Дженифър Блейк
Нежният измамник (9)

9

Когато съобщиха за идването на Майкъл, Анжелика тъкмо лежеше на един шезлонг в салона. Беше сложила на челото си кърпа, напоена в розова вода, за да намали нетърпимото главоболие, и пиеше билков чай. Зарадва се, че ще си има компания, защото Рейнолд беше излязъл още рано сутринта и тя се чувстваше зле и изпитваше безкрайно съжаление към себе си.

Освен това цяла сутрин беше мислила за баща си и за това, че той й бе отнет точно в мига, когато можеше да узнае нещо повече за живота му. Въпреки болестта му, тя очакваше с нетърпение дългите часове в „Боньор“, през които щеше да слуша разказите му за миналото и да се наслаждава на компанията му. Сега той беше мъртъв и мечтите й никога нямаше да станат действителност.

Майкъл беше точно човекът, който беше в състояние да я изтръгне от това състояние на потиснатост. С ведрото чувство за хумор, с постоянната лека подигравка в очите му и естествения му интерес към света на чувствата и мислите й той скоро успя да я накара да седне удобно на дивана и да се засмее.

Майкъл опита подсладения билков чай, изкриви лице и обяви, че това е невъзможно да се пие. Тъй като в дома на Рейнолд се чувстваше като в къщи, повика Естел и съвсем естествено я помоли за вино и сладкиши, а когато узна, че Анжелика е отказала да обядва, поръча голяма чиния с маслини, сирене и мариновани пържени рибки.

— Защо стоите съвсем сама тук? — попита той, докато поднасяше към устата си една огромна маслина. — Сигурно Рейнолд ви е тиранизирал?

Анжелика се усмихна и поклати глава.

— Не повече от обикновено.

— Значи не ме молите да ви спася? — Майкъл въздъхна в комично разочарование. — Е, добре, тогава вероятно сте чули някои злобни клюки, които се носят из града. Клюката може да бъде смъртоносна, предупреждавам ви.

— Наистина ли клюкарстват за мен? Радвам се, че нищо не е достигнало до ушите ми. — Анжелика сведе поглед и посегна към парче сирене.

— Подозирам, че зад всичко това се крие Клотилд, но тъй като повечето хора знаят колко враждебно е настроена към Рейнолд, никой не й обръща внимание.

Анжелика се поколеба, тъй като не знаеше разумно ли е да зададе въпроса, който я мъчеше. После обаче се нарече глупачка и пое дълбоко дъх:

— След като доброволно се е омъжила за друг, защо се сърди на Рейнолд?

Майкъл вдигна рамене.

— Вероятно поради наранена гордост. Сигурно е смятала, че след отказа й Рейнолд ще умре от разрив на сърцето.

— Чух, че веднага след сватбата й се появил в театъра с красива жена — отбеляза тихо Анжелика и завъртя чашата между пръстите си.

— Тя беше артистка — обясни Майкъл и я изгледа развеселено. — Само една кратка афера, целяща да унизи Клотилд. Всичко свърши много отдавна. Дамата започна да поставя изисквания, а това е много сериозна грешка при мъж като Рейнолд.

Анжелика прие отговора, но после смръщи чело и се опита да обясни:

— Дори ако за мадам Петен е било много неприятно да се изправи лице в лице с новата приятелка на Рейнолд и дори ако е хранела надеждата, че след женитбата си ще продължи да бъде в интимни отношения с него, това не е причина да се държи с такава враждебност.

— Тя е жена, която във всичко е склонна да преувеличава — рече Майкъл и си избра още една маслина.

Той криеше нещо от нея и Анжелика го знаеше. След като отпи глътка вино и посегна към една оризова сладка, тя се опита да отгатне какво ли би могло да бъде. Отхапа малко парченце и попита:

— Може би се чувства измамена, защото той е нарушил някакво обещание?

— Рейнолд никога не би се свързал с жена, която не е за него. Освен това никога не би дал думата си, ако знае, че съществува и най-малка вероятност да не удържи на обещанието си. — Гласът на Майкъл звучеше решително.

— Да, но въпреки това не разбирам…

— Ако непременно искате да узнаете какво е станало между двамата, най-добре е да попитате него. Ще ви разкаже, ако иска, но никак няма да му хареса, ако разбере, че сте го узнали от мен. Ще кажа само толкова: Клотилд постъпи несправедливо с него и само затова, не заради наранената си гордост, той й отмъсти по този начин. Понякога става така, че точно човекът, който причинява най-голямата болка, е най-засегнат.

Може би Анжелика щеше да успее да убеди Майкъл да й разкаже повече, дори само за да защити Рейнолд, но просто не й остана време за това. Една карета спря точно пред къщата, а много скоро след това на вратата се позвъни.

Майкъл скочи, дръпна завесите и погледна навън. Пътникът вече беше слязъл от каретата, защото Тит Жан излезе на улицата и започна да сваля обкованите с желязо сандъци от покрива й.

Майкъл се върна при Анжелика и я погледна изпитателно.

— Кълна се, ако не знаех, че това е напълно невъзможно, бих помислил, че…

В този момент някой отвори със замах вратата на салона. Една млада жена се втурна като вихър вътре и още докато влизаше, развърза красивата си кадифена наметка и я захвърли на един стол. После свали елегантната си малка шапка, украсена с виолетки, и я подаде на усмихнатата Естел, която беше влязла след нея.

— Как сте? Вие сигурно сте моята нова снаха. Надявам се, не ми се сърдите, че нахлух просто ей така? Разбирате ли, просто не се стърпях да седя бездейна в къщи и да научавам всичко от пощата и от слухове. Мама също беше на мнение, че някой трябва да посети града и да разбере има ли истина в онова, което разказва цял свят. Както виждам, слуховете са верни.

— Анжелика — проговори сухо Майкъл, — позволете ми да ви представя сестрата на Рейнолд, мадмоазел Мари Лена Франсис Дебора…

— Наричайте ме просто Дебора — прекъсна го нетърпеливо момичето, което вече сваляше ръкавиците си. — Майкъл все още се чуди защо предпочетох името Дебора, след като толкова години се наричах Лена. Не може да разбере, че съм достатъчно възрастна и действам по своя воля. Мъжете мразят промените, забелязахте ли го вече?

— Проблемът е в това, че Дебора е библейско име, а ти не си никаква светица — отвърна Майкъл с необичайно остър тон.

— Ако не носех това чисто име, щях отдавна да съм те пронизала със собствената ти шпага, затова не се оплаквай! — Момичето протегна ръка на Анжелика и лешниковите му очи засвяткаха развеселено. — Моля ви, не ме изхвърляйте веднага от дома си, та аз току-що пристигам! Обещавам ви, че ще се държа прилично и няма да се намесвам в живота ви. Нали ще ми позволите да остана?

— Да, да, разбира се — усмихна се Анжелика и улови ръката на младото момиче. — Съжалявам, че съм ви зяпнала така, но аз… аз не знаех, че Рейнолд има сестра.

— Полусестра, ако трябва да сме точни — поясни Дебора и хвърли бърз поглед към Майкъл. — Как е можал Рейнолд да премълчи пред съпругата си, че има роднини? Сигурно мисли само за вас, щом е забравил такава важна подробност. Или е искал да ви изненада?

— След като заговорихме за изненади — намеси се с мрачна решителност Майкъл, — смятам, че Рейнолд ще бъде безкрайно учуден да те завари тук. Той мислеше, че си решена да прекараш сезона спокойно и уединено в провинцията.

Сестрата на Рейнолд изгледа презрително младия мъж.

— Би трябвало да ти бъде ясно, че никой не може да изненада Рейнолд, след като се имаш за негов най-добър приятел. Сигурна съм, че Тит Жан му е изпратил вест веднага след като ме е видял да слизам от каретата. А що се отнася до уединението ми на село, ще ти припомня, че сезонът вече свърши. Никой не може да ме обвини, че съм се забавлявала по неподобаващ начин, вместо да тъгувам. — Тя обърна гръб на Майкъл и заговори на Анжелика: — Както виждам, и вие сте в черно. Сигурно в семейството ви има смъртен случай?

— Да, баща ми — отговори кратко Анжелика.

Бодрото лице на момичето се помрачи.

— И моят си отиде внезапно… Понякога животът наистина е странен. Във всеки случай приемете съболезнованията ми.

Анжелика отговори с няколко учтиви думи и когато свърши, в стаята надвисна тежко мълчание. Дебора стоеше в средата на салона и от време на време поглеждаше крадешком към Майкъл.

Анжелика беше объркана. Струваше й се, че двамата са скарани, защото тонът, с който разговаряха, нямаше нищо общо с добродушните задявки между двама добри приятели. След миг обаче тя отхвърли тази мисъл. В тази толкова необикновена ситуация надали можеше да се очаква нормално поведение.

За да разведри малко обстановката, тя се върна към задълженията си на домакиня. Предложи на зълва си нещо освежително и позвъни за Тит Жан, за да поръча портокалова вода. Освен това помоли камериера да приготви за Дебора стаята, в която отсяда обикновено. Тъй като зълва й твърдеше, че е пристигнала изненадващо, тя се учуди безкрайно, когато Тит Жан заяви, че всичко е готово и че момичето, което Дебора бе довела със себе си, вече разопакова вещите й.

После дойде ред на Майкъл да спасява ситуацията, като попита Дебора харесала ли й е новата градина. Още не бяха изчерпали темата, когато се върна Рейнолд.

Той влезе с усмивка и поздрави весело сестра си, после се обърна изпитателно към Анжелика. Тя не беше сигурна какво изразява лицето й, но той улови ръката й и падна на коляно.

— Хайде, започни с най-лошото — помоли той със сух и в същото време умолителен глас. — Двете със сестра ми вече сте установили какъв негодник съм и сте решили да ме разкъсате на парченца.

— Идеята е прекрасна — намеси се сериозно Дебора.

— Права си — подкрепи я Майкъл, — но още не се е стигнало дотам. Досега двете дами установиха само, че ти се отнасяш еднакво с всичките си роднини, все едно сестри или съпруги, особено когато става въпрос да им кажеш нещо важно.

— Точно така — съгласи се Дебора и закима толкова усилено, че изсветлелите от слънцето къдрици нападаха по челото й. — Мама узна за женитбата ти от старата мадам Миго, а тя е най-страшната клюкарка на света! Твърдеше, че никога не е чувала по-романтична история. Ти си спасил Анжелжа от изгаряне, от удавяне, накрая и от ножа на някакъв невеж хирург, а после си се венчал за нея посред нощ на лунна светлина! Сега пък я криеш като най-голяма скъпоценност.

— Негодник съм, вярно е — установи с доволна усмивка брат й.

Дебора наду устни.

— И аз съм на същото мнение. Не повярвах и в половината от историята, но въпреки това не се стърпях и веднага потеглих насам, за да видя със собствените си очи какво става и да мога да успокоя мама. И след като и без това съм тук…

— Да? Какво ще стане, след като и без това си тук? — Изведнъж гласът на Рейнолд зазвуча остро.

Погледът на сестра му омекна.

— Вярвам, че си имал своите основания да постъпиш така, все едно какво си направил, затова си позволявам да те поздравя най-сърдечно за женитбата ти.

— Е, много ти благодаря.

— Няма нищо. Само че ще ми позволиш да присъствам, когато обясняваш всичко това на мама.

— Което трябва да стане колкото се може по-скоро, доколкото разбирам?

— Естествено. Тя те моли да й представиш съпругата си, за да я… ами да я види. — Дебора хвърли бърз поглед към Анжелика и веднага се извърна настрана.

— Значи мама си е останала същата властна личност, каквато беше и преди — усмихна се меко Рейнолд. — Когато й пишеш, те моля да й съобщиш, че ще побързам да изпълня волята й.

— С най-голямо удоволствие, макар че тя няма да ми повярва.

Анжелика погледна към Майкъл и се удиви на съчувствието в погледа му. Още по-объркващ беше тонът, с който разговаряха помежду си Рейнолд и неговата полусестра.

Никога досега тя не беше общувала по този начин с хората около себе си. Колко ли споделени тайни бяха нужни, колко ли часове весели разговори, за да се постигне тази непосредственост? Тя копнееше за такава близост и в същото време се съмняваше, че е способна да я прояви. Особено към съпруга си. Той си имаше сестра, която го разбираше. Защо му беше жена? Особено такава, на която не си беше направил труда да обясни, че има сестра и майка.

Да, но тя изобщо не го беше попитала за семейството му. Каква идиотка беше да смята, че Рейнолд е видял светлината на света в някоя улична канавка и оттогава се е оправял съвсем сам. Разбира се, това беше влиянието на леля й. А може би свидетелстваше за глупавата й наивност. Вероятно щеше да бъде по-близо до истината, ако признаеше, че е била толкова погълната от собствените си страхове и мъки, че не се е заинтересувала от живота на Рейнолд. Беше приела онова, което беше чула от него и от другите, без да се опита да излезе извън тези обяснения. Сама си беше виновна, че не беше спечелила доверието му.

А може би не? Тя го разбираше достатъчно добре, за да знае, че го изкушава да се сближи физически с нея, но не да я удостои с доверието си. Въпросът беше само защо? И какво общо имаха тези размишления с отношенията между брата и сестрата?

По-късно, след мъчително дългия следобед и вечерята, която сякаш никога нямаше да свърши, Рейнолд бе посетен от Дебора в работния си кабинет. Когато я видя на вратата, лицето му съвсем не изрази въодушевление. Той остави сребърната писалка, облегна се назад, пъхна пръсти в илиците на жакета си и зачака.

— Знаеш ли — започна Дебора, след като затвори вратата зад гърба си, пристъпи към писалището и приседна на крайчеца на един стол, — напомняш ми на ловното куче, което имахме, когато бях още малко момиче. Олд Белоу, нали помниш името му? Всеки път, когато подгонеше елен към татко, избягваше някъде и убиваше зайче, за да има нещо и за него. Тъй като подобно поведение е неприемливо за ловно куче, Олд Белоу изяждаше плячката си тайно или я криеше. Веднъж мама намери убито зайче под възглавницата на дивана. Разбра доброто куче, но не се зарадва особено на постъпката му.

— Анжелика — отговори с горчивина Рейнолд — не е зайче. Тя нито е особено бърза, нито е мъртва.

— Но тя е нещо като награда за теб. Не смяташ ли, че има право да узнае защо си я взел за жена?

— Един ден ще го узнае. Неизбежно е.

— Но това трябва да стане, когато е изгодно за теб, нали? Нима искаш да те мрази?

По лицето му не трепна нито мускулче.

— И това изглежда неизбежно.

Дебора наклони глава, сякаш тежката коса щеше да прекърши стройния й врат, и го измери с внимателен поглед.

— Разбирам защо го правиш. Или поне мисля, че го правиш, за да си възвърнеш „Боньор“, тъй като съпругът има право да управлява имуществото на съпругата си. Но нима нямаше по-почтен начин да постигнеш тази цел? Нима не можеше да я ухажваш и да се ожениш за нея, без да оставиш в душата й чувството, че я мамиш?

— Какво искаш да кажеш? Може би трябваше да й предложа сърцето си, ръката си и името си като някой незрял младок без брада? — попита горчиво той. — Тя нямаше да иска и да чуе.

— Не всички жени са като Клотилд — възрази сърдито Дебора. — Освен това ти си спасил живота на Анжелика. Този факт би трябвало да има известна тежест.

— И кога, според теб, трябваше да я ухажвам — преди или след експлозията? Тя беше сгодена и беше под закрилата на баща си, който — можеш да бъдеш сигурна в това — не е особено добре настроен към мен, да не говорим какво би се случило, ако беше узнал кой съм. А тя все още помни как се нахвърлих върху нея… — Погледът му издаваше отвращение от самия себе си.

Дебора вдигна ръка към устните си и шумно пое въздух.

— Кога? На борда на парахода? Не, не си направил това!

— Не, не съм го направил, благодаря за доверието — отвърна Рейнолд и въздъхна. — Но можеше и да се случи. Твърде малко са жените, които съм желал по този начин. Отидох при нея с намерението да я компрометирам, а след това с неохота да се съглася да я направя своя законна съпруга. Една стара приятелка, мадам Парнел, трябваше да ни завари заедно в кабината й. За съжаление експлозията осуети плановете ми.

— Експлозията значи! Слава богу, мама и аз не знаехме, че си бил на борда на „Кралица Катлийн“!

— Ако знаехте, щях да ви осведомя за спасението си — усмихна се безрадостно той.

— Така ли? — Дебора облещи очи с добре изиграно смайване. — Много си бил деликатен! Защо тогава не се сети да ни уведомиш и за сватбата си, преди половината Ню Орлиънс да е посегнал към перата, за да пише на мама?

Рейнолд отвърна поглед от лицето й и се загледа в догарящите свещи на писалището си.

— Исках да й дам време да възстанови силите си. Смятах, че по този начин ще поправя поне отчасти онова, което сторих на парахода. Освен това — добави честно той — исках да консумирам брака, преди да сме го отпразнували.

— Много… интересно — промърмори сестра му и се вгледа замислено в затвореното му лице.

— Понякога и аз умея да се съобразявам с другите хора — отвърна кратко той.

— И то на каква цена — гласеше съчувственият й коментар. — Сега разбирам защо си сърдит като ранена мечка.

— Така ли? Откъде ти дойде на ум, че съм сърдит? — Не можеше да й признае, че е права в предположенията си. Това нямаше да ги доведе до никъде, а и щеше да го накара да осъзнае още по-болезнено състоянието си. Нямаше да го понесе.

Дебора се усмихна дръзко.

— Когато денят е дълъг, мъжете говорят много, без да внимават кой ги подслушва. Аз предпочитам да слушам, което е много полезно.

— Ако не внимаваш, може да стане опасно.

— Скъпи Рейнолд, не се опитвай да сменяш темата. Сега говорим не за моите грешки, а за твоите прегрешения. Искам да знам какво ще правиш по-нататък.

Укорът, който звучеше в гласа й, не можеше да бъде отминат с мълчание. Освен това нямаше да й позволи да се меси в работите му.

— Ще си върна „Боньор“ — отговори сухо той. — Със или без съгласието на скъпата си съпруга.

— Рейнолд! — Сестра му беше шокирана.

— Ти очакваше именно това, нали? Затова дойде или те изпратиха. Очевидно още от самото начало сте се усъмнили в почтеността на намеренията ми. Иначе щяхте да чакате да ви представя съпругата си и усърдно да подготвяте сватбеното тържество.

— Не е така — възрази Дебора. Ала когато срещна погледа му, побеля като платно.

— А какво тогава? Да не си искала да ме защитиш от самия мен? Не е необходимо, също както не е необходимо да ме надзираваш или да ми даваш съвети как да се държа с жена си. Ще ми направиш голяма услуга, ако се върнеш колкото се може по-бързо у дома, преди да си направила някоя глупост.

Дебора се отпусна на стола си и го погледна замислено с големите си очи. Накрая заговори тихо:

— Не ти прилича да се държиш така рязко и брутално. Нещо те плаши. Кое е то?

— Заложил съм всичко на една карта. А мъжът, който поема лекомислено такъв риск, е глупак или луд.

— Може би си прав — съгласи се Дебора. — Но това не е всичко, нали? Естел ми разказа, че когато си скочил от горящия параход, гърбът ти е бил обгорен, което нямало да се случи, ако не си държал Анжелика. И, което е по-лошо, твърдата ти решителност да я излекуваш и да я доведеш тук, за да я направиш своя жена, те е лишила от сън.

Лицето му се затвори още повече, но Дебора вирна упорито крехката си брадичка.

— Само да си посмял да се скараш на Естел! Аз не я оставих на мира, докато не ми разказа какво става тук. Довери ми се само защото е много загрижена. Също като мен. Аз обичам „Боньор“ не по-малко от теб. Там съм родена, там е домът ми. Но трябва да разбереш, че това е просто парче земя и една къща. Не си струва да разрушиш живота на друг човек заради него. Или да разрушиш себе си.

— Обясненията ти са мелодраматични и дръзки — отбеляза презрително той. — Бракът ми беше сключен по практични съображения. В него няма място за такива неща.

Дебора го погледна сериозно, гласът й прозвуча замислено:

— Така значи? А защо не си казал на Анжелика, че си свързан с „Боньор“? Тя е обвързана с теб както религиозно, така и светски и тези връзки не могат да бъдат разтрогнати. Каква причина имаш да криеш, че „Боньор“ е наш дом? Единственото, което ми идва на ум, е, че искаш да я обвържеш за себе си и емоционално и се страхуваш, че никога няма да спечелиш благосклонността й, ако узнае за твоята… как беше? — практичност.

— Значи мислиш, че аз се страхувам да не би да не спечеля любовта й? — попита тихо Рейнолд и най-после изрече на глас думите, които го мъчеха от толкова време насам и които сестра му не беше имала смелост да произнесе. — Признавам, известна привързаност би била много практична и дори приятна. Но не е непременно необходима и не вярвам, че ако не я получа, това ще разруши живота ми.

— Значи не търсиш любовта й? — попита недоверчиво Дебора.

— А трябва ли?

Тя го удостои със строг поглед.

— Винаги си обичал да отговаряш на въпросите с контравъпроси, а това е качество, което показва достойна за съжаление липса на откровеност. Е, добре. Да приемем, че говориш истината, в такъв случай вероятно не би имал нищо против, ако Анжелика отдаде сърцето си на друг мъж, нали?

— Мисля, че не съм особено ревнив. Но тъй като днес си решила да изброиш всичките ми слабости, бъди така добра да си припомниш, че се отличавам с ярко изразено чувство за собственост. Разбира се, че бих имал нещо против Анжелика да се привърже към друг мъж, защото това ще означава заплаха за честта ми и за „Боньор“.

— Колко си разумен. Но защо, за бога, си позволил на Майкъл Фарнес да я посещава, когато не си у дома?

— Вече го предупредих — отвърна лаконично Рейнолд.

Дебора изгледа смаяно брат си, но бързо се овладя.

— Не ми се вярва да се е впечатлил особено. От пръв поглед личи, че е завладян от Анжелика.

Рейнолд се усмихна студено.

— Грижа след грижа — не е лесно да бъдеш сестра, нали? Но сигурна ли си, че се тревожиш единствено за брат си? Ако искаш Майкъл да насочи вниманието си в друга посока, трябва да положиш малко повече усилия.

— Но аз не искам!… — Тя пое дълбоко дъх и заговори по-спокойно: — Почти бях забравила какъв дявол си понякога. Но няма да ти е лесно да ме намесиш в мръсните си дела, повярвай. Няма да отклоня вниманието на приятеля ти само за да имаш спокойствие.

— Дързостта е нещо, което очевидно ни е в кръвта — отбеляза мрачно Рейнолд. — Поне що се отнася до жените.

— Трябва непременно да го кажеш на мама, когато я видиш следващия път. Сигурна съм, че ще се зарадва на комплимента.

— Знам, че след връщането си ти ще й разкажеш всичко.

Дебора го изгледа прямо.

— Знаеш ли, реших да поостана малко в Ню Орлиънс. Сезонът може и да е свършил, но смятам поне да си накупя някои неща.

Рейнолд видя предизвикателството в очите й, зад което се криеха безстрашие, решителност и споменът за стотици подобни дуели. Обикновено той печелеше със строгост, сила на волята, а понякога и с чисто физическото си превъзходство.

— Мога да те изпратя у дома още утре сутринта — произнесе заплашително той.

— Разбира се, че можеш. Но аз мисля, че е по-добре веднага да отида при Анжелика и да й разкажа някои неща за семейството ни. Какво ще кажеш?

Рейнолд се изсмя безрадостно.

— Направи го. Ако искаш да те изпратят в къщи с прекършен врат и броеница в ръцете.

— Ти не си само похотливият, загрижен и бдителен съпруг, за който се представяш, а си готов да стигнеш и до убийство! Очевидно е, че съм ти необходима, за да не направиш нещо, за което после ще съжаляваш.

Това беше твърд отказ на предложението му да я върне в къщи. Едновременно с това беше база за преговори.

— Значи си готова да поухажваш малко Майкъл?

Дебора се усмихна и отговори с медено гласче:

— Ще се пожертвам пред семейния олтар.

Рейнолд прикри доволната си усмивка. Така беше по-добре.

* * *

Когато след няколко минути Рейнолд влезе в спалнята, последната свещ на стената догаряше. Светлината й хвърляше трепкащи отблясъци по синята коприна над Анжелика и дебелата руса плитка на рамото й просветваше меко в мрака. Светлинките играеха по съвършено оформените скули, по закръглените гърди, покрити със снежнобял лен, и по копринените ресници, които прикриваха очите й. Трепкащото, непостоянно пламъче, което сякаш бягаше от приближаването му, не му позволи да види дали Анжелика е заспала.

Разбира се, че спеше. Пулсът, който усети с връхчетата на пръстите си, беше спокоен и равномерен.

Кристалната чаша на нощната масичка беше пълна до половината с вода, а на дъното се виждаше утаен лауданум. Рейнолд изпразни чашата и я притисна до сърцето си.

Анжелика продължаваше да страда от главоболие. На масичката бяха оставени кърпа, напоена с розова вода, и недоизпит билков чай. Дали главоболието беше причината, която я бе тласнала към дълбокия наркотичен сън? Или заредената с напрежение атмосфера по време на сблъсъка му с Дебора?

Вероятно Анжелика беше взела сънотворното по съвсем друга причина. Може би беше чула част от разговора в кабинета му, може би бе заподозряла нещо по държанието им? Той знаеше много добре колко е чувствителна. Не знаеше обаче дали тя изпитва потребност да хвърли в лицето му жестокото обвинение във всички грехове или не.

Тази жена беше повече от загадъчна.

Повечето хора бяха лесно предвидими, радостта и гневът, спонтанното великодушие, скромността и безполезната гордост личаха ясно по лицата им. С някои беше малко по-трудно, защото онова, което вършеха, трябваше да остане скрито за обществото, но ничие лице не можеше да устои на изпитателния му поглед.

С Анжелика беше друго. Лицето й беше красиво и изразително, но мислите й оставаха скрити. Погледът й виждаше не само повърхността, а проникваше отвъд видимото. Интуицията й помагаше да пробие фасадата и да види под нея голия, раним човек.

Ако се страхуваше от нещо, то беше от ума й. Не от онова, което можеше да узнае, а от това какво щеше да види в него. В него самия.

Ако има достатъчно време, тя със сигурност ще успее да проникне до самата ми същност, каза си уплашено той, да влезе в душата ми. Тази мисъл беше повече от неприятна.

Едновременно с това тази перспектива го привличаше като с магия. Беше толкова изкушаващо най-после да срещне човек, който да го разбере докрай. Дори ако това заплашваше да го унищожи.

Той беше излъгал сестра си, без да се изчерви и без всякакъв срам. Някои неща бяха абсолютно необходими и привързаността на Анжелика беше едно от тях.

Рейнолд посегна към трепкащото пламъче и решително угаси свещта. После се съблече, нахвърля нетърпеливо дрехите си на един стол и се пъхна в леглото. Привлече Анжелика към себе си, за да усети меката й закръгленост до горещото си тяло. После застина неподвижен, без да смее дори да диша, и се взря мрачно в тъмнината.

Ръката, на която почиваше главата й, изтръпна и започна да го боли, но той не смееше да се помръдне.

Постепенно дишането му се успокои, болката отслабна, тялото му се отпусна и той задряма. Но през цялата нощ усещаше биенето на сърцето й под пръстите си.