Кет Мартин
Коприна и стомана (20)

20

Застанал пред бюрото на Натаниел Уитли в кантората му на Треднийдъл Стрийт, Люсиен подписа документите пред себе си и ги подаде на Нат. Адвокатът му внимателно ги сгъна и ги запечата с капка разтопен восък.

— Готово. Документите са подписани от вас и от мен като свидетел — каза Нат. — Ще ги заключа в сейфа си заедно с ремъка и другите документи, които осигурихте. А ако междувременно нещо се случи с вас, лично ще ги отнеса на магистратите. — Натаниел Уитли вдигна поглед от листата по бюрото си и намести позлатените очила на носа си. — За бога, Люсиен, този човек се е опитал да ви убие. За тази си постъпка трябва да увисне на най-близкото дърво.

Люсиен отърка лицето си с ръка. Искаше му се всичко да бе толкова просто.

— Уверявам те, че това би ме направило истински щастлив. Но поне засега не разполагаме с конкретни доказателства, че Дънстън е платил на тези хора, за да ме убият. Мъжете, които ме нападнаха, отдавна са покрили следите си. А показанията на един коняр трудно биха разклатили позициите на един граф — особено, ако е влиятелен като Дънстън.

Писмените показания на Оливър Уийд, който отскоро работеше за него като коняр, бяха вторият запечатан документ, който Люсиен донесе на адвоката си. Бени Тейлър му помогна да открие кой стои зад инцидента. Уийд беше един от мъжете, които работеха в плевнята, когато стоманеният скрипец се измъкна от въжето и едва не го уби. Бени веднага си спомни, че е видял същия човек да се суети около седлото на маркиза. Тогава момчето си бе помислило, че Уийд просто го почиства.

Притиснат да признае истината, Уийд им каза, че му е платено да отнеме живота на маркиз Личфийлд и назова работодателя си — Евън Слоан, управител на владенията на граф Дънстън. Но признанията му не бяха достатъчно доказателство, за да потърсят отговорност от графа, нито дори от управителя му.

— Тези документи ще свършат работа само в случай, че умра при странни обстоятелства — каза мрачно Люсиен. — Ако това стане, Дънстън ще бъде заподозрян в убийство.

— Но вие няма да възкръснете.

— За съжаление е така. — Устните му леко се извиха. — Както и да е, това няма да се случи. Не и след като Дънстън узнае за съществуването на тези документи.

— И как възнамерявате да го информирате за тяхното съществуване?

— Утре сутринта заминавам за Милфорд Парк. Дънстън би трябвало да напусне новите ми владения до края на месеца — това означава след няколко дни. Като съпруг на Катрин сега аз притежавам земите й и възнамерявам лично да се уверя, че той е готов да си тръгне.

— Трябва да внимавате, Люсиен. Този човек няма съвест. Ако трябва да ви убие, няма дори да се замисли. Вижте какво е сторил на своята племенница — собствената си кръв и плът.

— Ще бъда внимателен. За всеки случай ще взема един приятел със себе си.

Нат вдигна поглед от листата, които подреждаше по бюрото си.

— Приятел?

Люсиен се усмихна.

— Точно така. Херцог Карлайл ще ме придружи. С него винаги се чувствам в безопасност.

Нат сякаш се поотпусна.

— Затова сте прав. Всеки би се радвал да има зад гърба си човек като херцога. — Той заобиколи бюрото си и застана пред маркиза. — И все пак тази игра може да стане опасна. Бъдете нащрек, милорд.

— Повярвай ми, ще се пазя. — Люсиен прекоси стаята и отвори вратата. — Между другото приеми моите поздравления. Надявам се, вече знаете колко щастлив ме направи новината, че двамата с леля ми ще се съберете.

Нат меко се усмихна.

— Още от момче съм влюбен в Уинифред Монтен.

Люсиен кимна, но думите на адвоката, произнесени така непринудено, някак го озадачиха. Как бе възможно мъже като Нат и Джейсън да приемат любовта без всякакви предубеждения? Изглеждаше му нелепо зрели мъже да вярват в подобни фантасмагории… и все пак… когато си помислеше за Джейсън и неговата Велвет, трябваше да признае, че тяхната връзка е по-особена.

Нат и Уини сякаш също изживяваха нещо специално.

Люсиен осъзна, че мисли за Катрин. Хрумна му, че му е много приятно да прави любов с нея, да споделя присъствието й, да я предпазва от изпитанията в живота.

Дали това беше любовта?

Невъзможно. Той не би могъл да се влюби.

Но тази мисъл не му даде мира по целия път към Касъл Ранинг.

 

Беше студен зимен ден. В еловите клони свиреше леден вятър. Пред входната врата чакаше каретата на Личфийлд. Четири черни коня бълваха облачета мъгла в мразовития въздух, тъпчеха снега с копита и тръскаха посребрените си хамути.

Застанала под полилея във фоайето, Катрин наметна топлата си пелерина с яка от лисича кожа. В краката й стоеше малък пътен куфар. По коридора се дочуха гласовете на приближаващите Люсиен и Джейсън. Катрин се изправи и се подготви за предстоящата словесна схватка.

Тъмните очи на съпруга й се разшириха в момента, в който я съзряха през входа.

— Катрин! Какво, за бога, правиш тук по това време? — Навън зората още не беше изгряла. Катрин знаеше, че трябва да тръгнат рано, ако искат да стигнат до Милфорд Парк за два дни.

Тя се насили да се усмихне.

— Чакам вас.

Люсиен се закова пред нея. Когато забеляза пълния куфар в краката й, веждите се смръщиха на челото му.

— Облечена си за път. Надявам се, не смяташ да дойдеш с мен.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Точно това смятам да направя.

На няколко фута от тях, Джейсън се ухили.

— Невъзможно — отвърна й мрачно маркизът. — Знаеш защо заминавам за Милфорд. Вуйчо ти ще побеснее, когато узнае, че плановете му са разкрити. Не искам в такъв момент да си наоколо.

— Искам да видя братовчедка си Мюриъл. Трябва да се уверя, че тя е в безопасност.

— Не — отвърна непреклонно Люсиен и се обърна така, че Рийвс да наметне кожената пелерина на раменете му. — Не и този път.

— Може и да няма друг път — не отстъпи Катрин. — Скоро вуйчо ми напуска Милфорд. Преди това искам да се уверя, че Мюриъл е добре. Доколкото познавам баща й, трябваше отдавна да съм го сторила.

— Няма защо да се притесняваш. Ще настоявам да видя братовчедка ти и лично да се уверя, че всичко с нея е наред. — Тежкото му палто се развя, когато се обърна към вратата. — Ще се видим след четири дни — каза й през рамо, а херцогът го последва.

Следващите думи на Катрин ги накараха да се заковат на стълбите.

— И сама знам пътя за Милфорд, Люсиен. Ако не ме вземеш със себе си, ще тръгна сама. Искам да видя братовчедка си и няма начин да ме спреш.

Лицето му се сгърчи от гняв. Погледът му я прониза предупредително.

— Ако се опитваш да ме заплашваш, мога да те затворя в стаята ти. Прави каквото ти казвам, освен ако не искаш да прекараш следващите няколко дни под ключ.

Без да обръща внимание на нервния тик на челюстта му, Катрин му отправи най-сладката си усмивка.

— Как можеш да бъдеш сигурен какво ще направя, ако не съм с теб? Спомни си: „Този, който не се доверява никому, не може да бъде измамен“. — Устните му трепнаха при този цитат на Томас Фулър, но изражението му не се смекчи. Катрин се приближи и улови ръката му. — Обещавам, че няма да се приближавам до Дънстън. Само ще се видя с братовчедка си. Докато си с мен, аз ще бъда в безопасност.

Онова, което му каза, беше самата истина — трябваше отдавна да провери как е момичето. Но да се увери, че Мюриъл е добре, беше само част от причините, която я подтикваха да замине за Милфорд Парк. Тя нямаше никакво доверие в вуйчо си и се притесняваше за съпруга си, дори да го придружаваше човек като силния и предан херцог.

— Моля те, Люсиен, вземи ме със себе си.

Маркизът промърмори нещо под носа си.

— Поне затова мистър Фулър е напълно прав. Ако бях сигурен, че ще останеш тук, дори за миг не бих си помислил да те взема. За съжаление, след като добре те познавам, нямам друг избор, освен да те оставя да ме придружиш.

Обля я вълна на облекчение.

— Благодаря — отвърна му невинно Катрин, сякаш не го бе принудила да вземе това решение.

Джейсън очевидно се забавляваше.

— Не е смешно — изръмжа предупредително Люсиен. — И ти имаш една такава вкъщи.

Джейсън се разсмя с глас.

— Предавам се.

Катрин не успя да схване какво означават думите на двамата мъже, но тя заминаваше за Милфорд Парк и в момента това бе единственото, което имаше значение.

Люсиен й помогна да се настани в каретата, намести тежките кринолини на роклята й и накрая се отпусна до нея. Метна едно топло одеяло върху коленете й и се облегна на тапицираната седалка. Веднага щом Джейсън се настани срещу тях, маркизът даде знак на кочияша и каретата потегли.

Прекараха нощта в малка страноприемница и пристигнаха в Милфорд Парк на следващия следобед. Макар да се очакваше, че Дънстън се подготвя да напусне имението, наоколо нищо не загатваше за подобна дейност. Милфорд Парк изглеждаше красив и дружелюбен, както го бе оставила преди година.

Катрин винаги бе обичала внушителната тухлена сграда и зеления парк наоколо. Цялото й детство беше свързано с това място. Тримата с нейните родители често ходеха на пикник в гората, край поточето.

Но всичко свърши със смъртта на баща й и появата на вуйчо й в имението. Годините, прекарани под неговото настойничество, бяха свързани само с грозни спомени.

А сега, когато се завръщаше тук като маркиза Личфийлд, родният й дом отново приличаше на картинка от детските й сънища.

Каретата спря пред входа и спретнат лакей се втурна да им отвори. Люсиен й помогна да слезе и тримата изкачиха стълбите към входа. Бяха поканени в синята дневна, с високи тавани, изписани като ясно небе с пухкави облачета. Дънстън ги поздрави сковано. Лицето му аленееше от гняв. Носът му също беше пурпурночервен и осеян с малки венички, но Катрин си спомни, че винаги е изглеждал така.

— Е, значи дойдохте да видите дали вече не съм напуснал вашата собственост?

— Това е една от причините — отвърна спокойно Люсиен. — Предполагам, че познавате херцог Карлайл.

Дънстън се поклони сковано.

— Ваша светлост.

— Съпругата ми дойде да види братовчедка си. Надявам се, че тя е тук.

— Ще наредя на иконома да я извести за пристигането ви, Катрин. Можете да я изчакате в розовата стая.

— Чудесно. — Катрин тайничко се бе надявала, че няма да й се наложи да напусне помещението, докато Люсиен обяснява на графа какви доказателства са открили срещу него. Но поне беше тук, в случай че се случеше нещо непредвидено. Тя излезе от стаята и се спусна по коридора, за да изчака Мюриъл. За нейна изненада момичето се появи само след броени минути.

Катрин се усмихна.

— Мюриъл! Радвам се да видя, че изглеждаш толкова добре. — През изминалата година момичето бе започнало да се оформя като зряла жена. Беше станала дори по-висока от Катрин, с по-едри кости, а червената й коса беше ситно къдрава. Но очите й имаха топъл кафяв цвят, стойката й не беше така прегърбена, а тялото й изглеждаше приятно закръглено. Катрин веднага забеляза благоприятната промяна. Надяваше се братовчедка й също да я съзнава.

— Татко каза, че си дошла да ме видиш. Какво искаш? — Посрещането беше дори по-враждебно, отколкото Катрин бе очаквала. Външният вид на Мюриъл може и да се бе променил, но отношението й към братовчедка й очевидно си бе останало същото.

— Притеснявах се за теб. Скоро ще се изнесете от Милфорд Парк. Исках да се уверя, че разполагаш с всичко необходимо, за да преживееш по-лесно промяната.

— Татко каза, че няма да се наложи да се местим — отвърна тя и погледна високомерно Катрин.

— Баща ти греши. Сега двамата със съпруга ми сме собственици на Милфорд Парк. Ще трябва да се върнете в Дънстън Манор или да живеете някъде другаде.

Устните на момичето се присвиха враждебно.

— Мразя онази къща. Тя е стара и запусната. Дори и просяк не би живял там, да не говорим за семейството на граф.

— Това е проблем на баща ти. Той наследи много пари, когато почина старият граф. За съжаление, успя да ги пропилее с разгулния си начин на живот. Сега и двамата ще трябва да плащате цената за неговата безотговорност.

— Ти си виновна за всичко.

— Нима? А кой е виновен, задето ме затвориха в лудницата, Мюриъл? И двамата с баща ти имахте пръст в това. Никой не го беше грижа какво ще ми се случи. Всъщност и на мен не би трябвало да ми пука какво ще стане с теб.

Луничавото носле на братовчедка й се сгърчи от омраза.

— Не съм длъжна да те слушам. Баща ми ще се погрижи за теб — точно както преди. — Тя рязко се завъртя и кичури от червената й коса подскочиха около лицето й.

Гласът на Катрин я настигна до вратата.

— Чуй ме, Мюриъл. Дойдох тук, защото се притеснявам за теб. Зная, че не ме обичаш и все пак ти си моя братовчедка — една от малкото роднини, които ми останаха. Не искам да страдаш. Ако някога имаш нужда от нещо, знаеш къде ще ме намериш. Само ме извести.

Без да се обърне назад, Мюриъл отвори вратата, сякаш не я беше чула, и излезе в коридора.

Катрин въздъхна. Срещата с братовчедка й се оказа по-мъчителна, отколкото си бе представяла. Момичето таеше в душата си несдържана омраза към нея, която Катрин така и не успя да проумее. Изглежда тя ревнуваше от самия факт, че Катрин е израснала в сплотено и любящо семейство, каквото братовчедка й никога не беше имала. Мюриъл бе отгледана от баща си, който никога не й бе дал родителска обич.

Изпълнена със съжаление, че нещата биха могли да са различни между тях, Катрин пристъпи към прозореца. Искаше й се да отиде при мъжете, да узнае какво става в синята стая, но това несъмнено би разгневило Люсиен, а тя и бездруго бе прехвърлила границите на търпението му. Катрин неспокойно закрачи из стаята.

 

— Това е нелепо! Дошъл сте да ме обвинявате, че съм се опитал да ви убия! Това са пълни глупости! Как се осмелявате…

— Осмелявам се да направя нещо далеч по-сериозно, Дънстън. — В очите на Люсиен се четяха чувства, надхвърлящи границите на обикновената омраза. — Предупреждавам ви. Ако не прекратите жалките си опити да застрашавате живота ми, върху вас и вашия управител ще се стовари цялата сила на закона. И ако по някаква случайност успеете да ме премахнете, властите незабавно ще се насочат право към вас. Ако нещо ми се случи, с доказателствата, които съм скрил на сигурно място, несъмнено ще ви обесят за убийство.

Дънстън безпомощно пръскаше слюнки наоколо, а лицето му стана пурпурночервено от гняв.

— Вие сте луд. — Графът стоеше на няколко крачки от Люсиен, който бе с шест инча по-висок от него и се наслаждаваше на превъзходството си.

— Прекрасно съзнавате, че съм съвсем нормален — както и вашата племенница. Само че Катрин не е имала никого зад гърба си и е станала жертва на безмилостните ви интриги. Аз обаче нямам такова намерение.

Решително застанал до Люсиен, Джейсън погледна заплашително към графа.

— Най-добре ще бъде да се молите маркиз Личфийлд да живее дълго и щастливо. — Устните му се изкривиха от отвращение. — Както вече разбрахте, ако нещо му се случи, вие, приятелю, отивате право на бесилото.

Дънстън запази мълчание, но очите му яростно се стрелкаха към двамата мъже.

— Не ви съветвам да пренебрегвате предупреждението ми — добави Люсиен. — Най-добре ще е да отзовете хората си, и то незабавно. Още един опит, и ще се сдобия с доказателствата, с които да се явя пред магистратите. А тогава, дори да не попаднете в затвора, в очите на обществото ще станете отрепка.

Дънстън зае заплашителна поза, със стисната челюст и леко раздалечени крака, но не каза нищо повече и Люсиен се приготви да си върви.

— Очаквам да напуснете този дом до края на месеца — добави заплашително. — Не го ли сторите, шерифът ще ви изхвърли принудително. — По устните му се разля тънка усмивка. — Предполагам, че това няма да ви е особено приятно. — Маркизът завъртя сребърната дръжка на вратата и излезе в коридора. Дънстън се взираше втренчено в гърба му.

Джейсън го последва и затвори вратата след себе си.

— Надявам се, че за последен път виждаме граф Дънстън.

Люсиен решително стисна зъби.

— Казах му самата истина и той го знае. Смятам, че без колебание ще напусне имението.

Звукът от тежките стъпки на ботушите му отекна по коридора към изхода. Той спря пред иконома — нисък, набит мъж с къса коса.

— Можете да известите съпругата ми, че сме готови да вървим.

— Опасявам се, че нямам представа къде е тя. Преди време разговаряше с лейди Мюриъл в розовата стая, но видях господарката да си тръгва.

— Намерете я и бързо я изпратете при мен.

Икономът направи официален поклон.

— Да, милорд.

Но минутите минаваха, а той не се връщаше. Люсиен се навъси, защото времето течеше, а Катрин не се виждаше наоколо. Накрая дочу шум от женски стъпки и я видя да приближава. Лицето й бе озарено от ослепителна усмивка.

— Извинете, че ви накарах да чакате. Възползвах се от тази възможност, за да се разходя из къщата. Бях забравила колко е красива.

Докато я гледаше, Люсиен почувства устните му да се извиват в усмивка.

— Да вървим, скъпа — каза той и й предложи ръката си. — Когато се върнем отново тук, имението вече ще е твое.

Катрин кимна, погледна за последен път към свидния си роден дом и го съпроводи към каретата.

— Как мина разговорът с братовчедка ти? — попита я той, вече на път към къщи.

Тъмните й вежди едва доловимо се сбърчиха.

— Не така, както се надявах. — Тя въздъхна. — По някаква причина Мюриъл ме ненавижда. Може би защото имах родители, които ме обичаха от цялото си сърце. Братовчедка ми никога не е познавала този лукс.

— Тя има нещастието да бъде дъщеря на човек, който не се интересува от нищо друго, освен от собствените си интереси — намеси се Джейсън. — Неволно изпитвам съжаление към това момиче.

— През повечето време баща й просто не й обръща внимание — каза Катрин. — Мюриъл копнее за вниманието му, но когато баща й я потърси, обикновено е, за да я нахока. Странно, но мисля че дълбоко в себе си тя осъзнава що за човек е той.

— Ще следим какво се случва с момичето — обеща Люсиен. — Независимо дали й харесва или не, сега тя е част от семейството. Може би след време ще намерим начин да й помогнем.

Катрин му се усмихна с благодарност.

Люсиен се облегна на седалката и се подготви за дългия път към дома. Катрин се взираше през прозореца към пленителния пейзаж и с всяка клетчица по тялото си усещаше погледа на съпруга си, вперен в нея.

Всъщност Люсиен се радваше, че я взе със себе си. Беше му приятна компанията й, харесваше му да я чувства до себе си. А миналата нощ, вместо да спи сам в студената наемна стая, Катрин бе до него, за да го дарява с топлината на тялото си. Приятно му беше да се събужда до нея.

Хрумна му, че ако това е любовта, тя не е чак толкова страшна, колкото бе възпитан да вярва. Може би дори би му харесало.

Люсиен осъзна, че гледа Катрин и се усмихва.

С ъгълчето на очите си видя, че Джейсън също се усмихва.