Кет Мартин
Коприна и стомана (16)

16

Коледните празници отминаха — щастливи дни, задушевни и безгрижни, каквито Катрин помнеше от дете. Беше подарила на леля Уини красив кашмирен шал, а на Люсиен — изящна сребърна кутийка за емфие с неговите златни инициали върху капачето. Люсиен я изненада с невероятно колие от изумруди и диаманти, от което дъхът й направо секна.

— Не мога да приема това, Люсиен — твърде е ценно. След по-малко от година ще трябва да си вървя и тогава…

— Това е далече. Живей с настоящето. Подарявам ти това колие като приятел и искам да го задържиш. — Но в очите му не проблясваха приятелски чувства. Бяха тъмни, горещи и караха стомаха й да се преобръща.

Катрин осъзна, че навлажнява пресъхналите си устни и заби нокти в дланите си, за да не посегне и да го докосне. Когато й се усмихна, устните му бяха влажни и чувствени и ако само затвореше очи, можеше да почувства тези устни, притиснати към своите, да усети ласката им по врата си — както в онази нощ, когато се любиха. Тялото й пламна, гореща тръпка плъзна към стомаха й.

На идната сутрин той я изведе на езда върху прясно натрупалия сняг. Катрин се чувстваше топло и удобно под кожената пелерина, а Люсиен се усмихваше. И където и да отидеха, я гледаше с тези тъмни, изгарящи очи.

Държеше се с нея толкова дружелюбно, че Катрин започваше да съжалява, задето го мами така. Изминаха няколко седмици, откакто й бе отказал да използва малката каменна колиба в гората, край потока. Макар че съпругът й строго й бе забранил, Катрин пренебрегна волята му и започна да работи в къщурката. Все пак оправдаваше се мислено тя, беше омъжена за този човек, поне засега. Това й даваше известно право да използва онова, което му принадлежи.

Освен това знаеше, че единствената причина да й откаже е фактът, че не одобряваше интересите на една жена в област, наричана от него „вулгарна медицина“. Да отглежда билки, да забърква мехлеми и да се опитва да лекува хората, бе достатъчно зло, но да се увлича по анатомията, бе неприлично дори и според най-свободомислещите мъже. Само хората от определена класа имаха право да се занимават с дисекция на човешко тяло. Лекарите бяха уважавани хора. Но хирурзите, които трябваше да режат човешка плът, се избираха сред най-нисшите слоеве на обществото.

Такива интереси са напълно недопустими за маркиза Личфийлд, каза й Люсиен.

Обаче това беше смисълът на живота й, единственото нещо, което я интересуваше. Със сигурност не беше от типа жени, които седят вкъщи и се занимават с бродерия или плетиво, или пък смесват водни боички в безплодни усилия да рисуват. Не че се справяше зле с традиционните женски занимания, понякога дори й действаха успокоително, но нейната истинска любов, голямата й страст бяха старите методи за билколечение и усилията й да помага на болните.

Обичаше да изучава човешкото тяло, да вниква все повече и повече в неговите функции. Искаше да знае как са свързани костите, как се движи кръвта под кожата, как да лекува рани и как да третира различните заболявания.

Но маркизът не я разбираше. Може би никой не би могъл. Никой не очакваше от една дама да се занимава с подобни неща.

Катрин обръщаше гръб на общественото мнение. Бе открила своето призвание и животът й бе завинаги свързан с него. Още преди да разположи малката си, тайна лаборатория в колибата, беше давала билки и мехлеми на някои хора от селото. А сега имаше свое собствено „дюкянче“, слухът за уменията й бързо се бе разпространил и доста селяни често я молеха за помощ.

Обикновено работеше в колибата късно следобед, когато маркизът бе зает с арендаторите или залягаше над счетоводните си книги.

Леля Уини обаче знаеше с какво се занимава и, за нейна изненада, сякаш одобряваше интересите й.

— Понякога моят племенник е нелепо старомоден. Винаги си е представял, че ще си вземе кротка и покорна съпруга. Но такава жена никога не би го направила щастлив. Следвай сърцето си, Катрин. Трябва да сториш онова, което е най-добре за теб. След време племенникът ми ще се научи да те възприема такава, каквато си.

Но Катрин не беше на същото мнение. Точно затова продължаваше да смята, че най-доброто решение за двама им е да анулират брака, макар сърцето й да се свиваше всеки път, когато си помислеше да напусне Касъл Ранинг. Мислено се съпротивляваше на самата представа, че се омъжва за друг освен маркиз Личфийлд — нещо, което несъмнено трябваше да направи, за да се спаси от вуйчо си. Скоро щеше да е достатъчно голяма, за да се омъжи без неговото съгласие, но докато навършеше двадесет и четири, ако останеше неомъжена, той продължаваше да е неин настойник.

Питаше се какво ли ще предприеме Дънстън, след като наследството й бъде прехвърлено на маркиза и неговия адвокат, Натаниел Уитли. Документите вече се подготвяха и тя тайничко се надяваше, че вуйчо й се гърчи от безпокойство и гняв. Вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в мизерия, но това не я тревожеше. Ако беше загрижена за някого, това бе младата й братовчедка Мюриъл, безгласна пионка в ръцете на властния си баща.

Вероятно трябваше да поговори с Люсиен и да се увери, че момичето ще получи някаква месечна сума и прилична зестра.

С изключение на това, не изпитваше никакво съжаление към граф Дънстън. Сигурна беше, че един ден той ще гори в пламъците на ада.

 

Дъглас Рот, граф Дънстън, седеше на бюрото си във великолепно обзаведения кабинет в Милфорд Парк. С годините бе започнал да възприема като своя тази типично мъжка, облицована с дъбово дърво стая, която някога бе принадлежала на последния граф Милфорд. Всъщност бе започнал да смята, че всичко в Милфорд Парк му принадлежи. Беше повярвал, че ще прекара остатъка от живота си в лукса, който му предлагаше този дом.

А сега, благодарение на подлата си племенница, щеше да бъде изхвърлен от тук като ненужен боклук. И още — щяха да го заставят сам да издържа себе си и дъщеря си, а това нямаше да трае дълго, тъй като повечето от парите, източени от сметката на Катрин, вече бяха изхарчени за екстравагантни забавления.

Дъглас стисна мълчаливо зъби, а пръстите му нервно мачкаха крайчеца на документите, които четеше. Нямаше да позволи това да се случи. Нямаше да остави онази измамница да провали плановете му.

Щом чу почукването, което очакваше, Дъглас стана и се насочи към вратата. Мъжът в коридора се поклони за поздрав и се плъзна покрай него в стаята. Настани се на креслото до бюрото му, а Дъглас се върна на обичайното си място.

— Е, знаеш какво искам да чуя — каза графът без излишни предисловия. — Какво направи по въпроса?

Управителят на владенията му, Евън Слоан — висок и едър човек, с остър нос и пясъчно руса коса — се облегна на стола си.

— Може да се каже, че сключих сделка със самия дявол. — Слоан работеше за Дънстън от години и се справяше еднакво добре с управлението на земите му — земите на Катрин, поправи се мислено той, и определени лични проблеми.

И му беше верен до смърт. При положение, че получаваше солидно възнаграждение и живееше в хубава къща във владенията му, това не беше никак изненадващо.

— Сделка с дявола, а? И що за сделка е това?

Слоан простря ръце пред себе си.

— Предложих известна сума пари, в случай че маркиз Личфийлд случайно срещне смъртта си.

Дъглас подскочи като опарен.

— Господи, човече, да не си полудял? Поне половин Англия ще се опита да го убие. И ако свържат смъртта му с мен…

— Няма начин — отвърна спокойно Слоан. — Освен това съм наел само двама мъже. Единият вече направи опит. „Бандити“ причакали плячката пред една кръчма, близо до Касъл Ранинг. За съжаление опитът бил неуспешен. За по-удобно вторият мъж работи при маркиза. Той ме увери, че може да свърши работата, без да предизвика излишни подозрения.

Дъглас потърка замислено брадичката си.

— Предполагам, че наградата ще отиде при онзи, който успее в начинанието.

— Точно така.

Дъглас се облегна удобно в стола си. Пръстите му разсеяно барабаняха по документите.

— Добре. Тази идея може да се окаже печеливша. Ще видим дали твоята сделка с дявола ще проработи.

— Ще проработи, уверявам ви. И двамата наемници имат своите шансове. Само въпрос на време е някой от тях да успее.

— Надявам се да не им е нужно много време. Дават ми срок от тридесет дни, за да напусна имението. — Дъглас се усмихна ехидно. — Аз обаче нямам намерение да си вървя.

Слоан се досещаше за думите, които останаха неизречени.

— Нито пък аз, милорд.

Дъглас го изчака да излезе. Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, той взе документите, които тази сутрин бе получил от Натаниел Уитли. Дънстън стисна зъби и ги разкъса наполовина, после отново и отново. Тънка усмивка изкриви устните му, докато ги хвърляше в месинговото кошче за отпадъци.

 

Люсиен се притесняваше за леля си. По време на празниците тя изглеждаше необичайно затворена в себе си. Беше се надявал, че след края им Уини ще възвърне доброто си настроение и в известен смисъл се случи точно това. Но по някакъв странен начин леля му изглеждаше далечна и самотна. Катрин също го бе забелязала и нейната загриженост подсили твърдата му решимост да открие причината.

С намерение да говори с Уини, този следобед той се върна от полето по-рано от обикновено. Все още облечен в костюма си за езда, маркизът я повика в червената стая — малко, уютно салонче в дъното на къщата, където напоследък тя прекарваше по-голяма част от времето си.

— Добър ден — поздрави го тя. — Рийвс каза, че си искал да ме видиш.

Люсиен я покани вътре и я настани на дивана под огромния прозорец, който гледаше към градината. Той самият се настани в удобното кресло насреща й и посочи подноса с чай върху масата.

— Навън е доста студено. Помислих си, че няма да имаш нищо против да изпиеш един чай с мен. Би ли наляла за двама ни?

— Разбира се. — Усмихната, тя се зае със задачата. Наля горещ чай в порцелановите чаши и добави по малко сметана и бучка захар, както и двамата го обичаха. После му подаде неговата чаша и се облегна на дивана.

— Боя се, че не знам откъде да започна — подхвана Люсиен.

Уини се усмихна.

— Обикновено е най-добре да се говори направо.

— Добре. Нека първо ти кажа, че и двамата с Катрин много се тревожим за теб.

Уини изглеждаше изненадана. Светлите й вежди се извиха в дъги, чашата замря на път към устните й.

— Господи, защо трябва да се притеснявате за мен?

Люсиен отпи от чая си.

— Нещо те измъчва, Уини. Виждам го по очите ти, Катрин също го е забелязала. Искам да ми кажеш какво е то.

Чашата се разлюля в ръката й.

— Но това е… Това е нелепо. Нищо не ме измъчва.

Той посегна да вземе чашката от ръката й.

— Моля те, не се опитвай да ме заблудиш, Уини. Като глава на семейството, твой племенник и приятел, искам само най-доброто за теб. Довери ми се и ми кажи какво не е наред.

Сините й очи плувнаха в сълзи.

— Щях да ти кажа, само да можех. Но няма да е честно.

— Защо не?

— Защото това засяга един човек, който е на служба при теб. Ако ти кажа какво се случи, вероятно ще промениш мнението си за него, а аз не желая това.

Люсиен застана нащрек.

— Този човек… наранил ли те е по някакъв начин? Защото, ако го е сторил…

— Не, не. Няма нищо такова. Мъжете винаги ухажват жените. Ако беше някой друг, вероятно щях да се чувствам поласкана, но… Е, просто съм се заблуждавала, че точно този човек е различен. Може би самата мисъл, че съм го преценила погрешно, ме притеснява толкова много.

— Много мъже биха те намерили привлекателна, лельо Уини. Ти си изключително красива жена.

Бледа руменина плъзна по лицето й.

— Благодаря — пророни тя.

Той се усмихна едва доловимо.

— Може би този човек, просто не е могъл да се сдържи.

Уини извърна очи. Пръстите й си играеха с гънките на светлосинята й рокля.

— Но той е женен, милорд.

Люсиен се намръщи.

— Женен? За малко си помислих, че става дума за Натаниел Уитли, защото сам се уверих колко много държи на теб. Но след като Нат не е женен…

Уини рязко се изправи, а лицето й поруменя от гняв.

— Разбира се, че е женен. Нат се ожени за Ема Хансън две години след като двамата с него… Исках да кажа, че е женен вече повече от двадесет години.

Люсиен й се усмихна нежно. Лъч на просветление проблесна в съзнанието му.

— Ема почина преди две години, Уини. Мислех, че знаеш. Сигурен съм, че Нат също е смятал така. Да, ти живееш в замъка едва от шест месеца, но след като двамата с Нат бяхте официално представени един на друг, реших че вестта за смъртта на Ема трябва да е стигнала до теб.

— Ема… Ема е мъртва? — Уини се изправи, но краката сякаш не я държаха.

— Да. Съжалявам.

Тя се обърна и вторачи поглед някъде в градината, но сякаш не виждаше нищо пред себе си. Ръцете й се впиха в полите на роклята й, но дори така бе очевидно, че треперят.

— Ако Ема е мъртва, значи Нат трябва да е вдовец.

— Точно така. Смъртта й бе доста болезнено събитие за него, но мисля, че през изминалите две години се е посъвзел.

— Натаниел каза… — Тя преглътна, все още вперила поглед през прозореца. — Нат показа известен интерес към мен. Искаше просто да се виждаме, това е. Помислих си, че ми прави неприлично предложение. Мислех… — Тя се обърна към него и Люсиен видя сълзи в очите й. — Отказах му, доста грубо при това. А Нат си е помислил, че причината е… Господи, какво направих!

Уини се втурна към вратата и почти стигна до нея, преди да осъзнае, че Люсиен я гледа вторачено.

— Извинявай, но трябва да вървя. Трябва да отида до града, за да разреша изключително важен въпрос.

Маркизът остави чашата си и стана на крака.

— Да, разбрах, че имаш важен проблем. Ще наредя да направят нужните приготовления, двете с камериерката ти можете да тръгнете още утре рано сутринта.

Той се приближи до нея и Уини припряно избърса сълзите си.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да замина още днес. Само за час ще събера багажа си и ще тръгна.

— Идеята не ми изглежда добра, лельо Уини. В Лондон вече ще е тъмно, когато пристигнеш. Съветвам те да изчакаш…

Тя посегна и сграбчи ръката му.

— Моля те, Люсиен! Трябва да тръгна още днес. Умолявам те, не се опитвай да ме спреш.

Никога преди леля му не бе проявявала подобно упорство. Хрумна му, че явно не му е разказала цялата история, но каквото и да беше скрила, може би след това пътуване до Лондон проблемът щеше да се разреши, а леля му — да възвърне доброто си настроение. Люсиен кимна едва доловимо.

— Ще изпратя двама лакеи да те придружат. Можеш да тръгнеш веднага щом решиш.

Уини стисна ръката му с благодарност, обърна се и се забърза към вратата.

Люсиен я наблюдаваше замислено, все още леко загрижен за състоянието й, но и доволен, че каквито и противоречия да бяха възникнали между двама им с Натаниел Уитли, той допринасяше за разрешаването им. После Люсиен нареди да приготвят каретата, а леля си видя отново броени минути по-късно, когато заедно с готовите си куфари слезе пред входната врата.

Маркизът застана на верандата до нея.

— Надявам се да пътуваш безопасно и да се видим в края на седмицата. — Уини му се усмихна, помаха и се спусна надолу по стълбите. — Между другото — извика Люсиен в момента, в който леля му се качваше в каретата, — защо не виждам жена си днес? Изглежда, че никой не знае къде е. Търсих я навсякъде, но няма и следа от нея.

Цветът се отдръпна от лицето на Уини. За миг погледът й се стрелна към потока, които си пробиваше път през горите.

— Боя се, че и аз не знам — отвърна му, без да го погледне в очите. — Може да е отишла до селото.

Някакво мускулче трепна на челюстта му.

— Сигурно е така — каза й той, без да го вярва. Уини го лъжеше, а тя не беше добър лъжец, особено когато умът й вече бе на път за Лондон. Прикриваше Катрин — но защо?

Леля му изкачи стоманените стълбички на каретата и се настани до камериерката си. Когато колелата се завъртяха, тя му помаха през прозореца, но погледът й отново се насочи към потока.

Точно в този миг като мълния го осени мисълта, къде всъщност е отишла жена му. Заля го вълна от неверие и бурен гняв.

— Дяволите да я вземат! — С гигантски крачки той се насочи към входа на замъка и само за миг спря на вратата. — Рийвс! — извика с най-гръмовния си глас. — Незабавно ми донеси пелерината!

— Да, милорд. — След миг икономът се върна с тежкото вълнено наметало и Люсиен го преметна през раменете си. Бесен заради упоритостта на Катрин и собствената си глупост, той забърза към конюшнята.

Не му отне много време да стигне до малката каменна колиба, където някога живееше пазачът. Още щом изкачи хълма, разбра, че подозренията му са основателни. Кестенявата кобила на Катрин пасеше кротко наблизо, а от комина се издигаше сивкава струйка дим.

Люсиен изруга през зъби и се спусна надолу по хълма.

 

— Надявам се това да помогне, мисис Финч. Раните от изгаряния могат да бъдат много опасни, да не говорим колко са болезнени.

— Тук сте права, мила. — Кокалестата женица се засмя и разкри редица развалени зъби. — Гърбът ми вече е по-добре.

Катрин можеше да си представи какво изпитва жената насреща й. Беше я намазала с мехлем от свинска мас, който бе открила в журнала на лекар, служил в Индия. Мазилото бе сторило чудеса при всички, на които го бе прилагала. Надяваше се да свърши работа и при мисис Финч.

Кокалестата ръка на жената се зарови в платнената торба, която носеше, и накрая намери малко глинено канче със затворен капак.

— Това е за вас. Малко от най-хубавите ми сливи. И пак благодаря.

— Винаги сте добре дошла, мисис Финч. Желая ви приятен ден. — Катрин затвори вратата с доволна въздишка и отново се наведе над книгата, която я занимаваше в момента — средновековни народни лекове от провинция Съсекс. Велвет бе открила дебелия том в библиотеката в Карлайл Хол и й я изпрати като коледен подарък.

Тъкмо се бе настанила удобно в старото кожено кресло пред камината, когато вратата се отвори с трясък и вътре връхлетя самият маркиз. Катрин подскочи и се изправи толкова припряно, че книгата се стовари шумно на пода. За миг тя погледна пожълтелите страници на старинния ръкопис, но не посегна да го вдигне. Отметна глава назад и впери поглед в тъмните, вещаещи буря очи на съпруга си.

Челюстта му потрепваше, а устните му бяха гневно присвити. Погледът му се плъзна по стъклениците върху тясната масичка до стената, по малките глинени саксийки, където Катрин бе насадила билки. На тавана в замъка бе открила разклатена дървена маса и бе помолила бъчваря да я постегне и да отреже ниско краката й. Сега й служеше като кушетка за прегледи.

Колибата беше чистичка и затоплена от пламъците на камината и от килимите, които беше купила от един амбулантен търговец в селото. Всяко свободно пространство бе отрупано с купища книги, повечето от библиотеката на маркиза в замъка. Катрин потръпна, когато погледът му сякаш разпозна няколко заглавия. После очите му отново се спряха върху нея.

— Може би паметта ми изневерява, но доколкото си спомням, когато ми поиска разрешение да използваш това място, отговорът ми беше не.

Катрин преглътна и сведе очи.

— Съзнавам, че пренебрегнах желанието ти, но…

— Пренебрегнала си желанието ми? Това ли е мекият начин да кажеш, че не се подчини на заповедите ми и че правиш онова, което си си наумила?

Тя прехапа долната си устна, за да не види маркизът, че трепери. Този човек изглеждаше опасен, когато се ядоса.

— Колибата и бездруго не се използваше, а аз имах нужда от място, където да работя. Надявах се да одобриш идеята ми. Но след като ми отказа, не ми остана друг избор.

— Ти така ли виждаш нещата? Че не си имала друг избор, освен да престъпиш волята ми? — Той стисна зъби толкова ожесточено, че челюстта му видимо се очерта. Катрин трябваше да призове цялата си воля, за да не се обърне и да избяга.

Потисна порива си и вирна брадичка.

— Аз съм твоя съпруга — поне засега. Реших, че това ми дава известни права.

Очите му пробягаха по лицето й — горещи, проницателни очи, които опариха кожата й.

— Поне за това, мадам, сте напълно права. Вие определено сте моя съпруга. — Със зловещо изражение той пристъпи към нея. — Единствената грешка, която допуснах, е че не ви накарах напълно да осъзнаете този факт. Мисля, че е крайно време да се поправя.

Катрин си пое дълбоко дъх, когато Люсиен сграбчи раменете й и я притисна плътно към себе си. Устните му се впиха в нейните и за миг тя просто стоеше и попиваше топлината на устните му, горещия пламък на езика му. Ръцете му се сключиха около нея и я притеглиха още по-плътно към тялото му, за да почувства силата на подлудяващата му възбуда.

Изненадата й се смени с безпокойство, когато нещо неуловимо се промени в поведението му. Дланите му обгърнаха пламенно лицето й, а от гърлото му се изтръгна задавен стон. Целувката му стана нежна, съблазнителна и изискваща. Вкуси ъгълчетата на устните й, а езикът му като копринен конец се плъзна по долната й устна. Кожата й настръхна и някаква гореща топка се търкулна в стомаха й. Бавната, ленива целувка отново стана жарка и изискваща, а Катрин му отговори с нарастващо нетърпение, неспособна да потисне порива на сгорещеното си тяло.

Несъзнателно ръцете й се плъзнаха по реверите на дрехата му и обгърнаха врата му, а краката й омекнаха в коленете. Той явно го почувства, защото я отпусна назад, докато гърбът й опря в стената. Още една влажна, гореща целувка, и Катрин простена мъчително. Люсиен вкусваше нежната кожа на врата й, чувствителните крайчета на ушите й, а ръцете му се заловиха с копчетата на памучната й рокля. Вперил в нея нетрепващите си тъмни очи, той една по една извади фибите от косите й. Катрин почувства тежки кичури коса да се разпиляват по раменете й.

— Господи… Катрин. — Люсиен зарови пръсти в уханните кичури и отметна главата й назад. После я целуна. Езикът му с лекота превземаше устата й и я омайваше в безумен ритъм. Катрин му отвърна със същата ожесточена страст. Тялото й тръпнеше — горещо, замаяно и слабо пред мъжката му сила.

С отмерени, решителни движения, той изхлузи роклята през раменете й, развърза връзките на фустите й и ги захвърли на купчина на пода. Останала само по долна риза, чорапи и жартиери, Катрин се притискаше към него, докато главата му се плъзна към гърдите й. Езикът му ги милваше, дразнеше зърната им, а очите му се опиваха от щръкналите пъпки, които напираха през плата.

— Ти ми принадлежиш, Катрин — прошепна той и плъзна ризата по раменете й. — Ти си моя съпруга — сега и завинаги.

— Но… Но какво ще стане с… — Той затвори устата й с гореща, гладна целувка, която извика накъсани звуци от гърлото й. После помилва голите й гърди, прокара език по зърната им, и коленете на Катрин се огънаха. Единствено силните му ръце й попречиха да падне. Люсиен пъхна коляно между краката й, разтвори бедрата й и притисна тръпнещата плът. Болезнена тръпка я прониза. Тялото й пулсираше и се извиваше. Беше влажна и готова за него, и толкова замаяна, че не съзнаваше какво става. Люсиен обгърна с длани гърдите й — милваше ги, вкусваше ги, дразнеше ги. Треперещите й пръсти се плъзнаха в косата на тила му, развързаха черната лента и гъсти копринени кичури погалиха дланите й.

Целуваше я, докато ръцете му се бореха с копчетата на брича му. Пръстите му си проправиха път през гъстите, къдрави косъмчета между бедрата й и проникнаха в нея — отначало нежно, после по-дълбоко. Знаеше добре къде точно да я докосне, как да й достави удоволствие. Горещият пламък на желанието лумна дълбоко в нея и Катрин се чу да произнася името му.

Люсиен я милваше с кръгообразни движения и с умението на опитен любовник.

— Аз съм твой съпруг — прошепна той, а движенията на пръстите му засилваха нуждата й от него. — Кажи го.

Катрин простена.

— Кажи го — пророни дрезгаво той.

— Ти си… мой съпруг.

Маркизът разтвори краката й и проникна в нея с един единствен тласък, който я повдигна от земята. Катрин се притисна към широките му рамене, ноктите й се впиха в кожата на гърба му, устните й затрепериха.

Люсиен бавно се отдръпна от нея, после нахлу още по-дълбоко. Заля я непоносима вълна на удоволствие. Навън и пак навътре, бавно и целенасочено. Мускулите му се свиваха и отпускаха, плътта й се свиваше мъчително около него. Люсиен я повдигна, намести краката й около кръста си и отново нахлу в нея.

— Господи, от толкова време мечтая за това. — Проникнал дълбоко, движеше се в нея бавно и равномерно. Катрин не можеше да мисли, забрави дори и да диша.

Гласът му сякаш долетя отдалече, дрезгав и приглушен.

— Толкова си сладка… така съвършена. — Думите му съвсем я замаяха. Катрин висеше в някаква безтегловност, тялото й тръпнеше от желание и жажда. Още два мощни тласъка, и ноктите й издраха раменете му, устните й прошепнаха името му. Тялото й мъчително се сви, а после се отпусна, разтърсено от непоносимо удоволствие.

Люсиен нахлу в нея за последен път, преди тялото му да я последва и да се отпусне. Притисна ханша й към себе си, а семето му се изля дълбоко в нея. Катрин се притискаше към него и си мислеше колко много го обича и колко приятно е да го чувства до себе си по този начин. И колко много е искала точно това да се случи.