Кет Мартин
Коприна и стомана (1)

1

Лейди Катрин Грейсън стоеше безмълвно в плътната сянка зад вратата на старата каменна конюшня. Цялата трепереше. Мръсната й, дрипава нощница почти не я предпазваше от нощния мраз. Сламата, пръсната безразборно по студения гол под, безмилостно бодеше ходилата на босите й нозе. Тя ясно виждаше мършавата фигура и обсипаното с лунички лице на застаналия отпред коняр и луксозната черна карета.

Катрин се приближи още по-плътно към вратата и видя, че колата е напълно готова за път и, че е украсена с позлатен благороднически герб — вълча глава и сребърна сабя. Вляво от нея лакеите разговаряха приглушено с кочияша и докато се вслушваше напрегнато в разговора им, сърцето й започна да блъска лудо в гърдите. Каретата не пътуваше към Лондон, а се връщаше обратно в провинцията. Мили боже, насочваше се далече от големия град! Ако намереше вътре сигурно място, където да се скрие, тя щеше да е в безопасност!

Вълнението й нарасна, дишането й се учести. От ноздрите й излизаха бели облачета и се разтваряха в хладния утринен въздух. Трябваше да се махне оттук и колкото по-скоро — толкова по-добре. А тази карета й изглеждаше идеалната възможност за момента.

Още миг тя остана загледана в гладките, изящно полирани форми на скъпата кола и почувства прилив на надежда. Багажното отделение отзад щеше да свърши работа — стига да се намереше малко местенце и за нея. Катрин мислено се помоли да има късмет, пое си последна глътка въздух, за да успокои напрежението, обхванало тялото й, и се приготви за решителните няколко крачки, преди лакеите да са заели местата си в колата. Миг по-късно дочу гръмкия им смях и видя, че вниманието им е изцяло погълнато от двойка лаещи кучета. Тя се втурна към задната част на каретата — нозете й едва докосваха прашната земя, оплетените кичури на тъмната й коса се плъзгаха по раменете и обгръщаха тялото й.

Катрин повдигна припряно коженото покривало, скочи пъргаво в каретата и се настани сред камарата от куфари. Едва тогава се опита да успокои бесния ритъм на сърцето си и отправи гореща молитва към бога да не товарят повече багаж, преди да отпътуват.

Изминаха безкрайни секунди. Пулсът й отекваше в ушите. Въпреки че денят обещаваше да бъде хладен, кичури коса залепнаха към влажните й слепоочия и едри капки пот се стичаха по лицето й. Най-после чу мъжете да се приближават и да заемат местата си в уютната кабина, почувства как колата се залюля от тежестта им, преди четворката охранени коне да напрегне силите си и да подкара каретата към външната порта на хана.

Спряха само за миг, колкото беше нужно, за да може единственият пътник да се качи и да се настани удобно на меките кожени седалки. После кочияшът подкара умело конете и потеглиха.

Скрита в багажното, Катрин въздъхна с облекчение и най-сетне позволи на умореното си тяло да се отпусне върху черния лакиран под. Беше изтощена. Така ужасно, непоносимо изтощена. Изминалата нощ бе изстискала силите й до краен предел. В продължение на дълги мили беше бягала, после се бе влачила от изтощение, облечена само в опърпаната си нощница, обзета от животински ужас, че могат да я открият. Краката я боляха, нозете й бяха покрити с кървящи рани. А когато най-после се добра до някакъв път и стигна обраслия с бръшляни хан, отправи благодарствена молитва към бога и предпазливо се прокрадна към конюшнята встрани.

Няколко часа по-късно, както си спеше сред купчина слама, бе събудена от пръхтенето на коне, впрягани за път. И в този миг Катрин разбра, че това е единственият й шанс да се измъкне безопасно от това място.

Сега, когато мразовитата утрин започна да се затопля и помещението стана почти уютно, напрегнатите й мускули се поотпуснаха и тя се унесе в дрямка. Спа неспокойно чак до късния следобед, когато каретата спря до някаква крайпътна странноприемница и собственикът й слезе, вероятно за да се нахрани. Катрин не обърна внимание на спазмите в собствения си стомах. Когато потеглиха отново, все още се чувстваше твърде изморена, за да се дразни от дупките по пътя и звучното подскачане на колелата.

Часовете се точеха бавно. Краката й изтръпнаха, притиснати от тежките куфари. Появи се тъпа болка в тила й, гърбът и раменете също я боляха. Докато каретата тракаше монотонно по пътя, тя се почувства почти щастлива, че не е имала възможност да се храни или да поглъща течности, защото при тези обстоятелства не би могла да облекчи нуждите си.

Равномерният ритъм на колелетата я унасяше. Главата й се отпусна напред. Катрин потъна в дълбок сън, изпълнен с видения.

Отново беше в клиниката „Сейнт Бартоломю“, просната върху студения каменен под на мръсната си, задушна килия. Страхът я обграждаше като гъста утринна мъгла, безмилостно стягаше гърлото й и тя се сви безпомощно в ъгъла, притиснала гърба си в грубата сива стена, сякаш искаше да се слее с нея. Ясно дочуваше неистовите писъци на своите другарки по съдба от съседните килии. Вдигна припряно ръце и притисна ушите си в напразно усилие да ги заглуши, да се заблуди, че те не съществуват.

Сърцето й препускаше лудешки и ударите му отекваха в тишината на съзнанието й. Господи, намираше се в самия ад, или поне в този, който съществуваше на земята. Какъв ли демоничен ум бе сътворил това място? И колко ли още можеше да издържи? До слуха й достигна звукът от отекващи стъпки и дрънчене на верига. Вероятно пазачите връщаха някой нещастник обратно в килията му.

А може би идваха за нея.

Катрин се сниши и се сви на кълбо. Искаше й се да изчезне, да се слее с пода и стените. Известно време бе успяла да им се изплъзне, защото се стараеше да бъде мълчалива и покорна. Но рано или късно щяха да дойдат и за нея, както бе станало с останалите.

Стъпките се приближаваха. Сърцето й замря от страх. Мили боже, нека не идват за мен. Нека са избрали някой друг. Който и да е друг. Само не и мен! Не мен! И тогава ги видя — единият беше висок и широкоплещест, с тънки устни и мръсна руса коса, прихваната с кожена лента над челото. Другият бе нисък и дебел, увисналият му корем висеше над колана на кафявия му панталон, пропит с мазни петна.

Катрин едва потисна риданието си, когато ги видя да спират пред вратата на нейната килия. Вторият бе провисил на ръката си чифт тежки стоманени окови.

Още преди да отключи вратите, той й отправи похотлива усмивка:

— Добър вечер, сладката ми. Време е за малка разходчица.

— Не! — Напълно отчаяна, тя заотстъпва панически назад, а очите й безпомощно шареха из стаята в търсене на някаква възможност за бягство. Прекрасно знаеше какво ще й се случи, беше чувала какво са сторили на другите жени. Досега бе успяла да остане незабелязана за тях, макар че не разбираше защо. — Оставете ме! Стойте далече от мен! Предупреждавам ви — вървете си и ме оставете на мира!

По-високият само се ухили, но дебелият гръмко се разсмя — жесток, оглушителен звук, който предизвика хладна тръпка по гърба й — и я изтръгна от лапите на съня.

Сърцето й бясно препускаше, нощницата й бе прогизнала от пот и залепнала за тялото й. Тя опря уморено глава в стената на багажното и си напомни, че сънят й не е реалност — вече не. Беше истинско чудо — а може би сам господ й бе помогнал, — но тя бе успяла да измами страховитите пазачи, да избегне онова, което се канеха да й причинят, и да избяга от онази зловеща болница.

Катрин си наложи да не мисли за всичко това, да го зарови дълбоко в бездните на съзнанието си и да се съсредоточи върху запазването на трудно извоюваната си свобода. Сега бе далече от онова място, от онази всяваща ужас лудница, в която бе заключена близо година.

Засега това бе всичко, което можеше да желае и всичко, за което трябваше да мисли. Бъдещето й изглеждаше неясно, но имаше достатъчно време да крои планове и да реши какво ще предприеме. Само не трябваше да позволява да я заловят отново.

Катрин отново се отпусна и заспа. Нямаше представа колко време е спала, когато внезапно някой грубо я разтърси и я издърпа извън каретата. Вероятно щеше да се просне в лепкавата кал, ако вторият лакей не бе сграбчил ръката й в груба хватка, от която главата й отскочи назад.

— Пуснете ме! — Катрин отчаяно се опитваше да се освободи от мощната му длан. — Махнете ръцете си от мен!

— Имаме си пътник без билет! — извика единият от мъжете, преди да обвие кръста й с ръка и да я притисне до себе си. — Най-вероятно хлапачката е крадла! — При споменаването на тази дума, Катрин го изрита с всичката си сила в пищялите и той подскочи от болка, а сребристата му перука отскочи назад. Мъжът изруга и злобно я удари по тила. — Проклета крадла, направи го още веднъж и ще те накарам да съжаляваш!

Катрин вирна упорито глава:

— Удари ме още веднъж и, обещавам ти, ти ще съжаляваш!

— Е, достатъчно, спрете. — Схватката бе прекратена от плътен глас и двамата мъже мигом замръзнаха по местата си. Едва сега Катрин забеляза високия, внушителен мъж, който стоеше в сянката на каретата — господарят най-вероятно. Беше облечен в тесни черни панталони, дълъг черен фрак и идеално скроена черна жилетка със сребърни нашивки. На гърдите му се къдреше жабото на снежнобялата му риза, а от ръкавите му се подаваше изящна бяла дантела. Кожата на лицето му бе тъмна, а още по-тъмна бе косата му — леко чуплива, прихваната отзад с широка черна лента.

— Пусни момичето, Седрик. Изглежда ми напълно способна да говори. Длъжни сме да й дадем този шанс.

Мъжете го послушаха, очевидно с огромна неохота, и отстъпиха само крачка назад.

— Как ти е името? — попита високият мъж. — И какво, по дяволите, правиш в багажното отделение на моята карета?

Катрин обходи с поглед раменете му. Опитваше се да не мисли каква жалка гледка представлява самата тя, с прашната си, изпокъсана нощница и мръсна тъмна коса, сплъстена и рошава около лицето й. Тя за последен път прехвърли наум лъжата, която си бе съчинила за подобен случай, а когато най-сетне заговори, думите се изплъзнаха от устните й с изненадваща лекота.

— Казвам се Катрин Грей и ви уверявам, че не съм крадла или просякиня. Аз съм добре възпитана дама, която за съжаление се натъкна на огромни неприятности. И ако вие сте истински джентълмен, какъвто изглеждате, ще ви помоля да ми помогнете.

Черните му вежди се сключиха над буреносно тъмните му очи. С последните лъчи на залязващото слънце в тях сякаш проблясваха сребристи пламъчета. Той я измери с поглед от главата до петите, попивайки всяка подробност от тялото й. Гледаше я толкова настойчиво, че Катрин несъзнателно вдигна ръце да прикрие гърдите си.

— Влезте в дома ми. Ще поговорим в моя кабинет.

Внезапната му благосклонност я изненада. Вероятно изглеждаше отблъскващо — от мазната си, несресана коса, до стъпалата на босите си, изранени крака. И със сигурност противната воня на онази долнопробна лудница се бе пропила във всяка пора на изтощеното й тяло. Пренебрегвайки невярващите погледи на лакеите, Катрин си наложи да го последва в дома му, който всъщност представляваше огромен каменен замък, построен преди стотици години. Но в преддверието се закова на място.

— Оценявам вашата любезност, милорд, но бих искала да ви помоля за една услуга.

— Все още не си ме осведомила коя си, а вече ме молиш за услуга? Която и да си, явно нямаш навика да говориш със заобикалки. И какво ще бъде желанието ти?

— Топла баня, милорд. Трудно ми е да разговарям с вас, когато се чувствам толкова мръсна и така облечена. Ако ми позволите да се изкъпя и бъдете така добър да ми заемете някакви чисти дрехи, сигурна съм, че и двамата ще се почувстваме по-удобно.

Измина един безкраен миг, в който мъжът насреща й я изучаваше с поглед, сякаш претегляше думите й, сравняваше изисканата реч с жалкия й външен вид. Катрин също не пропусна да забележи изсечените черти на лицето му, внушителните рамене и тесния му ханш. Изключително привлекателен мъж, отбеляза си мислено тя, но видът му излъчваше и някаква непреодолима строгост, както и желязна воля, която я караше да бъде нащрек.

— Така да бъде, мис Грей, ще имате вашата баня. — Той се обърна към иконома, който стоеше само няколко крачки встрани. — Рийвс, извикай мисис Пендъргас. Кажи й да подготви банята за нуждите на тази дама и след това да я доведе при мен.

После отново се обърна към Катрин:

— Ще ви чакам в кабинета си. — Тъмните му очи проблеснаха заплашително. — И помнете, че ако се опитате да ми пробутате някаква лъжлива история, ще ви изхвърля навън като парцал. Ясно ли се изразих?

По тялото й премина ледена тръпка.

— Да, милорд. Съвършено ясно.

Той кимна и понечи да върви.

— Милорд?

От устните му се откъсна провлечена въздишка.

— Да, мис Грей?

— Опасявам се, че все още не съм узнала името ви.

Веждите му подскочиха в подигравателна гримаса. Той й отправи нисък, официален поклон:

— Люсиен Рафаел Монтен, пети маркиз Личфийлд, на вашите услуги. — Устните му се извиха в иронична усмивка. — Добре дошла в Касъл Ранинг.

Той се обърна и отмина, и този път тя не понечи да го спре. Миг по-късно се появи прислужницата, мисис Пендъргас, и я въведе в елегантна спалня на втория етаж. Катрин се опитваше да не обръща внимание на неодобрителния поглед на пълничката жена, защото най-после имаше възможност да се поотпусне.

Сега, след като се чувстваше далеч по-добре, тя стоеше неподвижно до прозореца и търпеливо чакаше да приготвят топлата й баня. Оттук се разкриваше прекрасна гледка към двора. Замъкът беше внушителен, с грамадни назъбени кули и вековни каменни стени, непокътнати от времето, гордо ограждащи онова, което някога вероятно бе представлявало външен двор.

Самата къща очевидно беше изключително поддържана. Спалнята, в която се намираше в момента, бе обзаведена в кралскосиньо и украсена с изящни ориенталски предмети от слонова кост. Катрин не можеше да отрече, че маркизът има вкус.

Гласът на прислужницата внезапно наруши тишината.

— Банята ви е готова. Не знам коя сте и как успяхте да спечелите благоразположението на негова светлост, но ще ви посъветвам да не се опитвате да се възползвате от това. Господарят ми е благороден и вежлив, но не и слабохарактерен. За ваше добро е да запомните това.

Разбира се, че щеше да запомни. Един поглед в онези тъмни очи й бе достатъчен, за да прецени, че този човек е всичко друго, но не и слабохарактерен.

— И ако бях на ваше място, не бих се размотавала — добави жената насреща й. — Негова светлост едва ли ще остане очарован, ако го накарате да чака. — А не е във ваша полза да го ядосвате, бяха думите, които останаха неизречени.

Катрин взе предупреждението на сериозно и бързо свали от гърба си дрипавата одежда, доволна, че това все пак беше собствената й бродирана нощница, а не отличителната униформа на клиниката с червена лента около врата. Съвсем гола, тя прекоси стаята почти без сянка от смущение и се отпусна в димящата, медена вана. Горещата вода проникна в скованите й мускули, отми потта и прахоляка и кожата й пое аромата на уханни рози. Отпуснала глава на металния ръб, Катрин мълчешком се наслаждаваше на простичкото удоволствие да седи в тази топла сапунена вана, която нямаше нищо общо с месечната баня в „Сейнт Бартоломю“.

Мисис Пендъргас излезе и я остави да търка до насита косата си с ухаещия на рози сапун, да я сресва и отново да лежи в топлата прегръдка на юдата. След броени минути щеше да облече дрехите, които прислужницата успееше да изрови от някой забравен шкаф, и да се изправи очи в очи с тъмнокосия маркиз. А преди да слезе, щеше да преповтори лъжата, която си бе намислила. Но засега можеше да се остави на върховното удоволствие да лежи в топлата сапунена вода, каквато не бе виждала вече близо цяла година.

 

Удобно разположен зад огромното бюро в кабинета си, Люсиен Монтен, маркиз на Личфийлд, се облегна на тапицираното кожено кресло. Мислите му не се откъсваха от жената, която в момента се къпеше някъде на втория етаж. Беше по-скоро момиче, едва ли имаше повече от двадесет години. Макар да беше дрипава и мръсна, в нея имаше нещо… нещо интригуващо. Вероятно това усещане се предизвикваше от начина, по който се държеше — по-скоро като кралица, отколкото като просякинята, на която приличаше.

Беше по-висока от средното за жена, по-слаба, отколкото би трябвало, с тъмнокестенява коса, а гърдите й надничаха предизвикателно през опърпаната нощница, която никак не ги прикриваше. Със сигурност говореше като добре образована дама. Питаше се коя ли е в действителност.

Внезапно почукване по вратата го откъсна от мислите му. После икономът, Престън Рийвс, въведе момичето в кабинета му. Люсиен не успя да потисне порива си и се изправи на крака, неспособен да повярва, че жената насреща му е същото жалко създание, което бе открил в багажното отделение на каретата си.

Макар да бе облечена като прислужница, в простичка бяла риза и кафява вълнена пола, нямаше съмнение, че е истинска дама. Внушителната осанка на раменете й, хладният поглед в зелените й очи говореше много повече, отколкото всякакви думи биха могли да изразят.

И очевидно беше красива — с деликатни черти, съвършено оформени вежди, правилен нос и плътни, изкусителни устни. Онова, което бе пропуснал да забележи под дебелия слой пот и прахоляк, сега бе повече от очевидно — кожа с цвета на мед и сметана, и бледорозова руменина, която одухотворяваше лицето й.

— Виждам, че сте имали право, мис Грей. Сега със сигурност изглеждате далеч по-добре. Защо не седнете срещу мен и ми разкажете какво означава всичко това?

Тя се подчини и седна на стола насреща му, леко скована, прилежно положила ръце в скута си. Люсиен забеляза, че дланите й изглеждат малко груби — в контраст с меката женственост, която цялото й същество излъчваше. Това впечатление го озадачи, но той го потисна и насочи цялото си внимание към нея.

— Както вече ви казах, името ми е Катрин Грей. Живея в едно селце близо до Рипон, недалече от Йорк. Баща ми е пастор на местната енория. Беше на път — отиде да посети приятели, когато ме отвлякоха.

— Отвлякоха? — Люсиен се приведе напред в стола си. — Искате да кажете, че някой е влязъл в дома ви и ви е отвел насила оттам?

Тя кимна.

— Точно така, милорд. Затова бях облечена само в нощница. Не мога да ви кажа кои бяха, откъде дойдоха и защо са избрали точно мен. Но със сигурност знам, че помислите им не бяха почтени.

— Очевидно. И какви точно бяха техните планове?

Момичето прочисти смутено гърлото си, но продължи да го гледа право в очите.

— Чух единият от мъжете да казва, че ще ме заведат в някаква… къща с лоша репутация. Разбира се, в началото нямах представа какво имат предвид. Все пак съм дъщеря на пастор и… Но след време проумях. Баща ми е държал доста проповеди срещу подобни свърталища, така че успях да разгадая замисъла им.

— Разбирам. — Имаше нещо в историята й, което го настройваше подозрително, но същевременно бе запленен от хладния самоконтрол, с който бе изречено всичко това. И освен това в думите й се съдържаше напълно искрена нотка на отчаяние. В случай че казваше истината, ако действително бе преживяла всичко това, заслужаваше неподправено възхищение за начина, по който се държеше. — Продължавайте, мис Грей.

— Онези мъже възнамеряваха да ме продадат. Предполагам, че заради това… не ми направиха нищо. Очевидно с подобни неща може да се търгува.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— И аз така съм чувал. — А тя вероятно щеше да донесе солидна сума на онзи, който я притежаваше. Люсиен бе озадачен от внезапно връхлетялата го мисъл, че не би имал нищо против да се възползва от услугите на подобен дом. И със сигурност щеше да изпита наслада от една нощ, прекарана в обятията на мис Грей.

— За щастие, успях да избягам — продължи тя със същия сдържан тон, който го караше да се пита какви ли емоции бушуват зад това хладно спокойствие. Възпитанието на истинска дама прозираше във всяка нейна дума, във всеки неволен жест. Ако тя самата не твърдеше обратното, би могъл да се закълне, че срещу него стои девойка с благородническа кръв.

— Бягах толкова бързо, колкото ми позволяваха силите — изричаше тя в момента. — Криех се в конюшнята, когато…

— Как? — прекъсна я Люсиен. — Как успяхте да избягате?

— Как? — прошепна тя, за първи път смутена.

— Точно това искам да знам. Как се изплъзнахте от мъжете, които ви отвлякоха? Вие сте жена и очевидно не можете да мерите сили с тях. Как успяхте да избягате?

Ръцете й потрепнаха за миг, преди да ги сплете в скута си. Тя си пое дълбоко дъх и се изправи, очевидно възстановила хладния си самоконтрол.

— Пътувахме с дни. Отсядахме в долнопробни крайпътни заведения. В нощта преди да стигнем до Лондон, спряхме в един хан. Единият от мъжете — дебел мъж с неприятен дъх — ме замъкна в някаква стая зад кухненското помещение. Той и приятелят му — висок, широкоплещест, с мазна руса коса — вероятно са решили да… да…

Тя навлажни припряно устни. Изглеждаше леко смутена.

— Дебелият ме дръпна в тази стая, а високият остана да пази отвън. Той започна да ругае, защото не успяваше да разкопчае панталона си. Когато видях, че е разсеян, успях да се добера до някаква тенджера. Ударих го по главата и избягах през прозореца.

Люсиен се облегна в стола си.

— Много съобразително от ваша страна.

Тя кимна.

— Бях отчаяна. Трябваше да избягам. Хукнах в тъмнината на нощта и се добрах до конюшнята зад хана. Чувствах се изтощена. Скрих се в сламата на пода и трябва да съм заспала. Когато се събудих, видях вашата карета и… Е, вие вече знаете останалото.

— Да, предполагам, че знам. — Люсиен стана от стола си, заобиколи бюрото и застана точно пред нея. — Ще приема, мис Грей, че ми казвате истината. Така е, нали? — Той я погледна настойчиво и твърдо и можеше да се закълне, че е доловил моментно колебание.

После тя също се изправи.

— Казах ви самата истина, милорд. И понеже ми изглеждате истински джентълмен, моля ви да ми помогнете.

Люсиен се замисли над думите й. Бе решил да й помогне още в момента, в който я видя да влиза в кабинета му, а може би и преди това.

— Така да бъде, мис Грей. Още утре сутринта ще подготвя карета и ще ви върна у дома, при баща ви. Ще наредя на една от прислужниците да ви придружи и…

Внезапно почувства топлата й длан върху ръката си.

— Моля ви, милорд. Баща ми все още не е у дома и… аз се боя да се върна, докато го няма. Вероятно бихте могъл да му изпратите вест, а аз да го почакам тук, докато дойде да ме прибере. Съзнавам, че искам твърде много, но…

— Няма ли някой друг, към който бихте могла да се обърнете за помощ?

Тя поклати замислено глава.

— Никой. Баща ми ще се върне след няколко дни. Ако му изпратите послание, веднага ще дойде да ме вземе.

Люсиен я наблюдаваше внимателно. Не беше сигурен на каква част от нейната история може да се вярва. Имаше някакво нелепо несъответствие между жената в неговата карета, тази в кабинета му и онази, която току-що бе описала. Не, той определено не вярваше, че е чул цялата истина, макар че отделни части звучаха доста убедително. И все пак като джентълмен бе задължен да помага на всяка дама, изпаднала в беда — а тази пред него със сигурност беше такава. Освен това тя представляваше загадка, на която не можеше да устои.

— Не е проблем да останете тук. На сутринта леля ми ще пристигне у дома и така ще имате компания. Междувременно ще изпратя послание на баща ви в Рипон. — Той й отправи иронична усмивка. — Това удовлетворява ли ви, мис Грей?

— Да, милорд, вие сте повече от щедър към мен. Вечно ще съм ви задължена.

— Веднага щом пристигне, леля ми ще ви намери по-прилично облекло. Вие носите почти същия размер. Предполагам, че едва ли сте се чувствала удобно по време на дългия път с каретата. Можете да се настаните в стаята, в която се изкъпахте. Ще говорим отново на сутринта.

Катрин се усмихна, очевидно почувствала облекчение.

— Благодаря ви, милорд. — И с тези думи се насочи към вратата.

— Кога за последен път се докоснахте до храна?

Тя се обърна да го погледне и крехката й фигурка внезапно се прегърби. За пръв път маркизът осъзна колко много трябва да й е коствало да поддържа този железен самоконтрол.

— Страхувам се, че не си спомням, милорд.

Люсиен промърмори гневно нещо и отново се обърна към нея.

— Ще наредя да изпратят поднос с храна във вашата стая.

Тя кимна.

— Благодаря.

— Почивайте си, мис Грей. И не се притеснявайте. В Касъл Ранинг ще бъдете в безопасност.

Тя се усмихна някак несигурно и му се стори, че е зърнал сълзи в очите й, преди да напусне кабинета му. Люсиен си пое жадно въздух и затвори вратите след нея. С какво ли се беше нагърбил, когато й позволи да остане? Нямаше представа, но кой знае защо, не съжаляваше. Защото онзи кратък поглед под бронята на нейната сдържаност му бе подсказал, че тази жена отчаяно се нуждае от помощта му.

Предстояха интересни дни.

Питаше се какво ли ще каже годеницата му, когато открие присъствието на тази неочаквана гостенка.