Кет Мартин
Коприна и стомана (13)

13

Джейсън Сенклер обузда непокорния си жребец пред огромния каменен замък, който се намираше едва на три мили от Карлайл Хол. Той скочи от седлото и подаде юздите на високия мършав лакей, който моментално се втурна към него.

— Добър вечер, ваша светлост — поздрави младежът, внимателен да остане на прилично разстояние от танцуващите копита на Блеки.

— Не се бой, хлапе, след минутка ще се успокои. Пришпорих го малко повечко през полето, но на него сякаш никога не му е достатъчно. Ще се погрижиш за него, нали?

— Да, сър. — Младежът поведе Блеки към конюшнята встрани от замъка, а Джейсън енергично заизкачва каменните стълби към входа, нетърпелив да поиграе с приятеля си.

Винаги когато намираха свободно време, двамата с маркиза играеха шах — понякога в Карлайл Хол, а тази вечер в Касъл Ранинг. Тази вечер Джейсън му бе изпратил съобщение, че е зает с някакви важни документи и няма да може да дойде за вечеря, но задължително ще пристигне навреме за обичайната игра на шах. Времето бе доста хладно, но небето чисто и ясно, осветено от сребристата светлина на луната и безброй трепкащи звезди, които осветяваха пътя му насам.

Преди няколко часа се бе замислил дали да не отложи играта, след като се налагаше да закъснее, но Велвет се безпокоеше за Люсиен и младата му булка и категорично настоя съпругът й да провери как се развиват отношенията между двамата.

Джейсън кимна на иконома и продължи направо по коридора към кабинета на Люсиен. Вратата бе отворена. Маркизът седеше зад широкото си бюро, погълнат от чашка бренди.

И очевидно не му беше първата.

— За човек, който обикновено е доста сдържан към алкохола, ти започваш да се превръщаш в пияница. — Джейсън се ухили. — Сигурно трябва да ти налея още едно. Така поне увеличавам шансовете си да те бия на шах.

Люсиен промърмори нещо под носа си и остави полупразната си маша на бюрото.

— Това е едва втората ми чаша. Чувствам се прекрасно, така че нямаш никакви шансове.

Джейсън погледна огромната, черно-седефена шах-дъска, с фигури от слонова кост и абаносово дърво, подредена на маса пред камината.

— В такъв случай, какво чакаме? Но първо бих искал да ти правя компания на едно питие. — Той пристъпи към бюфета в дъното на кабинета, а Люсиен побърза да се настани до масата с шаха.

— Как е Велвет? — попита маркизът.

— Заета с приготовленията около празниците. Децата обожават Коледа. За Велвет това също е любимото време от годината. Наскоро дядо й ни разказа доста интересни истории за семейните празници някога. Не мога да проумея как е възможно старият граф с такива подробности да помни какво се е случило преди двадесет години, и същевременно да не знае какво е станало снощи на вечеря.

Люсиен кимна. Винаги бе харесвал стария граф Хавершам, дядото на Велвет, въпреки че напоследък паметта упорито му изневеряваше.

— Леля ми непрекъснато мърмори, че ми липсвало празнично настроение. За нея е без значение, че сватбата ми с Алисън не се състоя — просто няма търпение да се забавлява. Ще се наложи да й позволя да организира няколко събирания.

— Изглежда ми добра идея.

Люсиен замислено отпи от питието си.

— Напоследък леля Уини ми изглежда малко странна. Отдавам го на предстоящите празници, а може би й липсва съпругът й. Това ще е първата й Коледа тук, в замъка. Може би ще се почувства по-добре, ако направим някаква украса, за да придобие домът по-празничен вид.

Джейсън се усмихна.

— Това със сигурност ще й допадне, а предполагам, че и съпругата ти ще се зарадва.

Ръката на Люсиен замръзна в момента, в който повдигна абаносовата пешка от дъската.

— Катрин е моя съпруга само на хартия. На какво ще се радва или не, не ме засяга.

Джейсън мъдро реши да не обръща внимание на думите му.

— Как е тя?

Люсиен повдигна рамене, сякаш не го интересуваше, но Джейсън долови някакво напрежение в стойката на раменете му.

— Падна доста лошо от коня миналата седмица. Навехна си глезена и нарани ребрата си. Слава богу, вече почти се е възстановила. — Бегла усмивка пробяга по устните му. — Тя е една палава хлапачка. И е доста самонадеян ездач. Имала е глупостта да се надбягва с коняря в гората. Безумна постъпка и можеш да бъдеш сигурен, че й го казах в очите. И все пак гледката си заслужаваше — червеното й наметало се развяваше, а горкият коняр нямаше никакъв шанс да я настигне.

Джейсън се усмихна и отпи от брендито си.

— Доколкото разбирам, дамата притежава интересни качества.

— Така е, признавам.

— И все пак си твърдо решен да анулираш брака.

Люсиен помести една от пешките си с две полета напред.

— Ние двамата никак не си подхождаме.

Джейсън контрира хода му със скок на единия от конете си.

— Ти я желаеш — пророни небрежно той. — Виждам го в очите ти всеки път, когато я погледнеш.

Погледът на Люсиен срещна неговия през масата и дъската за шах.

— Тази жена ме измами. Направи ме на глупак в очите на половин Англия. Нима вярваш, че мога да забравя всичко това?

— Била е отчаяна. Вероятно, ако беше в нейното положение, и ти щеше да сториш същото.

Люсиен не му отговори, но пръстите му побеляха около черния цар, който умело премести в открилата се пролука.

— Когато се ожених за Велвет и отказах да консумирам брака, ти сам ми каза, че съм глупак. Каза ми още, че ако си бил на мое място, жена ми щяла да прекарва нощите си в твоето легло. Е, сега аз ти казвам същото.

Люсиен присви гневно устни.

— Тази жена ме предаде, по дяволите. От всичко, което знам за нея изглежда, че тя наистина е луда. За бога, човече, та тя е избягала от лудница!

Сподавен стон откъм вратата накара двамата мъже да се обърнат почти едновременно. На прага стоеше Катрин, загърната в синьо вълнено одеяло, с разпуснати по раменете коси. Цялата трепереше, а лицето й бе бяло като свещта, която държеше в ръцете си.

— Катрин! — Люсиен се изправи толкова рязко, че дъската за шах подскочи и във всички посоки се разхвърчаха черни и бели фигурки. Той изруга несръчността си и се спусна към вратата. Когато я стигна обаче, Катрин вече бе избягала и по коридора отекваше звукът от забързаните й стъпки.

— Катрин! — Люсиен усили крачката си. Звукът от тежките му обувки кънтеше в притихналите коридори на замъка.

Когато шумът от стъпките им се отдалечи, Джейсън въздъхна и бавно стана от стола. Очевидно играта на шах бе приключила. Челото му се смръщи при мисълта за хубавичкото лице на Катрин, обхванато от ужас, и предстоящия сблъсък между двамата. Той прекоси бавно помещението и се запъти към изхода, където грамадният Рийвс с непроницаемо изражение му подаде шапката и пелерината.

От горния етаж долетяха оглушителни трясъци, но Рийвс прилежно се правеше, че не ги забелязва. Последният звук, който Джейсън чу на излизане от замъка, бе ударът на якото рамо на приятеля му о вратата на Катрин.

Джейсън се усмихна и се отправи към конюшнята.

* * *

— По дяволите, Катрин, пусни ме да вляза! — Люсиен не спираше цветисто да ругае, но това ни най-малко не му помогна. Вратата оставаше плътно затворена и с всеки миг мрачната му решителност нарастваше. Той още веднъж блъсна с все сила вратата и стоманеното резе най-после поддаде, откъсна се от вътрешната рамка и Люсиен връхлетя в стаята.

Катрин ахна от изненада и отстъпи крачка назад. Зелените й очи изглеждаха огромни на фона на бледото лице. Без да погледне счупеното резе, което се търкаляше на парчета по пода, той се спря само за да затвори вратата и продължи с решителни крачки, като хищник, който пристъпва към плячката си. Катрин стоеше на няколко крачки от него, с гордо вирната брадичка и сковано изопнати рамене. На мъждивата светлина от единствената свещ, по лицето й се виждаха влажни следи от сълзи.

Дъхът му секна и нещо болезнено запулсира в гърдите му. Само за миг си спомни всичко, което тази жена бе изстрадала, и се прокле задето отново я бе обидил.

— Прости ми — прошепна той меко, нежно, сякаш тя бе някакво мъничко, ранено животинче, което би се опитало да избяга. — Не исках да кажа това, Катрин. Знаеш, че не исках. Бях ядосан. Чувствам се бесен още от онази нощ в хижата. Ти ме подмами и тази мисъл не спира да ме влудява. Но не мисля това, което казах. Ти не си луда.

Катрин тръсна глава и избърса сълзите от лицето си.

— Но не си съвсем сигурен, нали? Никога… не можеш да си сигурен. — Изглеждаше крехка и уязвима и гърдите му се стегнаха от мъка и жалост.

— Разбира се, че съм сигурен, по дяволите. Ако наистина вярвах, че си луда, никой на този свят не е в състояние да ме застави да се оженя за теб. — Но тя не изглеждаше съвсем убедена и Люсиен за пореден път се прокле за необмислените си думи.

Зелените й очи се вторачиха в лицето му.

— Само да можех да върна времето назад… — Тя отново ожесточено избърса издайническите сълзи. — Никога нямаше да те измамя така. Но бях толкова отчаяна… И наистина вярвах, че всичко ще се нареди.

Той бавно пристъпи към нея, и тя не избяга, а му позволи да я притисне към себе си и да я приласкае в прегръдките си. Зарови лице в раменете му, вкопчи пръсти в ревера на жакета му, а мъничкото й телце се разтърси от ридания.

— Стига — прошепна Люсиен и погали косата й. — Стореното си е сторено. Нищо не можеш да промениш с тези сълзи.

— Никога не съм искала да те нараня. Ти беше най-добрият ми приятел.

Хрумна му, че не й беше само приятел. Беше й съпруг. И допирът на стройното й тяло до неговото, ароматът на лекия й парфюм му напомниха колко силно я желае. Косата й бе като коприна в ръцете му, а изпод ватираното одеяло гърдите й се притискаха в бялата му, ленена риза.

Люсиен повдигна лицето й и с палеца си избърса последните сълзи по бузите й.

— Недей, скъпа, моля те, не плачи.

Долната й устна потръпна. Очите й излъчваха мек блясък, ресниците й бяха натежали от сълзи. Кръвта му кипна, нуждата да чувства кожата на Катрин до своята растеше у него като приказно чудовище. Устните й бяха сочни и леко разтворени. Спомни си сладкия им вкус, спомни си как идеално пасваха с неговите онази нощ, в хижата. Спомни си как телата им се притискаха едно към друго като парченца от сложен пъзел.

Люсиен наклони глава към нея и я целуна така, както копнееше от толкова време насам. Целувката му беше нежна и лека като утринен повей. Катрин се изненада само за миг, после очите й бавно се притвориха, дланите й се плъзнаха по раменете му, тялото й се притисна към неговото.

Люсиен простена. Топла вълна се спусна към стомаха му. Костите му омекнаха от желание. Напомни си, че трябва да сложи край на тази целувка, че само беди ще последват това изживяване, но тялото му отказваше да се подчинява на разума. Кръвта бучеше в ушите му, нахлуваше в слабините му. Притисна го остра нужда от Катрин — гореща и непоносима. Малките й остри гърди се притискаха в неговите. Самата мисъл за това му се струваше непоносимо еротична. Горещите емоции пометоха и последната разумна мисъл от съзнанието му.

Целувката му стана по-дълбока, по-отчаяна, по-настоятелна. От гърлото й се изплъзна сподавен стон и Катрин капитулира пред смущаващата наслада, която й носеха ласките му. Той безмилостно превземаше устата й, проникваше дълбоко с езика си, опиваше се от копринената им повърхност. Под одеялото зърната на гърдите й щръкнаха като малки твърди пъпки. Отчаяно му се искаше да ги докосне. Той припряно свали шарфа й, едно по едно разкопча копчетата на роклята и я плъзна по раменете й. Миг по-късно дрехата беше само пъстра купчинка в краката им. Отдолу тя носеше тънка бяла роба, която му напомни за невинността й и само разпали още по-силно страстта му.

За миг Люсиен се запита дали сред многобройните извращения в „Сейнт Бартоломю“ не я бяха насилвали, но спонтанния изблик на топлата й страст прогони черните мисли от съзнанието му.

Целуваше я бавно и нежно по шията, после се върна на устните й, но все не му стигаше, нищо не го задоволяваше. Имаше чувството, че потъва, че не му достига въздух, и въпреки това отказваше да изплува на повърхността. Почувствала болезнената му твърдост, Катрин простена, а ноктите й начертаха диря по раменете му.

Бурен огън лумна в слабините му. Целуна я отново, почти обезумял, а тя отвърна жадно на целувката му. През тънката материя на робата й ръката му пое набъбналата й гръд, но нищо вече не му стигаше. Побърза да се отърве от дрехата й, дори я скъса малко в бързината. Устните му начертаха влажна пътечка по шията й, опиха се от гърдите й, облизаха зърната й, поемаха ги жадно едно по едно, и отново се връщаха нагоре в сладко-мъчителен, прелъстителен танц.

Слабините му вече горяха. Не можеше да чака повече. Люсиен повдигна голото й тяло в ръцете си и в унес я понесе към леглото.

— Вратата… — прошепна Катрин, вперила тревожен поглед в счупеното резе.

— Никой няма да се осмели — прошепна в отговор Люсиен и това беше самата истина. Целуна я още веднъж, после за миг спря да съблече ризата си. Не искаше да чака повече. Искаше просто да разкопчае панталона си, да нахлуе в топлата й плът и да облекчи болезнения копнеж на тялото си. Вместо това обаче Люсиен приседна на леглото и започна да развързва обувките си, после бавно свали брича и се отпусна до нея. Когато понечи да я целуне отново, Катрин притисна с ръка гърдите му и го спря.

— Сигурен ли си, Люсиен? Сигурен ли си, че точно това искаш? Ако правим любов… няма да можем… да анулираме…

Той затвори устата й с продължителна, нежна целувка, после устните му намериха шията й и чувствителната плът зад ухото й.

— Ти си моя съпруга — прошепна най-сетне Люсиен. — Аз те желая и всичко друго е без значение. — Някаква потисната част от съзнанието му го предупреди, че това не е самата истина, че онова, което щеше да се случи, има огромно значение, но вече бе стигнал твърде далече. Вместо да се отдръпне, той я целуна отново, помилва мъничките й изкусителни гърди, плъзна топлата си длан по гладката кожа на корема й, а после погали тръпнещата плът между краката й.

Катрин се напрегна. Дългите й крака се сключиха около ръката му.

— Довери ми се. Позволи ми да го направя. Заради двама ни.

Думите му сякаш я успокоиха. Тялото й се отпусна, а Люсиен се намести между краката й. Пръстите му нежно проникнаха в плътта й, после навлязоха по-дълбоко, милваха я в отнесен ритъм, който я караше да се гърчи върху леглото, да впива нокти в кожата на раменете му.

— Люсиен, моля те… Не мога… Не мисля, че мога да го понеса…

— Спокойно, мила. Само се отпусни. — Той се намести по-удобно върху нея. — Довери ми се и се отпусни. — Люсиен проникна много внимателно и нежно в нея. Не искаше да я нарани. Тя беше топла и влажна, и толкова тясна, че той трябваше да призове последните си капки разум, за да се овладее. Когато стигна до девствената й ципа, очите му за миг се затвориха от облекчение. Застина за миг, за да й позволи да свикне с присъствието му в себе си.

— Люсиен? — Гласът й прозвуча напрегнато и несигурно, но тялото й се повдигна нетърпеливо да го посрещне.

Целуна я горещо и отчаяно и най-после проникна дълбоко в нея, устремен към най-далечното кътче от тялото й. Само веднъж Катрин си пое дълбоко дъх, и после отново отвръщаше на целувката му, протягаше се да го помилва, галеше мускулите и косъмчетата по него, сякаш искаше да изследва всеки инч от тялото му.

— Господи, Катрин… — Невинният, страстен отклик на тялото й го влудяваше. Не можеше да се сдържа повече. Твърде дълго не бе докосвал жена и отчаяно я желаеше. Членът му се плъзна бавно навън и отново се стрелна между краката й. Навън и навътре, все по-дълбоко, в някакъв шеметен ритъм, до пълна забрава. Оргазмът му заплашваше да избухне, но с крайно усилие на волята Люсиен го задържаше, решен да й достави удоволствие.

Когато тялото й се изви в дъга, за да го поеме още по-дълбоко, Люсиен експлодира. Още няколко последни тласъка, и плътта й се сключи плътно около него. Катрин се извиваше под него, тялото и се устремяваше към неговото, достигнало собственото си облекчение.

Макар че през цялото време се бе стремил да й достави удоволствие, прониза го тръпка на изненада. Катрин беше девствена, недокосната и съвсем неопитна, и все пак тялото й отговаряше на ласките му със страстта на умела любовница. Трябваше отдавна да се досети, че тази необикновена жена несъмнено ще се наслаждава на плътските удоволствия. И все пак това му напомни колко е различна тя от жената, за която мечтаеше да се ожени.

А когато горещите емоции отшумяха и разумът му постепенно се възвърна, Люсиен неволно се запита какви ли щяха да са нощите му с жена като Алисън Хартман.

 

Късно през нощта Катрин лежеше будна в огромното си легло и се взираше в гипсовите орнаменти по тавана. Тялото я болеше по непознат досега начин, а между краката й леко пулсираше, което й напомни, че вече не е девица.

Люсиен я бе любил. Беше й доставил удоволствие, каквото никога не си бе представяла. Беше жесток в желанието си и безкрайно нежен в ласките. А след това бе заспала в ръцете му.

Когато се събуди няколко часа по-късно, се почувства объркана. Трябваше й малко време, за да проумее, че човекът до нея е нейният съпруг, че той също не спи, а я гледа с онези тъмни, проницателни очи, и че онази твърда част от него иска отново да проникне дълбоко в нея.

Катрин се бе обърнала да го прегърне, щастлива, че най-после я е направил своя съпруга, нетърпелива да изпита отново огнената страст, с която даряваше тялото й. Тя бе влюбена в него. Искаше да му покаже любовта си, да му се отплати за неприятностите, които му бе причинила.

Той обаче извърна очи, целуна я по косата и я притегли в прегръдките си.

— Заспивай — каза й меко. — Не искам на сутринта да те боли.

Тогава си бе казала, че просто се бои да не я нарани. А сега, вперила поглед в празното легло до себе си, си спомни напрежението, изписано върху лицето му, и странния, неразгадаем блясък в тъмните му очи.

Съпругът й си бе отишъл. Тревога се загнезди в душата й. Часове наред Катрин лежа будна в огромното, празно легло. Понякога й се искаше зората мигновено да изгрее, друг път — никога да не пробива мрака. Искаше да го види, да узнае какво мисли той за случилото се помежду им. Искаше никога да не се изправя срещу него и да си спомня интимните моменти, които бяха преживели.

Накрая първите лъчи на изгряващия ден погалиха стъклото на прозореца. Мускулите я боляха, но Катрин решително се измъкна от топлите завивки. Облече обикновена бургундскочервена рокля и повика Фани, за да среши и нагласи косата й. После решително се спусна по стълбището. Каквито и проблеми да бе породило безразсъдното им поведение през изминалата нощ, трябваше да ги посрещне с открито лице — и колкото по-рано, толкова по-добре.

С надеждата да срещне Люсиен Катрин влезе в салона, където сервираха закуската. Там обаче бе само леля Уини. Стройната руса жена бе вперила замислен, дори меланхоличен поглед през прозореца и Катрин неволно се запита какви ли мисли я терзаеха.

Но нямаше време да попита. Уини веднага я забеляза и мигът отлетя.

— Мила моя, изглеждаш толкова изморена — загрижено промълви по-възрастната жена. После широко се усмихна. — Е, предполагам, че това трябваше да се очаква, физическите нужди на един млад и силен мъж като моя племенник вероятно биха изтощили всяка нормална жена.

Катрин се изчерви до корените на косата си.

— Откъде… откъде разбра? — Мили боже, дали изглеждаше някак различна? Дали Уини можеше да се досети отнякъде за всички интимни неща, които Люсиен бе вършил с нея?

Уини се засмя.

— За бога, скъпа, когато един мъж разбие вратата на спалнята на някоя жена, едва ли е просто за да си поговорят.

Може би беше така, но имайки предвид как я бе изоставил, вероятно не бе задоволила очакванията му. Може би, ако му бе доставила удоволствие, би пожелал да я люби отново.

Катрин седна на масата срещу леля Уини, а прислужникът й сервира цяла купчина храна, която никога не би съумяла да погълне — яйца на очи, печен фазан, парче сирене и филия прясно изпечен хляб. Катрин се опита да похапне, но храната бе като суха хартия в устата й.

Тя бутна чинията си настрани.

— Имаш ли представа къде е маркизът? — попита с надеждата, че звучи небрежно.

Светлите вежди на Уини се смръщиха.

— Защо? Мислех, че е с теб… поне докато те видях да слизаш. Искаш да кажеш, че не е останал с теб през нощта?

— Не, той… Не.

— О, скъпа. — Уини се усмихна сърдечно, но нито за миг не заблуди Катрин. — Е, предполагам, че е имал някаква важна работа — ранна среща с някой наемник например. Знаеш го какъв е. Всичко трябва да се развива според плана.

Но разгорелите се страсти през изминалата нощ бяха извън плановете му и сигурно сега горчиво съжаляваше. Катрин се опита да преглътне хапка яйце, но храната заседна на гърлото й. Тя отблъсна почти недокоснатата си чиния и остави салфетката си на масата.

— Съжалявам, лельо Уини, но не се чувствам съвсем добре. Сигурна съм, че не е нещо сериозно. Просто… вълнението ми дойде малко в повече.

Уини се усмихна с разбиране.

— Разбира се, мила. Защо не отидеш в стаята си да си починеш? Ще наредя да ти приготвят топла баня, а после можеш да подремнеш. По-късно Фани ще ти донесе нещо за ядене.

Катрин само кимна. Сърцето й сякаш бе празно. Чувстваше се още по-нещастна отпреди. Изглежда, че всеки път, когато се опиташе да постъпи правилно, само влошаваше нещата.

Може да си омъжена за човек, който не те иска, но поне се в безопасност от Дънстън.

Тази мисъл изникна в съзнанието й отнякъде — успокояваща мисъл, защото бе истина. Това малко я поразведри. Вярно беше, че е влюбена в мъж, който не я обича, но поне беше млада, свободна и животът й бе пред нея. Бъдещето я очакваше, имаше свои мечти. Нямаше смисъл да копнее близостта на мъж, който не я желае.

Макар и с огромно усилие на волята, Катрин изправи гордо снага. Нямаше нужда от Люсиен Монтен, за да бъде щастлива. Имаше своите книги, предизвикателствата на своя труд, и вече бе започнала да помага на някои хора в селото. Освен това трябваше да помисли за малкия Майкъл. Каквото и да й струваше, трябваше да го освободи от „Сейнт Бартоломю“.

Катрин изправи рамене. Откакто баща й почина, тя се грижеше сама за себе си. Нямаше нужда от съпруг, освен като претекст пред вуйчо й. Никога не беше искала съпруг. И освен ако след изминалата нощ не носеше дете в утробата си, все още можеха да анулират този брак.

Щом Люсиен не я иска, така да бъде. Измори се да го моли за прошка, да се опитва да се отплати, задето го бе принудила да се оженят. Отсега нататък щеше да стои далече от Люсиен Монтен.