Кънингам, мой стар приятел. Надявах се да имам възможност да те запозная с него. Той ми даде рядката възможност да…

— Видях с какво се занимавате. Казах ти да си събереш нещата. Вече се отбих в дома на доктора и прибрах останалата част от багажа ти. Съветвам те да ме послушаш, освен ако не искаш да те измъкна оттук насила.

Унижението отстъпи място на гнева. Катрин понечи да се възпротиви, да му отвърне, че отказва да се подчинява на заповедите му, но ръката на доктор Кънингам я възпря.

— Вървете със съпруга си — каза й меко той.

— Но аз не смятам да се…

— Може би след време той ще успее да те разбере. Засега най-добре е да го послушате.

Люсиен не каза нищо, само я гледаше с непроницаемо изражение. Катрин рязко обърна гръб на обвинението, което се четеше в очите му, и наметна пелерината на раменете си.

— Благодаря ви за гостоприемството, доктор Кънингам. Моля ви да предадете моята благодарност на съпругата си. — Тя се отправи към вратата и Люсиен я отвори. Последва я нагоре по стръмното каменно стълбище и после навън, на слънчева светлина.

— Мислех, че си започнала да разсъждаваш разумно. Толкова ли е къса паметта ти, че не си спомняш последствията от последния ти опит да разучаваш устройството на човешкото тяло?

— Разбира се, че не, но исках…

— Зная какво искаш — или поне си мислиш, че искаш. Предупредих те, Катрин, и то неведнъж. Освен това ти ми даде дума да се откажеш от безсмислените си занимания.

Брадичката й се вирна упорито.

— Обещах само да не се връщам в колибата — и не съм го сторила.

— Знаеш мнението ми по този въпрос. Чакала си да замина, защото знаеш, че няма да го одобря.

— Медицината е част от живота ми, Люсиен. Не можеш просто да ме помолиш да се откажа от нея.

— Аз не те моля, Катрин. Аз ти заповядвам. — Погледът му се плъзна към малката стая в подземието. Очите му бяха тъмни и мрачни. — Ти си моя съпруга и бъдеща майка на децата ми. Забранявам ти да се забъркваш в подобни гадости. Ясно ли се изразих?

Катрин остана безмълвна.

Маркизът разтърси раменете й, тъмните му очи я пронизваха.

— Ясно ли се изразих?

Катрин само кимна. Гърлото й бе пресъхнало и не й позволяваше да отговори.

— Да, милорд — прошепна тя. — Съвсем ясно.

Това бяха последните думи, които размениха, преди да стигнат Касъл Ранинг.

Дори и след завръщането им напрежението остана като невидима стена помежду им. Макар че Катрин често засичаше втренчения поглед на съпруга си, той почти не й говореше и никога не посети леглото й. Катрин знаеше, че това все пак ще се случи рано или късно. Повече от всичко на света маркизът искаше наследник, и ако тя играеше ролята си според неговите правила, вероятно някога щеше да й прости.

Но Катрин още не можеше да му прости. Животът й се превърна в мъчение, не можеше да превъзмогне чувството на отчаяние и самота. Беше влюбена до безпаметност в човек, който не я обичаше, който не одобряваше най-скъпото за нея и който искаше само да се възползва от тялото й. Тази вечер бе излязъл, без да й се обади. И докато лежеше в огромното си, празно легло вперила поглед в тавана, Катрин не спираше да се пита как е възможно животът й да е толкова различен от онова, за което бе мечтала.

 

Люсиен седеше срещу Джейсън в опушеното от цигарен дим помещение на таверната. Двамата бяха дошли да поговорят на спокойствие.

— Не разбирам защо, но се чувствам като най-долния подлец — каза Люсиен и прокара длан по лицето си. — Ако я видиш, ще си помислиш, че съм отнел единствения смисъл в живота й.

— От нейната гледна точка вероятно е точно така.

— Катрин е невероятно умна и решителна. Не познавам много мъже, които да имат такава дяволска нужда от знания.

— И все пак продължаваш да отхвърляш интереса й към медицината.

— Тя е жена, за бога! Няма право да се занимава с подобни неща.

— И предполагам, че точно това си й казал, когато я откри в Гилфорд.

Люсиен не му отговори, което бе достатъчен отговор.

— Предполагам също, че още не си й простил.

Приятелят му въздъхна уморено.

— Катрин си мисли, че още съм й сърдит. Може и да съм, но само малко. Трудно е човек да й се сърди дълго. — Устните му трепнаха в усмивка. — Може и да не одобрявам интересите й, но по някакъв странен начин й се възхищавам. И я желая, повече от всяка друга.

— Защо просто не й го кажеш?

Люсиен сведе очи. Не можеше да си представи, че ще каже всичко това на Катрин, но дълбоко в себе си му се искаше да го стори.

Джейсън се ухили.

— Признай си, че се радваш, дето се ожени за нея.

Люсиен се облегна на стола си.

— Винаги съм искал съпруга, която да ми се подчинява във всичко. Алисън Хартман е точно такъв тип жена. Но трябва да призная, че Катрин ме привлича много повече. Не бих казал, че съжалявам, задето нещата се наредиха така.

Джейсън направи знак на момичето от таверната да му донесе още една бира.

— Съпругата ти очевидно не би могла да бъде щастлива с бродерия в ръка и уроци по танци. Ще се чувства безполезна, докато не намери някакво друго предизвикателство, което да събуди интереса й.

Люсиен се замисли над думите на приятеля си. Самият той неведнъж бе спохождан от подобни мисли. Погледът му обходи редовните посетители на заведението: моряците, които играеха кърти в ъгъла, синът на Томас Скуеър, Робърт, който се смееше на някаква неприлична шега, един от младите ергени в селото, който бе хвърлил око на Сали Дженсън.

— Мисля, че вече трябваше да е забременяла — пророни накрая той. — Но доколкото ми е известно, няма такива признаци. Може би Велвет би могла да ми помогне.

— Ако искаш, ще я попитам.

Люсиен кимна.

— Бих се радвал. Може би пред нея Катрин е споменала нещо, което би могло да я заинтригува.

— Катрин обича децата. Едно бебе ще й помогне. — Джейсън отпи глътка бира и погледна приятеля си над халбата. — Предполагам, че работиш по въпроса.

Люсиен си помисли за Катрин, за меките й устни и съблазнителните извивки на тялото й, за това колко обича да я чувства в ръцете си.

— Можеш да се обзаложиш, че ще направя всичко възможно.

Но когато късно през нощта се върна у дома, Катрин вече спеше. Утре, обеща си Люсиен. За съжаление, на следващия ден се оказа твърде късно за това.