Кет Мартин
Коприна и стомана (19)

19

Дните минаваха неусетно. Макар Катрин с нетърпение да очакваше посещението при доктор Кънингам, така и не намери удобен случай да замине. Утешаваше се, като прекарваше повече време с малкия Майкъл, който вече толкова бе привикнал с живота в замъка, сякаш тук се е родил. Сега имаше частен учител и гувернантка, а маркизът настояваше да го обличат така, сякаш е син на благородник, а не бездомен сирак, спасен от „Сейнт Бартоломю“.

Катрин бе изумена от връзката, която се създаде между тях. Когато ги виждаше заедно, разбираше колко много Люсиен обича децата и какъв прекрасен баща ще стане един ден. Това Люсиен желаеше повече от всичко на света, още повече след като малкия Майкъл му показа какво би било да има свои собствени деца. Маркизът искаше син и наследник и упорито преследваше тази цел. Понякога, когато идваше в спалнята й късно през нощта, Катрин го ненавиждаше за това.

А после той я целуваше, докосваше я, шептеше нежни думи в ухото й, и Катрин сякаш се пренасяше в друг свят. В такива моменти тя забравяше, че единствената му цел е тя да го дари със син, и че извън онази страст, която двамата споделяха, за нея нямаше място нито в живота му, нито в сърцето му. В действителност през повечето време той сякаш умишлено избягваше нейното присъствие.

Потисната от мисълта, че е неспособна да стопи дистанцията помежду им, Катрин потърси компанията на леля Уини веднага щом тя се върна от Лондон. Намери я в оранжерията, седнала на стара желязна пейка. Когато вдигна очи и забеляза Катрин, Уини се усмихна, а лицето й излъчваше радост, каквато младата жена не беше забелязала по-рано.

— Добро утро, мила. — Уини посочи желязната скамейка до себе си. — Почти нямахме време да поговорим. Защо не седнеш при мен?

— Всъщност аз те търсех, Уини. Рийвс ми каза, че мога да те намеря тук.

Русокосата жена въздъхна.

— Би трябвало да съм навън в градината, но чистият въздух ме приспива. Освен това обичам да гледам движенията на рибите.

Катрин приседна на пейката. Разкошната й рокля в прасковен цвят се разстла около глезените й.

— Откакто се върна, изглеждаш различна, Уини. По-жизнена си отпреди. Животът в големия град май повече ти харесва отколкото този в провинцията!

Уини махна с ръка.

— Нищо подобно, мила моя. Това няма нищо общо.

— Тогава каква е причината?

За миг Уини сякаш се поколеба.

— Трябва да ти призная нещо. Не съм сигурна какво ще каже племенникът ми за това, но не мисля, че ти ще ме съдиш твърде строго.

— Да те съдя? За бога, Уини, защо да те съдя?

Мекото изражение се върна на лицето й и Уини се усмихна.

— Влюбих се, мила. Влюбих се от цялата си душа, без всякакви задръжки. Влюбена съм в Натаниел Уитли и той също ме обича.

Изненада, щастие и някаква смътна болка пронизаха душата на Катрин. Радваше се за Уини, но щастието, изписано по лицето й, я убеждаваше колко празен е нейният собствен живот.

Тя се наведе и сърдечно прегърна жената, която се бе превърнала в нейна близка и обичана приятелка.

— Мисля, че това е прекрасно, Уини. Много се радвам за теб.

— Някои хора могат да ме помислят за глупачка. Ще кажат, че Нат преследва богатството ми, макар че той самият има достатъчно пари. А на мен ще кажат, че сключвам неравностоен брак.

Катрин стисна успокоително ръката й.

— Аз обаче бих казала, че ти си истинска късметлийка да срещнеш мъж като Нат, а той е още по-голям късметлия, защото е попаднал на теб.

— Той е невероятен, Катрин. Толкова мил и грижовен човек. Щедър е до безумие. Помоли ме да се омъжа за него и аз приех. Искаше лично да съобщи на Люсиен, но аз поисках първа да говоря с него.

— Нали не мислиш, че маркизът ще се противопостави на този брак?

Уини впери поглед в бистрата вода, в игривите движения на рибите, които се гонеха под мостчето.

— Не съм сигурна. Не че нещо би се променило — ще се омъжа за Натаниел независимо какво смятат останалите. Но Люсиен е моето семейство и искам да получа неговото одобрение.

— Знам, че той има много високо мнение за Нат. О, ще се зарадва много, сигурна съм.

— Надявам се да е така. Аз имам завидно състояние. Люсиен може би мисли като баща ми — че трябва да се омъжа за човек от нашата класа.

Катрин извърна очи. Собствената й неволя отново напомни за себе си.

— Люсиен не знае какво е това любов — ти сама ми го каза. Той не може да проумее, че няма нищо по-важно на този свят от това, да обичаш някого и той да те обича. — Тя премигна, за да прогони внезапно напиращите сълзи. — Толкова много го обичам, лельо Уини. Бих дала всичко, за да ме обикне и той.

Катрин почувства топлата ръка на Уини да обгръща кръста й.

— Стига, мила, не бива да се отчайваш. Племенникът ми е добър човек и е силно привързан към теб. Никога не съм го виждала да гледа друга жена, както гледа теб. — Тя поклати глава, сякаш търсеше точните думи, за да го опише. — Такъв копнеж се чете по лицето му!

Катрин се усмихна иронично.

— Какво повече би могъл да копнее? Аз съм му жена. Идва в леглото ми винаги когато пожелае. Но освен наследник нищо друго не иска от мен.

— Може би иска любовта ти, мила. Виж, дете, моят племенник може и да не знае какво е любов, но това не означава, че не се нуждае от нея, както всеки човек на този свят. Не знам доколко си запозната с историята на нашето семейство, но майка му го изостави, когато беше само на дванайсет, а баща му почина наскоро след това.

Катрин сведе поглед към ръцете в скута си.

— Понякога слугите клюкарстват. Чувала съм разни слухове. Майка му избягала с друг мъж, а баща му бил съкрушен. Очевидно много я е обичал.

— Уилям наистина обичаше Шарлот — или поне така си мислеше. Тя беше нещо като фикс-идеята на живота му. Беше красива и твърдоглава, а брат ми беше твърдо решен да я притежава. Но Шарлот не беше жена, която би могла да е щастлива само с един мъж. След като го напусна, Уилям беше толкова смазан, че започна да се тъпче с опиум. Докато един ден не почина от свръхдоза.

Катрин изпитваше съжаление. Тя самата бе изгубила и двамата си родители. Знаеше какво е да се чувстваш така непреодолимо самотен.

— Трябва да е било ужасно за Люсиен. Вече е бил изгубил майка си. Смъртта на баща му сигурно е била мъчителен удар за него.

— Навярно е било така, въпреки че никога не го показа. След като почина брат ми, Люсиен бе отгледан от баща ми, неговия дядо. Татко възприемаше чувствата на Уилям към Шарлот като слабост и беше твърдо решен, че няма да позволи внукът му да се превърне в същия безхарактерен човек, какъвто бе станал синът му в резултат на любовта си към една жена. Люсиен бе възпитаван да прикрива емоциите си, никога да не разкрива истинските си чувства, да се доверява единствено на себе си.

— Е, в това поне е успял.

— Да, така е. Но твърде много се затвори в себе си. Шарлот беше изключително независима жена, силна и целеустремена. Мисля, че точно тези черти племенникът ми вижда у теб и това го плаши до смърт. Работата е там, че освен вродената си сила ти нямаш нищо общо с Шарлот. Може би след време маркизът ще осъзнае това. — Уини посегна и докосна ръката й. — Моят племенник може и да се е научил да се прикрива, но аз знам, че понякога се чувства самотен — и че винаги отчаяно се нуждае от обич.

— Той обича малкия Майкъл. Вече не дава и косъм да падне от главата на детето.

— Майкъл наистина е прекрасно момченце, а Люсиен много обича децата. Сърцето му е пълно с любов, само че не знае как да я покаже на една жена.

— Значи смяташ, че има вероятност след време…?

— Трябва твърдо да вярваш в това. Винаги има надежда.

Надежда. От години живееше с тази дума. Но когато ставаше дума за съпруга й, нямаше представа колко време би могла да се надява. Катрин отхвърли потискащата мисъл и насочи вниманието си към предстоящата сватба на Уини.

— Съпругът ми може и да не знае какво е да си влюбен, но със сигурност уважава Нат Уитли и знае, че той ще те направи щастлива.

В този момент зад тях отекна шум от стъпки.

— Щастлива? — Люсиен пристъпи към тях с усмивка. — Как бих могъл аз да съм щастлив, когато любимата ми леля ме изоставя и отива да живее в града? — Току-що беше ходил на лов с херцога. Все още бе облечен в костюма си за езда и високи черни ботуши. С леко разрешената си от вятъра черна коса изглеждаше непоносимо привлекателен.

Уини нервно си играеше с една руса къдрица, която се бе изплъзнала от стегнатия кок на тила й.

— Аз съм любимата ти леля, защото и бездруго нямаш друга, и се надявам, че ще си щастлив за мен, защото аз скоро… се омъжвам.

— Омъжваш се?! — За миг погледът му се плъзна към Катрин и нещо дълбоко интимно и смущаващо проблесна в очите му. — Кой е щастливецът — и те моля да ми кажеш, че е Нат Уитли.

Уини ахна от изненада, после се изправи и засия в ослепителна усмивка.

— Значи нямаш нищо против?

— Разбира се, че не. Не се сещам за друг, който би могъл да е по-добър съпруг от Нат, особено след като знам колко много държи на теб.

Ръцете й се сключиха около него в топла прегръдка.

— Благодаря ти, Люсиен. Толкова го обичам и… толкова се притеснявах какво ще кажеш! — Очите й плувнаха в щастливи сълзи. — Нат искаше пръв да говори с теб, но аз не можех да понеса мисълта, че би могъл да не одобриш брака ни. Когато беше още момче, баща ми отхвърли предложението му. Не можех да приема мисълта, че ще го нараня отново.

— Ще се радвам да приема Нат в семейството. Надявам се да му предадеш, че съм казал това.

— О! Да, разбира се, че ще му кажа. — Уини извади дантелена кърпичка от джоба си и избърса влагата от лицето си. — Не си спомням кога за последен път съм се чувствала толкова щастлива!

Катрин се усмихна.

— Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, Уини. — За миг погледът й срещна тъмните очи на съпруга й. За кратко в тях проблесна нещо неразгадаемо и мигом изчезна в дълбините им. Искаше й се да прочете мислите му, да узнае дали има някакъв шанс един ден да я обикне така, както Натаниел Уитли обичаше Уини Девит.

Но доколкото го познаваше, Катрин нямаше основания да се надява на това. Тя продължи да се усмихва, но сърцето я болеше.

 

Люсиен пришпори буйния си черен жребец и препусна в бърз галоп през обширните поля. Днес беше неуморим и необичайно притеснен от нещо. Не знаеше обаче какво е то. Сигурен беше само в това, че е свързано с Катрин.

През последните няколко дни, откакто леля Уини се върна в Лондон, нещо неусетно се промени между тях. Катрин беше отнесена и необичайно вглъбена в себе си. Рядко се виждаше дори с малкия Майкъл. Люсиен бе доловил промяната в настроението й, въпреки че нямаше представа за причината. Поради това предпочете да я остави известно време сама със себе си и избягваше да я посещава дори нощем в спалнята.

Макар тялото му да копнееше за нея, Люсиен си наложи да стои далече от нея с надеждата, че след време тя ще възвърне доброто си настроение. До момента обаче това не се бе получило. Нощем, докато лежеше в огромното си, празно легло, тялото го болеше от страстта към нея, но това съвсем не беше всичко. Искаше просто да бъде с нея, да лежи до нея и да я обгръща с ръцете си, докато тя спи.

Ужасяваше го дори самата мисъл, че започва да иска от жена си нещо повече от обикновено приятелство и горещи страсти нощем, но явно бе така. Понякога осъзнаваше, че се напряга да чуе гласа й, приглушения й смях, когато се разминават по коридора. А денем стоеше пред прозореца и се взираше в градината само за да я зърне, да види играта на слънчевите лъчи в косите й.

Преди два дни й купи подвързано с кожа томче със сонетите на Шекспир. Надяваше се поезията да я разсее от меланхолията, в която бе изпаднала.

— Купил си това за мен? — Тя сякаш не вярваше, че е възможно той да й достави такова малко удоволствие, и тази мисъл му се стори смущаваща.

Той прочисти гърлото си.

— Мислех… Надявах се да ти хареса. Напоследък ми изглеждаш малко разсеяна.

За миг би могъл да се закълне, че е видял сълзи в очите й.

— Благодаря ти, Люсиен. Винаги ще ценя тази книга.

Тя прие книгата и я притисна към гърдите си, сякаш листата са изваяни от злато, а не от обикновена хартия. Усмихна му се толкова лъчезарно, че нещо се обърна в гърдите му.

Люсиен още по-ожесточено пришпори коня през полето, успокои го и го насочи към големия каменен отломък, който се изпречваше насреща му. Жребецът се справяше великолепно с препятствията. Той прескочи с лекота камъка и маркизът го пришпори към високата преграда, която пресичаше потока. Животното прескочи и нея като истински шампион, а Люсиен го потупа одобрително по врата и го насочи обратно към замъка.

Още две препятствия бяха преодолени по пътя. Приятно му беше да препуска срещу приятния пролетен ветрец, далеч от смущаващите мисли за Катрин. Жребецът стигна до ново препятствие — камък, по-висок от предишните. Повечето коне биха се отдръпнали пред това предизвикателство. Люсиен знаеше, че Блейд ще се справи. Когато приближиха препятствието, конят се напрегна, сякаш се съсредоточаваше, а маркизът се приведе на гърба му и двамата полетяха във въздуха. Почти се бяха приземили отсреща, когато до слуха му достигна зловещ звук. Седлото се раздвижи под него и се вдигна във въздуха, а Люсиен полетя към земята.

Конят се приземи необичайно тромаво и едва се задържа на краката си. Рамото на Люсиен се отърка о грапавата повърхност на камъка, а в следващия миг главата му се удари в земята. Почувства, че го обгръща тъмнина, предметите наоколо сякаш се разляха и светът изчезна от погледа му.

Нямаше представа колко точно е бил в безсъзнание, но със сигурност не беше повече от минута или две. С усилие се изправи на крака, тръсна глава, за да се съвземе, и се облегна на сивия камък за опора. В главата му сякаш блъскаха тежки чукове. На рамото му вече се оформяше синина, кокалчетата на ръцете му бяха издрани, но с изключение на тези леки контузии не беше сериозно ранен. Бялата му риза висеше, разкъсана почти до кръста, по брича му бяха полепнали прах и листа. Леко пръхтене насочи вниманието му към Блейд, който стоеше на няколко фута от него. Юздите му висяха, а хълбоците и ноздрите му потрепваха от уплаха. Седлото се търкаляше в прахта, до копитата му.

Борейки се с лекото замайване, маркизът се приближи към коня. Говореше му нежно и го потупваше успокоително по врата, докато го оглеждаше за наранявания. За щастие, не откри нищо обезпокоително и се наведе да провери седлото. Още от пръв поглед откри причината за инцидента — просто ремъците се бяха скъсали. Той коленичи и се вгледа по-внимателно.

На пръв поглед изглеждаше, че коланът просто се е скъсал, но седлото не беше старо и със сигурност бе отлично поддържано. Маркизът отново се вгледа в разкъсаните краища на ремъка и този път забеляза кръгообразните следи по кожата, които я бяха изтънили. Достатъчни бяха минути по-бурна езда като днешната, моментно опъване при някой скок, и ремъкът непременно щеше да поддаде.

Люсиен изруга гневно през зъби. Падането му от коня не беше нещастен случай. За трети път в продължение на няколко седмици едва не бе изгубил живота си. По дяволите! Борейки се да овладее несдържания гняв, който нахлуваше в кръвта му, той хвана поводите на коня и се насочи към къщата.

 

Слугите шепнеха оживено по ъглите. Докато вървеше по коридора към кухнята, Катрин дочу приглушения разговор на малката групичка, скупчена до вратата. После някой внезапно я отвори и Фани се втурна по коридора с такава скорост, че едва не се сблъска с Катрин.

— Милейди! Моля за извинение! Не знаех, че сте тук!

— Какво има, Фани? Какво става тук?

Момичето тайнствено се огледа, после дръпна господарката си в ъгъла, където нямаше опасност някой да ги чуе.

— Негова светлост, милейди! Ремъкът на седлото му се скъсал и господарят е паднал много лошо. Казал на момчетата в конюшнята да не ви притесняват, но ние решихме, че трябва да знаете.

Пулсът на Катрин се ускори.

— Той къде е? Лошо ли е ранен?

— Джоуи каза, че е добре. Бил само малко замаян. Но нямам представа къде е, може все още да е в конюшнята.

Катрин не дочака да чуе повече, само набра полите си в ръка и се втурна към задната врата. Когато стигна до конюшните, намери само Бени, който старателно бършеше потта от лъскавата козина на Блейд. Люсиен не се виждаше наоколо.

— Знаеш ли къде мога да намеря негова светлост, Бени? Чух, че е претърпял злополука.

— Тръгна към къщата, милейди. Беше добре, само малко си е ударил главата. Нищо сериозно.

Нищо сериозно. Отдавна беше научила, че мъжете винаги отговарят така, без значение колко страшна е раната. Тя се обърна и се втурна обратно към къщата, но точно пред вратата на конюшнята видя седлото на Люсиен и в съзнанието й се загнезди неприятно подозрение. Внезапно променила намеренията си, тя се наведе да разгледа сбруята. Веднага видя, че ремъкът е скъсан.

На пръв поглед всичко й се стори нормално. Ръбчетата бяха грапави, а не прави и гладки, както би могло да се очаква, ако кожата е била срязана предварително. Тъкмо щеше да въздъхне с облекчение, когато нещо странно привлече погледа й. Коланът не беше срязан, но някой бе издълбал мънички дупчици в кожата, за да я изтъни. Когато се скъсаше, ако никой не се загледаше внимателно, всичко щеше да изглежда като нещастен случай.

Ледената тръпка на страха скова гръбнака й. В гърлото й заседна смазващо чувство за паника. Ужасена, Катрин сграбчи полите си, втурна се лудешки към задното стълбище и нахлу в покоите на съпруга си, без дори да почука на вратата.

Люсиен все още не се беше съблякъл, но гърдите му бяха голи, докато се взираше в овалното огледало на гардероба си. Той плисна шепа вода върху лицето си и струйки бистра течност плъзнаха по шията и в косъмчетата на гърдите му. При всяко движение мускулите на гърдите и гладкия му корем се свиваха и отпускаха.

За миг Катрин се почувства неспособна да помръдне от мястото си. Просто стоеше, омагьосана от голата мъжка плът, която я приканваше да я докосне и погали. Не беше идвал в спалнята й почти от две седмици и вече непоносимо й липсваше.

Но дори не беше осъзнавала колко много й е липсвал, докато не го видя да стои полугол пред огледалото.

Той избърса лицето си с хавлиена кърпа и насочи вниманието си към нея.

— Очевидно си разбрала, че съм паднал. Уверявам те, че се чувствам съвсем добре. Неведнъж съм падал от седлото и този път не е по-сериозен от останалите. Ако си дошла да ми вадиш душата с твоите билки и мехлеми, този път ще трябва да те разочаровам.

— Сигурен ли си, че… си добре? Може би е по-добре все пак да погледна…

Мрачният му поглед се смекчи, когато прочете тревогата в очите й.

— Нищо ми няма. Одрасках си рамото и си ударих главата, но вече се чувствам по-добре.

Несъзнателно, тя се приближи към него. Мислеше за седлото, което бе видяла, но не знаеше как да подхване темата.

— Знам, че ремъкът на седлото ти се е скъсал.

Той сякаш се напрегна. Остави кърпата до легенчето с вода.

— Явно новините се разпространяват бързо.

— Можеше да пострадаш тежко.

Лицето му сякаш се скова.

— Възможно е. Понякога се случват и такива неща.

— Видях седлото, Люсиен. Не вярвам, че е било нещастен случай. Не мисля, че и ти го вярваш.

— Катрин…

Тя впи нокти в дланите си, за да сдържи напиращите сълзи. Животът на Люсиен беше в опасност и виновникът беше тя — за пореден път.

— Съжалявам, Люсиен. Не очаквах да стане така. Дори и за миг не съм си помислила, че той ще стигне толкова далече. — Колкото и да се мъчеше да ги потисне, сълзите най-после бликнаха по лицето й и замъглиха погледа й. В момента Люсиен представляваше размазан силует пред нея. — Ако знаех, никога нямаше да се омъжа за теб. Без значение какво би ми причинил той, никога не бих те изложила на такава опасност.

В този момент Люсиен се раздвижи. С решителни стъпки той прекоси стаята и я обгърна със силните си ръце.

— Спокойно, любов моя. Всичко е наред. Все още не знаем кой стои зад всичко това, но със сигурност вината не е твоя.

— Аз съм виновна — изплака тя, заровила глава в гърдите му. С цялата си душа копнееше да греши.

Люсиен се отдръпна и я накара да го погледне в очите.

— Би ли ми казала защо?

Болката я смазваше, затрудняваше дори речта й.

— Заради последната воля на баща ми. В завещанието му има една клауза, на която никога не съм обръщала особено внимание. Там се казва, че ако съпругът ми почине, преди да съм навършила пълнолетие, се връщам отново под опеката на вуйчо си. Дори да остана тук, в замъка, той ще владее парите ми, докато не се омъжа повторно или не навърша двадесет и четири години. — Тя го погледна през сълзи. — Той се опитва да те убие, Люсиен. Господи, какво ще правим сега?

Той я прегърна и собственически обгърна тялото й с ръце.

— Досещах се, че това трябва да е работа на Дънстън, макар че не разбирах какво точно цели. Що се отнася до това, какво смятам да предприема, все още не съм съвсем сигурен. — Той й се усмихна нежно. — Едно нещо обаче ти обещавам със сигурност: няма да му позволя да ме убие.

Катрин си пое въздух с усилие и кимна. Страхът й попремина. Поне засега Люсиен беше в безопасност. Бяха разкрили плановете и мотивите на вуйчо й. Скоро щяха да намерят и начин да го спрат.

— Успокои ли се? — попита я той и повдигна брадичката й.

Катрин кимна и се насили да се усмихне, но в действителност не се чувстваше никак спокойна. Не можеше да изличи чувствата си за вина за онова, което едва не се беше случило.

— По-късно ще поговорим отново за това — каза маркизът и отстъпи крачка назад, сякаш искаше да постави някаква дистанция помежду им. — А междувременно защо не си починеш малко, преди да стане време за вечеря?

Но кой знае защо, Катрин не желаеше да си почива. Искаше да бъде с Люсиен. Искаше да го докосне, да го целуне, да се увери, че наистина е в безопасност.

Тя се приближи, посегна и постави длан върху гърдите му. Почувства силните му мускули да се напрягат.

— Предпочитам да остана тук — отвърна меко тя. — Знам, че с теб не е така, но понякога аз се нуждая от теб. Сега се нуждая от теб, Люсиен.

Тя се повдигна на пръсти, зарови ръце в косата на тила му и го придърпа за целувка. Когато устните му се разтвориха от изненада, плъзна език между зъбите му и чу накъсания му стон.

Ръцете му я притиснаха почти болезнено.

— Катрин…

— Желая те, Люсиен. Нуждая се от теб.

Тя го целуна отново и едрото му тяло потръпна от ласката й. Отвърна на целувката й с ожесточение — дълбока, влажна, жадна целувка. Ръцете му се плъзнаха отчаяно по дрехите й — припряно разкопчаха копчетата, смъкнаха роклята й, разкъсаха връзките на ризата в усилието бързо да се освободят от нея.

После я вдигна на ръце, отнесе я до огромното си легло и внимателно я постави в средата. Спря само за миг, за да свали останалата част от дрехите си, и се отпусна до нея на леглото. Очите й се разшириха, когато я повдигна и я намести върху себе си. С ръка, вплела пръсти в косите й, той я притегли надолу и с жарка целувка отне дъха й.

— Кажи ми какво искаш — прошепна той, докато милваше гърдите й и нежно подръпваше зърната им.

Катрин се опита да му покаже с движенията на тялото си. Раздвижи се диво над него, опитвайки се да го погълне възможно най-дълбоко.

— Кажи ми — прошепна настоятелно той, решен да чуе думите й, а черните му очи сякаш я пронизваха. — Кажи ми от какво се нуждаеш.

С разтреперани пръсти, Катрин докосна красиво изваяните му устни.

— Нуждая се… от теб, Люсиен.

С приглушен стон, той потъна дълбоко в нея и я изпълни до безпаметност. Огнени пламъци бушуваха в кръвта й.

— Тогава побързай, любов моя. Вземи онова, от което се нуждаеш.

Думите му отново засилиха възбудата й. Приятното чувство, че властва над тялото му, се върна по-силно отпреди. Напълно гола, тя го обязди.

Някъде дълбоко в нея, мускулите му напрегнато се свиваха. Катрин долавяше напрежението в силното му тяло и усилието, с което се сдържаше, за да й достави удоволствие. Гореща влага плъзна между краката й. Катрин изцяло се отдаде на удоволствието, направляваше го, попиваше го с всяка фибра на тялото си. Яздеше го яростно и безмилостно, докато главата й клюмна немощно назад, а тялото й се стегна около плътта му.

Дланите му помилваха гърдите й, притеглиха бедрата. Люсиен започна да се движи в ритъм с нея, за да проникне още по-дълбоко в тялото й. Извика високо името му, когато я връхлетяха шеметните вълни на мощния оргазъм. Обич, нужда и удоволствие се сляха в едно. Люсиен не я отпусна нито за миг — нахлуваше в нея отново и отново, превземаше я с дълбоки тласъци, докато не я доведе до втори шеметен връх. Още един мощен тласък, и той я последва в небитието, разтърсен из основи от силата на изживяването.

Когато тялото й започна да се отпуска, Люсиен внимателно я премести на леглото до себе си и собственически обгърна тялото й с ръце. Катрин затвори очи, благодарна за топлината и близостта на тялото му. Поне в леглото за тях не съществуваха бариери, а само нетърпение да си доставят удоволствие. Ако се съчетаеше с любов, такова физическо привличане можеше да им осигури дълъг и щастлив семеен живот.

Но без любов рано или късно страстта щеше да отслабне. Катрин не преставаше да се пита колко дълго ще продължи това — единственото нещо, което ги свързваше. Дали страстта му щеше да замре, когато узнаеше, че носи в утробата си неговото дете? Болеше я от мисълта, че в момента, в който се закръгли с неговото бебе, Люсиен несъмнено ще си намери любовница, както постъпваха всички мъже с неговото обществено положение.

И въпреки че сладката тръпка на удоволствието все още не беше напуснала тялото й, сърцето й се сви от болка.