Дженифър Блейк
Нежният измамник (18)

18

— Нима сърцето на другия човек е без значение за теб?

Анжелика усети вибрацията на гласа му под пръстите си, но й трябваше цяла вечност, за да обърне глава и да го погледне.

Тъмнозелените му очи отразяваха светлината на лампата, поставена на масичката за миене. Тя гореше равномерно и двете златни кръгчета в зениците му оставаха неподвижни. Кожата му блестеше бронзова, косата му улавяше лъчите на лампата и искреше синьо-черна.

Високото легло в спалнята, което се виждаше през открехнатата врата, беше на почтена възраст. Позлатеното и лакирано разпятие, което висеше на рамката и на което беше изобразен един много по-достоен мъченик от Рейнолд, блестеше в червено и златно. Нощната масичка беше постлана с дантелена покривка и върху нея беше оставена книга в тежка кожена подвързия със сребърна закопчалка. В алабастровата ваза бяха подредени напълно разцъфтели, сладко ухаещи рози. Разпукването на едно бледорозово цвете отекна като гръм в тишината и нежните му листенца се посипаха като дъжд по пода. Красотата им беше толкова краткотрайна…

— Можеше да загинеш — прошепна Анжелика и го погледна отчаяно, защото думите я издаваха. А може би точно това искаше.

— Не е възможно да се предвиди реакцията на всички хора, които ни заобикалят. Всеки има свои собствени страхове и потребности. Правя, каквото мога, за да постигна онова, което искам.

— И какво искаше да постигнеш?

— Най-после да ми разкриеш душата си — отговори дрезгаво той. — Какво друго. Исках доказателство за любов. Исках върха на блаженството, съвършеното брачно щастие. Исках да видя — заключи едва чуто той — дали си доволна от ролята си на моя съпруга.

Анжелика не смееше да се помръдне. След малко се наведе, притисна компреса към раната му и започна да го превързва.

— Щеше да бъде много по-просто, ако ме беше попитал.

— Да, а после? Как щеше да ме посрещнеш — с хладна учтивост или може би със свенливото обяснение, че всички жени са добре настроени към мъжете си — по принцип и от убеждение. Очаквах малко повече страст.

Страст. Тази дума беше по природа мелодраматична и не можеше да бъде друга. Тя можеше да стане истина. Анжелика трябваше да предотврати това. Драматизмът нямаше да й помогне.

— Вероятно сега си разочарован.

— Никога не съм очаквал ти да се хвърлиш между нас, както стори Дебора. Това само би ми доказало, че ми нямаш доверие. Не, не, не съм разочарован. — Рейнолд се наведе, за да може Анжелика до достигне гърба му. Едновременно с това мушна ръце в роклята й. Притисна стегнатата в корсета талия и продължи нагоре, към загърнатите в мека батиста гърди.

Анжелика пое шумно въздух и спря да диша. Затвори очи, преглътна мъчително, после насила ги отвори. Ръцете й затрепериха, но тя все пак успя да навие превръзката около рамото му. Разряза я, за да направи две ивици, и ги завърза на възел. Поле сложи ръка върху коравия му врат и преброи ударите на сърцето му. Събра целия си кураж и го погледна в очите.

— За да се откриеш пред някого, е необходимо да повярваш в него — заговори тихо тя. — Вярата в човека идва от доверието. Може би щях да бъда по-доволна от ролята си на съпруга, ако можех да бъда сигурна, че наистина съм омъжена за теб.

Лицето му потъмня от гняв, кръвта заби силно във вените му. Също така бързо гневът изчезна и отстъпи място на тиха замисленост.

— Ако това е толкова важно за теб — започна колебливо той, — мисля, че лесно можем да го уредим. Бихме могли да повторим церемонията тук, в „Боньор“, със свещеник и всичко необходимо.

Анжелика се отдръпна рязко.

— И ти си готов да го направиш?

— Защо не?

— Свързано е с много разходи. — Думите й издаваха искрено смайване.

— Все ми е едно, ако това ще те успокои и ако след това заживеем като истинско семейство. — Палците му се плъзгаха по зърната на гърдите й и Анжелика усети как се разтреперва от възбуда.

— Но нали веднъж вече си положил брачна клетва? — попита задъхано тя.

— Ако го направя още веднъж, ще се обвържа още по-здраво — усмихна се той. — Това би трябвало да ти е ясно. — Без да сваля роклята й, той развърза връзките на фустите и меката коприна се свлече на пода. — Надявам се, че си превързала добре рамото ми, защото нямам намерение да отложа изпълнението на приятните брачни ритуали, докато за втори път стана твой съпруг.

Готовността му да повтори брачната церемония беше сигурно доказателство, че двамата наистина са се венчали! Или тя само се надяваше да е така? Във всеки случай не можа да скрие колко е зарадвана от готовността му. Щом искаше страст, тя нямаше да се пазари на дребно. Тази вечер изпитваше страстна радост от великодушието му, страстна благодарност, че раната се оказа лека, страстно въодушевление, че той я желае не по-малко, отколкото тя него.

И преди всичко тя изпитваше парещо желание да усети близостта му. Желание, което нямаше нищо общо с миналите или бъдещи обещания. Горещината на кожата му под ръцете й я възбуждаше, твърдите мускули на краката му, които се триеха в тялото й, я правеха слаба и безволева. Искаше той да я привлече към себе си, да притисне устни в нейните и ръцете му да я милват до полуда. Ала не смееше да даде израз на желанието си, защото се страхуваше, че той ще осъди този изблик на чувства или ще открие в нея повече страст, отколкото беше почтено или необходимо.

Но не стана нужда да каже нещо. Рейнолд беше толкова близо до нея, че тя трябваше само да сведе поглед, за да види твърдата извивка на устните му, за да усети близостта му. Рейнолд я погледна сериозно, свали ръката си от талията й, обхвана лицето й и притегли устните й към своите.

Дрехи, защо носеха толкова много дрехи… Те ги подлудяваха с тежестта и броя си, лепяха се по телата им или се издуваха като балони, а възелът на вратовръзката, упоритите кукички и копченца и здравите шевове затрудняваха и проточваха събличането до безкрайност. Рейнолд обаче го превърна в игра: свали ръкава от лакътя й и притисна устни в свивката, за всяка откопчана кукичка на корсета поиска за награда по една целувка, после проследи с устни пътя, по който сваляше ризата й.

Той прокле откривателя на дългите дамски гащи и й обеща всички удоволствия на света, ако за в бъдеще се откаже от тях. След като свали обувките от крачетата й, нямаше търпение да се занимава тепърва с чорапите и жартиерите, а се наведе над нея, за да я вземе на ръце и да я отнесе в леглото.

— Недей! — извика сърдито Анжелика. — Раната ти ще се отвори и какво ще правим тогава? Мога да отида и сама.

— Заднешком? — попита дяволито той и без да чака отговор, скочи от стола, привлече я към гърдите си, завладя устните й и внимателно я поведе към невидимата цел.

Изведнъж Анжелика усети как нещо твърдо се удари в коляното й и извика изненадано. До стената на тоалетната стаичка стоеше ниска, тясна кушетка. Стресната, тя се остави Рейнолд да я хвърли на мекия матрак.

Мъжът й коленичи пред нея и заговори развеселено и в същото време безкрайно искрено:

— Още в Ню Орлиънс си мечтаех да те видя на това тясно легло. Фантазирах си какво ще направя с теб и как ще реагираш ти и това ми помогна да не загубя разума си, докато се опитвах да поспя в студеното ти легло.

— Значи още тогава ме… желаеше? — попита тя и сърцето й направи огромен скок. Твърдите му длани помилваха бедрата й и меко, но решително очертаха линията на хълбоците й.

— Пожелах те от мига, в който те видях. Повярвай, желанието ми нямаше нищо общо с „Боньор“ или с баща ти. Всеки път, когато се събуждам и те виждам до мен в леглото, всеки път, когато те наблюдавам как четкаш косата си или седиш насреща ми на масата в трапезарията, когато те виждам да се качваш по стълбата или да прекосяваш стаята, когато гледам как се усмихваш, как се мръщиш, прозяваш се или кихаш, усещам, че те желая все повече. Ти изпълваш мислите ми, когато съм буден, и се разхождаш гола в сънищата ми. Ако дойде време, в което да не мога да те имам, бавно, но сигурно ще полудея, кълна се в това.

Анжелика искаше да му вярва и този път не намери причини да се усъмни в думите му. Погледът й се плъзна с болезнено удоволствие по очертанията на лицето му, макар че избягна смарагдовозеления огън на очите му. Дълбоко в нея се надигна диво желание и червенината, която заля бузите й, не беше нито от гняв, нито от смущение.

Чувстваше се прекрасно в голотата си, макар че намираше външния си вид повече от скандален с тези черни обици, с черните копринени чорапи и избродираните с розички жартиери. Искаше да види и него гол и изпълнен с желание.

Тя протегна ръце, зарови пръсти в къдравите косъмчета, които покриваха мускулестия гръден кош, после докосна медноцветните връхчета на гърдите му. Лекото съскане, с което дъхът излезе от устните му, я възбуди още повече и тя продължи да описва кръгове около зърната.

— Почакай — прошепна Рейнолд и дълбокият му глас беше като милувка. Той се надигна и впи поглед в лицето й. Анжелика усети как очите му се плъзнаха по стройния й врат, по закръглените гърди и съвършено оформените хълбоци. Без да бърза, той сложи ръка върху колана на панталона си.

Никога преди това не го беше наблюдавала как се съблича. Той идваше при нея гол в мрака, а ако не се беше съблякъл, тя извръщаше плахо глава, за да му остави поне малко интимна сфера. Ресниците й затрепкаха и тя преглътна мъчително, но не отмести очи. Пулсът й се ускори, когато разбра, че това не е необходимо, защото интересът й не го смути. Онова, което изпитваше към външния му вид, беше повече от интерес, призна пред себе си тя с желанието да бъде честна докрай. Беше омагьосана от възможността най-после да види тялото му.

Лека усмивка заигра по устните му и движенията му станаха още по-бавни. Той я наблюдаваше внимателно и очите му святкаха изкусително. Отвори панталона си, разкопча бързо редицата копченца. Оказа се, че под панталона носи ленени долни гащи, чиято предница се прехвърляше. Без да се колебае, той ги разтвори и Анжелика можа да се наслади на твърдия плосък корем и на тясната окосмена ивица, която се разширяваше надолу. Най-после той свали панталона и долните гащи с едно-единствено гъвкаво движение.

Великолепен в голотата си, той захвърли дрехите си и се обърна към нея. Когато застана пред леглото, склони глава и отпусна рамене. Веселието изчезна от погледа му и отстъпи място на напрегнато внимание. Кожата му потъмня.

Гъвкав, силен и мъжествен, той изглеждаше наистина прекрасно. Тялото му беше със съвършени пропорции, мускулите бяха великолепно оформени, кръвта пулсираше мощно във вените му. Очевидно беше работил гол до кръста по полята на „Боньор“ и гърбът му беше станал бронзов от слънцето, а разделителната линия между горната и долната част на корпуса подчертаваше още повече съвършената му фигура. Анжелика го възприе като митично същество с две лица — наполовина кипящ от сила обитател на горещия ден и наполовина неземен дух от лунната нощ. Гордо изправеният му мъжки орган изглеждаше копринено мек, изкушаващ, но и чужд — от него се излъчваше някаква заплаха. Анжелика усети не само как стомахът й се сви на топка, но и как цялата се превърна в кълбо от нерви.

Тя навлажни устни и протегна ръце. В гласа й прозвучаха едновременно съмнение и молба:

— Рейнолд…

Той коленичи пред леглото, посегна към ръката й и я притисна до устните си. Със затворени очи и сведена глава обърна дланите й към лицето си и горещият му, влажен език започна да милва чувствителната им кожа. Анжелика потръпна от неизпитвана досега сладост и тялото й се устреми към неговото, докато челото й се докосна до гъстите му коси.

Рейнолд сложи ръце на коленете й, все още обути в черни копринени чорапи, разтвори ги и се намести между краката й. Наведе се и зацелува коленете й, после плъзна език по тъмносиния жартиер. Едновременно с това ръцете му обхванаха тънката й талия, помилваха копринената кожа на корема й, бедрата и онова, което беше между тях. Без да бързат, устните му следваха пътя на ръцете, докато езикът му си проправи път между нежните руси косъмчета и проникна в най-интимната й същност.

Тази толкова интимна милувка беше безкрайно нежна, предпазлива и в същото време неизбежна при положението, в което се намираше Анжелика. Тя задиша накъсано, после затвори очи и започна тихо да стене, докато устните и езикът му изследваха най-потайните кътчета от тялото й. Докато се носеше на вълните на насладата, тя откри, че плътската любов е нещо прекрасно. Не изпитваше срам, че интимният й женски отвор се е разкрил пред погледа му. Дълбоко в себе си усещаше надигането на гореща, помитаща всичко по пътя си вълна и в същото време някаква напрегната празнота, която очакваше да бъде изпълнена. Нищо друго нямаше значение. Единственото, което искаше, беше той да не престава, докато не я напълни цялата.

И Рейнолд не престана. Властен, точен, възбуждащо опитен, той я галеше и милваше с решителност, която отне и последната искрица от волята й. Ръцете му я обгръщаха, държаха и изследваха едновременно и увеличаваха удоволствието, докато то я заля като огромна вълна, докато сетивата й започнаха да вибрират и тялото й започна да се мята под милувките му като в треска.

Кръвта й пареше и се вълнуваше, ушите й бучаха почти болезнено. Сърцето напираше да изскочи от гърдите й. Кожата й пламтеше, мускулите на корема и бедрата трепереха. Тя мяташе глава наляво и надясно, вкопчваше се с треперещи пръсти в раменете му и с последните остатъци от разума си го пускаше, защото се страхуваше, че му причинява болка.

Обзета от властна потребност да бъде по-близо до него, тя зарови пръсти в гъстата му коса. Приглади гъстите къдрици от слепоочията и челото му, после мушна връхчето на пръста си в ухото му.

Рейнолд простена тихо, улови ръката й и я сложи на рамото си, притисна я силно до себе си, за да я усети цялата. Зарови лице между твърдите й гърди и ги зацелува като умиращ от жажда. После протегна ръце, зарови ги в косите й и притегли влажните й, разтворени устни към устата си. Мушна езика си навътре, за да се наслади на сладостта на възбудата й и да усети копринената мекота на езика й, засмука го и я притисна още по-силно до коравите си гърди.

Пулсиращият върху корема й член я възбуди още повече. Тя се надигна срещу него и за миг застина неподвижна, за да се наслади на твърдостта и силата му. Погледна го и зачака, готова да го приеме в себе си.

Рейнолд целуваше чувствителните ъгълчета на устата й, милваше с устни слепоочията и копринените й ресници, езикът му облиза солените следи от сълзете й. С тих, предрезгавял глас каза:

— Отвори очи, Анжелика. Погледни ме.

Това беше толкова трудно! Ако отвореше очи, щеше да му разкрие душата си. Ресниците й затрепериха от напрежение, после се вдигнаха внимателно. Очите й бяха две тъмносини езера, изпълнени с желание и в тях грееше такава любов, че зениците блещукаха черни и бездънни. Неговият поглед издаваше дълбок, болезнен копнеж.

Гърдите му се повдигнаха мъчително, той пое дълбоко въздух и проговори:

— Обичам те, ангеле мой.

Радостта, която тези думи събудиха в сърцето й, заличи всички други мисли и тя срещна безстрашно погледа му.

— И аз теб, дяволе мой — отговори едва чуто тя.

Лицето му издаде дива радост от това признание, ръцете му я притиснаха до болка.

— Тогава ме приеми в себе си, ако си готова. Всичко ще бъде, както искаш ти.

Анжелика нямаше нужда от повече думи. Ръцете й се плъзнаха по коравия, мускулест гръб, помилваха хълбоците му, обхванаха болезнено пулсиращия му член и го насочиха към слабините й. Когато усети, че той е готов, Анжелика се притисна толкова силно до него, че набъбналата й плът бе пронизана от мощен, горещ тласък. Тя изпъшка тихо и го пое още по-дълбоко в себе си, усети как утробата й запулсира и се стегна, за да му достави още по-голямо удоволствие.

Рейнолд пое дълбоко въздух и реагира на колебливите й движения, като започна да се движи в постоянен, равномерен ритъм, подобен на биенето на силното му мъжко сърце. Той я изпълни докрай, разтегна я, направи всичко, за да й даде удоволствие. Двамата потънаха в дълбините на насладата, кожата им овлажня, крайниците им затрепериха. И двамата не бяха на себе си. Пропадаха и се издигаха отново, поемаха жадно въздух, носеха се към непознат досега връх.

Изведнъж ги заля вълната на екстаза и двамата усетиха безкрайно блаженство и в същото време отчаян копнеж за още по-пълно сливане. Продължиха да се любят, сменяха местата си, стенеха задавено, прегръщаха се до болка в отчаян опит да прогонят и последните съмнения, които засенчваха любовта им.

Рейнолд я вдигна нависоко, после я хвърли по гръб и се наведе над нея. Анжелика извика задавено, обзета от неизпитвана досега радост. След минута той се претърколи по гръб, загърна и двамата в златния водопад на косите й и я притегли към пулсиращия си член, за да я изпълни отново.

Анжелика никога не беше преживявала този див екстаз на отдаването и сега се наслаждаваше без задръжки на първичната му сила, която я заливаше като порой. Двамата бяха станали едно цяло, уста в уста, с преплетени крайници, със слети тела. Стопиха се и последните остатъци от отчуждението, изчезнаха тъмните подозрения. Анжелика дишаше тежко и се отдаваше с душа и тяло на всички нови усещания.

Рейнолд промени отново позата, положи я на тясното легло, проникна мощно в нея и могъщите му тласъци предизвикаха мощна експлозия в утробата й. Анжелика се надигна насреща му и му отговори с цялата си страст. Рейнолд й даваше всичко, от което се нуждаеше. Опрян с две ръце на рамката на леглото, той се движеше в някакво сладко безумие, загледан в пламтящото й лице, и всеки тласък усилваше до непоносимост бурята, която бушуваше в телата им.

Анжелика не преставаше да се възхищава на това всепоглъщащо великолепие, на тази прекрасна буря, която преодоляваше всеки страх, прогонваше надалеч всяка разумна мисъл и създаваше помежду им физическа връзка, толкова здрава, че беше в състояние да преодолее и най-тежката душевна раздяла. Изненадващо, искрящо, могъщо, това чувство я завладя без остатък и тя му даде всичко, което можеше да даде, предложи му всяко зрънце любов, което беше покълнало в душата й.

С последен силен тласък Рейнолд завърши съвършеното им сливане. Двамата се предадоха на могъщото чувство, вкопчиха се един в друг и се оставиха на течението. Никой не забеляза кога дойде мигът, в който всичко свърши и двамата отново се разделиха на мъж и жена, на две отделни личности.

Рейнолд се отдели от нея, полегна на една страна и притегли главата й на рамото си. Меката светлина на лампата потапяше кожата й в жълти и златни, розови и прасковени, бронзови и бледозелени вълни. Пламъчето играеше в грейналите й от радост очи. Двамата лежаха дълго на тясната кушетка, погълнати един от друг и от непреходността на мига.

По някое време Анжелика усети как тялото й се сковава, защото положението, в което лежеше, беше много неудобно, но не посмя да се помръдне. Изведнъж усети лека неловкост от предложението на Рейнолд да се венчаят втори път. Защо беше проявил такава готовност? Очевидно не му беше неприятно, да, дори гореше от желание да направи всичко, за да я види щастлива. И въпреки това смени темата, преди да обсъдят по-подробно как ще стане венчавката. Сега това й се стори повече от странно.

Сватба в „Боньор“. Без съмнение, никой не би желал да се вдига излишен шум, пък и така подобаваше на събитие, което трябваше да бъде просто потвърждение на вече сключен брак. Тя не искаше цяла тълпа любопитни гости и украсени с гирлянди салони, нямаше намерение да си шие нова рокля и да седи начело на богата трапеза. Все още беше в траур и подобно празненство щеше да бъде освен всичко друго и неприлично. И досега й ставаше неприятно, като си припомнеше за подготвената от баща й разкошна сватба.

Анжелика се запита какво ли щеше да си помисли баща й, ако можеше да я види, щеше ли да се зарадва или да се ядоса. Сигурно щеше да изпита страх, защото я обичаше, макар и по свой начин, и щеше да се разтревожи, че тя е станала жена на врага му. Може би беше добре, че никога нямаше да го узнае.

Тя бе обвинила Рейнолд, че се е пожертвал в дуела с Майкъл, че се е вживял в ролята на мъченик, за да получи онова, което иска. Но нима тя нямаше да направи същото, като се венчаеше повторно за него, за да върне „Боньор“ на законните му собственици, които го бяха изгубили заради баща й? Мъченичество ли беше, че тя желаеше последствията от своите действия повече от всичко друго на света?

Може би Рейнолд също се жертваше, като се женеше за нея? Решението беше негово и тя не помнеше да е имала възможност да му влияе по какъвто и да било начин. Дали постъпваше правилно, като приемаше предложението му да повторят церемонията?

Сериозно ли говореше той? Наистина ли щеше да се ожени отново за нея? И ако го направеше, дали това беше единствено от желание да я успокои? Или беше хитър трик, за да узакони връзката им? Дали пък венчавката в „Боньор“ нямаше да бъде първото и единствено бракосъчетание между двамата? Искаше й се да знае истината, но не й беше ясно как ще я разкрие.

 

Облегнат на една колона, Рейнолд стоеше в галерията и се взираше замислено пред себе си. Тит Жан, който идваше от градчето, подкара мулето си в бърз галоп. Очевидно носеше новини. Дано бяха онези, които всички чакаха с нетърпение.

И наистина беше така. Отец Гуле беше получил поканата на Рейнолд да посети „Боньор“ и бе написал писмо, че пристига утре рано сутринта с парахода. Сватбените приготовления можеха да започнат.

Рейнолд усети безкрайно облекчение. Опасяваше се, че желанието му да бъде венчан от собствения си изповедник, стар приятел на майка му, може да доведе до значително забавяне. Той знаеше, че колкото по-скоро свърши тази работа, толкова по-добре ще бъде за всички участващи. И сега се радваше, че церемонията ще се извърши на следващия ден.

Всичко беше готово и той го знаеше. Майка му одобри решението и се включи с цялата си енергия в приготовленията за сватбата. Празненството щеше да бъде малко по-голямо, отколкото възнамеряваха, но това нямаше значение, стига само Анжелика да е доволна.

Преди два дни положението изведнъж се усложни. Тит Жан, който правеше покупки в близкия градец, бе посрещнал парахода и с учудване бе установил, че в трюма му има цял куп сандъци, ракли и бъчви, предназначени за „Боньор“. Естествено той се бе погрижил да натовари всичко на каруцата и да го откара в плантацията. Когато пристигна, незабавно се зае с разопаковането и в този миг бе изненадан от Анжелика.

Рейнолд, който тъкмо идваше от обора, чу писъка й. По челото му изби студена пот и той се втурна като обезумял към антрето. Завари жена си сред бъркотията от дъски и слама. Притиснала с ръка устата си, тя се взираше като безумна в грижливо опакованите порцеланови и кристални сервизи, в бутовете шунка, увити в платно, в сандъчетата със стафиди, гърнетата с консерви и глинените стомни с маслинено масло. По бузите й се стичаха горещи сълзи. Тя протегна ръце към прекрасната копринена рокля, която беше поставена в специален сандък, обшит с платно. Блестяща роба от бледосиня коприна, украсена с паяжиннотънка дантела, с панделки и рюшове, с избродирани бледорозови цветчета.

Това беше сватбената рокля, поръчана от баща й в Начез. Той се бе погрижил и за храна, не само за сватбената трапеза, а и за да напълни килерите с всичко необходимо. Рейнолд остана неподвижен до вратата, проклинайки се за глупостта си. Трябваше да се сети, че багажът ще пристигне, трябваше навреме да го предотврати.

Той пристъпи към жена си и протегна ръце да я прегърне. Тя се отвърна от него, сякаш не го виждаше, скри се в спалнята си и се заключи. Засрамен от слабостта си, Рейнолд остана на пост до вратата и цял ден се ослушваше внимателно. Умираше от страх, че тя плаче там в самота, макар че не се чуваше никакъв звук. Но ако не плачеше, беше още по-лошо.

Когато най-после се появи в салона, Анжелика изглеждаше напълно овладяна. Заяви, че ще облече роклята, поръчана от баща й, и нищо не беше в състояние да я накара да промени решението си.

Макар че се разкъсваше между желанието да не я вижда никога вече в черните траурни рокли и отвращението да я види в роклята, поръчана от мъжа, който им открадна „Боньор“, Рейнолд не възрази. Това е важно за нея, каза си той. Жест към миналото, спомен за баща й. Щеше да го преглътне, нямаше да се разсърди. Много по-важно беше общото им бъдеще.

— Метр?

Камериерът стоеше зад него и чакаше търпеливо господарят да му обърне внимание.

— Прощавайте, Тит Жан. Какво още искахте да ми кажете?

— Мисля, че мъжете, които очаквахте, пристигнаха. В деня, когато дойде синята рокля, от парахода слязоха двама непознати, един по-млад и един възрастен. Задаваха прекалено много въпроси.

— Това още не е доказателство — установи тихо Рейнолд. — Можете ли да дадете по-точно описание?

— Разбира се, че мога, метр — усмихна се Тит Жан. — Но не е необходимо. Постовете, които разположихме по пътя към реката, съобщиха, че късно снощи двамата са минали покрай къщата. Спрели за малко, огледали се и продължили напред.

— Никой ли не е извикал?

— Не, метр.

— Дали са видели постовете?

Тит Жан поклати глава.

— Не вярвам, макар че не съм сигурен.

— Обиколете постовете и им наредете да внимават. Двамата ще се върнат и може да доведат със себе си още хора.

Камериерът кимна и се запъти към къщата. Рейнолд смръщи чело и стисна ръце в юмруци.

Разбира се, че беше Крю. Защо обаче се промъкваше тайно около къщата? Защо просто не влезеше официално и не поискаше да му върнат дъщерята?

Рейнолд се замисли над този въпрос и в душата му лумна гняв.

Колкото и страшна да беше славата му на умел фехтувач, тя не можеше да уплаши бащата, който се стремеше да се събере отново с единствената си дъщеря. Фактът, че Едмънд Крю се е оставил да бъде сплашен, засилваше лошото мнение, което Рейнолд си беше съставил за него.

Какво замисляше този човек? Дали пак щеше да прибегне до коварство и насилие, както бе направил в Ню Орлиънс?

Нека се опита. „Боньор“ беше готов да го посрещне.

Решено беше венчавката да се състои на здрачаване. Слънцето позлати полята със захарна тръстика и кълбестите облаци засияха в розово и синьо. Когато огненият диск изчезна зад старата гора, настъпи синият час, романтичен и малко тъжен.

Надавайки остри викове, гълъбите се носеха над моравата. Уханието на орлов нокът изпълваше топлия въздух, нахлуваше през отворените врати на салона и се смесваше с миризмата на дим и печено месо. Сладкото ухание на магнолиите, с които беше украсен издигнатият в единия край на салона олтар, замайваше главите на присъстващите. Вляво и вдясно от масичката бяха поставени канделабри и запалените свещи хвърляха меки отблясъци върху фината олтарна покривка, сребърния потир и износените одежди на свещеника.

Дебора седеше на пианото и изпълняваше нежна Бетовенова соната. Музиката се издигаше на вълни към сводовете на просторното помещение — вратите между предния и задния салон бяха отворени — и допълваше празничното настроение. Майкъл стоеше до нея, за да й обръща страниците. От време на време двамата се споглеждаха в безмълвно, щастливо разбирателство.

Привлечени сякаш от миризмите и шумовете, обитателите на „Боньор“ крачеха бавно към голямата къща. Прислужниците се събраха в задния салон, полските работници стояха в галерията, Естел и Тит Жан заеха почетните места в близост до мадам Дюло.

Липсваше само булката.

Изписал на лицето си безгрижие, което изобщо не беше истинско, Рейнолд стоеше пред вратата на спалнята, зад която Анжелика все още беше заета с тоалета си. Той чакаше, без да се помръдва, макар че сърцето му биеше с все сила и златната верижка на джобния му часовник тихо прозвънваше. Толкова неща се бяха обърквали в последния миг, защо не и тази повторна венчавка? Връзката му с Анжелика беше толкова необичайна. Нямаше да се изненада, ако тя откажеше да направи тази последна крачка.

Глупости. Ако не искаше да вземе участие в церемонията, тя отдавна би изпратила Естел да му го съобщи. Камериерката обаче беше излязла от спалнята преди половин час и стоеше спокойно до Тит Жан.

Той не беше виждал Анжелика от миналата вечер. За да се спази традицията, тя беше прекарала целия ден в стаята си. На вечерята обаче изглеждаше спокойна и дори весела. Ако беше размислила, поне не го показваше.

Вратата на спалнята се отвори бавно и тържествено и от гърлото му се изтръгна облекчена въздишка. Анжелика застана на прага и присъстващите затаиха дъх.

Синята сватбена рокля подчертаваше съвършената й фигура. От цялото й същество се излъчваше неустоимо очарование. Рейнолд усети как стомахът му се свива на топка. Тя срещна погледа му, усмихна се сериозно, почти замислено и пое подадената й ръка.

Закрачи редом с него към олтара и копринените й поли зашумоляха. Кринолинът се поклащаше изкусително и Рейнолд възприемаше докосването на полите й до глезена му като невероятно чувствена милувка. Гордостта беше странно чувство, но днес той беше изпълнен именно с гордост, примесваща се с диво, дръзко желание да я грабне на ръце, да я отнесе в стаята й и да я люби до зазоряване.

Само че свещеникът чакаше. Старите, мъдри очи го удостоиха със строг поглед, сякаш отец Гуле беше осведомен за всички дръзки мисли, които бродеха зад високото чело на жениха. Рейнолд подкрепи Анжелика, когато двамата паднаха на колене, и свещеникът направи крачка напред.

— Дете мое — заговори с усмивка той, втренчил поглед в пламтящото лице на Анжелика, — не ми се е случвало често да венчавам по два пъти един мъж и една жена. Но твоите съмнения ти правят чест и за мен е голямо удоволствие да извърша повторно тази тържествена церемония. Моля се любовта, която ти споделяш с Рейнолд, да бъде двойно благословена, след като е двойно осветена.

Рейнолд не бе очаквал първата церемония да бъде потвърдена от свещеника пред очите на всички присъстващи. По-скоро се бе надявал видът на отец Гуле и произнасянето на брачните клетви да събудят в паметта на Анжелика някакъв спомен. Ако това не станеше, намерението му беше по-късно да насочи разговора към тази тема и свещеникът да потвърди, че именно той е извършил първата венчавка. Сега изпита искрена благодарност, че потвърждението дойде без настояване от негова страна.

Учудването и сладката радост, които се изписаха по лицето на Анжелика, го накараха да осъзнае, че си е струвало да дочака пристигането на отец Гуле, че си е струвало да забави венчавката и да поеме свързания с това риск. Той взе ръката й, докосна я с устни и й се усмихна. След това двамата устремиха погледи към олтара.

В ритуала имаше нещо много утешително. Причината беше колкото в латинските слова на литургията, в аромата на тамян и пчелен восък, в колениченето и ставането, толкова и в значението на произнесените думи. Те бяха толкова прекрасни, че сякаш осветиха мястото и времето на церемонията и възвисиха душите на всички присъстващи.

Рейнолд произнесе думите на брачната клетва високо и ясно, знаейки, че спазването на това обещание е въпрос на чест. Трепетният глас, с който отговори Анжелика, отекна като камбанен звън в ушите му. Свещеникът обяви, че от този миг нататък двамата са свързани с неразрушимите връзки на брака, Рейнолд целуна нежно горещите устни на невестата си и двамата се обърнаха към гостите си.

В този миг откъм вратата се надигна мъжки глас и заглуши аплодисментите и хора от благопожелания. Думите звучаха спокойно, но в тях имаше недвусмислен укор.

— Поздравявам те, детето ми — рече Едмънд Крю. — Много се радвам да те видя щастлива. Имам само един въпрос: кой предаде невестата на жениха?

Рейнолд замръзна на мястото си, докато Анжелика се сгърчи като ударена от гръм. Тя се обърна бавно към мъжа си и когато гладката коприна на полите й помилва глезените му, той имаше чувството, че го е опарила. В очите й светеше синият огън на презрението.

Гласът й беше спокоен, но всяка дума изплющяваше като удар с камшик и се впиваше в незащитеното му сърце.

— Ти ми каза, че е мъртъв. Може би си помислил… не, ти си знаел. Сигурна съм, че си знаел. Иначе нямаше да организираш тази втора венчавка.

Тя се обърна, избяга от него и се хвърли в прегръдките на баща си. Крю я притисна до гърдите си и изгледа напуснатия жених с мрачно презрение.

Рейнолд стисна ръка в юмрук и се запъти към мястото, където стояха бащата и дъщерята. Сигурно щеше да удари врага си, ако свещеникът не беше изтичал след него и не го беше задържал. Ръката му беше силна, въпреки годините, и Рейнолд не посмя да се помръдне. Когато заговори, думите му бяха предназначени единствено за Анжелика:

— Значи смяташ, че организирах тази втора венчавка, за да си осигуря зестрата ти? Щях да се оженя за теб, дори ако имаше още десет живи бащи и никаква зестра освен самата себе си.

— Думи — прошепна задавено тя и го погледна с насълзени очи. — Винаги само думи. Звучат прекрасно, но откъде мога да знам каква стойност имат?

— Имат стойността, която им давам аз. Същата стойност има и клетвата, която си дадохме.

— Бракът може да се анулира — намеси се с треперещ глас Крю.

Рейнолд го изгледа пренебрежително.

— Нашият никога.

— Ти, разбира се, си се погрижил за това с обичайната си предвидливост — обвини го горчиво Анжелика.

— И с необичайно дълбока радост и неразумно въодушевление — добави сериозно Рейнолд.

— Свиня — произнесе задавено бащата на Анжелика и пое мъчително въздух. — С тези думи ви предизвиквам на дуел.

Рейнолд го измери с внимателен поглед. Лицето на Едмънд Крю беше пепелявосиво, скулите му стърчаха като на мъртвец. Очевидно злополуката беше влошила още повече болестта му. Съумяваше да пази равновесие и да се държи с достойнство единствено от гордост и тревога за единственото си дете. Рейнолд усети как презрението отстъпи място на бегло възхищение.

— Направете го — отговори замислено той, макар че тайната му надежда беше Крю да се откаже от дуела.

— Не! — изпищя Анжелика и лицето й побеля. — Не — повтори безпомощно тя и погледна баща си, после мъжа си. — Никой от двама ви не е достатъчно здрав, за да се дуелира.

— И преди всичко — продължи мисълта й Крю, — залогът не си струва. Ела с мен, Анжелика. Лорънс ни чака отвън. Ще заминем за Ню Орлиънс и ще се обърнем към съда, за да прогоним тези хора от плантацията ти. Не е нужно да стоим тук и да си разменяме обиди с човека, който така безсрамно се е възползвал от теб.

Рейнолд видя, че Лорънс Единггън чака не отвън, а в сянката на галерията. Той следеше внимателно размяната на остри думи и отпуснатото му, погрозняло лице издаваше колко е доволен.

Без да му обръща повече внимание, Рейнолд заговори:

— Наистина нямаме повод да си разменяме излишни думи, освен когато не става въпрос за уверения в любов и привързаност. — Той посрещна погледа на Анжелика и го задържа, преди да продължи: — Ти си моя жена. Този път не можеш да го отречеш и искам да знаеш, че няма връщане назад. „Боньор“ се състои само от камъни, дървета и обработени поля и няма никаква стойност за мен, ако ти не си тук. Аз се нуждая от теб и няма да мога да живея, ако нарушиш обещанието, което ми даде преди минути и което те задължава да останеш с мен завинаги.

— Любов? — попита иронично Едмънд Крю. — Нима знаете какво означава тази дума?

Понякога в мъжките работи има сурова справедливост, установи с болка Рейнолд. Някога се бе заклел с обичайната си самоувереност, че ще накара Анжелика да се влюби в съпруга си, за да я принуди да избира между баща си и него. По този начин искаше да покаже на Крю какво значи да загубиш онова, което е най-важно в човешкия живот. Ето че сега Крю бе поставил Анжелика пред този избор и той трябваше да се бори за нея, ако не искаше да я загуби.

Майка му беше застанала от лявата му страна и следеше с напрегнато лице разправията. Дебора и Майкъл стояха малко по-настрана и лицата им издаваха топло съчувствие. Останалите гости изразяваха по различен начин гнева и стъписването си.

— Знам какво е любов — заговори Рейнолд и гласът му затрепери. — Намирам я в усмивките и в погледите, във всяка въздишка или прозявка. Намирам я в нежното докосване, което отнема грозотата на един белег, което стопля и търси топлина, което не се плаши дори от кървящите рани. Любов означава да споделяш, да даваш утеха в нуждата, любовта е неудържимото сливане на сърцата и душите, което прави думите излишни или ги превръща в тежко, неразрушимо злато. Любовта означава да имаш до себе си човек, без когото всичко останало губи значението си. За мен любовта е Анжелика.

Над помещението надвисна напрегнато мълчание. Едмънд Крю не откъсваше поглед от нежелания си зет и повечето присъстващи бяха готови да се закълнат, че на лицето му е изписано съчувствие.

Ала след малко бащата на Анжелика се отърси от замислеността си и поклати глава.

— Аз съм стар и болен и не мога да се изразявам така добре като вас. Мога да кажа само едно: не мога да живея без дъщеря си и нямам намерение да се опитвам.

Просто, но подавляващо.

Рейнолд видя болката, мъката и любовта, които Анжелика изпита при тези думи, и тъй като беше почтен и предпочиташе болезнения край пред болката без край, попита спокойно:

— Отиваш ли си или оставаш, любов моя! Какво ще направиш?

Анжелика не беше страхливка. Погледът, който му отправи, беше по-искрен от очакваното и в същото време в него имаше разбиране и съчувствие, които го накараха да се почувства неловко.

— Ти ме спаси и ме утеши, Рейнолд. Обичам да се смея с теб, да седя до теб и да те гледам, да говоря и да чувам как улавяш мисълта ми, как й отговаряш и я обогатяваш. Ти събуди желанието ми и аз ти отговорих с желаната от теб страст, но това не е достатъчно. Ти ме излъга, защото това беше в твоя изгода, накара ме да вярвам, че баща ми е мъртъв, а през това време той е бил сам и болен и се е нуждаел от мен. Сега разбирам, че той все още има нужда от мен, докато ти си толкова зает със себе си, че нямаш нужда от никого.

— Това беше вярно до вчера — възрази меко Рейнолд. — Но днес е съвсем различно.

— Много ми се иска да ти повярвам, но не мога. Затова мога да дам само един отговор на въпроса, който ми зададе. И ти знаеш какъв е този отговор, знаел си го през цялото време, иначе още от самото начало щеше да играеш с открити карти.

Да, той го знаеше, но не можеше да го приеме. Стисна ръце в юмруци и направи крачка към нея.

— Останете на мястото си. — Доволен от развитието на събитията, Лорънс Едингтън излезе от сянката, където се спотайваше досега. — Не чухте ли какво каза Анжелика? След като най-после я намерихме, тя вече няма нужда от вас.

— Лорънс! — Крю се обърна така рязко, че се олюля. — Помолих те да се държиш настрана.

— Сметнах, че имате нужда от малко помощ. Ела, Анжелика, да се махаме оттук. — Младежът измери Рейнолд с презрителен поглед, протегна ръка и улови лакътя на бившата си годеница.

Тя извика отвратено и със самообладанието на Рейнолд беше свършено. Ръката му се стрелна напред и сграбчи в желязна хватка китката на съперника му.

Крю едва се държеше на краката си.

— Моля ви! Без насилие. Лорънс, казах ти…

Той се задъха и изкриви лице. Притисна ръка до сърцето си, опита се да си поеме въздух, после се свлече на пода и за малко не падна по лице.

Рейнолд видя падането му, обърна се светкавично и успя да го улови. Положи го предпазливо върху мекия килим и коленичи до него.

Едмънд Крю го гледаше с широко отворени очи и в погледа му се смесваха съмнение и болка. Но по-силно от всичко беше бездънното отчаяние, което изпитваше и самият Рейнолд.