Дженифър Блейк
Нежният измамник (2)

2

„Кралица Катлийн“ беше сравнително стар параход. Той плаваше вече четири години по Мисисипи и очевидно нямаше намерение да се оттегли в заслужена почивка, макар че безбройните стъбла на паднали дървета, пясъчните плитчини, бурите, неспособните лоцмани и неизправните машини правеха повечето плавателни съдове негодни още след третата година от пускането им на вода. Въпреки това „Кралица Катлийн“ беше любимият параход на Рейнолд, преди всичко защото беше конструиран именно за пътувания по долното течение на Мисисипи. Той харесваше капитана, уважаваше лоцмана и редовно хвалеше готвача, но най-много се възхищаваше от кабините. Те бяха достатъчно големи, за да се понравят и на пасажери, свикнали с просторни спални, освен това бяха построени така, че при горещо време се проветряваха достатъчно през нормалната вътрешна врата и през малък люк към външната палуба.

Рейнолд зае позиция на палубата в непосредствена близост до външната врата на кабината, в която беше настанена Анжелика Крю. През спуснатите жалузи проникваше светлина, но освен тихото, изкусително шумолене на копринени поли и няколко въздишки не се чуваше нищо. Облегнат на резбованата дървена колона, мъжът се вслушваше напрегнато. Изпитваше известно нетърпение, но настроението му в никакъв случай не можеше да се нарече лошо.

Луната беше изгряла и изглеждаше дружелюбна, сияеща и в същото време плаха, както криеше мекото си златно лице зад пурпурносивите облаци. Подвижният, блещукащ светлинен лъч, който танцуваше по водната повърхност, сякаш имаше тегло и беше материален. Рейнолд го усещаше по ресниците си, по устата, но устоя на напора да протегне ръка и да го докосне, защото още преди много време беше прозрял, че битката за непостижимото не може да бъде спечелена.

Изведнъж на палубата над главата му изпищя корабна сирена. Мъжът напрегна всичките си сетива и застана нащрек. Когато откри причината за вълнението, излезе напред и се опря с две ръце на релинга.

Зад „Кралица Катлийн“ се движеше друг параход. Тънките комини изпускаха кълба черен, обсипан с оранжеви искри дим, а от преливниците по палубата се стелеха сребърнобели облаци пара. Параходът носеше името „Синсинати Сити“ и с пълна пара пореше вълните зад „Кралица Катлийн“. Само след минута „Синсинати Сити“ даде остър сигнал с корабната сирена и започна незабавно маневрата за изпреварване.

Лоцманът на „Кралица Катлийн“ беше уведомен навреме за натрапниците и отдавна беше поискал повече пара. От комините се заиздигаха дебели кълба дим. Тракането и чукането на двигателите се засили и корабът се понесе с голяма скорост по течението на реката. Вибрирането на релинга под ръцете на Рейнолд се ускори и мъжът смръщи чело, когато неравномерният ритъм се предаде на цялото му тяло.

За миг той изпита тревога, но отворилата се зад него врата погълна цялото му внимание. Анжелика Крю излезе на палубата.

Рейнолд се обърна към нея и затаи дъх. Тя беше разпуснала косата си и меките, блестящи руси вълни падаха като сурова коприна по крехките рамене. Гъстите къдрици блещукаха, а потопените в лунна светлина крайчета се криеха по гънките на шала й и се смесваха с копринените му ресни. Разкошният шал висеше почти до коленете й. Рейнолд усети нетърпимо желание да я докосне, да я прегърне, но само стисна здраво юмруци и остана неподвижен.

Когато го откри толкова близо до кабината си, Анжелика замръзна на мястото си. Ала бързо успя да се овладее и когато заговори, гласът й издаваше само учтиво любопитство:

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Надбягване — отговори кратко мъжът.

— Защо, за бога?

— Защото има пълнолуние, нощта е ясна и всичко се вижда. Защото параходът, който влезе пръв в пристанището, ще получи пълен товар, а за втория може да не остане нищо. Защото речните лоцмани си имат гордост и защото… — Рейнолд млъкна рязко, уплашен от собствената си разговорливост в сравнение с нейното замислено мълчание.

Усмивката й издаде, че обмисля чутото, но тя не отговори. Анжелика сложи ръка на кръста си и задиша бавно и равномерно.

— Нещо не е наред ли? — попита Рейнолд, стараейки се да изглежда учтив и загрижен, без да става нахален.

Анжелика поклати глава и косите й сякаш затанцуваха над златните ресни на шала. Тя помълча още малко и попита:

— Виждали ли сте камериерката, която обслужва дамите? Мислех, че е излязла на палубата.

— Видях я преди около час — отговори предпазливо той и не излъга. Беше отишъл при момичето и му беше дал пари, за да иде в друга част на кораба, където звънът на Анжелика нямаше да се чуе. Той погледна девойката и прибави: — Мисля, че отиваше да се погрижи за някакво бебе и за още едно дете, които били болни.

— О!

Гласът на Анжелика прозвуча така отчаяно, че Рейнолд изпита угризения на съвестта. Разбира се, той познаваше причината за тревогата й, беше осведомен, че тя се чувства като пленница в корсета си. Узна това, след като изпрати камериера си на задната врата на леля й да побъбри със слугите. Точното планиране на всяко начинание беше много важно за него, един от малкото принципи, които смяташе за смислени и полезни. Другият му принцип беше, че слабостите на противника трябва да се използват колкото се може по-добре.

— Ако наистина е толкова важно да се намери камериерката — заговори спокойно той, — значи вие имате спешна нужда от момиче или жена, които да ви помогнат. Ще позволите ли да отида да потърся някоя подходяща личност и да ви я изпратя?

— Не, не познавам никого. Всъщност, мога да отида и сама.

Рейнолд знаеше към кого би могла да се обърне тя в нуждата си и незабавно се зае да разруши тази надежда.

— Вероятно имате предвид мадам Парнел, с която ви видях да говорите след вечеря? Тя се оттегли в кабината си. Сигурен съм, че няма да ви е много приятно да стоите в това облекло пред кабината й, докато тя си слага перуката и се гримира.

Гласът му прозвуча небрежно, но в него имаше и недвусмислен укор, че младо момиче като Анжелика си позволява да се държи неприлично.

— Разбира се, първо ще се облека — отговори сковано тя.

— Не е нужно. Мисля, че дамата пътува с камериерката си. Ще изпратя слугата си да попита мадам Парнел дали не би могла да ви заеме момичето си за известно време.

По лицето на Анжелика премина сянка на съмнение.

— Смятате ли, че мадам Парнел ще се съгласи да използвам камериерката й?

— Сигурен съм, че така е по-добре, отколкото да я карате да идва лично в кабината ви.

Анжелика все още се колебаеше.

— Не знам… Не искам да будя татко, защото е болен, но може би годеникът ми…

— Младият Едингтън? Запознахме се в салона. Мисля, че не е много умно да се обръщате към него в този случай — отговори с твърд глас Рейнолд.

Анжелика захапа долната си устна, но бързо се овладя и кимна.

— Боя се, че ще се наложи да приема любезното ви предложение.

— Не е любезност, а удоволствие — отговори спонтанно Рейнолд. После се обърна, пресече палубата и отвори вратата на кабината си.

Тит Жан, от много години негов доверен слуга, вдигна глава и го изгледа сериозно. Рейнолд срещна спокойно тъмния, ясен поглед. Никой от двамата не каза нито дума, но това не беше и нужно. Мадам Парнел беше получила съответните указания и нямаше да изпрати момичето си на Анжелика.

Като повечето камериери, Тит Жан беше отлично осведомен за делата и мислете на господаря си. Намерението на Хардън никак не му харесваше, но той даваше израз на неодобрението си само със строгия и затворен израз на лицето си. Рейнолд нямаше намерение да се съобразява с него, това беше ясно.

Младият мъж се облегна на стената и затвори очи. Виждаше намерението си в същата светлина, в която лишеният от сана си свещеник вижда греха. Без съмнение онова, което възнамеряваше да извърши, беше погрешно, може би дори подсъдно. Но в същото време той се подчиняваше на една по-висша справедливост. Ако някога се беше съмнявал в правилността на плана си, беше достатъчно да си спомни само сребърните сълзи, които се стичаха по внезапно състареното лице на втория му баща, да чуе отчаянието и болката в гласа му.

Докато стоеше облегнат на стената, Рейнолд изведнъж осъзна, че женитбата с Анжелика Крю и възстановяването на „Боньор“ не са най-лошата форма на отмъщение. Ако успееше да я убеди във вината на баща й и да я накара да го прогони завинаги от живота си, Едмънд Крю щеше да претърпи най-страшното поражение. Ако успееше да накара Анжелика да заобича съпруга си повече от баща си, това щеше да бъде най-доброто отмъщение за трагичната смърт на Жерар Дюло.

Старият картоиграч щеше да разбере какво означава да загубиш самоуважението си, смисъла на живота си и да рухне също като Жерар Дюло. Това съзнание щеше да разруши живота му завинаги също като на мъжа, за чиято смърт носеше отговорност.

Дали е възможно да накарам дъщерята на измамника да ме обикне, запита се Рейнолд, или това е само едно самолюбиво желание, родено от угризенията на съвестта и неочаквано силното чувство, което изпитвам към нея? Не можа да си отговори. Каквото и да беше, трябваше да изчака, докато стане неин съпруг.

 

Анжелика Крю продължаваше да стои до релинга, където я беше оставил. Гледаше към реката, сякаш следеше надбягването, но дишането й беше нервно и накъсано, ръцете й трескаво подръпваха банелите на корсета, в който беше стегната талията й. Момичето се чувстваше наистина зле. Рейнолд не беше очаквал това.

Щом чу стъпките му, тя се обърна към него, отпусна ръце и направи опит да се усмихне. Ала когато заговори, гласът й потреперваше издайнически:

— Слугата ви намери ли мадам Парнел?

— Много съжалявам, но Тит Жан е узнал, че с камериерката е станала малка злополука. Опитала се да премести някаква ракла и паднала. Порязала си е коляното и мадам Парнел тъкмо е повикала човек да я превърже.

Лицето на Анжелика помрачня, макар че изрази съчувствие. Тя се поколеба и продължи:

— Да, боя се, че трябва да събудя баща си.

— Нали казахте, че е болен?

— Никак не искам да го безпокоя, но просто нямам друг избор.

Лицето на мъжа остана напълно спокойно, само гласът му издаваше известно напрежение:

— Докато се връщах при вас, обмислих положението. Предлагам ви услугите си. Мисля, че умея да се справям добре с копчета. Намирам ги дори без да гледам — разбира се, когато случаят го изисква.

Изведнъж Анжелика задиша тежко, сякаш беше тичала.

— Вие искате… вие ми предлагате…

— До поема ролята на камериерка, да. Наблизо няма никой, който би могъл да ни види, а и процедурата няма да трае дълго. Можете да разчитате на дискретността ми, както и на това, че ще се държа като човек на честта.

Младото момиче го погледна странно, бледата кожа на лицето му се обля в червенина. Рейнолд помисли, че е възмутена от предложението му, но само след миг откри, че тя размишлява сериозно.

Вятърът развя роклята й и мекият дъх на розова вода и топла женственост го удари право в носа. Косата й се поклащаше леко в ритъма на кораба и блещукаше на лунната светлина като златна мрежа. Потънала в мислите си, Анжелика приглади назад русите кичури и попита овладяно:

— Защо ми предлагате това?

— Защото съм загрижен за вас и изпитвам потребност да ви услужа. Толкова ли е изненадващо?

— Аз не ви познавам, вие също не ме познавате.

— Значи ви липсва официалното взаимно представяне — установи развеселено той и още докато казваше името си с лек подигравателен поклон, разбра, че тя не е очаквала този тон и тези думи. Тя бе успяла да го изненада, а той не беше свикнал с изненади.

— Познавате ли баща ми?

— Не мога да твърдя, че съм близък с него. — За щастие Рейнолд се овладя бързо.

— Мисля, че ви видях в салона за карти. Професионален играч ли сте?

Мъжът сведе глава, омагьосан от промяната в тона й.

— Това би ли ме направило по-приемлив за вас?

— Не искам нищо освен прям отговор — отвърна строго тя.

Това момиче беше бдително, но не се страхуваше. Очевидно нямаше опит с мъжете. Това прозрение допълваше сведенията, които беше събрал за живота й при онзи стар дракон, леля й. Едновременно с това го смущаваше, че именно той ще бъде човекът, който ще я научи колко важно и здравословно нещо е недоверието.

— Подвизавам се в много области — отговори небрежно той. — Търгувам с всичко, от памук и захар до кораби и земя.

— Значи не сте играч?

— Поне не професионален.

— Но може би по природа?

Лека усмивка заигра по устните му, когато отговори:

— Такива са повечето мъже и за съжаление твърде малко жени.

— Опитвате се да откриете каква съм аз, така ли? — попита замислено тя. — Откъде мога да зная? Никой досега не ме е предизвиквал да взема участие в игра… — Тя млъкна изведнъж.

— Винаги е рисковано да се довериш на друг човек. Играта може да стане опасна.

— Кажете ми защо се интересувате от проблемите ми и може би ще ви отговоря.

Това беше единственото, което не можеше да й разкрие. Или може би все пак? Сърцето биеше тежко в гърдите му.

— Има различни причини, като се започне с джентълменския кодекс на честта и се свърши с личния интерес, който изпитах при първата ни среща.

— А кои причини са между тези двете?

Трябваше да отбележи, че има насреща си внимателна слушателка. Не, това момиче нямаше достатъчно опит, за да забележи коварството зад маската на искреността. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Другата причина е страстта.

— И признавате това просто така? Колко ласкателно…

— Нали? — усмихна се мъжът. — Но вие все още не сте ми казали дали сте играч по природа.

— Аз съм дъщеря на баща си и вероятно играта е в кръвта ми. Освен това желанието да се освободя по-скоро от тесния корсет е твърде голямо и не мога да си позволя да проявявам капризи. Бих повярвала на обещанията ви, ако можех, но как да го направя след последните ви думи?

— Това наистина е въпрос, на който няма лесен отговор.

Анжелика не каза нищо, само го погледна право в очите. Беше попаднала в капан, макар че никак не й се искаше да го признае.

Рейнолд й обърна гръб и се загледа към следващия ги кораб, който се носеше по вълните, ярко осветен и шумен, и оставяше зад себе си гъсти облаци дим. Беше много по-трудно, отколкото си го беше представял, и преди всичко много по-смущаващо. Не очакваше, че мнението на тази девойка ще има значение за него, не очакваше, че ще му се иска да се съобрази с чувствата и копнежите й.

Анжелика се поколеба, после пристъпи към релинга и също се загледа в кипящата вода зад витлата. Проследи оранжевите точици, които се сипеха от комините на „Кралица Катлийн“ и се пръскаха във водата, където светлината им угасваше в черната бездна. След малко промълви:

— Ние печелим.

— Имаме доста голяма преднина — съгласи се Рейнолд. Не знаеше дали тя се опитва да печели време или не.

— Ако продължаваме с тази скорост, ще стигнем в Ню Орлиънс по-рано от предвиденото.

— По-скоро бих казал, че дървата скоро ще свършат — възрази сухо той и тя се усмихна.

На борда на преследващия ги кораб изреваха сирените и димът над комина се сгъсти. На главната палуба изскочиха няколко матроси и се разкрещяха на мъжете отдолу. След малко Анжелика заговори отново:

— Мисля, че постъпих добре, като не си легнах. Иначе щях да пропусна края на цялото това вълнение.

Тя имаше право. Но положението на Рейнолд се усложняваше. Скоро на палубата щяха да излязат и други любопитни и усамотението им щеше да свърши. Трябваше непременно да я вкара в кабината й, преди това да се случи.

— Ако вълнението ви е приятно, вероятно досега съм бил доста по-сдържан от обикновено. Ако предпочитате, ще поискам срещу любезността, която ви оказвам, ответна услуга.

Анжелика се обърна стреснато, но нито се олюля, нито му зашлеви шамар, макар че той беше подготвен именно за подобна реакция. Гласът й прозвуча строго:

— Мисля, че искате висока цена за разкопчаването на няколко копчета.

— Бихте могли да ми окажете услуга, която ще достави радост и на вас.

Лицето й беше толкова хладно и непроницаемо, сякаш беше издялано от снежнобял мрамор.

— Аз не съм от типа жени, които приемат с готовност подобни предложения.

— Всяка жена знае кога е дошло времето да приеме това предложение. Има нужда само от основателна причина, от подходящ случай и от истински мъж.

Анжелика наклони глава и посегна към шията си. Беше й трудно да диша.

— Защо? Защо ми казвате това?

— За да ви прелъстя — отговори той и в гласа му трепереше отчаяние. — За какво друго?

— Не.

Когато я погледна, той видя в очите й смущение, а после неверие.

— Не ми вярвате, нали? Питам се защо…

— Трудно ми е да видя у вас повърхностния денди, за когото се представяте — обясни замислено тя. — Освен това знам от сигурен източник, че мъжете, които искат да прелъстят някоя жена, са склонни първо да я вземат и после да обсъждат положението.

Рейнолд се изправи бавно в целия си ръст.

— Май трябва да ви благодаря за комплимента, въпреки че е ужасно несправедлив. Но ако сте толкова сигурна в характера и мотивите ми, значи бихте могли да приемете помощта ми?

— Не смятам, че разполагам с достатъчно опит, за да преценявам постъпките на мъжете — отговори с извинителен тон тя. — Затова ще повторя още веднъж: моят отговор е не.

Тя се опита да се усмихне, но не успя, може би защото забеляза мъката в очите му.

— Боя се, че не мога кажа друго. Ще отида да събудя баща си.

Физическо желание и порив към насилие, предизвикани от неутолима жажда за отмъщение, пулсираха в мозъка му, но най-живото чувство в сърцето му беше тъга.

— Знаете ли, просто не мога да повярвам, че ще го направите.

В този момент Анжелика осъзна опасността и бързо отстъпи към вратата на кабината си. Той скочи след нея и стисна болезнено китката й. Чу изохкването й, усети съпротивата й, но не разхлаби яката си хватка. Отвори вратата на кабината и я бутна вътре, изпълнен с желязна воля и неустоима сила.

Анжелика прибра полите си и се втурна към отсрещната стена. Рейнолд затвори вратата и се обърна към нея.

Кабината беше твърде тясна, натъпкана със сандъци и чанти, обзаведена с тежки мебели. Бягството беше невъзможно. С една-единствена дълга крачка той можеше да се озове до вътрешната или външната врата, за да й препречи пътя. Леглото беше зад него, на тоалетната масичка гореше нощна лампа. Рейнолд видя, че младата дама отбеляза всички тези подробности, преди да вдигне глава и да го погледне право в очите.

Сърцето й биеше така силно, че вената на дългия, тесен врат се виждаше повече от ясно. Тя беше в капана и сега чакаше следващата му стъпка. Стегнати в безмилостната хватка на корсета, младите й гърди се вълнуваха уплашено, но изражението й издаваше смела решителност, а по очите й личеше, че обмисля как да се изплъзне.

Рейнолд направи крачка напред и Анжелика преглътна мъчително.

— Какво искате от мен?

— Не е ли очевидно? — Гласът му беше по-дълбок, отколкото бе очаквал, и по-мек от планираното.

— Не изглеждате като мъж, който се поддава на всяко изкушение, а още по-малко като човек, който не умее да владее страстите си.

— За разлика от мен вие сте недокосната като млада невеста. Откъде можете да знаете какво ме тласка към вас?

— Наречете го просто инстинкт. — Тя отмести поглед, но веднага се върна отново на лицето му.

Под този открит, настойчив поглед Рейнолд усети, че се изчервява — може би за първи път в живота си. Къде, по дяволите, се бавеше мадам Парнел? Тя трябваше да почука на вратата и да се развика възмутено, а после настоятелно да поиска от натрапника да възстанови честта на младото, невинно момиче. Предвид на компрометиращата ситуация, в която ги бяха заварили, той щеше да се подчини на закона на честта и да направи Анжелика своя съпруга. Имаше намерението да постъпи точно така. Ако продължеше с тази инсценирана от самия него драма, сигурно щеше да има и други причини да го стори.

— Според мен — заговори дрезгаво той, направи още една крачка напред и сложи ръка на кръста й, — в такива моменти на преден план излиза желанието.

Тя допусна ръката му да я притисне към коравите гърди, отвори устни и затвори очи. Устните им бяха само на два сантиметра едни от други, когато Рейнолд нарочно отпусна ръката си. С гъвкавостта на змия Анжелика се изтръгна от ръцете му и скочи към тоалетната масичка. Нещо сребърно блесна в ръцете й, някакъв предмет от ковчежето с тоалетни принадлежности, което стоеше на масата с отворено капаче.

Каквото и оръжие да беше намерила, то не можеше да бъде смъртоносно. От гърдите на мъжа се изтръгна тихо проклятие. Той се втурна към нея, протегна ръка, улови корсажа на роклята й и я измъкна изпод ниската масичка. Анжелика се завъртя, при което косата напада като копринена наметка по раменете й, и вдигна ръка.

Рейнолд усети пробождане във врата между вратовръзката и ризата. Без да обръща внимание на острата болка, той потърси китката й и я сграбчи светкавично. Без да полага особени усилия, принуди ръката й да се отпусне. Анжелика изплака и захвърли ножчето за отваряне на писма. Рейнолд изви ръката й на гърба и я принуди да падне с вик на гърдите му. Без да й причинява болка, той зарови пръсти в топлата, копринена коса, за да спре по-нататъшните й движения.

Трябваше да й покаже, че намеренията му са почтени, но в главата му цареше такава бъркотия и такова диво желание, че не беше сигурен дали няма да я насили.

Устните й бяха хладни и сладки, невероятно нежни и едновременно с това безкрайно изкушаващи. Той притисна устата си в нейната, когато тя се отвори за молба или може би за писък и не спря да я целува, докато не успя внимателно да мушне езика си в топлите дълбини на устата й. В първия миг Анжелика замръзна на мястото си, после отчаяно се опита да го отблъсне. Забравил всичко около себе си, Рейнолд започна да описва нежни кръгове около езичето й с надеждата да сломи съпротивата й.

Най-после ужасеното хълцане, което идваше дълбоко от гърдите й, достигна до ушите му и той спря. Не само го чу, но го и усети, усети как плачът й прониква през вълната и лена, през мускулите и костите му и заключва сърцето му в броня от болка. Вдигна глава и се вгледа замаяно в жената, която хълцаше в обятията му. Тогава разбра, че целувката беше фатална грешка.

Как можа да се забрави дотам! Анжелика нямаше да му прости. Сега не и по-късно може би не.

Рейнолд не беше стар, но въпреки това остана с чувството, че тласъкът, преминал по цялото му тяло, го е разтърсил из основи. Изведнъж чу оглушителен трясък, злобно съскане на изпусната пара, задавен мъжки вик.

Котлите на парахода! Надбягването им беше дошло твърде много и сега се пръскаха един след друг като ненужни стари гърнета.

— Велики боже! — изкрещя мъжът. Грабна Анжелика и я запрати към външната врата. Хвърли се след нея, прекоси с две крачки палубата и я вдигна върху релинга.

Младата жена изпищя и се вкопчи в раменете му. Под нея беше бездънната мътна вода. Щеше да се удави! Рейнолд се метна на релинга, притисна я здраво до гърдите си и скочи в реката.

Над и зад тях избухнаха пламъци, понесоха се кълба от гореща пара, разхвърчаха се парчета метал и трески дърво. Рейнолд усети режеща болка в гърба, която пресече дъха му и скова ръцете му. Ей сега щеше да изпусне жената, която стискаше в обятията си.

Той събра остатъците от волята си и я притисна още по-силно. Падането продължи безкрайно, но краят му беше неизбежен и двамата потънаха в студената, благословена прегръдка на Мисисипи.