Кет Мартин
Коприна и стомана (15)

15

Коледа вече чукаше на вратите им. До вечерта, когато трябваше да отидат на тържеството в Карлайл Хол, Катрин почти бе престанала да се притеснява за Люсиен. Въпреки че окото му все още беше насинено, ъгълчето на устните му подпухнало, а ръката му висеше на превръзка през рамото, маркизът започваше да прилича на себе си.

Вече го бе разпитала какво се е случило в таверната и той й отговори, че някакви бандити го нападнали, докато вървял към конюшнята.

— Предполагам, че ги е поблазнил портфейлът ми. Тук повечето хора знаят, че съм маркиз Личфийлд. Сигурно нападателите ми са решили, че като аристократ би трябвало да нося в себе си значителна сума пари.

Седнала до него на леглото, Катрин внимателно почисти раните му и постави чиста превръзка на ръката му. Беше гол до кръста, а чаршафът бе смъкнат ниско на бедрата му. Широките му, мускулести гърди бяха покрити с гъсти къдрави косъмчета и всеки път, когато го погледнеше, Катрин чувстваше приятна топлина да се разлива по тялото й.

— Жената, която те доведе у дома… — пророни нерешително тя, без да откъсва поглед от работата си. — Изглеждаше доста загрижена за теб.

— Така ли?

— Посещаваш таверната доста често. Предполагам, че я познаваш добре.

Едната му вежда се изви въпросително.

— Колко добре имаш предвид?

Лицето й пламна.

— Всъщност това не е моя работа. Просто си помислих… искам да кажа, тя изглеждаше доста разтревожена и… Е, само се запитах…

Люсиен изглеждаше развеселен.

— Ако искаш да знаеш дали съм спал с нея, отговорът е „не“.

Смутена, Катрин извърна очи. Странно, но думите му почти я замаяха от облекчение.

— Както вече ти казах, това не е моя работа. Двамата с теб имаме уговорка и…

— Уговорка? — Сребристи пламъчета проблеснаха в тъмните му очи и погалиха лицето й.

— Да, нещо такова. Точно затова исках да поговорим. Вероятно… след онова, което се случи между нас онази нощ… се чувстваш задължен да останеш обвързан с мен. Аз обаче не мисля така. Все още можем да анулираме брака, както бяхме планирали.

Вместо да е щастлив, Люсиен изглеждаше странно обезпокоен.

— Значи все още желаеш това?

Катрин предполагаше, че точно това желае. Това бе най-разумното решение. Тя го беше принудила да се ожени за нея. Той не я обичаше. Трябваше да му върне свободата.

— Разбира се. — Но самата мисъл предизвикваше остра болка в гърдите й.

Лицето му бе мрачно и навъсено.

— Щом го искаш, така ще стане.

Катрин само кимна с глава. Внезапно гърлото й се стегна, трудно й бе да говори. Нелепо беше да се чувства по този начин, но не можеше да се контролира. Никой от тях не проговори, докато завързваше бялата превръзка на ръката му.

 

През следващите няколко дни семейният лекар, доктор Фредерик, на няколко пъти дойде да види пациента си, но изглеждаше изключително доволен от нейната работа и я насърчи да продължава. Той предположи, че Люсиен е прокървил веднъж или два пъти, но маркизът поклати отрицателно глава и Катрин тайничко се възгордя. Джейсън и Велвет ги посетиха веднага щом слуховете за нападението достигнаха Карлайл Хол. Двамата с радост откриха, че маркизът бързо се възстановява и скоро отново ще е на крака.

Но макар състоянието му да се подобряваше, едва на сутринта преди Коледа Катрин видя съпруга си навън.

— Нали не си забравила плановете ни да прекараме вечерта с Велвет и Джейсън? — Преди дни й бе споменал, че херцогът и херцогинята ги канят заедно с техни приятели да сложат началото на сезона и да запалят бъдника^[1] в Карлайл Хол.

— Не съм забравила. Но не смятах, че ще се чувстваш достатъчно добре, за да отидем. — И след последния ни разговор не знаех какви са плановете ти.

— Чувствам се прекрасно. Може би не изглеждам особено привлекателен, но ако двете с Уини можете да понесете разкривената ми физиономия, ще се радвам да ви придружа. — Люсиен се усмихна и дори драскотините по лицето му не можаха да заличат красивите, волеви черти на лицето му. — Отдавна не съм се отдавал на празнично настроение. Вероятно децата на Сенклер ще ни заредят с малко от своя ентусиазъм.

Катрин му се усмихна, а сърцето й сякаш усили ритъма си.

— Звучи интересно. — Години бяха изминали, откакто се бе забавлявала истински на Коледа — откакто починаха майка й и сестра й. Без тях Коледа носеше само тъжни спомени и двамата с баща й се преструваха, че е ден като всички останали. А след смъртта на баща й, когато вуйчо й и братовчедка й се нанесоха в Милфорд Парк, разгулните развлечения на графа само подсилваха натрапчивото усещане за отчаяние и самота.

— Карлайл Хол е съвсем наблизо — казваше в този момент маркизът. — Но ще трябва да тръгнем рано, ако искаме да сварим децата будни.

— Добре. Ще уведомя леля Уини, че искаш да тръгнем по-рано.

Той се усмихна.

— В такъв случай ще се видим малко преди шест часа.

Катрин кимна. Наблюдаваше грациозната му осанка, докато маркизът излизаше от салона, и някаква сладка болка опари сърцето й. Днес изглеждаше някак различен, по-малко враждебен, и приличаше повече на човека, който познаваше, преди да се оженят. В момента, в който маркизът потъна в кабинета си, Катрин се втурна нагоре по стълбите, за да намери Уини и да реши какво ще облече за вечерта.

И двете бяха развълнувани. Катрин никога не беше ходила в огромното имение, но достатъчно й беше да знае, че е домът на херцогиня и херцог Карлайл. И в крайна сметка, беше Коледа. Възнамеряваше истински да се забавлява.

Катрин хвърли последен поглед в огледалото. За празника бе избрала тъмночервена кадифена рокля с огромен кринолин. Ръкавите се спускаха плътно по ръката й до лакътя, откъдето преминаваха в гъсти пластове дантела, поръбени с кадифе, които се диплеха разкошно към китките й. Тя приглади кестенявите къдрици, които Фани бе нагласила на тила й, намести сърцевидната бенка в ъгълчето на устните си и се спусна надолу по стълбите.

Маркизът вече я очакваше. Когато я видя, нещо тъмно и топло проблесна в очите му. Напоследък Катрин често виждаше този поглед, отправен към нея, но непрестанно си повтаряше, че е сгрешила.

Ако наистина я желаеше, щеше да се върне в нейната стая. Щеше да я люби отново. И нямаше да се съгласи да анулират брака. И все пак не би могла да обърка с друго жаждата в очите му, докато я измерваше одобрително от главата до петите, нито пък топлината на устните му, когато ги притисна към облечената й в ръкавица длан.

— Изглеждате прекрасно, милейди.

Тя навлажни устни, мигом объркана от сребристите пламъчета в очите му, които сякаш изгаряха тялото й през дрехата.

— Благодаря, милорд.

Той не откъсваше очите си от нея. Ленива усмивка играеше на устните му и Катрин сякаш забрави да диша, докато вниманието му отново не се насочи към стълбището.

Облечена в бледосиня копринена рокля, с вдигнати нагоре и стилно накъдрени коси, Уинифред Монтен Девит изглеждаше само с няколко години по-голяма от Катрин. Люсиен й се усмихна, обзет от гордост и искрено възхищение.

— Тази вечер съм истински късметлия. Ще придружавам две от най-красивите жени в Англия.

Бледа руменина плъзна по бузите на Уини. Тя премести погледа си върху Катрин, после отново към племенника си и очевидно изглеждаше доволна от онова, което виждаше.

— Мисля, че щастливките сме ние. Не смяташ ли така, мила?

Катрин се усмихна, внезапно почувствала се млада и безгрижна. Погледна Люсиен и изпита притегателната сила на тези тъмни, напрегнати очи.

— Разбира се, че е така, лейди Бекфорд. Да бъдем в компанията на такъв привлекателен мъж… явно тази вечер съдбата е щедра към нас.

Люсиен изглеждаше поласкан. Катрин все още не проумяваше на какво се дължи смяната в настроението му, но възнамеряваше да се наслаждава на новото му отношение, докато това е възможно. Двете с Уини го хванаха под ръка и се спуснаха по стълбите пред входната врата. Маркизът кавалерски им предложи помощта си, за да се качат в каретата.

Пристигнаха на здрачаване. Бледата лунна светлина хвърляше сребристи отблясъци към елегантното имение, заобиколено от безбрежен пейзаж от открити поля и гори. Карлайл Хол бе по-величествен и от най-смелите й представи. Стилните парапети и огромните прозорци грееха като безброй слънца, осветени от стотици восъчни свещи.

На входната врата бяха застанали двама лакеи, еднакви на ръст и тегло, облечени в еднакви червени ливреи. Замаяна от цялото това великолепие, Катрин спря до Люсиен, за да поздрави домакините на празничното събиране.

— Толкова се радваме, че успяхте да дойдете — възкликна Велвет и сърдечно целуна Катрин. — Изглеждаш прекрасно.

Катрин направи нисък реверанс.

— Благодаря, ваша светлост.

Велвет се засмя.

— Без формалности. Не и тази вечер. Тази вечер всички тук сме едно семейство и имаме повод да празнуваме.

Силно разчувствана, Катрин с изненада почувства странна влага в очите си. От толкова време насам бе живяла без семейство. До този момент дори не бе осъзнала колко самотна е била. В съзнанието й изплува неканен спомен за последната Коледа, която бе прекарала в лудницата — специално за случая им дадоха варени картофи, филия ръжен хляб и парче овче месо. Помнеше как седеше на мръсната слама, мислеше си за майка си и баща си и за онова щастливо семейство, което вече не съществуваше.

— Катрин…? — прошепна меко Люсиен. — Добре ли си?

Тя премигна, почувства сълзите в очите си и видя разтревожените лица на Велвет и Люсиен.

— Извинете. За миг се върнах обратно в… — Усмихна им се неуверено. — Както и да е. Не беше приятен спомен.

Люсиен обгърна краста й, притегли я към себе си и нежно целуна косата й.

— Сега си свободна. Тази вечер заедно ще създадем нови спомени. Щастливи при това.

— Люсиен е прав — намеси се решително Велвет. — Тази вечер ще празнуваме една щастлива Коледа. — Домакинята изглеждаше невероятно красива с леко напудрената си огнена коса и крехка фигурка, облечена с копринена рокля с цвят на кехлибар, която подчертаваше златистия оттенък на кафявите й очи.

Катрин тайничко избърса една сълза.

— Ти си истинска приятелка, Велвет Сенклер.

Велвет стисна окуражително ръката й.

— Щастлива съм, че имам приятелка като теб. А сега върви при гостите. Децата отдавна искат да видят съпругата на вуйчо Люсиен.

И Катрин нямаше търпение да ги види.

С последна сърдечна усмивка Велвет се върна при съпруга си и задълженията си на домакиня. Люсиен и Катрин бяха отведени в дъбовата стая — огромен салон в дъното на къщата, облицован с дърво. Краката й потъваха в меките персийски килими. Таванът бе покрит с кръстосани дъбови греди, а стените — украсени с изящни червени шарки.

Очевидно избрана за случая заради топлата и непринудена обстановка, стаята бе сполучливо декорирана с клонки чемшир и имел, а в камината огромен бъдник очакваше да бъде запален.

В момента, в който влязоха в стаята, скочи да ги поздрави мъничко момче, облечено в модерните за сезона френски одежди — дълги до коленете панталонки от кралскосиньо кадифе и подходящ син кадифен фрак. Александър Джейсън Сенклер, ярко копие на баща си със своята гъста коса с цвят на кафе и наситеносини очи, се наведе пред тях в официален поклон.

После се ухили.

— Вуйчо Люсиен! Надявах се да дойдеш! — Люсиен коленичи пред момчето и го притисна в прегръдките си.

— Нали е Коледа? Разбира се, че ще дойда.

В този момент доприпка и малката Мери Джейн, облечена в бледорозова копринена рокля. Косата й беше огненочервена, много по-ярка от тази на майка й. Тя извади пръстчето от розовите си устенца и ги изви в неустоима усмивка. Люсиен я целуна по бузата и й представи Катрин.

— Алекс и Мери, това е новата ви леля, Катрин.

Катрин рязко се обърна към него. Очите й се разшириха от изненада. За него, който бе близък и дългогодишен приятел на семейството, бе нормално да се чувства като техен роднина. Но след по-малко от година тя щеше да напусне Касъл Ранинг. Едва ли беше добре децата да се привързват към нея.

Маркизът се усмихна.

— Кажи им нещо, скъпа. Ще ги изплашиш, ако продължиш да зяпаш така.

Ласкавото обръщение отново напълни очите й със сълзи. Тя се наведе и пое малките ръчички на децата в своята.

— Радвам се да ви видя и двамата. Вуйчо ви Люсиен много ми е разказвал за вас. Сигурна съм, че скоро ще станем големи приятели.

Александър се изкикоти и обърна към нея сините си, пълни с възхищение очи, и Катрин мигом се влюби в него.

— Точно като баща си — каза Люсиен, сякаш разчете мислите по лицето й. — Само на четири години е, а вече всяка жена, която го види, е безнадеждно влюбена в него.

Точно като теб, помисли си Катрин, която не пропусна да забележи жените наоколо, втренчили поглед в маркиза, сякаш е сочна хапка месо. Изпод спуснатите си ресници Катрин се взираше в притегателния му профил, във възхитителните извивки на лицето му. Да, тази вечер определено имаше нещо различно у него. Нещо се бе променило, когато я видя на стълбите в дома си.

Вероятно всичко се дължеше само на празничната вечер и нямаше нищо общо с техните отношения. Но погледът му се спираше на нея отново и отново и тя не можеше да потисне сладкия трепет, който се надигаше в стомаха й.

Някой дръпна полата й и Катрин веднага сведе поглед надолу.

— Аз съм почти на три — пророни с тъничкото си гласче Мери Джейн и вдигна две от пухкавите си малки пръстчета.

Катрин се засмя и топло я прегърна.

— Браво, малка моя, но не бързай да пораснеш. Времето и бездруго тече твърде бързо.

Мери само се усмихна и побягна да настигне брат си. Катрин ги последва сред гостите и съзнанието й се върна към едно друго дете — малко по-голямо, русокосо и синеоко, което прекарваше самотна Коледа сред пациентите на „Сейнт Бартоломю“.

Тя прехапа устни. Искаше й се да говори с Люсиен и да го помоли за помощ, но същевременно се боеше от отказа му.

— Защо отново се мръщиш, любима? Изглеждаш далеч по-красива, когато си усмихната. — Той повдигна брадичката й с ръка. — Забрави, Катрин. Тази вечер принадлежи на бъдещето, не на миналото.

Тя преглътна мъчително и кимна. Знаеше, че е прав. Утре отново щеше да се бори с проблемите. Тази вечер беше Коледа и трябваше да се забавлява.

 

Люсиен внимателно наблюдаваше новата си съпруга, докато я представяше на малката група приятели, които Джейсън бе поканил: лорд и лейди Балфор, граф и графиня Брайърууд, Уинстън Парминтър, известен лондонски адвокат, и половин дузина други гости.

Катрин вече бе срещала неговия адвокат, Натаниел Уитли, в Касъл Ранинг, и, изглежда, много го харесваше. Граф Хавершам, дядо на херцогинята, я разсмя с истории за приключенията на Велвет и бързо я накара да се отпусне. След това тя сякаш се забавляваше, напълно привикнала с ролята на дама от висшето общество, за която бе родена.

Застанал до Джейсън, Люсиен я гледаше да разговаря с леля Уини и стария граф, докато поглъща огромното количество храна, с която бяха отрупани масите в салона: приятно препечен гъши бифтек, печено телешко, пилешко фрикасе, сьомга със сос от скариди, заешко по флорентински. Имаше също задушени бъбреци и месо в тесто, моркови, ряпа и пащърнак в масло, кюфтенца от мляно месо, сладкиш с мед, захаросани плодове и крем карамел.

Катрин ядеше, сякаш не може да се насити. Люсиен се разстройваше при мисълта за дните, които е прекарала в онази адска дупка, без топла храна и близък човек. Несъзнателно някакво мускулче трепна на челюстта му.

— Красива жена — пророни Джейсън, след като проследи погледа на приятеля си.

— Да, така е. — Особено тази вечер. С пригладена коса и меки тъмни къдрици на тила, Катрин му изглеждаше по-красива от всякога. Тъмночервената кадифена рокля подчертаваше оттенъците на косата й, а малките й гърди образуваха лека издатинка над деколтето и приканваха да бъдат докоснати.

Тялото му болезнено се сви и му напомни колко я желае.

— Откакто живее в замъка, възвърна част от изгубеното си тегло. Лицето й също изглежда румено и свежо. — Маркизът осъзна, че се усмихва при мисълта, че и той е допринесъл за приятното й преобразяване. Обърна се към приятеля си и видя, че Джейсън го наблюдава замислено.

— Е, добре, какво става между вас? Цяла вечер те наблюдавам. Нещо те е променило. Кажи ми какво е то.

Ъгълчетата на устните му се извиха.

— Предположих, че ще се досетиш, че нещо се е случило. Най-после реших да се овладея и да поема нещата в свои ръце. Онова, което се случи в хижата, вече е минало и забравено. Факт е, че вече съм женен мъж. Време е да подредя живота си и точно това смятам да направя.

— Което означава?

— Да го кажа простичко — смятам да я задържа. Катрин продължава да смята, че ще анулираме брака, но аз не съм съгласен.

Джейсън се ухили.

— Значи най-после си започнал да разсъждаваш трезво.

— Може и да е така. Докато се възстановявах от онова спречкване в таверната, имах доста време да размисля. Факт е, че имам нужда от съпруга и няма да отричам, че Катрин ме привлича. Така стигнах до заключението, че тази, за която вече съм женен, ще се справи не по-зле от всяка друга, а вероятно и по-добре от повечето жени. Както ти каза, тя е силна и интелигентна. Произхожда от благородническо семейство. Накратко, струва ми се изгодна партия и вярвам, че ще стане добра майка за децата ни. А след тази вечер, когато я видях как се държи с Алекс и Мери, се чувствам още по-уверен.

— А какво ще кажеш за нейните интереси, които ти не одобряваш?

Люсиен вдигна рамене.

— Разбира се, ще трябва да се откаже от странните си занимания. Във всички случаи, след като роди дете, ще забрави за тези глупости и ще започне да се държи като прилична съпруга. Време е да се сдобия с наследник и смятам да се заловя с тази задача.

Джейсън сякаш имаше известни съмнения, но не ги сподели с приятеля си.

— А ако Катрин все още иска да анулира брака, как смяташ да я убедиш в противното?

Погледът на Люсиен отново се закова върху съпругата му, която се смееше на думите на лорд Хавершам.

— Не смятам да я убеждавам. Възнамерявам да я прелъстя.

Джейсън се изсмя на глас и едва не разля чашата пенливо вино, която държеше в огромната си лапа.

— Приятелю, ти не преставаш да ме изумяваш. Няма ли да е по-лесно просто да й кажеш, че не искаш да прекъсваш брака?

— Може и да е… ако бях напълно сигурен, че тя ще се съгласи. И понеже не съм, ще трябва да го постигна по моя си начин.

Джейсън плъзна поглед към Катрин, която сега се забавляваше с неговата съпруга и децата им.

— Може и да си прав. Няма смисъл да поемаш излишен риск.

Точно така, каза си мислено Люсиен. Катрин щеше да стане негова, и то скоро. Искаше я до себе си в леглото, искаше да започне оттам, където бе свършил първия път, когато правиха любов. Всеки път, когато я погледнеше, се спомняше страстните й движения под тялото си и онзи тесен проход между краката й, който го поглъщаше толкова сладко.

И сега, когато бе взел своето решение, искаше час по-скоро тя да носи детето му. Изненадваше го само нетърпението, с което очакваше този ден да дойде.

 

Уини Монтен Девит бавно отпиваше силабуб^[2] от кристалната чаша в ръката си и се опитваше да изглежда безгрижна, но изпод дългите светли мигли погледът й не се откъсваше от огледалото над камината. В позлатената рамка на стъклото попадаше привлекателен мъж с гъста, прошарена кестенява коса и бистри сини очи, в когото тя разпозна Натаниел Уитли. От другия край на салона той се взираше в нея с напрегнатост, която я плашеше.

Стори й се странно чувствено изживяване — да наблюдава Нат, докато той я гледа. От своето място той дори не подозираше, че е възможно тя да го вижда, и начинът, по който я гледаше, извикваше горещи, интимни видения в съзнанието й. Спомени, които бе смятала за забравени — първата им целувка или онзи ден край потока, когато двамата се срещнаха тайно и той й предложи да се омъжи за него. Спомни си онова стеснително, височко момче, което караше сърцето й да тръпне от копнеж.

Представи си и други неща — Нат като зрял мъж и как онази целувка би могла да се промени с времето, как устните му се притискат към нейните и я целуват по начин, непознат досега, какво би изпитала, ако докоснеше гърдите й, ако ги докоснеше с езика си. Какво би било да лежи гола до него.

Уини рязко отмести очите си от огледалото и пропъди неприличните видения, но не можеше да отрече, че те са навестили съзнанието й, и тази мисъл я смущаваше.

— О, лейди Бекфорд. Питах се дали ще дойдете тази вечер. — Зави й се свят. Не го бе видяла да се приближава. Сега й изглеждаше различен — по-хладен и по-недостижим, отколкото й се бе сторил в огледалото.

Тя повдигна гордо брадичка и се опита да го погледне високомерно, което беше трудно, имайки предвид високия му ръст.

— Мистър Уитли. — Това бяха единствените думи, които успя да произнесе. Всеки път, когато го погледнеше, чувстваше угризения за порочните си мисли.

Погледът му се плъзна по раменете й и надолу, към закръгления бюст, който надничаше от деколтето й. Очите му се задържаха там само миг, преди да се върнат на лицето й.

— Надявам се, че се забавлявате.

Ръката й се стрелна нервно към гърлото й. Не можеше да обърка хладната ирония в гласа му, нито пък твърдия поглед, който придаваше стоманен оттенък на очите му.

— Да… Разбира се, че се забавлявам. Защо не? — Но не й беше забавно, съвсем не. Не и откакто бе забелязала Натаниел Уитли в салона до дъбовата стая, потънал в разговор с племенника й.

— Ами не знам — отвърна й сухо той. — Когато преди малко разговаряхте с лорд Клинуърт, ми се стори, че добре се забавлявате. Чух, че той е на брачния пазар. И не е кой да е, а граф, който не може да преброи парите си — все качества, които жена с вашето положение не може да пренебрегне. — Устните му се извиха в нещо, но не беше усмивка. — Графът е мой клиент. Ако пожелаете, бих могъл да му подхвърля някоя добра дума за вас.

Уини поруменя до корените на косата си.

— За какво говорите? Нямам интерес нито към Клинуърт, нито към когото и да било другиго. И се чувствам обидена от намека, че бих преследвала графа заради титлата или състоянието му.

Нат повдигна вежди, но очите му останаха хладни и далечни.

— Приемете моите извинения в такъв случай. Но кой знае защо ми се струва, че няма да сте така възмутена, ако негова светлост ви предложи връзка, както се случи при моето предложение.

Право в целта!

— Не е същото и вие го знаете.

Красивите му устни се присвиха.

— Не, разбира се, че не е. Извинете ме, лейди Бекфорд. — Със скован поклон той се обърна и прекоси стаята, без да погледне назад.

Очевидно все още бе разгневен след последния им разговор. Но сега и Уини беше ядосана. Що за човек бе той? Нима наистина беше очаквал тя да се забърка в неприлични отношения с него? Колкото повече размишляваше над това, толкова по-див гняв я обземаше.

Както обикновено Нат не бе довел жена си — дори и на Коледа. Питаше се как ли се чувства бедната женица при такова пренебрежително отношение.

Уини видя, че Нат се присъедини към малка група мъже в дъното на стаята, които бяха наобиколили червенокосата дъщеря на лорд Брайърууд. Невъзможно й беше да си представи, че хладният и безчувствен мъж, с когото току-що е разговаряла, и младежът, когото някога бе обичала, бяха един и същи човек.

И все пак, в него имаше нещо, което събуждаше сетивата й. Нещо, което караше сърцето й да блъска като обезумяло в гърдите всеки път, когато той се приближеше към нея. Мразеше се за тази непредвидена реакция на тялото си, но, изглежда, нямаше начин да я контролира.

През останалата част от вечерта се опитваше да го избягва, но погледът й отново и отново се спираше на него или до ушите й достигаше плътният му баритон, докато се смееше с някоя от жените. И всеки път, когато това се случеше, неканена ревност я пробождаше в гърдите. А когато огромният бъдник най-после беше запален и децата на Сенклер отидоха да спят, Уини го видя да се сбогува кратко с домакините и да си проправя път към вратите.

Изведнъж стаята й се стори празна. Смутена, Уини се отправи към терасата, нетърпелива да почувства хапливия декемврийски въздух. Потърка ръцете си, за да се сгрее, и изпита благодарност за това. Тялото й все още бе горещо и напрегнато от спречкването им с Нат. Той беше просто един безскрупулен и безчувствен развратник, който се интересуваше само от своя интерес.

Но, мили боже, тя го желаеше! Никога не се беше смятала за жена, подчинена на силните страсти. Ричард беше мил и внимателен съпруг, който идваше в стаята й по тъмно, тръгваше си веднага щом задоволи нуждите си и напълно престана да я посещава, щом разбра, че не може да му роди деца.

Но никога не беше мислила за Ричард така, както си мислеше за Нат — с болезнено сладък копнеж, който бушуваше с всеки тласък на кръвта й. Тя беше точно толкова порочна, колкото и той.

Уини потръпна. Може и да беше ядосана на Натаниел Уитли, но повече се гневеше на самата себе си.