Кет Мартин
Коприна и стомана (18)

18

Люсиен се облегна на парапета на стръмното стълбище, което водеше към фоайето. Долу на площадката беше Катрин, която не се откъсваше от русокосото момче, Майкъл Бартоломю. Детето стискаше ръката й, сякаш, ако я отпуснеше, щеше да се изгуби из вътрешността на замъка.

Майкъл бе пристигнал снощи с карета от Лондон и двама лакеи от къщата на маркиза в града. Натаниел Уитли бе уредил всичко. С негова помощ и прилична сума, момчето бе освободено от „Сейнт Бартоломю“ и поверено на неговите грижи.

Люсиен не откъсваше поглед от високото слабичко момче с разрошени, руси коси и невинни сини очи, които се разширяваха от страхопочитание пред блестящите мраморни и позлатени орнаменти на къщата. Катрин му бе споменала, че детето рядко напускало болницата, освен когато някоя надзирателка не го вземела със себе си, за да купят провизии. Един поглед към него бе достатъчен, за да прецени колко малко от света трябва да е видял.

В момента детето удивено сочеше цветните фрески по тавана.

— Рисунки — възкликна то. — Не бях виждал рисунки по тавана. Как са се качили там да ги нарисуват?

Катрин се засмя, а Люсиен също не съумя да потисне усмивката си. Катрин търпеливо му заобяснява, че майсторът дошъл специално от Италия преди стотина години. В този момент маркизът се спусна по стълбите, за да се присъедини към тях.

Те се обърнаха при звука от стъпките му.

— Добро утро, Майкъл. — Бе видял момчето още снощи, но то почти не проговори, само се притискаше към Катрин и зяпаше, сякаш се е озовало на луната.

— Добро утро, сър — отговори то, вперило поглед в Люсиен със същото благоговение, с каквото гледаше и стенописите по тавана.

— Трябва да наричаш маркиза негова светлост — обясни му Катрин. — Отговаря се: „Добър ден, ваша светлост“ или „Добър ден, милорд“.

Момчето се изправи сковано.

— Добър ден, ваша светлост.

Люсиен се усмихна.

— Надявам се, че си спал добре, Майкъл.

Малките зъбки проблеснаха в ослепителна усмивка и детето сякаш се почувства по-уверено.

— Само дето не се задуших, милорд, в ония пухени възглавници и меки завивки. Ама ми хареса, като свикнах с тях.

Люсиен потисна порива си да се разсмее.

— Успяхте ли вече да закусите? Сигурен съм, че главният готвач е надминал себе си, след като знае, че имаме нов обитател на къщата.

Катрин стисна окуражително ръката на Майкъл, после се обърна към Люсиен и му се усмихна с такава благодарност, че нещо в гърдите му се преобърна.

— Всъщност тъкмо отивахме в трапезарията. Надявам се да се присъединиш към нас.

— Това и смятам да направя. — Той пропусна Катрин да мине напред, но преди да направи и крачка, Майкъл се откъсна от ръката й и застана пред него, в основата на стълбите. Съсредоточено, момчето посегна да докосне кадифеното крайче на утринния му фрак.

— От к’во е направено? Не бях пипал нещо толкова меко.

Люсиен огледа детето, грубите му кафяви панталонки и домашно тъканата риза, която Натаниел бе изровил отнякъде — простички, но несъмнено по-добри от мръсните парцали, които вероятно бе носил в „Сейнт Бартоломю“.

— Ръбовете са от кадифе. А бричът е от плат, който се нарича сатен.

Майкъл смутено потърка гладката, лъскава материя.

— Т’ва са най-хубавите дрехи, които някога съм виждал.

Люсиен се усмихна.

— Понякога ми се иска да ги заменя за една домашно тъкана риза, но сигурно си прав — наистина са красиви.

— Като порасна, ще нося такива дрехи.

Катрин се наведе и го прегърна.

— Сигурна съм, че ще е така, Майкъл.

Люсиен мислено отбеляза, че трябва да се обади на шивача си. Трябваше да облече момчето прилично, и то скоро. Сам щеше да се погрижи за това.

— Добре, а сега да отидем да хапнем. — Катрин протегна ръка и детето припряно я сграбчи.

— Дано да не е каша — промърмори то под носа си и отново предизвика усмивката на Люсиен.

— Днес няма да бъде каша — каза той. — Да видим какво ще кажеш за печен фазан.

След минути всички се увериха, че Майкъл Бартоломео обожава печен фазан. Не по-малко му се усладиха колбасите, пържените яйца, сочното сирене и ябълковия пай, и особено горещият шоколад. Люсиен никога не бе виждал толкова малко същество да поглъща такова количество храна. За миг си помисли, че е редно да спре хлапето, преди да му е прилошало, но бързо отхвърли тази мисъл.

След време то само щеше да проумее, че винаги разполага с изобилна храна.

— Мислех да му покажа останалата част от замъка — каза Катрин, докато бършеше устата си с бялата ленена салфетка, а после я постави отново в скута си.

Момчето внимателно я наблюдаваше и след миг прецизно повтори движенията й.

Люсиен отпи глътка кафе.

— Страхотна идея. Днес имам да свърша още малко работа, но може би утре ще отидем до конюшнята. Надявам се, че Майкъл ще се радва да види конете.

Огромните сини очи се заковаха на лицето му.

— Обожавам коне. Веднъж видях няколко да теглят една страхотна карета, когато някакви хора дойдоха да видят лудите в болницата. Може ли да се кача на някой кон? — В очите на малкото момче се четеше такъв несдържан копнеж, че Люсиен почувства леко бодване в сърцето.

— Мисля, че може да се уреди.

Майкъл се засмя щастливо, а лицето му поруменя от вълнение.

— Такава грамадна къща, и даже коне! Божичко, Катрин, не знаех че си толкова богата!

Люсиен едва не се задави с кафето си, а Катрин с усилие потисна усмивката си. Божичко, усмихна се вътрешно маркизът, как успях да свържа живота си с такава невероятна двойка.

И все пак когато видя как момчето се смъкна от масата и, мислейки че никой не го гледа, пъхна един колбас под ризата си, Люсиен искрено се зарадва, че го е измъкнал от „Сейнт Бартоломю“.

 

Както бе обещал, на следващата сутрин маркизът поведе Катрин и Майкъл към конюшнята. Снощи бяха вечеряли тримата. Майкъл не спря да говори за прекрасните неща, които видял в замъка, размахваше ръце и сочеше наоколо. Беше впечатлен от огромните портрети на благородниците от фамилия Личфийлд, но повече от всичко му харесваше големия салон със средновековните рицарски брони, старинни саби, страховити брадви и щитове.

Приятно им беше да вечерят заедно, а това нямаше да се случва често, след като намереха подходяща гувернантка за детето. След вълнуващия ден очите на Майкъл се затвориха и той заспа веднага щом погълна и последната хапка храна в чинията си. Люсиен го отнесе на ръце до стаята му на третия етаж.

На сутринта, когато Катрин се спусна по стълбището, намери Майкъл в кабинета на Люсиен, застанал до бюрото му. Застанала до вратата, тя безмълвно наблюдаваше двете толкова скъпи за нея същества.

— Чудех се, милорд… дали като порасна, ще стана истински джентълмен като вас?

Люсиен се усмихна.

Можеш да постигнеш абсолютно всичко, Майкъл. Стига само да го искаш истински.

— Ще ме научите ли?

— Да те науча?

— Аха, милорд. Да говоря кат’ вас. Като джентълмен.

Люсиен откъсна поглед от документите и се вгледа внимателно в детето.

— Мисля, че можем да поработим над това.

Майкъл се ухили и Люсиен му се усмихна в отговор. После забеляза съпругата си, застанала до вратата, и въздухът между тях сякаш се нажежи. Сладостно усещане се плъзна към стомаха й.

Маркизът отблъсна стола си назад и се изправи.

— Добро утро, милейди.

Погледът му беше продължителен и някак отнесен, сякаш си спомняше как я бе оставил в леглото тази сутрин — сред разбърканите завивки, сънена и гола след любовната игра.

Майкъл дръпна ръкава на Люсиен.

— Ше идем ли вече в конюшнята, милорд? Нали казахте, че ше тръгнем веднага щом стане Катрин.

— Не се казва „ше“, а ще, Майкъл. Това е първият ти урок как да говориш правилно. Можеш да се упражняваш, докато свикнеш да го изговаряш правилно.

Майкъл се засмя.

— Ще. Нали казахте, че ще отидем в конюшнята, като стане Катрин?

— И след като закусим.

Храната винаги успяваше да привлече вниманието му.

— Не е каша, нали?

В очите на маркиза проблеснаха весели пламъчета.

— Съмнявам се, че някога ще ти се наложи отново да ядеш такова нещо.

— Яхуу! — Майкъл вдигна ръчички във въздуха и се завъртя, после се втурна към Катрин. Отначало тя се притесняваше, че по време на отсъствието й от „Сейнт Бартоломю“ пазачите са могли да му сторят нещо, но щастливото детско личице я успокояваше. — Няма каша, Катрин! Чу ли какво каза негова милост? Никога вече няма да ядем оная гадост!

Катрин прехапа долната си устна, за да не се разсмее, и се обърна да види намръщената физиономия на Люсиен, но остана изненадана от веселите искрици в очите му.

— Вторият ти урок за днес ще бъде, че дете на твоята възраст не бива да се обръща към по-големите по име. Отсега нататък ще се обръщаш към Катрин с „милейди“ или „ваша милост“.

Катрин потръпна вътрешно. Досега не бе намерила сили да поправи момчето, макар да знаеше, че скоро ще й се наложи. В болницата това нямаше значение, но тук… тук животът бе напълно различен. Майкъл трябваше да научи правилата на обществото, ако искаше да намери място в света на благородниците.

Майкъл погледна навъсено Катрин, после палавото изражение се върна на лицето му.

— Пазачите приказваха, че си важна дама. Сигурно няма да е много трудно.

Катрин сърдечно го прегърна. Беше такова прекрасно момче!

Закусиха заедно, а после се отправиха към конюшнята.

— Виж, Катрин! Коне! — Майкъл се откъсна от ръката й и побягна към оградата около двуетажната постройка, където отглеждаха конете. Там един от конярите обяздваше млад жребец. — Дали ше… ще мога да го пояздя?

Люсиен се засмя от сърце.

— Не и този — поне засега. Още е много млад и буен. За начало ще ти дадем някое по-кротко животно.

Влязоха в полумрака на конюшнята, сред мириса на сено и коне. Леки прашинки танцуваха на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца. Над главите им група мъже повдигаха с метален скрипец чували.

— Мисля, че Робин е хубав кон и ще ти свърши работа, докато се научиш да яздиш.

— Казва се Робин?

— Цялото му име е Сивият Робин.

Когато стигнаха до яслата, Майкъл се втренчи в малкото петнисто конче.

— Сивият Робин. Той е истински красавец, милорд.

Кончето изцвили, а Люсиен се усмихна.

— Кротък е като агънце. С него лесно ще се научиш да яздиш.

В този момент към тях се приближи Бени Тейлър.

— Майкъл, това е Бени — представи го маркизът. — Много разбира от коне. Той лично ще те обучава.

Бени се наведе и юнашки разтърси ръката на детето.

— Добро утро, хлапе. — Хвърли поглед към петнистото конче. — Конят ще ти хареса.

Майкъл понечи да го поправи, но Люсиен едва доловимо поклати глава.

— Кога започваме? — нетърпеливо попита детето.

Бени погледна въпросително маркиза, който само кимна.

— Що не още сега?

— Ура! — Майкъл заподскача от вълнение.

Катрин наблюдаваше как момчето се втурна след Бени, сякаш са отколешни приятели. Майкъл не беше срамежлив. Беше роден сред непознати и сред тях бе прекарал седемте години от живота си. Те бяха неговото семейство.

Тя насочи вниманието си към Люсиен.

— Държиш се прекрасно с Майкъл. Исках да знам, че е тук, в безопасност. Но никога не съм се надявала да го приемеш така безрезервно.

Тъмните му очи проследиха детето.

— Не е трудно да го обикне човек. Утре ще му потърся учител, за да започне обучението си.

Катрин се усмихна.

— Няма да ми повярваш, но той ще бъде очарован. Майкъл обожава да научава нови неща. Поглъща всичко, което види или чуе.

— Вече забелязах.

Обгърнал кръста й с ръка, Люсиен я поведе към вратата на кошарата. В този момент Катрин чу ужасения писък на Майкъл.

— Милорд! Погледнете! — Детето тичаше като обезумяло към тях, а Люсиен мигновено вдигна поглед нагоре. Тежкият скрипец се бе измъкнал от въжето и в момента се носеше право към главата му. Люсиен сграбчи Катрин, повлече я със себе си и двамата се търкулнаха на земята.

— Милорд! Милорд! — Майкъл се закова до тях, следван по петите от Бени. — Едва не ви удари! Божичко, едва не ви уби! — Детето видимо трепереше, Катрин също.

Люсиен се изправи и изтупа прахта и сламата от дрехите си.

— Добре ли си? — попита той Катрин и й подаде ръка.

— Аз… Добре съм. Само малко се изплаших, това е. — Но не спираше да трепери, нито пък Майкъл. Люсиен се наведе и вдигна детето на ръце, притискайки го към гърдите си.

— Добре сме. Благодарение на теб, Майкъл, и двамата сме добре.

Момчето зарови глава на рамото на маркиза. Майкъл никога не бе имал баща и очевидно възприемаше Люсиен като такъв. Катрин почувства болезнено пробождане в сърцето си.

— Всичко е наред, хлапе — успокояваше го маркизът. — Само малък инцидент. Понякога се случват такива неща.

Той пусна детето на земята, а Катрин го притисна към себе си, докато Люсиен разглеждаше падналия скрипец. Беше голям и тежък, и ако беше паднал върху него, несъмнено щеше да го убие.

Катрин потръпна.

— Какво се случи? — Люсиен се обърна към мъжете, които работеха на тавана, а в момента се трупаха около падналия лифт. Един от тях излезе пред останалите. Лицето му бе пребледняло, почти колкото и Катрин.

— Не мога да кажа със сигурност, милорд. Цяла сутрин работихме без проблеми. Сигурно въжето е било старо и изтъркано, но никой от нас не беше забелязал. — Човекът изправи сковано раменете си, а лицето му бе смръщено от напрежение. — Предполагам, че искате всички да си вървим.

Люсиен внимателно огледа лицата на мъжете насреща си. Повечето от тях трябваше да изхранват семейства.

— Беше просто нещастен случай. Както вече казах, понякога се случват такива неща. Отсега нататък ще трябва да бъдете по-внимателни.

По изплашените лица на работниците се изписа облекчение.

— Благодаря ви, милорд. Вече ще внимаваме. Няма да съжалявате, че не ни отнехте работата.

Люсиен кимна.

— Погрижете се да е така.

С тези думи маркизът се обърна към Катрин, прегърна я през кръста по-нежно от обикновено и се усмихна на момчето.

— Върви с Бени, Майкъл. Робин те очаква.

Както често става при децата, случката вече бе забравена. Майкъл се засмя и припна след Бени, а Катрин и Люсиен се насочиха по пътеката към къщата.

— Майкъл е прав — каза тя. — Това нещо можеше да те убие.

Люсиен хвърли последен поглед към падналия скрипец.

— Можеше, но не успя. — Ъгълчето на устните му подскочи нагоре. — Чувствам се по-жив от всякога. Може би трябва да дремнем малко.

— Да дремнем? По това време?

Маркизът само се усмихна.

— Хайде, любов моя. Имам определени планове за теб, които не включват седемгодишно момче.

Катрин се изчерви и мислите й полетяха към едно мъжествено тяло и чифт умели ръце. Но докато вървяха към къщата, тя отново се обърна към падналия скрипец и групата мъже, скупчени около него. Само за две седмици на два пъти маркизът едва не бе убит. Вероятно беше само съвпадение.

Все пак Катрин усещаше някаква смътна тревога, която не я напусна по целия път към къщата.

 

Доктор Сайлъс Кънингам спря малкия си черен файтон пред масивната каменна крепост. Беше изпратил вест за предстоящото си посещение на Катрин Грейсън Монтен, понастоящем маркиза Личфийлд, но не знаеше какво посрещане да очаква.

След като практически бе предал жената, която ценеше като свой приятел и, противно на всякаква логика, дори като колега, самият той не знаеше какво заслужава.

Сайлъс пое дълбоко въздух, скочи от файтона и подаде юздите на коняря, който веднага се втурна към него. Още преди да изкачи стълбите към входа, тежката дървена врата се отвори и на прага застана самата Катрин.

— Доктор Кънингам! — Тя му отправи онази топла, непринудена усмивка, която бе спечелила симпатиите му още първия път, когато я видя. — Толкова се развълнувах, когато получих писмото ви! Още не мога да повярвам, че сте тук! Моля ви, влезте.

Част от напрежението сякаш се смъкна от плещите му. Той свали тривърхата си шапка, намести сивата перука на главата си и я последва по стълбището в къщата. Икономът пое шапката и балтона му, а Катрин го въведе в разкошна дневна, издържана в злато и слонова кост.

— Съжалявам, че не мога да ви запозная със съпруга си — каза му тя, след като позвъни за чай. — За съжаление днес той отсъства. Изникна някаква важна работа в града и трябваше да замине за няколко дни.

Изглеждаше свежа и хубава, каквато я помнеше, непокътната сякаш от нечовешките изпитания в болницата. Усмивката й бе широка и приветлива, косата — тъмна и блестяща, а цветът на лицето й подхождаше на розовата рокля.

— Навярно се питате как ви открих след всичкото това време. Всъщност узнах местонахождението ви едва преди няколко седмици и то благодарение на адвоката на вашия мъж, Натаниел Уитли. По това време мистър Уитли помагаше на съпруга ви в усилията да ви освободи от „Сейнт Бартоломю“. Дойде да ме разпита за събитията от времето, когато вуйчо ви ви затвори в лудницата. Казах му самата истина — че всичко е било долна лъжа, — но всъщност само смътно се надявах това да допринесе за вашето освобождаване. Все пак го помолих да ме държи в течение. А когато за последно се чухме с мистър Уитли, той ми каза за брака ви с маркиза и ми съобщи, че мога да ви открия тук.

Сайлъс огледа скъпата мебелировка, тапицираните с брокат дивани и тежките кадифени завеси, толкова различни от онази дупка „Сейнт Бартоломю“.

Катрин взе ръката му и го настани в едно удобно кресло.

— Това, че днес съм тук, е истинско чудо и е дълго за разказване. — Тя седна срещу него и в този момент спретнат прислужник донесе сребърен поднос за чай и го остави върху масата. Катрин му наля една чашка, после добави бучка захар и сметана. — Накратко казано, благодарение на усилията на съпруга ми сега съм свободна от своеволията на вуйчо и от „Сейнт Бартоломю“.

Сайлъс поклати замислено глава.

— Как можа да се случи! Знам, че ви предадох и това е непростимо. Това е една от причините да дойда днес. Надявам се, че ще намерите сили да ми простите.

Катрин разбърка внимателно чая си, после остави сребърната лъжичка върху чинийката.

— Знам, че вуйчо ми е заплашил да съсипе живота ви, Сайлъс. Знам също, че имате семейство, за което да се грижите. Нямахте друг избор, освен да мълчите.

— Беше по-лошо, отколкото можете да си представите. Граф Дънстън заплашваше Маргарет и децата. Заповяда да напусна Уилфорд Вилидж. Твърдеше, че ако се опитам да се намеся във ваша защита, никога повече няма да видя семейството си.

Изящните ръце на Катрин потрепнаха върху дантелените поли на роклята й.

— Вуйчо ми е безмилостен и безскрупулен човек. Радвам се, че не сте опитал да му се противопоставите. — Тя се усмихна, но някак пресилено, сякаш все още я болеше от това. — Във всички случаи това вече е минало. Разкажете ми за себе си. Как вървят вашите научни изследвания?

— Точно това, мила, е втората причина да дойда при вас. Наскоро приех преподавателско място в малък медицински колеж в Гилфорд.

— Това е прекрасно, Сайлъс. Гилфорд не е никак далече. Така ще можете да ни посещавате по-често.

— Ще ми бъде много приятно. — Той отпи глътка чай. — Знаете колко изострено е общественото мнение и колко е трудно да се правят научни проучвания върху човешката анатомия. Точно затова приех тази работа. Училището е малко и много закътано. Досега само веднъж жителите на града са се опитали да протестират срещу предметите, които преподаваме. А и това е едно от малкото учебни заведения, които одобряват дисекцията на човешко тяло като инструмент на познанието.

В средновековието дисекцията на човешки труп е била забранена от църковните канони. Дори и сега стотици години по-късно, изучаването на човешкото тяло се посрещаше с възмущение от обществото. Лекарите получаваха само най-належащата информация. Повечето хирурзи добиваха знанията си на бойното поле, а не в учебната лаборатория. Освен това общественият им статус не надминаваше този на бръснаря — каквито болшинството от тях в действителност бяха. Но съществуваха и други хора — хора като Сайлъс, които твърдо вярваха, че умението да лекуваш се основава на задълбочени познания върху човешкото тяло.

— Радвам се, че най-после сте открили място, където да продължите изследванията си — поздрави го искрено Катрин.

— А да знаете само какви неща открих! Хрумна ми, че ако все още се интересувате от такива неща… бихте могли да дойдете в Гилфорд и да видите над какво работим в момента.

Катрин рязко подскочи и едва не разля чая в чашата си.

— О, доктор Кънингам, толкова бих се радвала да дойда! Не можете дори да си представите колко ми липсват вашите уроци.

— Разбира се, трябва да бъдете предпазлива. Би било доста странно за една жена — особено с вашето обществено положение — да я открият при подобни обстоятелства. Но все пак си помислих, че може да поискате да дойдете, а това е най-малкото, с което мога да се отплатя за всичко, което преживяхте.

— О, Сайлъс — да! Аз също работих над някои неща — предимно билкови лекове — но се натъкнах на доста противоположни становища. Чета всичко, което ми попадне, но съвременни текстове се намират трудно, а трудове за анатомия ми е почти невъзможно да открия. — Внезапната промяна у нея го накара вътрешно да се усмихне. Вече не беше изисканата, сдържана дама, а жизнена млада жена, каквато я познаваше отпреди, изгаряща от вълнение и пълна с ентусиазъм за нови знания.

Сайлъс й описа някои от проектите, над които работеха — например опитите да открият безопасна ваксина срещу едрата шарка. В момента съществуваше възможност да спасят заболелия пациент, но заразата неминуемо се разпространяваше и околните често се разболяваха и умираха. Работеха преди всичко над устройството на човешкото тяло и неговите функции — как да намалят болката, когато се наложеше хирургична намеса, как да спрат процеса на възпаление и при раните.

— Всичко това е интересно и вълнуващо — завърши разказа си той. — Но напредваме доста бавно.

— Нямам търпение да дойда! — възкликна Катрин.

— А съпругът ви? Маркизът също ли ще дойде?

За пръв път тя му се стори неспокойна.

— Боя се, че съпругът ми одобрява интересите ми в сферата на медицината не повече от вуйчо. — Тя се усмихна някак тъжно. — Както и да е, той поне едва ли ще ме затвори в лудница, когато разбере, че съм посетила стар приятел, който случайно е лекар.

Сайлъс отново се усмихна.

— Радвам се да го чуя. — Той остави чашата си върху мраморната масичка до креслото. — И след като се уверих, че сте добре, време е да си вървя. — Той стана и Катрин го последва. — Известете ме веднага щом решите, че е удобно да дойдете. Купихме си хубава, просторна къща в покрайнините на градчето. Сигурен съм, че Маргарет също ще се радва да ви види.

Катрин го хвана за ръката и го отведе до вратите. Доктор Кънингам почти долавяше мислите, които вече се блъскаха неуморно в главата й. Никога преди не беше имал по-запален ученик, по-жаден за знания колега. Жалко, че беше жена. И все пак му се искаше да й се отплати по някакъв начин за болката, която несъзнателно й беше причинил, а знаеше, че най-големият дар за нея е обучението.

— Доскоро тогава — каза той. — С нетърпение очаквам да ви видя.

— Аз също, докторе. Може да не е веднага, но при първа възможност ще уредя нещата.

Той я остави на входа и се качи на файтона си, чиито колелета затрополиха по пътя към Гилфорд. Знаеше, че ще я види отново, и то скоро. Катрин Грейсън Монтен несъмнено обичаше живота и повече от всичко ценеше знанията в областта на медицината.

Помисли си за съпруга й. Надяваше се той да осъзнава какво безценно богатство притежава. Рядко се срещаше жена, която да притежава такава вродена сила и кураж. Дори жестокостта на вуйчо й не бе успяла да сломи духа й.

Доктор Кънингам се усмихна при мисълта за работата си в колежа и осъзна, че няма търпение да сподели постиженията си със своята бивша ученичка.