Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Плантация в Луизиана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Tongued Devil, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 60гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Дженифър Блейк. Нежния измамник

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. —Добавяне

6

Тя донесе кърпата и когато Рейнолд се изтегна на леглото по корем, пристъпи към него с предпазливостта на сърна, попаднала в близост до вълча бърлога.

Коприненият чаршаф, тялото и очите му образуваха замайващо красив воал от бяло, бронзово и зелено. Анжелика усети, че й се завива свят. Покачи се на подиума и седна до него на леглото. Беше избрала много опасна позиция — в непосредствена близост до него и недалеч от ръба на леглото. Но по този начин той нямаше да има възможност да я гледа какво прави.

Съсредоточи се, каза си тя. Не мисли за кадифения блясък на кожата му. Не обръщай внимание на силните мускули по гърба. Потискай съчувствието, което будят в душата ти белезите от изгарянията. Забрави страха, че той ще се подчини на гласа на страстта, ще се обърне и ще те привлече към себе си.

Той й беше казал да го докосне. Но как? И къде? Пръстите й трепереха и тя ги стисна в юмрук.

Съсредоточи се.

Раната изглеждаше ужасно. Вероятно беше причинена от дръжката на нож, а може би юмрукът на нападателя се беше насочил със злобна сила именно към един от най-големите и най-чувствителните белези. Раната беше точно под последното ребро от лявата страна, сякаш Рейнолд се беше извъртял настрана, за да избегне страшния удар. Кожата наоколо беше пурпурночервена, а в средата беше разкъсана и покрита с кървава коричка. От малка дупчица все още течеше влага. Твърде възможно беше реброто да е наистина счупено. Имаше само един път да го установи.

Анжелика сложи длан върху окървавения му корем и внимателно започна да опипва ребрата с палец. Без да докосва разкъсаната кожа, тя натисна с единия, после с другия пръст. Нищо не се раздвижи, вероятно нищо не беше счупено.

Рейнолд отвори уста и пое дълбоко въздух. Тя му причиняваше болка. Но той предпочиташе да търпи, вместо да я помоли да спре.

Анжелика намали натиска, но ръцете й останаха върху ребрата. Горещината на тялото му проникна в нея, тя усети кръвта, която пулсираше мощно по вените, силата, която той обуздаваше с желязна воля. Гърдите му се отпуснаха след дълбоката въздишка и той застина напълно неподвижен, сякаш се предаваше в ръцете й.

Анжелика изписка тихо и бързо отдръпна ръцете си, сякаш се беше опарила. Проследи как Рейнолд се обърна и седна на леглото и зачака със страх коментара му.

Вместо да заговори, той стана и отиде до масичката за миене. Навлажни една ленена кърпа с водата от легена, върна се, взе ръката й и започна да изтрива кръвта от пръстите й.

— Мръсотията е нещо човешко — прошепна задавено той. — Понякога гадно, понякога прекрасно. Тъжно е да разбереш, че няма как да я избегнеш.

Не, той не тържествуваше. Без да го поглежда, Анжелика проговори бавно:

— Трябва да превържат раната ви.

— След банята ще го направиш. Разбира се, ако ти харесва.

Анжелика не каза нито да, нито не. Струваше й се странно, че той сякаш изпитваше удоволствие от зависимостта си от нея.

Когато почисти едната й ръка, Рейнолд се зае с другата. Дланите му бяха гъвкави, топли и меки. В тях нямаше и капчица принуда. Анжелика забрави страха си, че само след миг може да се озове в обятията му. Влажната кърпа милваше пръстите й, изпитателният му поглед, грижливото изтриване бяха невероятно интимни. Рейнолд въздъхна и захвърли мръсната кърпа в ъгъла.

Женският инстинкт й подсказа, че мигът е дошъл. Желанието му се бе превърнало в решителност. Тя го разбра, но не направи нищо, за да му попречи. Това беше ужасно, но още по-страшно беше, че той осъзнаваше какво става с нея. Погледът му обаче беше топъл и нежен, не издаваше нито триумф, нито иронична развеселеност.

Движенията му бяха спокойни и овладени. Той вдигна ръката й на рамото си и я остави там. После обхвана талията й и я привлече към себе си. Анжелика се плъзна от ръба на леглото и остана в плен между матрака и тялото му.

Споменът беше измамен. Той носеше мисли само за неща, които бяха близки и скъпи, и отстраняваше онова, което можеше да я смути. Анжелика си припомни първата целувка в кабината на парахода. И този път устата му беше твърда и сигурна, толкова сладка, толкова умерена и в същото време необуздана и дива.

Едновременно с това тя усети и голямата разлика. Ръцете му я притискаха силно до гърдите му, от устните му струеше нежност. Той беше мил и деликатен, но не толкова овладян, колкото през онази първа нощ. Ръката му притискаше бузата й и изследваше структурата и мекотата на кожата й. Пръстите му се спуснаха надолу и очертаха стройната шия и закръгленото рамо. После помилваха нежния лакът и се мушнаха навътре, за да обхванат талията. Накрая пролазиха нагоре и обхванаха гърдите й с невероятна нежност и внимание.

Анжелика отвори уста, за да си поеме дъх, но Рейнолд веднага се възползва от възможността и мушна езика си между устните й. Последствието от това устремно нападение беше сливането на две гладки повърхности, на топлата, меденосладка, гъвкава кожа. Нежното триене на устните му в нейните събуди в тялото й тръпнещо очакване. Без да съзнава какво прави, тя се предаде. Рейнолд бе успял да я омагьоса. Вече нищо не му пречеше да сключи пръсти около крехкото връхче на гърдата, която държеше, и да го разтърка нежно, докато то се превърна в кораво зърно.

Между бедрата им беше само тънката батиста на нощницата, телата им бяха притиснати едно до друго от гърдите до коленете. Без да се чувства отговорна, без да го иска, Анжелика потъна дълбоко в новопробудилото се физическо желание. Тя беше възбудена и в същото време любопитна. Това беше игра и в момента тя усещаше непреодолимо желание да разбере докъде ще стигне съпругът й.

Доникъде.

Някой почука на вратата и я отвори. Тит Жан посегна към една от кофите с гореща вода, които беше оставил в коридора, и влезе. Той погледна към леглото, примигна и не посмя да направи крачка навътре. Лицето на господаря му пламтеше от гняв.

— Моля за извинение, метр — проговори с каменно лице Тит Жан. — Свикнал съм да влизам направо, тъй като досега никой не е изразявал потребност да пазя частната му сфера. Няма да се повтори, обещавам.

— Надявам се — промърмори Рейнолд.

Той не защитава себе си, а мен, каза си Анжелика. Тит Жан също разбираше чия частна сфера е нарушил, защото упорито не поглеждаше към нея.

— Да дойда ли по-късно? — попита тихо той.

Рейнолд стисна устни, после въздъхна примирено.

— Не. Довършете онова, което започнахте. Вие сте единственият, който знае какво трябва да се направи.

Огромният камериер не отговори. Той измъкна иззад паравана дългата оловна вана и изля водата от кофите, които беше донесъл.

Рейнолд се обърна сковано, отвори панталона си и бързо го издърпа от краката си. Преди Анжелика да успее да реагира, беше свалил и долните си гащи. Обърна й гръб, влезе във ваната и се потопи в топлата вода.

Около него се издигаше пара, през ръба на ваната прескачаха сребърни капчици. Водата приличаше на сребърно огледало, което скриваше всичко. Рейнолд се облегна удобно и затвори очи, за да се отпусне напълно.

Тит Жан изсипа още въглища в огъня и ги разбърка, докато лумнаха буйни пламъци. После се огледа, за да види дали сапунът и кърпата са на мястото си до ваната, дали халатът на Рейнолд е на стола пред огъня и дали завесата на прозореца е спусната. След като изпълни задълженията си, той се поклони и безмълвно напусна спалнята.

Анжелика приседна на края на леглото и впери поглед в ръцете си. Естел беше изпилила ноктите й сутринта и ги беше излъскала с парче кожа. Нямаше какво толкова да ги разглежда, но не беше в състояние да вдигне глава.

Огънят пращеше, лампата съскаше тихо, а когато Анжелика се раздвижи, дървената рамка на леглото изскърца тревожно.

— Сигурно размишляваш дали да избягаш? — попита сред надвисналата тишина Рейнолд.

— Как, по нощница ли? — попита горчиво Анжелика. — Освен това, къде бих могла да ида боса и без пари. Не съм монахиня, която е тръгнала на покаяние. Пък и мисля, че навън ще се почувствам още по-зле, отколкото тук.

— Така е. Представи си само, че си паднала в канавката и някой пияница ти прави похотливи предложения. Каква сцена…

— А вие какво очаквахте? Че ще се подчиня, без да кажа дума? Че ще се предам? Мислех, че храните по-други очаквания.

— Ако беше така — проговори замислено той, — ти със сигурност щеше да ги изпълниш.

Гладката кожа с цвят на слонова кост се обагри в руменина.

— Не съм свикнала да се държа така… интимно с мъж, но не се съмнявам, че повечето жени харесват мъже с вашия опит.

— А ти не ме харесваш, така ли? — промърмори той и очите му засвяткаха развеселено.

— Хората създават семейства, за да имат наследници — отговори със смръщено чело тя. — В този смисъл смятам, че напрежението трябва да доставя и удоволствие. Но това не означава нищо… или поне аз така мисля.

Рейнолд я погледна в лицето, после седна във ваната, взе сапуна и започна да се търка енергично. Накрая се потопи дълбоко, за да отмие пяната, и се огледа за кърпата. Видя я до леглото, където я беше захвърлил, и протегна ръка към Анжелика.

— Би ли ми подала кърпата, моля те?

Младата жена скочи и вдигна кърпата, но изведнъж спря в нерешителност. Струваше й се невъзможно да пристъпи толкова близо до ваната, че да може да я сложи в ръката му. Нямаше доверие в него, но и не беше сигурна, че краката ще я отнесат дотам.

— Хвърли ми я — помогна й Рейнолд и наклони глава.

Анжелика стисна устни, за да не изкрещи. Той пак й се подиграваше! Изпълнена с мрачна решителност, тя закрачи към ваната, застана в долния й край и му подаде кърпата.

Към подигравката в погледа му се примеси неприкрито възхищение. Той пое кърпата, потопи я във водата и започна да разтърква гърдите си.

— Ако трябва да остана… — Анжелика не можа да продължи. Решението, което бе взела несъзнателно, я смая. Освен това бе омагьосана от радостта, която припламна в очите му. Макар и само за секунда, маската на хладно равнодушие бе паднала от лицето му.

Рейнолд я погледна и попита с обичайното си спокойствие:

— Да? Доколкото разбирам, искаш да ми поставиш някои условия.

— Няма да спя с вас.

— Значи не си готова да изпиташ плътските удоволствия със законния си съпруг. Мисля, че има закони, които уреждат тези отношения, макар че и за двама ни би било неловко, ако се позова на тях.

— Точно така.

— Е, добре. Но си готова да споделиш с мен студеното манастирско легло, все още чисто и незамърсено.

— Не знам. Със сигурност не е особено приятно всяка нощ да отклонявам нежелани аванси.

Рейнолд залепи кърпата на лицето си, за да скрие усмивката си.

— Мога и да се предам.

— Говоря за себе си и вие го знаете много добре!

— Не мислиш ли, че ти също би могла да ми отправиш някои аванси?

Анжелика се задъхваше от гняв.

— И защо бих го направила?

Мъжът вдигна едната си вежда.

— Поради моя… как го каза преди малко — богат опит.

Бузите й пламнаха още по-силно.

— Мисля, че мога да живея добре и без този опит — отговори бавно тя.

— Така ли? Тогава ще имаш възможност да ми го докажеш.

Думите бяха прости и ясни, но Анжелика не им вярваше. Те не изразяваха съгласие, а предизвикателство.

Тя забрави проблема си само след миг, защото Рейнолд се изправи във ваната. От тялото му се изсипа сребърен поток вода. Той остана за миг неподвижен, загледан към нея, докато водата се оттичаше по ръцете, гърдите и мускулестите му крака. После излезе от ваната и посегна към хавлията, приготвена от Тит Жан.

Анжелика не можеше да не признае, че има насреща си великолепен мъж. Ръцете и раменете му, широкият гръб и тесните хълбоци издаваха впечатляваща сила и бяха възбуждащо симетрични, също като бронзовата скулптура на древногръцки атлет, застинал насред движението, на върха на славата си. Едновременно с това по тялото му имаше много непоправими повреди и това увеличаваше приликата с древните статуи. Видът на грозните белези от горещата пара и кървящата нова рана отблъскваше възхитения наблюдател и в същото време го натъжаваше.

Анжелика не искаше да се чувства виновна. Ако не беше тя, Рейнолд щеше да скочи сам от горящия кораб и пак щеше да попадне под потока гореща пара. А ако тази вечер не беше излязъл толкова късно, нямаше да го нападнат улични разбойници.

Но ако не беше тя, той сигурно щеше да забележи опасността от експлозия по-рано и щеше да скочи по-бързо и по-далече. Ако тя не му беше отказала удобствата на собственото му легло, сигурно нямаше да се връща толкова късно вечер.

Не, това не беше причина да му позволи повече интимности. Къде беше истината? Защо не можеше да мисли логично?

Рейнолд се изправи и започна да бърше ръцете си, без да я изпуска от поглед. Беше толкова близо до нея, че тя усещаше влажната горещина на тялото му. Трябваше само да протегне ръка и да зарови пръсти в тъмните, обсипани с блещукащи капчици косъмчета на гърдите му, да последва изтъняващата линия към…

Не. Той искаше и очакваше от нея точно тази нечестивост. Тя му бе дала основание да я очаква, като се отдаде на изкусителното му докосване, и сега трябваше да се спаси, да се изплъзне от него, дори ако това й причиняваше болка, да се махне, дори ако разбираше, че раздялата с него ще бъде като прерязване на пъпна връв с назъбено парче стъкло.

Тя се приведе над леглото и приглади завивката. После свали халата си, покатери се на леглото и се зави до кръста. Легна по гръб, преметна дългата плитка през рамото си, после скръсти ръце и се вгледа в балдахина над главата си.

— Изглеждаш като девственица, която ще бъде пожертвана, за да задоволи някакво жестоко божество — проговори задавено Рейнолд. — Едновременно благородна и примирена. Дори ако много исках, би било чисто кощунство да се опитам да събудя страстта ти. Мисля, че се нуждаеш от спокоен сън.

След тази проява на великодушие тя можеше да изрази само благодарност, какво друго?

— Да се опитате… — прошепна с отсъстващ вид тя. — Трябва да кажа, че се изразихте много мило.

— Не мило, а точно. И преди всичко се опитах да те отклоня от желанието ти да бръкнеш твърде дълбоко в раната ми, когато ме превързваш. — Рейнолд уви бедрата си с хавлията, пристъпи към камината, коленичи на килимчето и разбърка тлеещите въглища.

— Бях забравила за превръзката. — След като видя, че опасните места по тялото му са покрити, Анжелика се обърна към него.

— Това ми е ясно — промърмори Рейнолд и метна поглед към леглото. — И сега се разкъсвам вътрешно, защото не знам дали да се извиня, че ти създавам затруднения, или да ликувам, че съм успял.

Анжелика стисна устни, но се отказа да му противоречи и реши да мине на друг, много по-обезпокоителен проблем.

— Къде ще спите?

— Нима не ти казах вече? Непростимо от моя страна. Не се тревожи, ще спя съвсем близо до теб.

— Не съм се разтревожила — възрази твърдо тя.

— Много добре. Знаеш ли, това е въпрос на форма и на споразумение. Преди малко се опитах да ти го обясня.

— А аз сметнах, че сте размислили.

— О, не, щом съм решил нещо, почти никога не го променям. Ще имаш безброй случаи да го оцениш. Може би съм интригант или стар търгаш, може би дори храня известни предпочитания към бомбастични изказвания, но винаги довеждам докрай онова, което съм замислил, и спазвам дадените обещания.

— Това е естествено — отзова се ехидно Анжелика. — И е огромно облекчение за мен.

— Така и трябва да бъде. — Той стана и отиде до масичката за миене, където бяха оставени превръзките. Взе дървеното сандъче и го отнесе на леглото. Зае място на ръба на леглото, обърна се към Анжелика и постави сандъчето между двамата.

Не й оставаше нищо друго, освен да свърши възложената й работа. Тя също не нарушаваше дадените веднъж обещания.

Макар че Рейнолд не казваше нищо, Анжелика се чувстваше ужасно неловко, защото през цялото време той я наблюдаваше със спокоен и в същото време загрижен поглед. По едно време тя го погледна бегло и се опита да разбере какво вижда той в очите й и как приема глупавото треперене на ръцете й, което просто не можеше да се скрие.

Най-лошото беше, че тя осъзнаваше твърде силно близостта му. Когато той вдигна ръката си, тя потръпна, когато той примигна, тя се стресна, а дъхът й вървеше в такт с неговите спокойно вдигащи и отпускащи се гърди. Кожата му пареше, сякаш имаше треска, а от свежия дъх на чиста мъжественост и карибски лавров сапун й се зави свят.

Когато по едно време се пресегна през него, за да издърпа превръзката, тежката й плитка падна на рамото му, той я улови и я нави около пръстите си. Анжелика загуби равновесие и едва не падна на гърдите му. В последния миг успя да се опре на гърдите му с протегната ръка.

Тя вдигна глава и го погледна с широко разтворени тъмносини очи. Само на сантиметри от нея беше смарагдовозеленото на очите му, в чиито зеници се отразяваше собственият й мъничък образ. Вената на врата му пулсираше мощно и бързо, устните му бяха леко отворени. Натискът в главата й се превърна в болезнено теглене, а когато Рейнолд нави още от плитката й на ръката си, от гърлото й се изтръгна тих вик.

Изведнъж мъжът отпусна ръката си. Тя сведе поглед и чу дрезгавия му глас:

— Съжалявам. Мислите ми бяха другаде.

Тя не попита къде.

Когато превръзката беше готова, Рейнолд й благодари учтиво, скочи от леглото, остави сандъчето на масата и угаси светлината. Сянката му, удължена от червеникавото сияние на огъня, се плъзна по стенете, а когато застана пред леглото, се издигна като демоничен призрак чак до тавана. Той отметна завивката, легна в леглото и повече не мръдна. В стаята се възцари мъртвешка тишина. Двамата лежаха един до друг, наблюдаваха трепкащите пламъчета на догарящия огън, вслушваха се в тихото пращене и песента на вятъра в двора.

Сърцето на Анжелика биеше толкова силно, че ушите й бучаха. Тя броеше ударите, стискаше с две ръце чаршафа и чакаше Рейнолд да се доближи до нея.

Секундите и минутите минаваха, никой не се помръдваше. Мъжът до нея беше като каменна статуя. Бавно, много бавно напрежението й отслабна. Когато огънят се превърна в купчина пепел, Анжелика заспа.

Събуди я някакво странно стържене, следвано от глухи удари. Тя отвори широко очи и вдигна глава.

— Няма нищо страшно — рече тихо Рейнолд. — Това е съседът, който се рови в градината си.

Анжелика не повярва на ушите си.

— Какво? — попита объркано тя. — Та сега е нощ!

— Така е, но съседът няма доверие нито в младата си жена, нито в големите си синове, най-малко пък в банката. Затова излиза нощем в градината, изравя дълбоки дупки и се надява, че лопатата му няма да издаде тайната.

Анжелика се опита да проумее чутото. Нещо в скучаещия тон на Рейнолд я обезпокои. Той лежеше по гръб с ръка под главата и изглеждаше твърде бодър за мъж, събуден от дълбок сън.

— След като вие сте осведомен за нощния му труд — изрази съмненията си тя, — вероятно има и други хора, които са чули шума и са потърсили причината.

— Може би си права, но аз мисля, че в градината парите му са на сигурно място. Нали ги заравя в собствения си имот.

— Да, разбира се… — Шумът идваше по-скоро от техния двор, не от съседния, но междувременно Анжелика бе установила, че задните дворове размножават всички шумове.

Рейнолд се усмихна, Анжелика разбра това по гласа му:

— Да ти изпея ли песничка, за да те приспя отново? Или да ти дам шишенце с бренди и да те полюлея като грижовна бавачка?

— Мисля, че не е необходимо — отговори строго тя.

— Жалко.

По-възбудена, отколкото й се искаше, Анжелика зачака Рейнолд да продължи разговора, но той замълча. След малко тя се отпусна на възглавниците и затвори очи.

Имаше чувството, че мъжът й я наблюдава внимателно в мрака. Изведнъж усети, че дъхът й спира. Ръката я засърбя, но тя се опита да не й обръща внимание. Нямаше намерение да предизвика нови иронични коментари за това колко била неспокойна. Струваше й се, че нощницата й е твърде дълбоко изрязана, защото едната й гърда мръзнеше. Пожела си да разбере колко е часът, защото имаше впечатлението, че тази нощ никога няма да свърши.

Когато отново отвори очи, през прозореца нахлуваше ярка дневна светлина. Събуди я лек шум, вероятно отваряне на врата. Тя обърна глава, за да види какво става.

Вратата наистина беше широко отворена и през нея влизаше свеж въздух заедно с обичайния аромат на кафе и прясно опечен хляб. Днес обаче този аромат беше примесен с миризмата на прясно изкопана земя. Рейнолд, наметнал халата си, стоеше на балкона. Беше опрял ръце на перилата и гледаше надолу към двора. Погледът му беше преценяващ и издаваше известно недоволство.

— Случило ли се е нещо? — попита Анжелика.

— Ела и погледни — отговори кратко той, без да се обръща.

Младата жена скочи от леглото, грабна халата си и набързо напъха ръце в ръкавите. После излезе на балкона. Когато пристъпи към мъжа си, той се обърна към нея. Тя срещна погледа му и вдигна въпросително едната си вежда. Без да каже дума, Рейнолд кимна с глава в посока към двора.

Анжелика погледна надолу и шумно пое дъх. Не беше очаквала такава изненада. Бъркотията от диви лози, смокинови дървета, бурени и боклуци, която до снощи цареше в двора, вече не съществуваше. Вместо това някой беше постлал алеите със сивосини плочки, а в средата беше издигнал тристепенен водоскок от черен чугун. В този блещукащ център се събираха няколко алеи, между които в геометричен ред бяха засадени лехи с ириси, виещи се рози и най-различни билки. Растенията бяха още съвсем малки и плодородната тъмна земя помежду им се виждаше ясно. Ароматът им вече се носеше към балкона като обещание за бъдещото им великолепие.

Онова, което снощи беше само неуютен заден двор, днес се бе превърнало като с магическа пръчка в прекрасна цветна градина. Очевидно създателят й беше положил много труд, особено като се имаха предвид усложненията по прокарването на вода за водоскока, преместването на камъните, изораването на лехите и засаждането на цветята. Този труд изискваше познания, точен план и добра организация. За да се осъществи само за една нощ, бяха необходими желязна воля и умение да заповядваш.

— Смаяна съм — прошепна объркано тя. — Как го правите, за бога?

— Харесва ли ти?

— Как би могло да не ми харесва? — Тя спря за миг, после продължи сухо: — Значи съседът ви заравя парите си в градината? А аз ви повярвах.

На лицето му грейна топла усмивка.

— Ако желаеш да промениш нещо, само ми кажи. Исках само да видиш градината в почти готов вид — за да те изненадам, разбираш ли?

Тя го измери с внимателен поглед.

— Очевидно имате добра памет. Доколкото мога да видя, няма нито една права линия.

— Тук няма войнишки роти от цветя и дървета — съгласи се тихо той.

— Наистина ли мога да променя градината, както ми харесва? — попита невярващо тя.

— Разбира се.

Гласът му никога не беше звучал толкова топло. Двамата стояха неподвижно един срещу друг и се гледаха, докато яркото утринно слънце позлатяваше сивата стена и изписваше фантастични шарки по прясно изкопаната земя и крехките млади растения. Най-после светлината обля и черния водоскок.

Малко по малко очите й охладняха, морскосинята топлота потъмня, светлината им угасна в тъжна бездна.

— Би трябвало да ви благодаря — прошепна тя. — И ще го направя, но първо бих искала да узная каква ответна услуга очаквате срещу този толкова щедър подарък.

Лицето му не се промени и Анжелика вероятно нямаше да разбере, че в гърдите му е лумнал луд гняв, ако не беше чула как парапетът на балкона изскърца под натиска на ръцете му. Гласът му остана спокоен, в тона му имаше само следа от самоирония.

— Очевидно си проумяла докрай характера и мотивите ми. Затова ще бъде безсмислено да твърдя, че не очаквам нищо от теб. Преди всичко обаче не желая да те разочаровам, затова ще ти кажа съвсем открито, че въпреки вчерашния ни разговор очаквам да получа от теб най-голямата жертва, която една жена е в състояние да принесе.

Анжелика очакваше, че той ще започне да отрича или ще се задоволи с неясни намеци, и сега остана смаяна от откровеността му. Погледна го невярващо и попита едва чуто:

— И признавате това просто така?

— Шокиращо е, знам, и не е много прилично да се говори по този начин на една млада дама. Преди всичко, когато тя е девствена и чиста и не познава тъмните страни на мъжката душа. Но за мен няма да има по-голямо удовлетворение от твоята благосклонност. Ако отвориш сърцето си за мен, аз съм готов да ти се отдам с двойно по-голяма сила, като проникна дълбоко в теб и остана там толкова дълго, докато стане непоносимо и за двама ни.

— Престанете! — Анжелика се обърна рязко, но ръката му се стрелна напред и я задържа.

— Защо реагираш така възбудено, скъпа моя? Трябва ли сега да помисля, че не си толкова чиста, колкото се опитваш да ме убедиш? Наистина ли знаеш какъв ответен подарък искам от теб?

— Мога да си го представя, все едно чиста ли съм или не — отговори сърдито тя и блъсна ръката му в напразен опит да се освободи.

— Така ли? Този подарък си има име. Знаеш ли кое е то? — Гласът му звучеше дълбоко и изкусително.

— Не! — изфуча разярено тя. — И не искам да го чуя.

— Но думата е прекрасна и съдържа толкова радост, толкова щастие и блаженство…

Анжелика разтърси ядно глава.

— Да, и е толкова недостойна!

Рейнолд я погледна изненадано.

— Наистина ли мислиш така? Не очаквах това от жена с твоите разбирания.

— Вие не знаете нищичко за мен — ядоса се още повече тя. — Всичко, което ви интересува, е…

— А аз мислех — пресече я гневно той, — че думата любов ти харесва.