Кет Мартин
Коприна и стомана (12)

12

Люсиен стана късно тази сутрин. Около главата му сякаш бе затегнат стоманен обръч, а устата му вонеше отвратително и бе пресъхнала като стар пергамент. Когато влезе в слънчевия малък салон, където обичайно сервираха закуската, слънчевата светлина го заслепи и едва не се сблъска с Катрин, която току-що влизаше.

Тя сякаш се сепна, когато понечи да я подкрепи, а лицето й видимо пребледня.

— Не те… не те видях — смутолеви тя. — Обикновено ставаш доста по-рано. — Очите й бяха червени и подпухнали, а под тях се очертаваха големи тъмни кръгове.

Прониза го чувство на вина и нещо друго, което не успя да назове. Изглеждаше уязвима като никога досега. Беше му трудно да повярва колко далеч е стигнал през изминалата нощ.

Той прочисти гърлото си, внезапно почувствал се смутен.

— Да, така е, прекарах тежка нощ. Не спах кой знае колко.

— Нито пък аз — отвърна меко тя и извърна очи. — Може би тази вечер ще се почувстваме по-добре.

Налегнаха го угризения на съвестта. Беше й ядосан, да, но никога не бе искал да я нарани. Люсиен посегна и повдигна брадичката й с ръка. Взираше се в лицето й с красиво изписани вежди и невинно чувствени устни, в тревожните й зелени очи, пълни с несигурност.

— Да — пророни меко той. — Сигурен съм, че тази вечер ще се чувстваме по-добре.

Надяваше се Катрин да се усмихне при топлите му думи, но тя не го направи, и в съзнанието му изплува образът й в онзи първи ден от тяхното познанство. Катрин, облечена в дрипавата си, мръсна нощница, изправила се срещу него с цялата смелост и достойнство, които жена в нейното положение би могла да излъчва. Катрин, която горещо го моли за баня.

„Сейнт Бартоломю“ така и не бе успяла да я пречупи. През изминалата нощ обаче той го бе постигнал.

— Лакеите чакат да ни сервират закуската — каза той, борейки се с порива си да я успокои, някак да прогони страха от душата й. — Защо не опитаме да хапнем малко? — Тя кимна, но продължаваше да изглежда крехка и несигурна. Мислено Люсиен се проклинаше за поведението си. Никога не се бе държал жестоко с жена и дори погълнатото количество алкохол не можеше да го извини за деянието му.

Виновен беше онзи глад за нея, който все още измъчваше тялото и душата му. Дори сега, докато я гледаше как върви към масата, а роклята и се полюшваше плавно около бедрата, тялото му изгаряше за нея. Миналата нощ, когато я видя свита на кълбо върху огромното легло, облечена в прозрачната си синя нощница, почти бе изгубил контрол над себе си. Това сякаш не беше той. Сега горчиво съжаляваше за бруталното си отношение към нея, но поне имаше отговор на въпроса, който го измъчваше от онази нощ в хижата.

Когато ме целуваше… когато ме докосваше… Това беше магия. Думите й бяха благ мехлем за душата му. Онази страст не бе преструвка. Тялото й копнеше за неговото, както той за нея. Може да се бе опитала да го прелъсти, но не беше блудница. В онази нощ тя го бе пожелала точно както той желаеше нея. С тази мисъл се чувстваше по-малко глупак, макар че бракът помежду им не би могъл да просъществува.

На масата ги чакаше горещ шоколад и захарен кейк. Стомахът на Люсиен едва ли би понесъл повече в момента.

— Какво ще правиш днес? — попита той с надеждата да смекчи вината си, макар че за нищо на света не би й се извинил.

Тя го погледна невярващо, изумена, че това го интересува.

— Не съм… съвсем сигурна. Смятам да почета. Нейна светлост херцогинята се е натъкнала на книга, която според нея ще ми бъде интересна. Казва се „Причините за заболяванията“ и е написана от Моргани. Намерила я в библиотеката в Карлайл Хол и бе така добра да ми я даде назаем.

Люсиен се намръщи и дълбока бръчка проряза челото му. Не проумяваше защо й е да се рови в подобна материя. Ако наистина му бе съпруга, несъмнено щеше да сложи край на това.

— А ти? Какво смяташ да правиш?

Очите му срещнаха нейните. Той щеше да замине за Лондон, за да посети една от държанките си, но нямаше как да й го каже. Достатъчно дълго бе сдържал греховната си страст към Катрин. Сега смяташе да утоли жаждата си с топло женско тяло, което го желае — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Имам важна работа в Лондон. Едва ли ще се върна преди края на седмицата.

Ако Катрин изпитваше някакво съжаление, че той заминава, със сигурност не го показа. Кой знае защо, тази мисъл го потисна.

— Сигурен съм, че ще си намериш някакво занимание, докато ме няма — освен ако не пожелаеш да дойдеш с мен. — Каза го просто така. Знаеше, че след сцената между тях от миналата нощ тя със сигурност ще му откаже.

— Аз… Вероятно само ще ти преча. — Докато изричаше думите, погледът й се рееше през прозореца.

Той отпи глътка топъл шоколад, но стомахът му се обърна и побърза да остави чашата обратно върху чинийката.

— Може би си права. Ще се видим, когато се върна.

Тя не каза нищо повече и минута по-късно Люсиен се извини и напусна салона. Трябваше да инструктира камериера си да му подготви куфара с багажа. В каретата щеше да подремне и главоболието несъмнено да отшуми. А в прегръдките на Ана най-после щеше да намери отдавна чаканото удоволствие. Ана Куентин беше изключително красива жена и невероятно умела любовница. Щеше да я люби до забрава, докато и последната мисъл за Катрин избледнееше в съзнанието му.

Не се и съмняваше, че това ще свърши работа. Винаги постъпваше така. Най-добрият начин да преодолееш страстта си към някоя жена е да я замениш с друга.

И точно това смяташе да направи.

 

Застанала до прозореца в големия салон, любимата й стая в замъка, Катрин гледаше как маркиз Личфийлд се качва в каретата. В душата й цареше пустота. А когато той помаха с посребрения си бастун на кочияша да потегли, в гърдите й се надигна болезнен копнеж.

Не беше обичайно женихът да изостави булката си ден след сватбата, но Люсиен очевидно не робуваше на предразсъдъци. Дори не се опитваше да се преструва какво е за него този брак. Навярно така беше по-добре, след като само след година с него щеше да е свършено.

И все пак въпреки случилото се през изминалата нощ, отсъствието му я изпълваше с тъга и самота. Вече не се боеше от него. Колкото и да й бе сърдит, маркизът не я бе наранил. А тази сутрин видя угризенията в очите му.

Опита се да си внуши, че е по-добре той да замине, че не бива да чувства тази болка всеки път, когато се изправи срещу него. Може би не биваше и да си спомня колко мъжествен изглеждаше с разпиляната си черна коса и разкопчана риза, когато влезе в спалнята й снощи и как бе копняла да я люби само миг преди да зърне изражението на лицето му.

Катрин пристъпи към огромната каменна камина, която спокойно би побрала петима мъже. Спомни си гордостта, с която Люсиен й бе говорил за замъка. Крал Едуард III го бе подарил на предците му като награда за доблестна служба на короната.

Питаше се какво ли прави той в Лондон и съжали, че му отказа. Вече й липсваше непоносимо и ако беше тръгнала с него, можеше да посети малкия Майкъл. Дори самата мисъл да се върне в „Сейнт Бартоломю“ я смразяваше, но би го сторила заради Майкъл.

Откакто бе напуснала онова място, не минаваше ден, без да се сети за русокосото хлапе. През изминалите дни, когато собственият й живот беше в опасност, нямаше начин да му помогне. Но сега беше свободна — и изпълнена с мрачна решителност.

Макар че момчето бе оцеляло там през първите седем години от живота си, противна й беше мисълта, че расте в такова отблъскващо място. Искаше й се да се обърне към Люсиен за помощ, но след всичко онова, което му бе причинила, не би могла отново да го моли за услуга.

Но не спираше да търси изход и горещо да се моли, че докато намери начин да го измъкне оттам, момчето ще бъде добре.

Мислеше си за Майкъл и се опитваше да изхвърли от съзнанието си Люсиен, да не се пита дали желанието, което бе прочела в очите му снощи, няма да бъде задоволено от някоя друга жена.

 

Удобно разположен на дивана в обзаведената в бяло и бледолилаво спалня, Люсиен изтегна обутите си крака върху сатенените възглавнички пред себе си. Намираше се в градската къща, която бе наел за Ана Куентин.

За миг Ана се намръщи, после отново топла усмивка озари лицето й.

— Настанете се удобно, милорд. Веднага ще се приготвя.

Очите му обгърнаха съблазнителните извивки на тялото й, дългата бледоруса коса, която се спускаше свободно до кръста й.

— Побързай — отвърна той и отпи от брендито. — Иска ми се да те погледам.

Ана се засмя — дълбок, съблазнителен смях, който галеше ушите на мъжете като чист и сладък мед. За първи път му прозвуча фалшиво.

Той наблюдаваше замислено движенията й, докато изпъваше дългия си, съвършено оформен крак на пейчицата до леглото и събуваше копринения си чорап. Отдавна вече бе свалила шапката и ръкавиците, копринената рокля и кринолина си. Оставаха само корсета, чорапите и жартиерите. А когато смъкнеше и тях, очите му щяха да се къпят в пищните извивки на гърдите й, в храстчето руси косъмчета между краката й. Само мисълта за това вече го възбуждаше. Докато я гледаше как оголва и последния сантиметър от гладката си плът, членът му се размърда неспокойно в панталона.

Тялото му имаше определени нужди и Ана Куентин можеше да ги облекчи. Но не можеше да задоволи глада на разума му.

Люсиен не отместваше очи от нея, докато тя сваляше дантелените си жартиери и ги захвърляше на един стол. Не спря да я гледа и след това, докато прекосяваше стаята с гъвкавата си походка, за да може той да развърже корсета и да се наслади на тежките й, снежнобели гърди. Той го стори, но с далеч по-малко нетърпение, отколкото бе очаквал, после спокойно изчака Ана да свали богато извезаната си долна риза.

Тя беше гола, а той — възбуден. Тялото му копнееше да я почувства, да задоволи страстта, която го измъчваше от седмици.

Съзнанието му обаче бе при Катрин и отчаяно се съпротивляваше срещу порива на тялото.

Той мълчаливо проклинаше момента, в който бе срещнал Катрин Грей. Когато се ожени за нея, не му бе хрумнало, че ще се чувства виновен, ако легне с друга жена.

И нито за миг не му бе хрумнало, че няма да иска да отведе друга в леглото.

Ана му отправи обичайната си примамлива усмивка.

— Хайде, милорд. Ще ви помогна да се съблечете. — Тя взе ръката му и го дръпна да се изправи от стола.

Той стана с надеждата, че тя ще го накара да я пожелае и с ума си, освен с тялото си. Но в момента, в който ръцете й се сключиха около врата му, а разлюлените й гърди се притиснаха в неговите, всичките му надежди рухнаха. От устата й лъхаше на овче месо и вино, а острият аромат на силния й парфюм го замая. Обгърна с длан едната и гърда, но тя бе твърде пищна, твърде тежка. Копнееше за други гърди — по-малки, по-нежни и идеално пасващи на ръцете му.

Езикът й се плъзна в устата му с добре тренирано умение, но от ума му не излизаха настойчивите, невинно съблазнителни целувки на Катрин в хижата. Когато ме целуваше… когато ме докосваше… това бе магия. А щом Ана посегна към члена му и започна ловко да го масажира, Люсиен се отдръпна, напълно сразен.

— Милорд?

— Съжалявам, мила. Нищо няма да се получи. Не и тази вечер. — И никога повече, допълни мислено той. Каквото и удоволствие да бе намирал някога в прегръдките на Ана, от него нямаше и следа.

— Извинете милорд, ако съм сторила нещо, с което да ви отблъсна. Ако ми дадете само малко време… — Тя посегна да го погали отново, но Люсиен й обърна гръб. Слабините му пулсираха болезнено.

— Грешката не е в теб, Ана. Просто съм уморен. — Ана изглеждаше искрено разстроена. Това бе първата й истинска емоция, откакто бе прекрачил прага на дома й. Люсиен облече жакета си, извади шепа монети от джоба и ги остави на скрина в коридора. — Купи си нещо хубаво, за да ме зарадваш следващия път.

Това бе невинна лъжа, защото никога нямаше да има следващ път, но им спестяваше излишни обяснения. На сутринта щеше да се обади на адвоката си, за да й отпусне някаква прилична сума и ще прекрати ангажимента си към нея.

Облекчението, което внезапно почувства, го изненада.

Каза си, че не е заради Катрин. Ана Куентин просто не го привличаше както преди. Трябваше само да посети къщата за удоволствия на мадам Кармен и да намери друга жена.

Застанал на входа на градската си къща, Люсиен стисна гневно зъби. Залъгваше сам себе си. Единствената жена, която желаеше, в момента спеше под неговия покрив. Проблемът бе, че ако я любеше само веднъж, щеше да остане завинаги обвързан с нея.

Катрин Грейсън обаче бе последната жена, която би си избрал за съпруга. Беше олицетворение на всичко онова, което винаги бе избягвал. Няколко нощи на удоволствие не заслужаваха такава цена — да прекара живота си със своенравна малка измамница, която се увличаше по толкова странни неща, че се бе озовала в лудницата.

Жена, готова да разреже мъртво човешко тяло, за да види как работи! Коя би сторила подобно нещо? Коя нормална жена забърква лековити отвари и чете книги за болести и рани от куршум? Каквато и да беше, със сигурност не е неговият тип.

Неговият тип беше мила и покорна съпруга като Алисън Хартман — малко облаче от дантели, което щеше да се подчинява на неговата воля и да му народи куп деца. След по-малко от година щеше отново да е свободен и да си намери друга такава жена. Трябваше само да стои далече от Катрин и скоро всичко щеше да се нареди. Плановете му да се ожени и да създаде наследник несъмнено щяха да се превърнат в реалност.

Да бъде проклет, ако не го стори.

Колко му е да устои на съблазънта на една жена?

 

От прозореца на своята спалня Уинифред Монтен Девит видя как племенникът й заведе черния си жребец пред конюшнята и подаде юздите на коняря. След кратко пътуване до Лондон се беше върнал още по-потиснат и затворен в себе си отпреди. Всеки ден яздеше неуморно, надзираваше владенията си, посещаваше арендаторите, а вечерите прекарваше в близката кръчма.

Разбира се, Уини се досещаше за причината. Люсиен беше нормален, жизнен мъж, женен за млада и красива съпруга. Искаше да се люби с нея.

Проблемът беше, че той самият отказваше.

Уини отпусна тежката кадифена завеса и решително се обърна. Трябваше незабавно да поговори с него, да се опита да налее малко ум в упоритата му глава. Тя излезе от спалнята си и се спусна по стълбите. Почти бе стигнала до входната врата, когато тя се отвори и вътре влезе Натаниел Уитли.

Уини спря и се загледа в грациозните му движения, докато сваляше триъгълната си шапка и я подаваше на лакея.

Когато вдигна очи, той я видя и се усмихна.

— Лейди Бекфорд. Радвам се да ви видя отново.

— Изглеждате чудесно, Натаниел. — И невероятно привлекателен, помисли си тя, с тези сребристи нишки в косите с цвят на узряло кафе. Очите му проблясваха в същия топъл син цвят, каквито ги помнеше, но сега в ъгълчетата им се бяха врязали тънки бръчици, причинени от смеха и възрастта. А беше такъв сериозен младеж. Питаше се дали зрелият вече мъж се е научил да открива смешното в живота.

— Дойдох да се видя с племенника ви. Започнах процедурата по освобождаване наследството на лейди Катрин. Надявам се, че маркизът ме очаква.

— Видях го да се прибира от езда. Ще изпратя Рийвс да го повика. А междувременно защо не го изчакате в кабинета му?

Натаниел се поклони леко и Уини го поведе по коридора. Щом влязоха в облицования с дърво кабинет, ухаещ на кожа и свещи, тя позвъни и поръча чай.

— Люсиен ще дойде всеки момент. Настанете се удобно.

Тя се насочи към вратата, но гласът му я спря.

— Дали ще имате нещо против да ми правите компания, докато маркизът дойде?

Лицето й се обля в руменина. Не биваше да остава. Нат Уитни бе твърде привлекателен.

— Добре — чу се да произнася и вътрешно потръпна. Нат я изчака да се настани на дивана, после седна срещу нея в дълбокото кожено кресло.

— Колко време мина, Уини? По мои изчисления, близо двадесет години.

Почти двадесет и една, помисли си тя. Никога нямаше да забрави последната им среща — деня, в който баща й отхвърли предложението му за брак и й нареди да се омъжи за Ричард Девит, състоятелен благородник, далеч по-подходящ за дъщеря на един маркиз.

— Струва ми се цяла вечност. Бяхме толкова млади.

— Ти все още си млада, Уини. Приличаш повече на момиче, отколкото на зряла жена. — Уини извърна очи. Опитваше се да не се ласкае от думите му, да не изглежда твърде нервна в неговите очи. Погледът му, съсредоточен върху нея, бе топъл и напрегнат. Този поглед я правеше неспокойна, искаше й се да хукне и да избяга от тази стая.

Този поглед я връщаше в миналото, когато беше наивна хлапачка и си мислеше, че е влюбена в него. Двадесет години по-късно тази топли сини очи продължаваха да я хвърлят в трепет, извикваха същия сладък копнеж в душата й, сякаш още бе онова момиче.

Чаят пристигна, но не и Люсиен.

— Мислех си за теб — изрече меко Нат. — Всъщност почти не съм мислил за друго от последния път, когато идвах тук.

Уини трепна и разля глътка чай, докато поставяше чашата си върху чинийката.

— Както сам отбеляза, не бяхме се виждали от доста години. Естествено е да изпитваш известно любопитство.

Нат смръщи вежди и остави чашата си върху масата. Уини неволно забеляза силните му рамене, които изпъваха кафявия му фрак.

— Не точно това имах предвид — отвърна той.

Лицето й отново пламна. Разговорът започваше да става неприличен.

— Какво тогава имаш предвид, Нат? — Надяваше се, че не го е разбрала правилно. В годините на своята младост двамата си мислеха, че са влюбени. Но това беше преди много време. После той се бе оженил за Ема Хансън. Имаха поне три големи деца, а може би и внуци.

— Искам да кажа, че бих се радвал да се срещаме по-често. Съзнавам, че те сварвам неподготвена за подобно предложение. Сигурен съм, че това ще ти се стори странно, но…

Уини рязко се изправи, лицето й гореше от гняв.

— Вие надминавате себе си, мистър Уитли. Знам, че преди време означавахме много един за друг, но това беше отдавна. — Преди и двамата да обвържем живота си с други. — Ако смятате, че желая да имам връзка с… с вас, страшно много грешите.

Нат стисна зъби и отсечено тръсна глава.

— В такъв случай ви моля за извинение, милейди. Съжалявам, ако съм ви оскърбил. — Но съвсем не изглеждаше гузен, а по-скоро разгневен.

Уини не обърна внимание на чувствата, които пораждаха у нея тези обвиняващи сини очи.

— Приятен ден, мистър Уитли. Ако ме извините, има неща, които трябва да свърша незабавно. — Уини решително напусна стаята и затвори вратата след себе си. Някаква тежест притискаше гърдите й. Винаги бе смятала Нат за човек с изключително висок морал. Или поне такъв го помнеше.

Някога бе повярвала, че е влюбена в него. Вероятно все още го смяташе за галантния рицар, какъвто бе в очите й тогава. Натаниел Уитли обаче се бе превърнал в циничен развратник.

 

Люсиен стоеше в сянката на конюшнята и наблюдаваше как Катрин и конярят препускат през полето към гората. През последните две седмици тя не пропускаше да поязди сутрин независимо от влагата и студения зимен въздух. Миналата нощ бе навалял пухкав бял сняг и следите от конски копита личаха ясно върху леда.

— Оседлай Блейд — нареди Люсиен на Бени Тейлър, който вече вършеше работата си на коняр. — Трябва да отида до селото. Ще хвана прекия път през гората.

— Да, милорд. — Момчето се запъти към жребеца на господаря си. Люсиен не изпускаше от погледа си Катрин, която вече се изгубваше в гората, а червеният й кадифен костюм за езда проблясваше тук-там между дърветата. Вече бе разбрал, че е отлична ездачка и очевидно се наслаждаваше на времето, прекарано извън стените на замъка. Не можеше точно да обясни защо пожела да я последва, но му бе любопитно къде ли отива.

Откакто се върна от Лондон, маркизът старателно избягваше присъствието й. Това обаче се оказа нелека задача. Катрин имаше повече енергия от две жени, взети заедно. Където и да отидеше, неизменно се натъкваше на нея: в салона за закуска, макар че ставаше в неприлично ранен час; в библиотеката, където тя жадно поглъщаше любимите си медицински книги; в оранжерията, където си бе засадила малка лехичка с билки; а сега и тук, в конюшнята.

И всеки път, когато я виждаше, откриваше нещо ново в нея — начинът, по който се разширяваха зениците й, когато го видеше; или как вятърът разпиляваше косите около лицето й; или как мъничкият й бюст се повдигаше под корсета на роклята. Всеки път, когато я срещнеше, страстта му към нея се разрастваше, и все пак бе решен да я игнорира.

Но нямаше как да потисне любопитството си. Поне засега тя беше негова съпруга. Докато не се разделяха, всичко, което тя вършеше го засягаше. В селото имаше доста млади безделници, а той лично бе изпитал силата на страстната й натура. Проклет да беше, ако й позволеше да се занася с някой от тях.

Той последва дирите й в гората, а после и в откритото поле отвъд. Но вместо да се насочат към селото, както бе очаквал, следите й водеха към малко парче земя на запад, което принадлежеше на един от неговите наемници. Когато изкачи хълма, Люсиен видя кобилата й пред варосана колиба с полуразрушен покрив. Юздите бяха в ръцете на коняря й, а Катрин вероятно беше вътре.

Маркизът зачака под прикритието на дърветата. Когато най-после съпругата му излезе, на устните й грееше широка усмивка, а в ръцете си държеше платнена торбичка. Завърза я под седлото си, а конярят й помогна да се качи върху кестенявата си кобила. Тя каза нещо на длъгнестия младеж, който я придружаваше, впи токчетата на обувките си в стремето на коня и препусна стремглаво нагоре по хълма. Конярят напразно се опитваше да я догони.

Двамата очевидно се надбягваха, защото Катрин профуча покрай скривалището му с шеметна скорост. Люсиен не успя да потисне усмивката си. Дочуваше смеха й, отекващ в смълчаната гора. Очевидно съпругата му добре се забавляваше. За миг му се прииска да приеме предизвикателството, отправено към младия коняр, и да препусне диво след нея. Вместо това той обърна коня в обратната посока и се спусна към къщата, за да види какво бе търсила тя там.

Сара Уайтлоун му отвори при първото почукване, а иззад полите й надничаше малко русоляво момиченце. Люсиен я поздрави любезно и веднага попита за Катрин.

— Нейна милост донесе лек за бебето ми — отвърна усмихнато Сара. — Малкият Анди имаше колики цяла седмица, преди да срещна нейна милост на пътеката към селото. Тя е мила жена и ми предложи помощта си.

Люсиен се намръщи.

— Щом е така, в селото има аптека. Защо не потърси лекарство оттам?

— О, сторих го, милорд. Но не помага и струва цели три шилинга. — Тя се засмя и разкри редица развалени зъби. — Но лекът на нейна милост свърши работа. Каза, че имало семе от ангелика, мед и вода. Днес ми донесе още, в случай че потрябва отново.

Люсиен предпочете да премълчи. Слава богу, че проклетото лекарство бе подействало на бебето по-добре, отколкото лекът за Мюриъл Рот.

Люсиен отстъпи от прага.

— Благодаря, мис Уайтлоун. И кажи на Терънс, че ако се нуждае от помощ, за да оправи покрива, веднага ще му изпратя човек.

Жената се усмихна.

— Ще му предам, милорд.

Люсиен кимна за довиждане и се метна на седлото. Изкачи хълма и се насочи обратно към замъка. Докато препускаше през полето, слънцето топлеше гърба му, но дърветата в гората го засенчиха и стана хладно. Конят му следваше извивките на пътеката и навлизаше все по-навътре в гората. Изведнъж очите му зърнаха червена купчинка сред дърветата.

Обхвана го тревога. Той пришпори коня в галоп по неравната следа. Минути по-късно видя Катрин, просната сред купчина червено кадифе. Малката й кокетна шапчица се търкаляше няколко крачки встрани. Очите й бяха затворени и нямаше следа от коняря или от кестенявата й кобила.

Сърцето му ускори ритъма си. Той скочи в движение от жребеца си и се втурна към мястото, където до едно паднало дърво лежеше Катрин. Беше грижливо покрита с наметалото си, но земята под нея бе студена и тялото й се тресеше от студ. При звука от забързаните му стъпки очите й бавно се отвориха.

— Катрин! За бога, какво се е случило?

Тя храбро се усмихна.

— Вината е моя. Надбягвахме се. Не видях навреме един клон. Изкара ми въздуха и изплаши до смърт милия Джоуи. Пратих го в замъка да повика помощ.

Той свали кожените си ръкавици и коленичи до нея.

— По дяволите, сигурно знаеш, че е неразумно да се надбягваш с някого на подобно място. Много е опасно.

Бледността се отдръпна от лицето й и бузите й поруменяха.

— Знам. Просто се забавлявахме.

Бодна го някакво непознато досега чувство. Катрин се забавляваше, като се надбягваше с коняря, не с него. Той, Люсиен, й беше съпруг, но не се ползваше от нито едно удоволствие, което вървеше редом с тази съмнителна титла. Объркан от неканената мисъл, маркизът побърза да я зарови в дълбините на съзнанието си.

— Да видим дали няма нещо счупено.

— Не мисля, но ударих ребрата си доста силно. И сигурно съм си навехнала глезена.

Люсиен внимателно опипа една по една ръцете й. Търсеше някакво видимо разкъсване или следи от фрактура. После притисна леко ребрата й, с което извика сподавен стон от устните й.

— Може да си пукнала някое ребро. По-добре да изчакаме колата, преди да се опитаме да те раздвижим.

— Сигурно само съм се натъртила. Не ме болят достатъчно, за да има нещо счупено.

Маркизът кимна с надеждата да се окаже права. Едва ли имаше много жени, които да разбират толкова от счупени ребра. Опитваше се да не мисли колко крехко е тялото й на допир и да отдръпне ръцете си, преди да докосне малките й, примамливи гърди.

— Да погледнем и този глезен.

Той посегна към ръба на тежката й кадифена рокля, повдигна я, после запретна до коленете й и няколко пласта фусти. Правеше всичко по силите си да не обръща внимание на дантелените й жартиери и бели копринени чорапи.

— Левият е — каза му тя без следа от свян, така типичен за жените в подобно положение. Той развърза кожените й боти за езда, внимателно изтегли лявата от крака й и не пропусна да забележи красиво изваяния й крак, обут в копринен чорап.

— Лошо е наранен. — Маркизът раздвижи внимателно глезена й, предпазлив да не я нарани. — Не мисля, че е счупен.

В далечината се дочу тракане на колелета. Отпред седяха леля Уини и Бени Тейлър, а Джоуи Хемптън, конярят на Катрин, яздеше след тях.

— Люсиен! — Леля Уини скочи на крака толкова рязко, че едва не падна от каруцата. — Слава богу, че си тук. Как е тя? Добре ли е? — Най-после колата спря и Люсиен й подаде ръка да слезе.

— Ребрата й са натъртени и глезенът й е навехнат. Трябва да извикаме доктор Фредерик веднага щом се доберем до замъка.

Катрин се опита да се повдигне, но простена от болка и отново се отпусна на земята.

— Нямам нужда от лекар. Ако завиеш глезена ми в малко сняг и не го движа известно време, след ден-два ще се оправи. А когато се приберем вкъщи, ще превържем ребрата ми.

Люсиен смръщи вежди.

— „Лекарю, излекувай първо себе си“. Ако това е целта ти, ще ти се наложи да размислиш.

— „Бог лекува, а докторът прибира възнаграждението“ — отвърна му заядливо тя. — Повярвай ми, ще се оправя.

Устните му се извиха в усмивка. Не можа да се сдържи. Тя просто бе една непокорна малка палавница.

— Ти си моя съпруга и докато това е факт, аз нося отговорност за теб. Следователно ще правиш каквото ти казвам.

Катрин не се опита да спори, само нацупи плътните си устни и му позволи да я повдигне. Ръцете й се плъзнаха около врата му и в следващия миг очите й срещнаха неговите. Нещо сякаш премина между тях, нищо горещо и необяснимо, което нямаше нищо общо с нейното нараняване, а по-скоро с последния път, когато я бе държал по този начин — онази вечер в хижата, когато смяташе да я положи на дивана и много бавно да похити красивото й тяло.

Катрин побърза да извърне очи. Люсиен почувства слабините си да се напрягат. Той изруга безмълвно. Опитвайки се да потисне бесните пулсации в панталона си, той я понесе към каруцата и нежно я положи върху купчината одеяла.

Люсиен нямаше търпение да стигнат у дома. С всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да спазва дадената клетва — да избягва Катрин Грейсън. Той хвърли последен мрачен поглед към талигата, пое юздите на верния си жребец и се метна върху седлото.