Кет Мартин
Коприна и стомана (14)

14

Пухкави снежинки танцуваха във въздуха и се топяха в момента, в който докосваха земята. Все пак въздухът, който се прокрадваше през прозорците на таверната, бе мразовит и щипеше кожата като иглички.

Седнал на белязаната от ножове маса в ъгъла на пивницата, Люсиен разсеяно отпиваше от халбата си с бира. Помещението беше тъмно и мрачно, стените — дебели, а таванът — дървен и нисък. Миришеше на вкисната бира и застоял цигарен дим.

И все пак това беше неговото тайно кътче, където идваше винаги, когато искаше да избяга от задълженията си в Касъл Ранинг. Той огледа помещението и всеки от посетителите поотделно: двама войници в червени униформи, вече прилично опиянени от рома; ковача от селото, който умело разбъркваше дебело тесте с карти; едрогърдестата ханджийка, която никога не пропускаше да му намекне, че няма нищо против да се потъркалят малко, стига само той да пожелае.

Никога не се бе възползвал от негласното й предложение. Но напоследък, откакто бе завел малката си женичка в леглото и тялото й бе разпалило страстите му, често размишляваше над тази идея.

Люсиен въздъхна. Как, по дяволите, се бе докарал дотук? Беше се държал като последния глупак. Макар че никак не му се пиеше ликьор, отпи една глътка, колкото да се занимава с нещо. Облегна се на скърцащия стол, изтегна дългите си крака и се замисли колко много се бе променил животът му, откакто срещна Катрин Грейсън.

Въздишката му се изгуби сред шумовете от пивницата. Защо всички наоколо изглеждаха толкова жизнерадостни, а той се чувстваше тъй потиснат? Известно време стоя така, напълно безмълвен, а после вратата на таверната се отвори и вътре нахлу струя свеж въздух. Люсиен вдигна очи към познатия широкоплещест силует, който прекрачи прага и влезе в пивницата.

На мъждивата светлина от старата камина Джейсън огледа посетителите на заведението, ухили се и се насочи към него. Издърпа стола насреща му и отпусна тежестта ви върху него.

— Дойдох да те видя — каза той. — След като никой нямаше представа къде си, реших да те потърся тук.

Люсиен се поизправи и остави почти недокоснатата си халба върху масата.

— Ето че ме откри. Това е единственото място, където бих могъл да размишлявам трезво.

Джейсън повдигна витите си вежди.

— Проблеми вкъщи?

— Може и така да се каже.

— По-сериозни, отколкото онази вечер, когато играхме шах? Чух те да удряш по вратата на Катрин. Предполагам, че си успял да влезеш.

Люсиен не отговори и мълчанието му бе достатъчен отговор за Джейсън.

Той се усмихна.

— Иска ми се да бях там. Бих се радвал да видя лицето на жена ти, когато си нахлул в стаята й като разярен бик.

Люсиен промърмори нещо неразбираемо. Спомняше си тази сцена твърде живо.

— Достатъчно ще е да кажа, че сега тя наистина е моя съпруга. Бракът не може да се анулира.

Точно тогава дойде момичето от таверната, Сади Дженсън, и прекъсна разговора им.

— Какво да донеса за вас, ваша светлост? — попита тя Джейсън, който също бе редовен посетител в пивницата. Тя беше хубава по един непретенциозен начин — косата й беше лененоруса, ханшът — широк, но бедрата й бяха приятно закръглени и примамливо се поклащаха, когато раздвижеше снага.

Джейсън кимна към Люсиен.

— Донеси ми една халба от същото, което пие приятелят ми.

Сади кимна.

— Веднага, съкровище. — Тя разлюля пищната си снага към дъсчения бар и погледът на Люсиен я последва. Той не пропусна да забележи, че Джейсън дори не я погледна. За разлика от него приятелят му очевидно се чувстваше задоволен от онова, което му се предлагаше у дома. Тази мисъл малко го разстрои.

— Каза, че си искал да ме видиш. Нещо конкретно ли има или просто искаше да узнаеш как се оправям с жена си?

— Всъщност Велвет ме помоли да дойда. Надяваше се да убедя двама ви с Катрин — и леля ти, разбира се — да посетите скромното ни домашно тържество точно преди Коледа. Знам, че вероятно имаш някакви планове, след като вече си семеен, но…

— Семеен? Трудно ми е да се възприема като такъв.

Момичето от таверната се приближи, остави пълната халба на масата, усмихна се съблазнително на Люсиен и бавничко се отдалечи.

— Е, поне съпруга имаш със сигурност. Това е някакво начало.

— Физическото привличане никога не е било част от проблема.

Джейсън смръщи вежди.

— Тогава къде е проблемът?

Люсиен прокара пръсти през косата си и отмести няколко тъмни кичура от лицето си.

— Господ да ми е на помощ, но нямам представа. Всеки път, когато погледна към нея, я пожелавам. Тя не е идеалната съпруга, но я харесвам точно такава. Странното е, че колкото повече я желая, толкова повече се отдръпвам от нея.

Джейсън се замисли над думите му и отпи огромна глътка от бирата си. Избърса пяната от устата си с опакото на огромната си лапа и остави халбата обратно на масата.

— Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че тя те плаши. Катрин е изключително интелигентна, добре образована и страстна по природа. Кара те да изпитваш чувства, които не са ти присъщи, и това те плаши.

— Това е нелепо. Тя дори не е зряла жена, а момиче.

— Тя е смела и пълна с енергия. Притежава силна воля и решителност и никак не се бои от теб. А ти никога не си очаквал това от жената, за която се жениш. Искаше някоя като Алисън Хартман, която да потупаш приятелски по рамото и спокойно да пренебрегваш. С Катрин обаче не можеш да постъпваш така.

— Ти си почти толкова луд, колкото и тя.

Джейсън се ухили.

— Тя съвсем не е луда и ти го знаеш. Трябва да призная, че е малко ексцентрична, но в това няма нищо нередно.

Люсиен повдигна иронично едната си вежда.

— Ексцентрична? Вчера влезе в кабинета ми и ме попита дали не може да си направи лаборатория в старата каменна колиба надолу по потока. Лаборатория, за бога! Тази жена е маркиза Личфийлд, а иска да се прави на лечителка!

Джейсън сърдечно се изкикоти.

— Определено не е твоята свенлива и покорна женичка.

— Мястото на жената е вкъщи — да се грижи за съпруга и децата си, а не да кръстосва страната и да вари билки, половината от които дават ефект, различен от онзи, който е очаквала.

Джейсън отпи от бирата си.

— Позволи ли й да използва колибата?

— Не.

— Тя ми разказа как майка й и сестра й починали от малария и никой не можал да ги спаси. Очевидно това доста я е разтърсило.

Люсиен се облегна с въздишка на стола си.

— Катрин е изстрадала повече, отколкото друга жена би могла да понесе. Не й трябват повече разочарования. А точно това ще се случи, ако се опитва да помага на всеки бездомник в Англия. Надявам се след време да размисли разумно и да престане да си въобразява, че има някаква мисия в живота.

Джейсън вдигна халбата си за наздравица.

— Желая ти късмет, приятелю. Явно ще ти е нужен.

Люсиен не му отговори. Що се отнасяше до него, въпросът с Катрин Грейсън Монтен бе приключен. Вероятно, ако отсега нататък тя се подчиняваше на заповедите му и се придържаше към неговата воля, имаше вероятност да заприличат на нормално семейство.

Или поне така се надяваше. Защото нямаше представа, колко още би могъл да стои далече от леглото й.

 

— Виждаш ли го? — Холис Уилс стоеше навън, пред осветените прозорци на таверната. Той вдигна яката на дрипавото си вълнено палто, за да се предпази от студа.

— Аха, виждам го. Говори с оня грамаден херцог, дето му е приятел.

— Мили боже, Мюрей, не можем да се оправим с такъв гигант. Та той ще ни размаже на място. — Нисък и набит, Холис обгърна тялото си с ръце, за да се стопли.

Мюрей Тибънс продължи да се взира през прозореца.

— Май няма да се наложи. Херцогът си тръгва. Изглежда, че тъпият маркиз остава.

Холис се ухили и разкри редици от жълти, вонящи зъби.

— Значи е мъртъв.

Мюрей само изръмжа. Беше по-висок от Холис, бивш каруцар. Имаше тънки ръце, силни крака и подло изражение, което му осигуряваше пълен джоб с монети. Той кимна с глава.

— Хайде. Ще го причакаме зад ъгъла. Рано или късно ще трябва да мине оттам, за да си вземе коня.

Холис търкаше зиморничаво ръце. Дебелите му пръсти стърчаха от ръкавиците и се вдървяваха от студа. Той последва Мюрей зад ъгъла на таверната и двамата зачакаха, скрити в плътната сянка.

Не им се наложи да чакат дълго. Звукът от обувки, скърцащи по дебелата снежна покривка, ги извести за нечие приближаване.

— Той е! — прошепна Холис и думите изсвистяха през развалените му зъби.

— Млъквай! — изръмжа предупредително Мюрей. — Искаш да разбере, че сме тук ли? — Те изчакаха маркиза да се приближи. Той зави зад ъгъла и навлезе в тъмната сянка на сградата. В този момент Мюрей излезе от прикритието си и стовари тежка дървена тояга върху тъмната глава на Люсиен.

Личфийлд беше висок мъж, силен и здрав. При удара той залитна и се олюля, но после тръсна рязко глава и юмрукът му се стовари като чук в челюстта на Мюрей. Мъжът отскочи назад и се приземи върху студената, покрита със сняг земя.

Холис реши, че е време да се намеси. Острието на ножа му проблесна на бледата лунна светлина.

— По дяволите! — Маркизът отскочи назад точно навреме и избягна ножа далеч по-пъргаво, отколкото Мюрей бе очаквал. Той се изправи, за да събере сили, и на двамата им се стори, че изведнъж е станал по-висок. Личфийлд се разкрачи, за да балансира по-добре, смъкна шала от врата си и го нави около дланта, за да се предпази от острието на ножа.

— Сега ще си го получиш! — извика Холис и размаха гневно ножа. Маркизът ловко избягваше острието, но Мюрей го нападна изотзад и го халоса с някакво парче желязо. В този момент пред очите му проблесна ножът на Холис, раздра вълненото му палто и бялата памучна риза и начерта кървава диря по мускулестите му гърди.

Люсиен простена от болка и рязко се завъртя, за да се пребори с Мюрей. Двамата се търколиха върху снега като тъмна, боричкаща се топка. Маркизът стовари няколко яростни юмрука на Мюрей, после скочи на крака, за да се изправи лице в лице с Холис, който тъкмо замахваше с ножа и острието се плъзна по ръката му. Остър вик на болка проряза тишината на нощта, а в следващия миг дългият крак на Личфийлд се стрелна към китката на Холис и ножът отлетя в тъмнината.

Мюрей чувстваше пулсираща болка в главата си, устната му беше подпухнала. От носа му бликаше струя тъмночервена кръв. Борейки се за глътка въздух, той се огледа за Холис, но страхливото копеле бе избягало.

Маркизът отстъпи назад и зае поза за поредната атака.

— Ако искаш да си спасиш кожата — пророни той с глас, твърд като стомана, — моментално ще последваш приятеля си.

Мюрей се озъби.

— Как ли пък не! — Никога нямаше да побегне, да позволи някакъв гаден аристократ да се подиграва с него. Докато обикаляше в кръг, без да изпуска от поглед плячката си, той забеляза ножа, който Холис бе изпуснал. Хвърли се към него и го размаха като ловен трофей. — Ще нарежа гладкото ти лице на парчета! И адски ще се забавлявам!

На сребристата лунна светлина, която се прокрадваше между облаците, лицето на Люсиен изглеждаше като издялано от камък. Мюрей навлажни устните си. Ръката, в която държеше ножа, бе подгизнала от лепкава пот. Когато бе приел тази работа, не очакваше жертвата да се окаже такъв опасен противник. Мислеше си, че лесно ще убие копелето и ще спечели другата половина от тлъстата пачка, която му предложиха като възнаграждение.

Но вече не беше толкова сигурен.

— Все още можеш да си тръгнеш жив оттук — каза Личфийлд, с такава несдържана злоба, сякаш, ако Мюрей останеше, смъртта му бе гарантирана. Мюрей отметна тъмния кичур мазна коса от лицето си и продължи да подскача около плячката си.

— Кървиш като заклана свиня — процеди той през зъби. — Нямаш сили да се биеш с мен. Така че първо ще те убия и после ще си вървя.

Устните на маркиза се извиха в ехидна усмивка.

— Аз не мисля така.

Мюрей почувства лепкави струйки пот да се стичат под мишниците му. Виждаше, че маркизът едва движи ранената си ръка, виждаше кръвта, която се стичаше по ръкава на тъмносиньото му палто. И все пак имаше нещо в тъмните очи насреща му, нещо, което му подсказваше, че дори ножът не е в състояние да го спре.

До ушите му достигнаха гласове. Някой бързо се приближаваше. Време беше да си плюе на петите. Мюрей рязко се завъртя и се втурна като обезумял към конюшнята. Зави зад ъгъла, където бе завързан коня му. Бягаше с всички сили, сигурен, че маркизът ще го последва. Нямаше време за губене, затова Мюрей се метна на гърба на коня и заби обувките си между ребрата на животното.

Не се обърна назад, докато не стигна прикритието на дърветата. Там се спря, но само за момент. Не можеше да си прости, задето се бе провалил.

Но парите не бяха изгубени. Имаше още време да си ги изкара. И следващия път гадното благородническо копеле нямаше да се измъкне толкова лесно.

 

Катрин се надвеси над парапета на стълбището и надникна към входа. Шумът и суетнята долу я бяха накарали да напусне уединението на стаята си. На входната врата стоеше едрогърда жена, облечена в пъстра рокля с ниско изрязано деколте и престилка, каквато носеха момичетата в хановете. Зад нея двама мъже почти носеха на ръце трети.

Катрин простена от изненада, когато осъзна кой е раненият човек.

— Люсиен! О, мили боже! — Тя мигновено сграбчи полите на роклята си и се втурна надолу по стълбите. — Какво се е случило? Зле ли е ранен? Можете ли да го качите горе? — Тя се обърна припряно към иконома. — Рийвс, незабавно извикай лекар!

— Вече го сторих, милейди.

Точно тогава Люсиен простена и клепачите му бавно се повдигнаха. Единият от тях бе толкова подут, че окото му остана почти затворено. Устните му кървяха.

— Добре съм — продума той с глас, изпълнен с болка. — Натъкнах се на малък проблем пред таверната.

— Двамата с Марта го намерихме в безсъзнание пред конюшнята — намести се закръглената жена с руса коса. — Загубил е доста кръв, милейди. Най-добре е да го отведем в леглото.

— Да, да, разбира се. Последвайте ме. — Те се изкачиха след нея по стълбите. Люсиен упорито се опитваше да се справя сам със стъпалата, но през повечето време двамата мъже просто го влачеха със себе си. Единият му ръкав бе обилно напоен с кръв и Катрин едва потисна внезапно обзелия я страх.

В този момент се обади единият от мъжете, когото жената бе нарекла Марти.

— Наръгали са го с нож. Нарязали са ръката и гърдите му. Шибани мръсници. — Внезапно младежът се изчерви. — Моля за извинение, милейди.

Катрин чувстваше ледена топка в гърдите си. Тя прикри страха си с гняв.

— Няма нищо. Наистина са такива.

Младият мъж й отправи благодарна усмивка, докато помагаше да положат Люсиен върху бледосиния балдахин на огромното му легло. С разтреперани ръце Катрин разкъса останките от раздраното му палто и едва се овладя при вида на прореза върху мускулестите му гърди.

— Много ли е зле, милейди? — попита русокосата жена, която неспокойно сновеше около голямото легло.

— Раната на гърдите му не е сериозна. — Количеството кръв по ръкава му обаче й говореше, че другата рана е по-обезпокоителна. Катрин развърза временната превръзка, която бяха направили, за да спрат кървенето, и разкъса ръкава му достатъчно, за да види дълбокия прорез в плътта му.

— Ръката му е срязана много дълбоко. Ще трябва да я зашия.

Непознатата жена изви светлите си вежди.

— Сигурна ли сте, че не е по-добре да изчакате лекаря?

— Доктор Фредерик е на два часа път оттук. Кървенето трябва незабавно да се спре, а аз умея да шия рани не по-зле от него.

Русата жена не каза нищо повече, само погледна Катрин с някакво благоговение.

— О, Люсиен! — Ужасена, притиснала устни с ръка, леля Уини нахлу в спалнята. — Нали не е… не е…

Здравото му око внезапно се отвори.

— Уверявам те, че все още не съм напуснал тоя свят. Но може и това да се случи, след като съпругата ми изпробва шивашките си умения върху изтерзаното ми тяло.

— Не говори така — каза предупредително Катрин, — и дори не се опитвай да спориш с мен, Люсиен. Трябва веднага да спрем кървенето и аз мога да го сторя не по-зле от всеки друг.

Може би все пак би опитал да спори, ако не бе зърнал блясъка от сълзи в очите й. Устните му леко се извиха.

— Ако притеснението, което се чете по лицето ти, е насочено към мен, значи нямам друг избор, освен да се съглася.

Смутена, Катрин премигна да преглътне сълзите и избърса и последната влажна следа с опакото на ръката си.

— Тогава да започваме. — Тя се обърна към останалите. — Лельо Уини, ще имам нужда от чантата си. Намира се под леглото в стаята ми. Ще ми трябва също гореща вода, за да почистя раната, и чисти парцали, за да я превържа. Донесете също едно шише бренди. — После насочи вниманието си към другите. — Всички останали ще трябва да напуснат стаята. — Опита се да се усмихне, но беше жалък опит. — Изключително съм благодарна на всички ви, че се погрижихте за съпруга ми. Бих искала да ви платя за притеснението…

— Не, милейди — прекъсна я жената. — Негова светлост е направил предостатъчно за всеки, който живее в селото. Само се погрижете да се изправи на крака.

Катрин кимна.

— Ще направя всичко възможно. Благодаря ви отново.

Оставиха я сама с него. След малко се появи леля Уини, стиснала в ръка скъпоценната чанта с медицински принадлежности. Катрин се зарови в съдържанието й и извади бурканче с ранилист^[1], за да спре кървенето, а после игла и конец за шева. Намери също мехлем от лайка, цвят от напръстник и бяла коприва, който щеше да предпази раната от изгниване.

В този момент влезе един лакей и донесе леген с вряла вода, шише бренди и поднос с чисти превръзки.

— Лельо Уини, вероятно ще трябва да го държиш.

— О, господи!

Люсиен извиси глас откъм леглото.

— Не се безпокой, няма да се дърпам. Нямам нужда от ничия помощ. — Той се усмихна уморено на леля си. — Може би е по-добре да изчакаш отвън, докато Катрин привърши.

Уини изглеждаше толкова облекчена, че Катрин не настоя. Предположи, че не всеки има нерви да гледа подобни неща.

— Върви — обърна се тя към възрастната жена. — Няма да отнеме много време.

— Е, добре… ако си сигурна, че няма да ти трябвам…

Катрин само кимна. Веднага щом леля Уини излезе от стаята, тя посегна към брендито, наля една чаша и я подаде на Люсиен, който изпразни съдържанието й на един дъх. Тя отново напълни чашата и му я подаде, но съпругът й поклати глава.

— И бездруго пия твърде много, откакто те срещнах.

— Ще облекчи болката — отвърна Катрин, без да обръща внимание на ироничния му тон, но той отново й отказа.

— Всичко ще бъде наред.

Катрин силно се надяваше той да е прав. Тя нареди всичко необходимо върху застлан с чисто парче плат поднос и отново се обърна към него.

— Първо трябва да се отървем от тези мръсни дрехи.

За първи път в очите му проблесна някакъв интерес.

— Ако не бях сигурен, че адски ще боли, повече от всичко бих се радвал лично да свалиш дрехите ми.

Нещо трепна у нея и й напомни онази нощ, в която двамата се любиха. Това бе първият сексуален намек, който й отправяше оттогава. И понеже Катрин бе сигурна, че тогава го е разочаровала, предпочете да го подмине с мълчание.

— Може би трябва да повикам камериера ти. Той ще ми помогне да те повдигна.

— Аз не съм инвалид, Катрин. Просто имам някаква драскотина върху рамото си. И ако ми помогнеш съвсем малко, мога и сам да съблека проклетото палто.

Катрин не се възпротиви, въпреки че раната съвсем не беше „някаква драскотина“. Засега й бе достатъчно, че й позволява да се грижи за него. Тя се наведе и развърза парцала, който бе увила около ръката му, после плъзна ръка по гърба му и му помогна да се изправи. Отне им доста време, но накрая успяха да свалят мръсното палто и раздраната риза. Гол до кръста, Люсиен отново се отпусна на леглото, а раната на ръката му кървеше обилно.

Катрин прехапа устни, за да се успокои. Обикновено не изпитваше нервност в подобни случаи, но този път беше различно. Кръвта, която се стичаше на струйка по чаршафите, беше на Люсиен и тя не можеше да понесе мисълта, че той изпитва болка. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да прикрие треперенето на ръцете си. Тя взе парче чист плат, потопи го в горещата вода и внимателно почисти раната. После посегна към иглата и конеца, които си бе приготвила, и приседна до него на леглото.

— Знаеш, че ще боли, нали?

— Просто прави каквото трябва.

Тя си пое дълбоко дъх и съсредоточи цялото си внимание върху предстоящата работа. Въпреки че Люсиен не се помръдна и дори не трепна, всеки път, когато забиваше иглата в плътта му, изпитваше болката му като своя.

— Почти свърших.

— Хубава новина.

Катрин потисна усмивката си.

— Още един бод и си готов.

Когато и това беше свършено, Катрин почисти раната на гърдите му, намаза и двете места с мехлем, поръси ръката му с прах от ранилист и го превърза.

Накрая му се усмихна, а сърцето й преливаше от тревога и любов. Дълго време се беше борила с чувствата си, но тази вечер, когато го видя ранен, разбра, че го обича повече отколкото е предполагала. Може би двамата никак не си подхождаха, но тя го обичаше от цялата си душа. И може би беше глупачка, но не беше в състояние да го промени.

— Беше изключително смел — каза му и приглади кичур от чупливата му черна коса. — Гордея се с теб. — Сега, след като се бе погрижила за раните му, Катрин се зае да му свали ботушите и чорапите.

Бричът обаче я смути. Дори само мисълта за онова, което се криеше под дрехите, й напомняше за страстната им нощ, за приказното усещане да го чувства вътре в себе си. По тялото й плъзна приятна топлина.

Катрин навлажни устните си, които внезапно почувства пресъхнали като пудрата, с която бе посипала раната му.

— Смятам да оставя другото на камериера — промълви тя, опитвайки се да не си го представя гол, да потисне издайническата топлина, която плъзна по лицето й.

— Ще го повикам след минута — отвърна Люсиен и вдигна здравата си ръка, за да помилва лицето й. — Изглеждаш не по-малко изморена, отколкото се чувствам аз. Защо не легнеш при мен за малко?

Беше странно колко много й се искаше да го послуша.

— Не бива. Трябва да се съблечеш и да поспиш. А на сутринта ще ми разкажеш какво се случи. — И може би ще събера смелост да те попитам за онази русокоса жена.

— Ще спя по-добре, ако останеш… поне за малко.

Тя приглади назад косата му.

— Добре — отвърна меко Катрин. — Ще остана. Но само за малко.

Тя легна до него под бледосиния балдахин, а Люсиен я притегли към себе си. Отпусна глава на рамото му и почувства ръката му да се свива около нея. Трябваше да стане, да извика Холкомб и да го настани удобно за сън. Вместо това остана да лежи до него, поглъщайки жадно топлината на кожата му, лекия аромат на кожа и тютюн. С всяко издигане на гърдите му се опиваше от силата на мускулите му.

Обичаше този човек. Но онази единствена нощ на ласки и страст не променяше нищо. След по-малко от година бракът им щеше да бъде анулиран. Така беше правилно да постъпят.

Сърцето на Катрин болезнено се сви. Надяваше се само, че когато му дойдеше времето, щеше да намери смелостта да си тръгне завинаги от него.