Кет Мартин
Коприна и стомана (24)

24

Дните се превръщаха в седмици, седмиците — в месеци. Самотни, безрадостни, коледните празници наближиха и отминаха. Навън студеният януарски вятър блъскаше в керемидите на покрива. Ледените морски вълни се разбиваха с трясък в брега, а заледената земя бе покрита с килим от хрупкав сняг.

Вътре, зад дебелите стени на каменната колиба, огънят от камината затопляше дървените греди над главата на Катрин. Восъчните свещи в ъгъла разпръскваха мека жълта светлина.

Катрин сведе поглед към черната косица на детенцето, което спеше кротко в креватчето си, и изпита такъв прилив на обич, че ръката й се разтрепери, докато придърпваше одеялцето под брадичката му. Това, че роди момче, а не момиче, вече нямаше значение. Беше го носила в утробата си в продължение на девет дълги месеца, беше изстрадала мъките на раждането му, заедно с него бе преживяла периода на коликите и го обичаше от мига, в който за първи път то пое глътка въздух.

Това бебе беше нейно. Нейно и само нейно.

Това, че се наричаше Люсиен Уилям Монтен и бе наследник на петия маркиз Личфийлд, нямаше никакво значение. Дори заради това дете, което бе нарекла с името на баща му, не можеше да се върне в Касъл Ранинг. След като вуйчо й най-вероятно бе починал, само господ знаеше какво я очаква извън Корнуол. Смърт чрез обесване или безсмислен живот в лудницата. Никоя от тези възможности не я привличаше.

Не биваше да забравя и Люсиен. Нямаше право да се намесва отново в живота му, въпреки че с всеки удар на сърцето си мислеше за него. Двамата с малкия Майкъл й липсваха и ги обичаше повече от всякога.

А дори и да се върнеше, едва ли щяха да й се зарадват. Не и след всичко онова, което се случи между тях. Все още, когато затваряше очи, виждаше лицето на Люсиен, докато тя се бореше за живота на Майкъл. Хирурзите бяха не по-малко презирани от бръснарите.

А тя беше жена — опазил я господ! Никоя благовъзпитана жена не би се заела с такава грозна задача. Не, Люсиен никога не би я приел такава, каквато е, и колкото и да копнееше за него, не би могла да се завърне.

Бебето се разплака. Катрин внимателно го вдигна в ръцете си и го притисна към гърдите си.

— Спинкай, мъничкия ми Люк. Не плачи, мама е тук. — Но детето не се успокояваше. Все пак той беше син на маркиз, титулуван член на аристокрацията, и вероятно си търсеше правата.

Тази мисъл я преследваше всеки ден и всяка нощ. Само да беше момиче, мислеше си тя, въпреки че обичаше малкия Люк с цялата си душа. Все някак би могла да се оправдае, че е запазила малкото си момиченце само за себе си. Но Люк бе момче, а момчетата имаха нужда от бащите си. Заслужаваше титлата и удобствата, които му се полагаха по рождение. Чувството за вина, че му отказва тези неща, а разяждаше като упорита ръжда. А след като знаеше колко силно мечтае Люсиен да има син, угризенията й само се усилваха.

Катрин успокои бебето — гукаше му приглушено, докато очичките му се притвориха и отново потъна в сън. Изморена след дългия ден, който бе прекарала в наместване на счупени кости и лекуване на всевъзможни болежки, тя положи сина си в грубо издяланата люлка и се отпусна в малката ниша в ъгъла на стаята.

Опита се да заспи, но колкото и изморена да беше, сънят бягаше от очите й. Катрин затвори очи и за миг сякаш се унесе, но внезапно я стресна някакво движение край леглото. В сенките стоеше едрият силует на мъж. На мъждивата светлина на свещта Катрин ясно различи високо изваяните му скули, твърдата извивка на челюстта му, правилния нос и съвършено оформените му устни. Гарвановочерната му коса бе прихваната назад с широка черна лента.

— Катрин… — прошепна той и посегна да я докосне. — Търсих те навсякъде. Господи, толкова ми липсваше.

Тя се хвърли в обятията му, а от очите й рукнаха сълзи.

— Люсиен… обичам те. Толкова те обичам!

Той обгърна лицето й с длани и я целуна така, сякаш никога няма да й се насити. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и нежно ги притиснаха в дланите си, дразнейки зърната им. Катрин го целуваше жадно, притискаше се към раменете му, и не преставаше да му повтаря колко много го обича. А когато дланите му се плъзнаха по бедрата й, тя простена, изгаряща от нетърпение да го почувства дълбоко в себе си.

Пръстите му намериха топлата плът между краката й и Катрин се изви от наслада. Молеше го да я вземе.

— Нуждая се от теб — прошепна тя. — Толкова ми липсваше!

И тогава той я изпълни, а тя стенеше от удоволствие, от чувството за пълно сливане с мъжа, за чието присъствие така отчаяно беше копняла.

— Дойдох да те отведа у дома — прошепна той и сърцето й се изпълни с блаженство. Стори й се, че той й казва, че я обича, но тогава някакъв друг звук достигна до слуха й и заглуши думите му. Звукът се усилваше и Катрин разпозна бебешки плач. Съзнанието й се понесе в друга посока. Щом плачът се усили, силуетът на бащата избледня.

— Не… — прошепна умолително тя и протегна ръце към него. — Моля те, не си отивай — но лицето му сякаш се разми, а фигурата му отстъпи към вратата. Острите писъци на бебето се усилиха и прогониха последните следи от дрямка от очите й. Сърцето й се сви, когато внезапно осъзна, че отново е сама.

Беше само сън. Още едно от онези нощни видения, които я оставяха изпълнена с жажда, отчаяние и непоносима тъга. Катрин потръпна от студа в стаята, избърса влажните следи по лицето си, измъкна се от топлите завивки и отиде да успокои разплаканото бебе.

 

Джейсън Сенклер последва иконома по коридора и въведе дребничката си съпруга в кабинета на маркиз Личфийлд. Усмихнат, Люсиен ги покани да влязат.

— Радвам се да ви видя — каза той и заобиколи бюрото си, за да целуне сърдечно Велвет по бузата. — Струва ми се, че не съм ви виждал цяла вечност.

Велвет му се усмихна.

— Защото е точно така — упрекна го меко тя. — Решихме, че след като продължаваш да пренебрегваш поканите ни да посетиш Карлайл Хол, трябва да дойдем ние.

Люсиен ги настани на удобния диван пред камината. Пръстите му изглеждаха тъмни на фона на бялата дантела на ръкава му.

— Радвам се, че така сте решили. Напоследък, изглежда, съм се превърнал в отшелник.

Горе-долу от една година насам, помисли си Джейсън. Откакто изчезна Катрин, Люсиен почти не излизаше от къщата, освен за да се впусне след поредната неясна следа, която би могла да го отведе при съпругата му. Колкото и тъжно да му се струваше, Джейсън вече бе започнал да приема, че Катрин никога няма да се върне и че дори херкулесовските усилия на приятеля му не са в състояние нещо да променят. Изглежда, тя просто беше изчезнала.

— Разбирам, че все още си потиснат — каза меко Велвет и се облегна на дивана. — Но дори отшелниците напускат скривалището си понякога.

— Сигурно е така — съгласи се Люсиен. — Защо да не започна сега? Време е за обяд. Ще наредя на готвача да приготви нещо за всички ни.

— Чудесна идея — отвърна Джейсън и се насили да се усмихне, докато приятелят му позвъняваше на прислугата, но всъщност си мислеше за тънките бръчици, които тревогата и напрежението бяха издълбали по красивото лице на маркиза. През изминалите няколко месеца Люсиен бе започнал да се бои, че граф Дънстън би могъл да има нещо общо с мистериозното изчезване на Катрин. Това го накара да претърси всички болнични заведения на територията на Англия, отново без всякакъв успех.

Джейсън вярваше, че Катрин сама ги е поставила в безизходица. Тя бе напуснала Касъл Ранинг, твърдо решена да не я открият, и както с повечето неща, с които се захващаше, беше успяла.

Питаше се само дали тази жена има и най-малката представа какво е причинила на най-добрия му приятел със своето изчезване.

— Рийвс ще ни повика, когато обядът бъде готов — каза Люсиен и се настани срещу тях. — И така, по какъв повод съм удостоен днес с приятното ви присъствие?

— Всъщност дойдохме да сложим край на твоето усамотение — отвърна Джейсън. — Каним се да отскочим до Лондон. Надявахме се двамата с Майкъл да ни придружите.

Ъгълчето на устните му се изви в усмивка, но Люсиен поклати глава, както Джейсън се бе опасявал.

— Оценявам поканата ви, но се боя, че този път ще трябва да ви откажа. В момента съм много зает. С арендаторите ми обсъждаме плановете за идната година. Нямам възможност да замина.

Не, той наистина не може да замине, помисли си ядно Джейсън. Няма желание за нищо друго, освен да седи в проклетия си замък и безутешно да скърби. Твърде късно приятелят му бе открил, че е отчаяно влюбен в собствената си съпруга. Беше я изгубил заради проклетата си гордост и арогантност, а сега болката от загубата го превръщаше в жив мъртвец.

— Знам, че си зает — отвърна гласно Джейсън. — Винаги си имал много работа и занапред ще е така. Но това не е единствената причина, и ти го знаеш. Истината е, че не искаш да заминеш заради Катрин. Не можеш да забравиш жена си. Чувстваш се виновен, задето си я прогонил. Обичаш я и искаш тя да се върне. Но това, приятелю, ми изглежда малко вероятно. Съжалявам, но дойде време да погледнеш истината в очите.

Люсиен сякаш се скова, но не му отговори, само стана и пристъпи към прозореца.

— Заминавайки, Катрин е искала ти да продължиш живота си. И независимо дали ти харесва или не, точно за това трябва да помислиш.

Люсиен се взираше през прозореца. Беше по-слаб, отколкото Джейсън някога го беше виждал, очите му бяха загубили обичайния си блясък и сребристите пламъчета вече не проблясваха в тъмните им дълбини.

— Зная, че си прав. Но още не съм готов за това. След време вероятно ще имам някакъв избор, но засега… — Той поклати тъжно глава. — Не знам, Джейсън. Не мога да я изхвърля от мислите си. Не минава ден, без да се тревожа за нея. Питам се дали има какво да яде, дали е на топло и дали има към кого да се обърне, ако се нуждае от помощ.

За първи път той ги погледна и в очите му се четеше такова страдание, че Джейсън почувства тежест в гърдите си.

— Знам, че няма да се върне — продължи Люсиен. — Вече се примирих с това. Но истината е, че ми липсва повече, отколкото някога съм си представял. Не съм готов да продължа живота си без нея… поне засега.

Джейсън не каза нищо. Когато погледна Велвет, видя как тя тайничко избърса една сълза.

— Само, ако знаеше… — прошепна Велвет. — Тя те обича, Люсиен. Никога не би искала да те види самотен. Само да имаше начин да разбере какво ти причинява…

Люсиен мрачно я погледна.

— Какво ми причинява? — отвърна остро той. — А аз какво й причиних? Вината е само моя — изцяло. Нищо подобно нямаше да се случи, ако не бях такъв упорит глупак.

Велвет се изправи от дивана и се приближи към него. Малката й длан докосна ръкава му.

— Не трябва да се съдиш толкова строго. Катрин също има вина. Трябваше да дойде при теб, да говори с теб, да ти се довери. Ти никога не си я предавал, Люсиен — никога. Ако те беше помолила за помощ, ти никога не би й отказал подкрепата си.

За миг той извърна очи.

— Не — отвърна дрезгаво Люсиен. — Никога нямаше да й откажа подкрепата си, но и никога не се опитах да я разбера. Това е истинската причина тя да си тръгне.

Джейсън прочисти гърлото си. От месеци насам страдаше заедно с приятеля си.

— Сигурен ли си, че няма да промениш решението си и да дойдеш с нас? Децата ще се радват двамата с Майкъл да ни придружите.

Люсиен тъжно се усмихна и поклати глава.

— Може би следващия път.

Велвет се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Иска ми се да можех да кажа нещо… да направя нещо…

— Достатъчно е, че дойдохте тук. Благодаря и на двама ви, че останахте мои приятели.

Джейсън само кимна. Внезапно почувства гърлото си пресъхнало. Точно тогава влезе икономът и обяви, че обядът е готов.

— Да вървим — усмихна се Люсиен и ги подкани към вратата.

Обгърнал кръста на Велвет, Джейсън тъжно си помисли, че той е може би един от малкото мъже, които знаят какво точно изпитва приятелят му. При спомена за мрачните дни от своето минало можеше лесно да си представи как би се почувствал, ако някога изгубеше Велвет, както Люсиен бе изгубил Катрин.