Дженифър Блейк
Нежният измамник (20)

20

Беше глупаво да се крие, детинско и във всеки случай безсмислено. Но в този момент й беше все едно. Сърцето и се разкъсваше от болка и единствено тъмнината и тишината можеха да я успокоят поне малко. В салона вече палеха лампите, а в горичката танцуваха немирни светулки. Както беше направил преди нея Рейнолд, тя притисна гръб в стъблото на стария дъб. От кората се излъчваше някаква странна утеха, сякаш беше запазила част от мъжката топлина. Господи, как копнееше да падне в обятията му, да облегне глава на гърдите му и да му позволи да направи всичко онова, което мислеше, че е добро за нея.

Никога, никога вече нямаше да намери утеха при него.

Гърлото й пресъхна, тя преглътна с мъка и се взря с невиждащи очи в лавандуловосиния здрач.

От днес нататък щеше да вземе съдбата си в свои ръце. Щеше да подреди живота си, да определя сама къде ще отиде и какво ще направи, да се грижи за баща си и за детето си. Имаше силата и решителността да го стори.

Колко по-леко щеше да й бъде, ако някой й помагаше да изпълнява всички тези задачи, ако имаше чифт рамене, които да понесат част от нейния товар.

Тя бе направила своя избор. Или може би не? Дали наистина имаше възможност да избира? Направи онова, което се изискваше от нея при дадените обстоятелства и въз основа на представата си за добро и зло, за справедливо и несправедливо. Друга възможност не съществуваше.

Какво щеше да каже на Рейнолд, ако бе последвала логиката на сърцето си?

Но какъв смисъл имаше да си представя невъзможното? Нямаше връщане назад.

Тя чу стъпките, видя неясната сянка и сърцето й направи огромен скок. Рейнолд. Той се връщаше, за да я отведе в къщи. Това можеше да се очаква от него. При всички случаи той щеше да продължи да играе ролята на съвършения джентълмен.

Мъжът пристъпи към нея изотзад. Гласът му беше неравен, без дълбочина.

— Знаеше, че ще дойда, нали? Затова остана да ме чакаш тук.

— Лорънс! — извика стреснато Анжелика и се обърна към него. — Какво правиш тук? Откъде идваш?

Мъжът пристъпи още по-близо. Бившият й годеник, висока, стройна фигура в мрака.

— Исках да те видя още снощи, да поговоря с теб, но Хардън през цялото време се мотаеше наблизо. Направо да полудееш.

Гневът в последните му думи я изненада.

— Защо снощи не остана по-дълго? Защо не ме потърси в къщата?

— Какво говориш! Сигурно щяха да ме посрещнат с подобаваща сърдечност. Истината е, че Хардън не търпи никого в близост до тебе. И това от мига, в който те измъкна от реката!

Анжелика го погледна втренчено и попита:

— Откъде знаеш?

— Видях го веднага след експлозията. Държеше се като някакъв паша. Само да го беше чула как заплашваше доктора и хората, които искаха да те отнесат на друго място. В Ню Орлиънс се носеха какви ли не слухове, даже чух, че заради теб се е скарал с Фарнес, който бил най-добрият му приятел.

— Как можа… Не, това е вярно. Ти каза, че не си бил ранен при експлозията и течението не те е отнесло като татко.

Лорънс сви рамене и погледът му се плъзна покрай нея.

— Имах няколко одрасквания, но успях да стигна бързо до брега. Винаги съм бил добър плувец. — Гласът му издаваше неловкост.

— Къде беше, когато съм била ранена и в безсъзнание? — попита невярващо тя. — Не разбирам. Защо е трябвало Рейнолд да се погрижи за мен, след като ти си наблизо?

Лорънс се намръщи и отговори раздразнено:

— Ти не можеш да си представиш каква бъркотия беше! Няколко души бяха отнесени в една къща край брега, мъртвите и ранените лежаха в дълги редици един до друг. Хардън беше героят на деня. Първо изнесе теб на сушата, после скочи отново в реката и извади още няколко души — най-вече жени, които пищяха като луди, един старец и няколко деца. След това пое командата и накара всички да танцуват по свирката му. Държеше се като фелдмаршал на бойното поле. Думите му бяха закон. Никой нямаше да ми обърне внимание, ако бях посмял да му се противопоставя. Освен това ти беше в безсъзнание и аз нямах представа какво бих могъл да направя, за да те съживя.

Извинения, оправдания, Анжелика познаваше този тон.

— Казал си си, че и без това ще умра.

— Но ти оцеля. Хардън те отведе в Ню Орлиънс и след известно време се чу, че си по-добре. Последвах ви, но още с пристигането си в града разбрах, че той е ненадминат майстор в дуелите с шпага или пистолет. Намерих един човек да ме осведомява за състоянието ти и той беше непрекъснато до теб, но после установих, че проклетият плъх събирал пари и от двете страни. Накрая ме предаде. Почти нищо не можех да направя, не разбираш ли? Беше ясно, че не ти позволяват да приемаш посетители, а ако бях опитал да си проправя път насила, отивах на сигурна смърт.

Дребният плъх, който правел сделки и с двете страни. Това описание събуди в паметта й спомен, при който цялото й тяло се разтрепери от ужас. Опитвайки се да преодолее неудобството си, тя попита:

— Защо не си казал на леля Хариет къде съм?

— Имах намерение да го сторя, наистина. Но тя беше полудяла от мъка, непрекъснато оплакваше загубата на баща ти и не беше в състояние да ми окаже помощ, за да те освободя от лапите на Хардън. Освен това щеше да се съюзи с майка ми и двете щяха да ме убеждават, че най-доброто е да те оставя на другия мъж и да запазя спокойствие. Това е невъзможно, разбери!

Не й каза обаче защо му е невъзможно да я остави в ръцете на омразния Хардън. От чувство за дълг, от привързаност към нея или просто защото не му харесваше да загуби „Боньор“? Преди да успее да го попита, Лорънс продължи:

— Сега това няма значение. Намерих те и това е единственото, което е важно. Ще отидем в Начез и ще живеем при мои познати, докато се погрижа да те освободя от този дяволски брак. Сигурно ще ми излезе доста скъпо — непрекъснато пътуване до съда, подаръци и пари за подходящите хора, но ти си вече богата. Когато всичко свърши, хората от доброто общество вероятно ще те гледат като прокажена, но ние ще пътешестваме по целия свят и ще ни бъде все едно. Какво ще кажеш да прекарваме летата на крайбрежието, зимите в Ню Орлиънс, а есените и пролетите в Европа?

Анжелика се извърна настрана и отговори с леден глас:

— Ти очевидно не разбираш какво се случи през последните три седмици. Искам да кажа между Рейнолд и мен.

— Как да не разбирам! — отзова се хапливо той. — Ти не си вече предишното невинно момиче, но това не е толкова важно. Готов съм да ти простя тази малка грешка и ще те обичам, както и досега.

Което не означава нищо, помисли си тя, защото той никога не ме е обичал. Не, не биваше да бъде несправедлива. Той беше млад и не беше негова вината, че се бои от Рейнолд. А ако картината на общото им бъдеще не й харесваше, ако тя беше отвратена от поведението му, ако не одобряваше тази несъзнателна смесица от светска обиграност и свързаното с нея морално превъзходство, тя знаеше чия е вината.

Гласът й прозвуча спокойно:

— Благодарна съм, че се грижиш за мен, и оценявам желанието ти да ми окажеш услуга, като ме направиш своя съпруга, но положението е съвсем различно. Трудно ми е да ти го кажа, но аз… аз очаквам детето на Рейнолд. Не мога да очаквам да споделиш с мен този товар, смятам, че и ти не го искаш. Честно казано, ти си се занимавал достатъчно дълго с моите проблеми и аз мисля, че е дошло времето да те освободя от това задължение. Смятай, че годежът ни е развален. Вече не сме обвързани с обещание и ти си свободен.

— Неговото дете!

Презрението в гласа му и подчертаването на първата дума я прободоха право в сърцето. Въпреки това тя се обърна към него, погледна го в лицето и рече:

— Това е съвсем естествено, когато жената е загубила невинността си.

— Да, и особено когато тази загуба й харесва! — изфуча разярено той.

— Ти сериозно ли смяташ, че тази малка грешка, както я нарече, ми се е случила само веднъж? — Гневът, който лумна в гърдите й, дойде като освобождение. Мнението му за нея изобщо не я интересуваше.

— А на мен не позволяваше дори леки целувки!

Ето какво било! Гордостта му беше наранена.

— Това е нещо друго — отговори спокойно тя.

— О, да! — изсъска той и тикна юмрук в лицето й. — Аз не съм Хардън, аз съм си аз. Но аз съм мъжът, който ще бъде твой съпруг, затова сега ще тръгнеш с мен, все едно харесва ли ти или не. — Ухили се грозно и продължи: — И след като плътската любов е започнала да ти харесва, ще се постарая да задоволя желанията ти, още щом те настаня в собственото си легло.

— Ти си отвратителен — отговори презрително Анжелика. — Ако си въобразяваш, че ще тръгна с теб след всичко, което ми наговори, сигурно си луд.

Тя се обърна, за да избяга от него, но ръката му се стрелна напред и я дръпна с такава сила, че тя политна към дървото и се удари в коравото стъбло. Главата й забуча болезнено и тя едва не изпищя.

Лорънс пристъпи по-близо и се притисна до мекото й тяло. Дъхът му опари ухото й, когато заговори дрезгаво:

— О, разбира се, че ще тръгнеш с мен, миличка. Хардън не е тук и този път си изцяло моя, без да се налага да наемам отново ония негодници, дето живеят край реката и постоянно се наливат с джин.

Анжелика едва си поемаше дъх.

— Ти си бил! Знаех си аз! Ти беше мъжът на улица „Галатин“, който стоеше в сянката и не смееше да се намеси в битката. Ти си наел братята Скагс, за да ме отвлекат. През цялото време си мислех, че е бил баща ми, без да взема предвид, че той никога не би ме изложил на такава опасност.

— Трябваше да те освободя от лапите на Хардън — промърмори той в напразен опит да се оправдае.

— Да, а как го направи и какво щеше да стане след това с мен, това нямаше значение, нали? — Гласът й трепереше от гняв. — Ти никога не си изпитвал към мен и капчица любов или привързаност. Уби онзи дребен сив плъх, който шпионираше за Рейнолд, за да не те издаде, нали? И нямаше да попречиш на Клем Скагс да се забавлява с мен, колкото си иска! Единственото, което те интересува, е „Боньор“. Още в Начез предположих, че е така, а сега го знам със сигурност.

— Ти сериозно ли смяташе, че аз, член на семейство Едингтън от „Догуул Хил“, ще се оженя за дъщерята на някакъв си картоиграч, без да имам основателна причина? — попита подигравателно той. — Ще ти кажа, че бях на прага на пропастта. Ще имам късмет, ако успея да удържа кредиторите си, докато получиш развод и стана господар на „Боньор“.

— Няма да стане — възрази със задоволство тя и се изтръгна от ръцете му. — Няма да видиш и едно пени от „Боньор“. Рейнолд е мой съпруг и това го прави законен господар на плантацията. Би трябвало да знаеш, че той ще стори всичко, което е по силите му, за да запази имота си. Та той само преди минути ми се закле, че никога няма да ми позволи да се разведа с него. Съветвам те да му повярваш.

— В такъв случай — изгърмя заплашително Лорънс, — в такъв случай ще се погрижа да останеш вдовица. И без това този начин е по-бърз, по-евтин и по-прост, отколкото да се разкарваме по съдилищата.

Пламтящ железен пръстен обхвана сърцето й, но тя не му обърна внимание.

— Правилно. И какво смяташ да направиш? Пак ли ще наемеш няколко главорези, които да го пронижат в някоя тъмна уличка? Веднъж вече се опита, но се оказа, че не е толкова просто.

— За съжаление не успях, но следващия път няма да бъде така — отговори злобно Лорънс. — Ще го убия, каквото и да ми струва това.

— Дори да го направиш, да не мислиш, че ще те последвам като кротка, безмозъчна овчица? Никога!

Лорънс обхвана с две ръце лицето й и я погледна заплашително в очите.

— Точно това ще направиш — зашепна в трескаво безумие той. — И ще ме молиш да престана, но аз няма да го направя, преди да свърша с теб. Ще станеш моя жена и ще бъдеш щастлива от това. Ще изпълняваш с готовност всяка моя заповед. Ще бъдеш постоянно на мое разположение и ще се държиш като най-долна курва, ако го поискам от теб. Ако ти позволя да родиш копелето на Хардън, ще го скриеш от мен, ако искаш то да оцелее. А щом поотрасне, ще го науча кой е негов господар и повелител.

Гласът на Лорънс режеше нощната тишина. В горичката нямаше никого, освен тях двамата. В първия миг наоколо беше само мракът, но в следващия миг се появи Рейнолд, изникна като сянка, дебнала в тъмнината. Гласът му прониза нощта, студен, твърд и режещ, преливащ от презрение.

— Какви подли заплахи, Едингтън. Ако носех пола или бях кърмаче, сигурно щях да се уплаша до смърт. Но аз помня много добре, че при последната ни нощна среща именно вие бяхте този, който си плю на петите.

Лорънс измърмори някакво проклятие и бързо пусна Анжелика, сякаш се беше опарил.

— Много добре — установи сухо Рейнолд. — Тъкмо щях да ви попитам какво търсите в имението на жена ми, макар че е очевидно. Търсили сте нещо, което сте изгубили поради собственото си невнимание. Не мисля, че ще го намерите тук, но ако се появи отнякъде, с удоволствие ще ви съобщя.

Лорънс раздвижи леко ръка и изведнъж Анжелика усети до ребрата си корав, студен предмет.

— Няма нужда да търсите, защото аз вече го намерих — изрече злобно бившият й годеник. — Отстъпете назад или ще забия един куршум в сърцето на любимата ви съпруга.

— Внимавай — прошепна с пресекващ глас Анжелика. — Той иска да те убие.

— Много мило, че ме предупреждаваш, скъпа — отговори равнодушно Рейнолд. — Макар че аз не го очаквах и че не е нужно. От мига, когато видях за първи път баща ти, аз разбрах, че той не е способен да те отвлече по този гаден, брутален начин. Той е твърде добре възпитан и притежава чувство за чест, за да прибегне до услугите на онази паплач.

— Вие май искате да ми намекнете, че аз не съм нито едното, нито другото — изфуча вбесено Лорънс. — Но какво значение има това, след като скоро ще умрете?

— Прав сте, че няма значение, но аз не мога да се примиря с мисълта, че някакъв избухлив самохвалко е способен да ме довърши — отговори небрежно Рейнолд. — Вие сте един дребен негодник, който се съюзява с градските джебчии и главорези. Това отива твърде далеч.

— Предотвратете го, ако можете — предложи с дрезгав смях Лорънс.

— Разбира се. — Рейнолд изкриви доволно лице. — Ще го разберете, когато направя онова, което трябва. Оная измет, дето сте я наели, няма да ви окаже кой знае каква помощ. Тит Жан и хората ми ги следят от мига, в който влязоха в „Боньор“. Сигурен съм, че вече са ги заловили.

Лорънс стисна до болка ръката на Анжелика. После сведе глава и се загледа със смръщено чело към мястото, където стоеше Рейнолд.

— Обаче Анжелика е в ръцете ми. Какво ще правите сега?

— Надявах се да се заинтересувате от един малък дуел, но започвам да мисля, че ви липсва кураж.

Гласът на Рейнолд звучеше все така безгрижно, но в него имаше смъртна заплаха и Анжелика усети как кръвта замръзна във вените й.

— Не — прошепна безсилно тя. — Не можете да направите това.

— Защо не, скъпа моя? — попита с нежен тон съпругът й.

Анжелика прокара език по пресъхналите си устни.

— Рамото ти, Рейнолд! Не си в състояние да се биеш!

— Вероятно си права, но все пак ще опитам. Макар че не беше особено умно от твоя страна да споменаваш пред Едингтън за слабостта ми. Разбира се, ако не очакваш с радост живота, който той ти обеща.

Анжелика поклати решително глава и къдриците нападаха по лицето й.

— Никога!

— Но също толкова малко се радваш на живота с мен. Кой може да разбере какво става в сърцето на една жена? И кой се опитва да проникне в него, особено ако вече държи наградата в ръката си? — Той се обърна делово към Лорънс: — „Боньор“ принадлежи на мен, защото като съпруг на Анжелика аз имам пълното право да разполагам със собствеността й. Ако искате плантацията, трябва да ми я отнемете със сила. Няма друг начин.

— О, Рейнолд, не! — изплака Анжелика. Гласът й преливаше от болка, но съпругът й не й обърна внимание.

Лорънс гледаше замислено врага си.

— И какво ще възпре хората ви да се нахвърлят върху мен, когато ви видят да падате?

— Моята дума — отговори спокойно Рейнолд и го погледна с очакване.

Лорънс избухна в смях.

— По-добре да заложа на сигурно и да отведа Анжелика. Не можете да ме спрете, защото ако се опитате, ще я убия.

— Вие очевидно нямате никакъв талант за преговори — установи презрително Рейнолд. — Ако тя умре, с нея ще умрат и всичките ви надежди да се сдобиете с „Боньор“. Толкова ли не разбирате, че със смъртта й ще загубите всичко, човече? Защо смятате, че имам интерес да ви спра? За мен това е повече от изгодно, защото по този начин ще сложите край на безнадеждните си стремежи да получите плантацията ми. Аз ще заповядам да ви застрелят и ще си живея спокойно в „Боньор“ като щастлив вдовец, освободен от грижата за съпруга, която никога не ме е интересувала.

„Освободен от грижата за съпруга, която никога не ме е интересувала“.

Това беше блъф. А може би не? Анжелика не знаеше на какво да вярва. Имаше чувството, че кръвта, която течеше по вените й, е осеяна с мънички стъклени кристалчета. Ръцете й бяха леденостудени, само бузите й пламтяха като огън. Корсетът я стягаше толкова силно, че не й позволяваше да диша, и тя си пожела да се освободи завинаги от него.

Лорънс изобщо не се усъмни в думите на съпруга й. Натискът на пистолета върху ребрата й отслабна. В гласа му прозвучаха едновременно враждебност и примирение:

— Копеле.

— Много добре — изръмжа раздразнено Рейнолд и попита, опитвайки се да овладее яда си: — Оставате ли или се махате оттук? Ще се биете ли или ще избягате като страхливец? Крайно време е да решите, защото в къщата има и други хора, които ще се почувстват смъртно засегнати, че заплашвате Анжелика.

— Старият Крю не е в състояние да ме спре.

— В състоянието, в което е в момента, не. — Рейнолд вдигна рамене и бялата му копринена риза проблесна в мрака. — Но Майкъл Фарнес се обяви за неин защитник от мига, в който я видя, и сигурно ще се зарадва, ако му се удаде случай да завоюва благоразположението й. Ако никой от двама ни не преживее дуела, той ще поеме с удоволствие ролята на съпруг и утешител.

Лорънс изруга с най-груби думи. Пристъпи от крак на крак и Анжелика потръпна от силната миризма на страх и пот, която се излъчваше от него.

— Добре, ще се бием — изрече с внезапна решителност той. — Какво ще изберете, шпага или пистолет?

— За да спазим традицията — отговори меко Рейнолд, — оръжието ще изберете вие.

— Да, но откъде ще получим оръжията, които искам?

Рейнолд вдигна ръка и от мрака зад най-близкия дъб излезе Тит Жан. Без да каже дума, камериерът постави на земята две дървени сандъчета, едното дълго и тясно, другото квадратно. Нямаше съмнение какво е съдържанието им.

Лорънс се изсмя дрезгаво и погледна изпитателно противника си, сякаш искаше да прецени силата му.

— Вие мислите за всичко, а?

— Това ми е навик.

Лорънс продължи да се взира в неясните очертания на врага си, опитвайки се да прецени възможностите си за победа. После присви очи и отново се изсмя злорадо.

— Сигурно сте си помислили, че ще избера шпагата, защото рамото ви е ранено. Знам обаче, че има мъже, които умеят да си служат еднакво добре и с двете ръце и че вие сте точно един от тях. Аз не съм от глупаците, които тренират редовно и се учат от най-добрите фехтувачи, и няма да падна в капана ви. Умея да си служа доста добре с пистолетите, даже съм убил няколко души. Ала за вас се говори, че с един-единствен изстрел угасявате запалена свещ. Никога не съм стрелял на тъмно и не съм си служил с елегантните ви дуелни пистолети, така че и те не са подходящо оръжие за днешния дуел.

— Все пак трябва да изберете между шпагите и пистолетите.

— Наистина ли трябва? — Лорънс изпухтя презрително. — Хората, с които общувам в последно време, обикновено уреждат споровете си с ножове.

— Според мен този спорт е доста грубичък — отговори равнодушно Рейнолд, макар че подигравката в гласа му беше недвусмислена. Анжелика, която веднага си припомни тъмната уличка зад кръчмата и злобно съскащото острие на ножа, едва не изпищя.

— Може би, но на мен ми харесва — гласеше непоколебимият отговор. — Предпочитам ножовете. Разбира се, ако не разполагате с подходящи ножове, готов съм на компромис.

— Какъв компромис? Да сключа компромис с вас е като да позволя на гърмяща змия да се засели под стълбата на дома ми. Има неща, в които човек не бива да рискува, освен това аз съм напълно съгласен с избора на оръжията. Хората, които принадлежаха към малката ви армия, разполагат с достатъчно добри ножове. — Без да обръща глава, Рейнолд попита: — Тит Жан?

— Веднага, метр. — Грамадният слуга се отдалечи безшумно и Рейнолд се обърна отново към противника си: — Вероятно нямате нищо против, ако изберем за място на дуела тази дъбова горичка?

— Съгласен — отговори кратко Лорънс.

— Много добре — заяви спокойно Рейнолд и продължи: — Не бих желал да твърдя, че не сте запознат с валидния за дуелите кодекс на честта, но ще ви напомня, че когато застанем един срещу друг, извинения вече не се приемат. Предишния ден или дори на път към мястото на дуела да, но щом боят започне, вече е твърде късно.

— Нямам намерение да се извинявам на когото и да било.

— Тогава значи съм се излъгал. Вероятно причината е, че споменахте възможността за компромис — обясни небрежно Рейнолд. — Можете да си изберете секундант, който да защитава интересите ви по време на двубоя, но още отсега ви заявявам, че съпругата ми не е подходяща за тази роля. Обикновено жени не се допускат, освен това не вярвам, че тя ще съумее да остане безпристрастна. Разбира се, можете да продължите да я влачите със себе си като щит, но според мен тя ще ви бъде по-скоро в тежест, отколкото да ви донесе някаква полза.

Лорънс изпухтя презрително.

— Искате да я пусна, за да я отведете далеч от мен, нали? А после ще изпратите хората си да ме ликвидират и ще се отървете веднъж завинаги от мен.

— Подобен подход е по вашия, но не и по моя вкус. Уверявам ви, че очаквам с нетърпение дуела и няма да сторя нищо, за да му попреча.

— Спестете си красивите думи. Аз залагам на сигурно.

Рейнолд свали жакета си и откопча маншетите на ризата си.

Хвърли бърз поглед към врага си и проговори презрително:

— Историята за мъжа, който се крие зад женски поли, започва да се обогатява… По дяволите!

Внезапната промяна в настроението му бе предизвикана от появата на сестра му. Изправена до парапета на галерията, Дебора обхождаше мрака с търсещ поглед. През отворената врата зад гърба й струеше ярка светлина. Тя откри много скоро трите фигури в горичката, събра полите си и се втурна надолу по стълбата. Майкъл, който бе излязъл след нея, побърза да я последва.

— Край на спокойствието — установи Рейнолд и в гласа му прозвуча неприкрито раздразнение. — Бедният Лорънс. Въпросът за това, кой ще получи наградата, остава открит.

Думите му се оказаха пророчески. Майкъл едва бе успял да слезе по стълбата, когато на входа се появи още един мъж. Той вървеше приведен и се олюляваше на всяка стъпка, но в позата му имаше безкрайна решителност. Анжелика спря да диша. Баща й беше станал от леглото си!

— Рейнолд! — изпищя Дебора, която почти бе стигнала до тях. — Какво става, за бога? Едно от момчетата каза, че Тит Жан е изнесъл дуелните пистолети. — Тя спря изведнъж и широките поли се увиха около краката й. Лорънс беше вдигнал пистолета си и го бе насочил право към сърцето й.

— Питам се — проговори злобно той и изгледа Рейнолд с крайчеца на окото си — дали ще ви зарадвам, ако забия един куршум в гърдите на тази млада дама.

— Не особено — отговори с пресекващ глас Рейнолд.

— А мен още по-малко — намеси се Майкъл и направи няколко крачки напред. Обърна се към Рейнолд и продължи укорително: — Трябваше да ме уведомиш. Не обичам, когато ме подминават.

— Имах си причина — гласеше мрачният отговор.

— Разбирам — прошепна виновно Дебора. — Не биваше да идвам тук, не биваше да се намесвам. Но не можах да се удържа.

Преди Рейнолд да успее да й отговори, в разговора се включи Едмънд Крю:

— Лорънс, какво правиш тук, за бога?

— По дяволите! — процеди през зъби младият Едингтън. — Вече започва да ми…

— Става смешно? — предложи бързо Рейнолд. — Вярно е, ситуацията е повече от абсурдна. Но трябва да знаете, че в Ню Орлиънс има хора, които посещават дуелите, както се ходи на театър или на опера. Затова запазете спокойствие, драги мой. Знайте, че за да доведеш до успешен край един дуел, е необходима известна доза равнодушие. Добрият дуелант не обръща внимание на зрителите… или поне се старае.

— Стига приказки! — изкрещя раздразнено Лорънс.

— Да разбирам ли, че още нямаш секундант? — обърна се Майкъл към приятеля си.

Рейнолд направи опит да се усмихне.

— Изглежда, че съм принуден да прибягна до тази предпазна мярка, макар че между хората на честта това не е необходимо. Ако Крю застане зад Едингтън, ще бъдем наравно, поне що се отнася до наличието на секунданти.

Бащата на Анжелика се изправи в целия си ръст и се поклони сковано.

— За мен е чест, господа.

Разбира се, това беше само формалност. Ако един мъж станеше секундант на друг, това не означаваше, че е на негова страна в спора или че му е задължен. Въпреки това Анжелика усети неловкост. Баща й и Лорънс бяха врагове на Рейнолд и сега се изправяха срещу него в смъртоносен дуел.

Едмънд Крю се покашля многозначително.

— Не е нужно да ми обяснявате правилата на един дуел, господа. Имам зад гърба си безброй подобни преживявания и ми се носи славата на превъзходен секундант. Мое задължение е да се погрижа дуелът да протече честно и почтено и да проверя оръжието на подопечния си. Освен това нося известна отговорност за поведението му. Не бива да допускам… безчестие.

Бащата и съпругът на Анжелика размениха многозначителни погледи, после Рейнолд кимна кратко и се обърна настрана.

— Напълно сте прав.

В този момент се върна Тит Жан, задъхан от бързане, с цяла купчина ножове в ръце. Настроението на присъстващите се промени. Започна официалната част. Всеки влезе в ролята си и започна да се държи с другите подчертано учтиво. Зрителите потискаха с усилия обзелото ги напрежение и чакаха началото на спектакъла.

Камериерът разстла на земята жакета на Рейнолд и нареди донесените оръжия. Странна сбирка от мазни и ръждясали ножове, целите на петна, отдавна не виждали вода и сапун. Дръжките бяха от дърво и кост, от говежди или еленови рога, от дялан камък. Някои изобщо нямаха дръжки. Общото между всички беше, че бяха остри и опасни.

Рейнолд, който имаше право да избира пръв, прегледа сбирката и посегна към един от най-качествените ножове с класическа форма и без всякакви украшения. Лорънс беше по-придирчив. Той претегли на ръката си няколко оръжия, вдигна ги високо, за да види остриетата им в здрача, и най-накрая избра нож, много по-тежък от този на Рейнолд, по-дълъг с почти десет сантиметра, с дръжка от кост и месинг и с назъбено острие.

Майкъл смръщи чело и отвори уста, за да протестира, но Рейнолд му направи знак с очи да не се намесва. Лорънс свали жакета си, секундантите и камериерът побързаха да разчистят площадката от камъчета и клони. Някой попита дали не е по-добре да донесат от къщата лампа, но бившият годеник на Анжелика смръщи неодобрително чело и въпросът повече не се повдигна.

Анжелика забеляза как баща й погледна Майкъл със смръщено чело и се запита дали и той като нея не е заподозрял някакво зло намерение в този отказ от повече светлина. Но правилата не бяха нарушени, тъй като предизвиканата страна, в този случай Лорънс, имаше право да избере условията на двубоя и никой не можеше да възрази срещу желанието му да се бие на тъмно.

Двамата дуеланти бяха готови. Стиснали ножовете в десниците си, те заеха местата си в двата края на разчистената площадка и секундантите отстъпиха, за да не им пречат. Анжелика улови за ръка Дебора и я притегли към сянката на дърветата, за да не пречи на малкото светлина, която идваше откъм къщата.

По едно време Анжелика се обърна назад, за да провери дали в галерията са запалени достатъчно лампи, и усети пронизваща болка. В един тъмен ъгъл беше застанала неподвижна фигура. Майката на Рейнолд се бе привела над парапета и наблюдаваше напрегнато нощната сцена. Дали и Рейнолд я беше забелязал? И ако да, дали се вълнуваше и тревожеше за нея?

Все още не беше даден сигнал за начало на двубоя и Рейнолд намести превръзката на рамото си. Лорънс го наблюдаваше изпитателно и несъзнателно плъзгаше палец по острието на ножа си. После, без да предупреди, той се хвърли светкавично напред.

Рейнолд отскочи назад и разпери ръце, така че острието на противниковия нож изсвистя на сантиметри от ризата му. После се наведе настрана, изсмя се дрезгаво и с танцуващи движения се отдалечи от обсега на противника си. Лорънс, чието лице беше изкривено от трудно удържан гняв, се втурна след него. Гъвкав и невероятно повратлив, Рейнолд се извърна и премина в нападение. Започна близък бой, но само след минута двамата мъже отскочиха назад и втренчиха погледи един в друг.

— Аз смятах, че нямате опит в боя с ножове — проговори обвинително Лорънс.

— Не съм казвал такова нещо — гласеше сухият отговор. — Дуели се провеждат с различни оръжия, с ками, мачетета, камшици, боздугани или тояги — с всичко, което причинява болка. Затова човек трябва да е подготвен.

— Сега ще видим колко сте подготвен — процеди през стиснати зъби Лорънс, прехвърли ножа си в лявата ръка и замахна като побеснял.

Рейнолд сякаш се разтопи в мрака. Ударът не успя да го достигне. Лорънс полетя напред, но успя да се задържи на крака и с див рев се обърна да търси плячката си.

— Знаете ли, не е особено добре да се ядосвате — проговори замислено Рейнолд. — Дуелантът трябва да запази спокойствие. Добрият дуелант се отличава с абсолютно равнодушие спрямо триковете на противника си. — Той се усмихна и избягна без усилия поредния убийствен удар. В позата му имаше някаква нарочна небрежност, която вбесяваше противника му.

— Стойте си на мястото и се бийте като мъж! — изсъска злобно Лорънс.

— А къде остана елегантността? Нали целта е да дадеш урок на противника? Всеки идиот може да стъпи здраво на краката си и да размахва ножа си, за да разпори корема на противника и да чака, докато другият падне на колене от изтощение. Не бива така. Дуелът произхожда от старото право, което оценява превъзходството на мъжката сила и дава възможност на измамения да предизвика онзи, който му е причинил зло. Това старо право разрешава на ограбения да обвини грабителя, на опозорения да изобличи негодника, на роднината на убития да застане срещу убиеца в честна борба. По-слабият има право да изпрати свой заместник, който се ползва с всичките му права. Загубилият се обявява за виновен, защото господ е на страната на справедливостта.

— Каква идиотщина — промърмори задъхано Лорънс. Още докато говореше, Рейнолд премина в нападение и силният удар накара противника му да отскочи уплашено назад.

— Може би, но загубилият дуела обикновено губи и живота си.

Рейнолд се оттегли, сякаш беше нанесъл този удар само за да демонстрира силата си, и зачака с нож в ръка.

— По-рано е било възможно един мъж да поеме ролята на защитник на онеправдания. Ако и днес беше така, аз щях да бъда човекът, който отмъщава за съпругата си. За подобни случаи е измислена дори молитва: „Велики боже, хвани ръката ми и поведи меча ми“. Ако искате, можете да се помолите.

Изведнъж той сложи край на поученията. Равнодушието отстъпи място на дяволска бързина. Ножът му изсвистя във въздуха, направи няколко въртеливи движения и се устреми право към сърцето на противника. Лорънс успя да отскочи настрана, но не беше достатъчно бърз. Острието на ножа разсече ризата му и белият плат се обагри в кръв. Лорънс изкрещя задавено и се скри зад дебелото стъбло на един дъб. Рейнолд се усмихна и направи крачка назад.

— Първо проливане на кръв — извика Едмънд Крю. — Възстановена ли е честта?

Треперещ от гняв, Лорънс отговори:

— Не! Едва последната кръв ще донесе удовлетворение.

— Въпросът беше поставен на мен — поправи го равнодушно Рейнолд.

— Тогава отговорете! — Злобните думи издаваха смъртно наранена суетност.

Рейнолд изглеждаше съвсем спокоен.

— Последна кръв!

Едва сега започна истинският бой.

Бляскавите ножове в ръцете на противниците се стрелкаха в нощния мрак като смъртоносни призраци. Натрапчивата миризма на стъпкана трева задавяше присъстващите, но дуелиращите се дори не трепваха. Двамата бяха само неясни сенки в мрака, единствено ризите им белееха. Очите им святкаха с мрачна решителност, устремени във върховете на ножовете.

Двамата бяха равностойни противници. Почти еднакви на ръст, с еднакво дълги ръце. Лорънс компенсираше липсата на сръчност с хитрост и злоба, докато Рейнолд действаше търпеливо и интелигентно и предвиждаше движенията на противника си. Гъвкавото му тяло и пестеливите, умели движения не бяха особено предимство, защото Лорънс разполагаше с по-дълъг нож и не беше ранен. Освен това той съумяваше да се възползва от всяка сянка, от всяка неравност за хитрости и измамни маневри.

Тъмнината беше най-опасна. Никой от двамата не беше в състояние да прецени точно скоростта или обхвата на един удар. Сенките прикриваха началото на атаката, даваха възможност на противниците да се нападат почти невидими. Битката за по-добра позиция, непрекъснатите измамни движения и бързите оттегляния болезнено напомниха на Анжелика за другите битки, на които беше станала неволен свидетел. Но днешният бой беше безкрайно по-опасен от коварното нападение на Клем Скагс или от елегантния дуел между Рейнолд и Майкъл в осветената галерия. Тогава възможността някой да загине беше повече теоретична, а днес тя беше грозна реалност.

Анжелика трепереше с цялото си тяло. Дишаше на пресекулки, усещаше пронизваща болка в гърдите си, главата й бучеше. Едва успяваше да запази равновесие и стискаше ръце толкова силно, че пръстите й отдавна бяха станали безчувствени.

Втренчила поглед в едрата фигура на мъжа си, тя не забелязваше нищо около себе си и се стресна до смърт, когато някой пристъпи към нея и докосна рамото й. Баща й я хвана за ръка и я притегли към гърдите си.

Тя ли подкрепяше него или той нея? Анжелика не знаеше, а и това изобщо не беше важно в момента. Тя се вкопчи в него и двамата останаха един до друг.

Никой от двамата дуеланти нямаше да издържи дълго на това бясно темпо. Но и никой нямаше да се откаже, защото всеки искаше да забие ножа си в гърдите на другия, да го убие или поне да го рани смъртоносно. Ударите бяха толкова силни и точни, че двамата успяваха да ги избягнат едва на милиметри. В движенията им скоро пролича умора. Пот се стичаше по челата им, ризите им бяха залепнали за гърбовете.

Ножът на Рейнолд се устреми напред, за да нанесе смъртоносен удар, но в този миг той се спъна в купчинка жълъди и едва избягна удара на Лорънс. Изкриви лице от болка и на дясното му рамо изби червено петно. За миг се олюля и дясната му ръка увисна безсилно. Раната, причинена от шпагата на Майкъл, се беше отворила.

Подушил лесна плячка, Лорънс оголи зъби като хищен звяр и удвои усилията си. Рейнолд подскачаше гъвкаво напред и назад, привеждаше се и избягваше непрестанните атаки, но движенията му изглеждаха тромави, а мокрото петно на ризата му все повече се разширяваше. Когато се хвърли настрана, за да избегне един коварен удар, по китката му потече струйка ясночервена кръв.

Рейнолд се олюля и едва не падна. Лорънс изръмжа доволно, разтегна уста в злобна усмивка и замахна с все сила. Ножът му блесна като светкавица в сгъстяващия се мрак. Ответното движение на Рейнолд се забави и нямаше силата на предишните. Той успя да направи едва половин завъртане, докато противниковото острие се насочваше неумолимо към незащитената му плът, към жизненоважни органи, покрити само с пласт опънати мускули.

Двете тела се сблъскаха с глух трясък, отекна болезнен вик, чу се разкъсване на плат. Двамата противници се изправиха един срещу друг в последна, смъртоносна схватка. Лицата им бяха разкривени от напрежение, дишането им беше накъсано.

Рейнолд успя да се изтръгне от смъртоносната прегръдка, Лорънс се олюля и политна напред. Ризата на Рейнолд беше разкъсана на талията, но ударът беше минал между тялото и ръката, без да причини зло. При Лорънс беше друго: между копчетата на гърдите му стърчеше дръжката на нож.

Лорънс се свлече на земята и Рейнолд протегна ръка, за да го подкрепи. Успя да го улови за раменете и го положи предпазливо на тревата. Раненият отметна глава назад, присви очи и затърси пипнешком ножа в гърдите си. Десницата му все още стискаше собственото му, станало вече безполезно оръжие.

Рейнолд коленичи край падналия, намести главата му и се обърна към Тит Жан. Камериерът стоеше до Майкъл, който притискаше лицето на Дебора към гърдите си.

— Изпратете за лекар, после извадете един от капаците на прозорците и го донесете тук, за да ни послужи за носилка.

Практична загриженост и бързия действия — това беше толкова типично за Рейнолд. Анжелика разбра че той се опитва да поправи стореното зло, възможно най-бързо и възможно най-добре. Това подсказваше някои много важни неща за характера му.

За съжаление не й остана време да помисли повече в тази посока, защото вниманието й бе привлечено от тайното движение на падналия. Лорънс не беше припаднал, както изглеждаше първоначално. Скрит в мрака, той стисна здраво дръжката на ножа си и вдигна ръка, за да го забие в незащитения гръб на Рейнолд.

Анжелика се хвърли напред и пое въздух, за да изкрещи. Ала баща й се оказа по-бърз. Ръката му се стрелна към джоба на жакета и измъкна оттам малък пистолет.

В крайна сметка той беше секундантът и беше задължен да предпази дуеланта от безчестни действия. Направи няколко крачки към двамата противници, стисна оръжието в треперещата си ръка и насочи дулото към сърцето на Лорънс.

Слабостта и изтощението не му позволиха да стабилизира оръжието и да се прицели точно. Ако натиснеше спусъка, съществуваше голяма вероятност да улучи Рейнолд, който беше съвсем близо до лежащия в тревата Лорънс. Без да се тревожи от насоченото към него оръжие, Лорънс вдигна безшумно ножа си, сигурен, че нито Майкъл, нито Тит Жан и Дебора могат да го видят.

В този миг дотича мадам Дюло, очевидно решила да присъства на края на страшната сцена. Тя погледна над Анжелика и баща й и веднага разбра какво се готви.

— Рейнолд, ножът!

Рейнолд се обърна светкавично и мрачният му поглед издаде, че е разбрал. Твърде късно. Нямаше време да измъкне собственото си оръжие от гърдите на ранения или да се отстрани от пътя на смъртоносното острие.

Още докато чу вика на мадам Дюло и проследи с поглед извъртането на Рейнолд, Анжелика премина към действие. Не помисли нито за миг какво точно трябва да направи. Знаеше, че има само един шанс, и се възползва от него.

Хвана здраво треперещата ръка на баща си и я задържа неподвижна. Едмънд Крю въздъхна облекчено, сложи костеливия си пръст върху спусъка и натисна с все сила.

Отекна гръм, куршумът излетя от тясното дуло. Ослепителен оранжев пламък се понесе в нощта, следван от черен барутен дим. Главата на Лорънс отхвръкна встрани, на челото му зейна дупка. Пръсна струя кръв. Ръката му се отпусна безсилно, ножът се изплъзна от безчувствените пръсти.

Рейнолд скочи на крака, грабна Анжелика в обятията си и притисна лицето й до гърдите си. Тя не биваше да вижда мъртвия.

 

— Мисля, че не сме цивилизовани.

Мадам Дюло произнесе тези думи няколко часа по-късно. Междувременно всичко беше свършило.

Трупът на Лорънс Едингтън беше натоварен на една каруца и отнесен за погребение в градчето. За негодниците, наети от него, щеше да се погрижи местният шериф. Всички засегнати от случилото се, успокоиха нервите си с по няколко глътки бренди или вино, а след време се събраха на късна вечеря в трапезарията.

Майката на Рейнолд огледа изпитателно събраните около масата и продължи със същия замислен глас:

— Наистина мисля така. Седим тук и се наслаждаваме на изискани ястия и подбрани напитки, сякаш вълнението е усилило апетита ни. Усмихваме се, водим светски разговори, сякаш думата „чувствителност“ не съществува за нас — или сме твърде шокирани, за да си позволим подобен лукс. Нямам нищо против светските разговори и усмихнатите лица. Онова, което не мога да понеса, е мълчанието, което непрестанно надвисва над тази празнично осветена маса.

Масата в трапезарията заемаше особено важно място във всеки френски дом. Там се провеждаха семейните срещи, там се събираше семейният съвет. Рейнолд, който седеше начело, беше с нова превръзка и чисти дрехи, но лицето му беше посивяло и напрегнато, под очите му имаше тъмни сенки.

Търпението му също беше на изчерпване.

— Какво предлагаш, мамо? — попита раздразнено той. — Мисля, че никой от присъстващите тук не изпитва желание да се скрие в леглото си.

— Цял ден чакам разумът да вземе връх и да бъде сложен край на този безсмислен спор. За съжаление не виждам и най-малките признаци на помирение. Затова предлагам да си поговорим разумно и да решим някои въпроси, от които зависи бъдещето ни. Много се надявам то да бъде мирно и хармонично.

Анжелика, която седеше отдясно на Рейнолд, удостои съпруга си с бегъл поглед. От своя страна, той оглеждаше загрижено червените петна, които пръстите на Лорънс бяха оставили по бузите и, и тъмните кръгове под очите й, които бяха не по-малко плашещи от собственото му хлътнало лице. После се обърна към Майкъл и Дебора, които седяха един до друг от лявата му страна, към майка си и накрая към Едмънд Крю, който беше заел мястото до нея. Погледите на двамата мъже се срещнаха.

Рейнолд пръв извърна глава. След малко бутна стола си и се изправи.

— Значи желанието ти е да проявим великодушие и да си простим взаимно? — Той опря ръце на масата и погледна втренчено майка си. — Защо не го каза по-рано?

— Мислех, че си го разбрал по държанието ми — отговори с усмивка мадам Дюло.

— Значи призоваваш мъжете към толерантност. Разбирам. Въпросът, който си задавам в момента, е доколко цениш живота на сина си.

— Животът на сина ми няма цена за мен — отговори с треперещ глас майката. — Ако искаш да разбереш какво бих дала, за да го запазя, ще ти отговоря просто: всичко. Ако беше размислил, щеше да проумееш, че съм готова да дам всичко на човека, който спаси живота ти, и то с леко сърце и без да се колебая.

— Всичко ли? — попита предизвикателно Рейнолд, склони глава и погледна недоверчиво майка си.

Мадам Дюло посегна към кръста си и разкопча сребърната верижка, закрепена за колана й. Стисна я за миг, после внимателно я положи върху масата и я бутна към сина си. Ключовете зазвъняха и на лицето й грейна топла усмивка.

— Всичко. Направи онова, което смяташ за правилно, сине мой. Искам само да си щастлив. Искам същото и за бъдещите ми внуци.

Рейнолд се усмихна и в зелените му очи лумна смарагдов огън. Умората му се изпари в миг. Изправи се в целия си ръст и пристъпи зад стола на Анжелика, макар че заговори на майка си.

— Дълго мислих каква награда заслужава човекът, който съзнателно и без съжаление се отказва от последната възможност да забогатее, защото държи да опази честта си. — Рейнолд се опря на стола на жена си и продължи бавно и замислено: — Този човек е между нас тази вечер и аз стигнах до извода, че само една награда може да го удовлетвори. — Той се обърна към бащата на Анжелика: — Предлагам от днес нататък „Боньор“ да стане дом на Едмънд Крю, той да споделя с нас печалбите от плантацията и да се радва на обичта и грижите на всички, които живеят тук. Ако желае, може да се смята за господар на имението и домакин на тази къща.

— Много добре, синко. Аз му казвам добре дошъл с цялото си сърце — присъедини се към думите му мадам Дюло.

Какво правеше Рейнолд? Каква цел преследваше с това великодушно предложение? Анжелика трепереше с цялото си тяло. Майкъл погледна подозрително към Дебора, но първоначалното му учудване скоро отстъпи място на искрено задоволство.

В душата на Анжелика нямаше нищо освен, болка. Това не беше шега. Това беше най-голямата жестокост.

Баща й се обърна бавно към нея и изражението му издаваше такава тревога, че й се дощя да заплаче. Когато след минута вниманието му се насочи към мъжа, който стоеше зад стола й, тя преглътна и стисна здраво устни, за да не отговори вместо него. Гордостта не му позволяваше да приеме защитата й.

— Знам, че предложението ви е искрено — заговори бавно Едмънд Крю. — И не намирам думи, за да изразя благодарността си. Но аз не съм единственият човек, който трябва да се съгласи с него. Не бих могъл да остана тук без подкрепата и привързаността на любимата си дъщеря, а тя е решила да си отиде. Ако желаете да остана, трябва да я убедите, че спокойствието и щастието, от което всички ние имаме голяма нужда, могат да се намерят само тук. Че ще ги постигнем, ако заживеем заедно.

— Неосъществимо е, татко — прошепна с болка Анжелика. — Те никога няма да ти простят, те постоянно ще ти напомнят, че…

— Не си права — прекъсна я решително Рейнолд. — Ако постоянно се ровим в миналото, ще разрушим бъдещето, защото едното е построено върху другото. Онова, което се е случило, ще бъде погребано и гробът ще бъде украсен с ухаещите цветя на помирението.

— А помирението е нашето дете, така ли?

— Да — отговори с твърд глас Рейнолд, — ако ти го искаш. Но не е абсолютно необходимо. Жестът на баща ти беше повече от достатъчен. Той извърши прегрешение и се покая. Стореното зло беше поправено. Не мисли за миналото. Всичко, което баща ти е направил за теб, е сторено от любов. Единствената му грешка е начинът, по който е пресметнал цената на действията си. В началото не го разбирах, но сега ми е повече от ясно колко е лесно да се допусне тази грешка.

Анжелика се надигна и мина покрай него. Направи няколко крачки към двукрилата врата, която беше затворена, за да не влизат молци и комари, и спря на прага.

Без да се обръща, тя заговори бавно:

— След като един мъж е загинал, а другият е жив, аз трябва да забравя всичко, което е било, така ли? Трябва да се примиря с участта си, да бъда спокойна и щастлива и да се наслаждавам на ролята на нежна съпруга… и на жертвоготовна майка…

— Не.

— Не ли? — Анжелика не можа да издържи и избухна в истеричен смях. — Какво тогава ще правя в тази къща?

— Всичко, каквото искаш — отговори меко Рейнолд и застана зад нея. — Ще бъдеш дъщеря, болнична сестра, домакиня, метреса, ще съхраняваш ключовете, ще ме обичаш — повтарям, ще правиш всичко, каквото искаш. Избери ролята, която най-много харесваш, ако искаш, не избирай нито една от всичките, само остани.

— А какво ще кажеш за ролята на съпруга, която никога не те е интересувала?

В стъклото на вратата се отрази гневното му лице. Ей сега щеше да се разрази буря.

Но също както тя виждаше лицето му, той видя нейното, видя сребърните сълзи, покапали по бледите бузи. Сграбчи я за раменете, обърна я към себе си и я притисна до гърдите си.

— За бога, Анжелика, бях сигурен, че си разбрала — произнесе задавено той. — Та тези думи бяха само отчаян опит да отклоня Едингтън от намерението му да ме накаже, като те убие. Знаех, че е готов да те застреля, само и само да не ми позволи да запазя и „Боньор“, и теб. Това беше лъжа, макар да се надявах отчаяно, че той ще ми повярва. Но не исках да ми повярваш и ти, любов моя, не исках…

Разкаянието и пламенната любов в гласа му излъчваха сигурност, в която Анжелика се вкопчи с цялата останала й сила. Най-после му повярва. Красотата и силата на това прозрение стоплиха изтерзаното й сърце и едновременно с това тя изпита пареща болка.

— О, Рейнолд, толкова съжалявам, толкова много съжалявам! Не исках да застана срещу теб, наистина не исках.

Рейнолд поклати глава и опря брадичка в меката й коса.

— Но ти не си направила нищо подобно.

— Напротив. Казах му за рамото ти. Ако не те бях издала, той щеше да избере пистолети и ти нямаше да се окажеш толкова близо до смъртта.

Рейнолд избухна в дрезгав смях.

— Не съм бил близо до смъртта, скъпа моя, моя заблудена душице. Можех веднага да го пронижа с ножа си, ако не изпитвах безумен страх от презрението, което щеше да се появи в погледа ти при вида на още един труп, оставен от моята ръка. Всичко друго беше само театър, за да го накарам да покаже какъв негодник е. Зарадвах се, когато ти се възпротиви срещу дуела, когато с жален глас извика, че мога да бъда ранен, защото сметнах, че разбираш какво възнамерявам да сторя. Реших, че искаш да ми помогнеш.

— Нищо не разбирах — прошепна съкрушено тя. — Изобщо не можех да мисля, толкова ме беше страх за теб.

— Ако е така… ако си мислела, че съм тежко ранен и няма да издържа на един почтен дуел, това означава…

— Означава, че тя те обича безумно, глупако — намеси се ядосано Майкъл. — А сега я целуни, ако обичаш, и я отведи в леглото, за да могат и другите да се оттеглят. Мисля, че всички имаме нужда от сън, нали?

Рейнолд погледна приятеля си с глупава усмивка.

— Прав си — отговори щастливо той. И изпълни поръката му.