Дженифър Блейк
Нежният измамник (13)

13

— Voila, le cafe!

Веселият глас събуди Анжелика от дълбокия й сън. Тя отвори очи с чувството, че бавно излиза от тежък мрак. Никак не й беше лесно да го стори.

Естел стоеше на вратата с табла, на която бяха поставени сребърна каничка с кафе и кошничка с хлебчета. Тя се усмихваше широко, очите й святкаха развеселено. Остави таблата на нощната масичка и забързано се разшета из тясната кабина. Отвори капака на един сандък и извади утринен халат. Върна се до леглото и се наведе, за да загърне раменете на Анжелика, когато тя се надигна. Очевидно икономката смяташе, че е съвсем нормално да се погрижи за жена, свила се гола-голеничка под омачканите завивки, защото се въздържа от всякакъв коментар.

Анжелика беше сама. Рейнолд бе изчезнал. Тя протегна ръка към мястото, където бе лежал, но там нямаше и следа от горещото му тяло.

Естел, която тъкмо наливаше кафе, вдигна глава.

— Господарят стана още преди няколко часа. Той ме изпрати да ви донеса закуската.

Без да бърза, Анжелика оттегли ръката си.

— Толкова ли е късно?

— Почти обед, мамзел. Денят е мрачен, от сутринта ръми и той не позволи да ви събудя по-рано. — На устните й заигра лека усмивка. — Каза, че се нуждаете от сън.

Анжелика усети, че се изчерви до корените на косата, но се постара да се овладее.

— Много е загрижен за мен.

Икономката склони глава и я погледна учудено.

— Всички знаем колко зле се чувствахте. Никой не се изненада от заповедта му.

Този коментар целеше да предпази Анжелика от излишен срам, когато по-късно излезеше от кабината си. Жестът беше много мил, но тя все пак се чувстваше неловко. Промърмори нещо неразбрано, пое чашата с димящо ароматно кафе и сведе глава.

Икономката се върна при сандъка с дрехи, коленичи и започна да избира дневна рокля. Без да се обръща, тя продължи:

— Добре направихте. Метр Рейнолд има нужда от истинска съпруга, която да му даде деца, семейство и всички онези неща, които са част от живота.

Разбира се, беше безнадеждно да се мисли, че Естел и Тит Жан не знаят как стоят нещата между нея и Рейнолд.

— Не знам защо казвате това — отвърна примирено Анжелика. — Поне досега той не даваше ясен израз на желанията си.

— Мъжете не винаги знаят какво е добро за тях. Господарят е живял много дълго сам. Той е като празна лодка, която се носи по течението. Трябва му котва, а това значи човек, с когото да се чувства свързан, на когото да бъде полезен, за да бъде самият той.

Анжелика се отпусна на възглавниците и се усмихна унило.

— Бих искала това да е вярно.

— Почакайте още малко. Ще се убедите, че казвам истината — утеши я Естел. — Така. Радвам се, че вече не ви е страх от пътуването с параход. Чувствате ли се достатъчно добре, за да станете?

Странно, но равномерното тракане и бучене на машините имаше по-скоро успокояващо въздействие. Анжелика усещаше умора, глезените и китките все още я боляха, освен това изпитваше непозната досега вътрешна ранимост, но никога през живота си не се беше чувствала толкова доволна.

— Наистина ли? — засмя се Естел. — Това е прекрасно. Е, какво ще облечете, синята памучна рокля или златното копринено кадифе?

Когато Анжелика излезе от кабината си, все още валеше. Тя носеше синята рокля и къса наметка срещу влагата, косата й беше сплетена и увита на кок на тила, за да устои на поривите на вятъра. Имаше намерение да се поразходи на чист въздух, за да прогони умората и да проветри мозъка си. Ако освен това й се искаше да провери куража си и новото чувство за непобедимост, това си беше само нейна работа.

Корабът се полюляваше от лекия бриз и вълните го носеха бързо напред под забуленото в мъгла небе, от което се сипеше ситен дъжд. Откъм наветрената страна палубите бяха хлъзгави. От другата страна обаче можеше да се стои спокойно и да се наблюдава как зелената линия на брега се плъзга плавно покрай минаващия параход. Пушекът от комините се стелеше по палубата и отравяше въздуха с хапещата си миризма. Дъждът се усили и заплиска по гладката, металически сива повърхност на реката и тя заприлича на огромен железен щит, по който се удрят сребърни стрели.

— Ето къде си се скрила. За какво мислиш — как да скочиш от борда, или внезапно те е обзела страст към онова, което доскоро ти беше отвратително?

Анжелика се обърна стреснато. Гласът на мъжа й бе прозвучал тихо и в същото време хапливо, почти злобно. Тя имаше намерение да застане пред него спокойна и овладяна и в никакъв случай да не му позволи да забележи колко е разтърсена от събитията през отминалата нощ. Оказа се невъзможно.

Освен това скритото значение в думите му беше достатъчно, за да я накара да загуби самообладание.

Тя се беше страхувала не само от параходите, но и от физическите последствия на брака си. Колко често се беше питала дали й липсват топлота и страст… Каква глупачка беше.

Тя се засмя, гърлен, знаещ смях, непознат досега.

— Не — отговори тя. — И да, може би.

Рейнолд се усмихна кратко.

— Да приема ли, че се чувстваш толкова добре, колкото личи по вида ти?

— А не бива ли? — Погледът, който му хвърли изпод мигли, не беше предизвикателен. Или поне тя не искаше да изглежда така.

— Мислех си, че съм те изтощил твърде много. Все пак доскоро беше болна, на легло.

В гласа му имаше някаква мрачна ирония, която я изнерви. Бузите й пламнаха и тя реагира бурно на намека:

— Както виждаш, не ми е навредило.

— Тогава може би е най-добре да дойдеш с мен и да убедиш и останалите. Те ме смятат за кръвожадно чудовище, защото те качих насила на парахода. И не са съвсем сигурни дали не съм те заключил в кабината ти, за да скрия последствията от жестокостта си.

Анжелика отвори широко очи.

— Не говориш сериозно!

— Така ли? — попита той и изкриви подигравателно уста. — Онези, които познават най-добре един мъж, обикновено са готови да очакват от него най-лошото.

Може би думите му бяха преувеличени, но тя бе посрещната с такива викове на облекчение и радост, че вече не беше съвсем сигурна. Освен това бурната проява на привързаност стопли сърцето й. Беше толкова приятно да те посрещат с топлота и сърдечност. Вероятно наистина там беше липсвала. Може би един ден щеше да почувства, че е намерила мястото си. Рейнолд не беше единственият, който имаше нужда от семейство, за да е щастлив.

За съжаление именно той беше човекът, който отново разколеба очакванията й за бъдещето. Затворен в себе си, замислен, съпругът й се въздържаше да показва радост или поне съчувствие, за да й внуши, че е добре дошла. Когато от време на време я поглеждаше, зениците му бяха непроницаеми като прозорци, зад които имаше само мрак; очите му отразяваха всичко, но не издаваха нищо от онова, което го вълнуваше.

Параходът „Генерал Куитмън“ не беше толкова луксозен, колкото „Кралица Катлийн“. Ако не беше разбрала това още в оскъдно обзаведената си кабина, Анжелика го видя много ясно в главния салон. Просторното помещение беше практично обзаведено с прости маси и столове от дъбово дърво. Лампите не бяха украсени с месинг или кристал, а представляваха прости шишета зад боядисана в червено ламарина. Грубият дървен под не беше покрит с килими, на прозорците не висяха завеси, колоните, които носеха тавана, бяха прости дървени греди без всякакви украшения.

Предпочитанията на присъстващите дами към памук и други по-груби платове, както и късите жакети, плоските шапки и безформените панталони от груб лен, с които се бяха пременили господата, издаваха, че компанията се състои главно от фермери и дребни търговци. Те не се смесваха с другите пасажери. Мъжете стояха на групи по трима-четирима в близост до често използваните съдове за плюене, а жените седяха по столовете с децата в скута си и шушукаха, свели глави една към друга. Интересът към елегантните им спътници беше много голям, ако се съдеше по неприкритото любопитство в погледите им, макар че те умело ги криеха.

Обедът наближаваше и това личеше по натрапчивата миризма на горещо олио и преварени зеленчуци. Менюто, обявено от келнерите, се запомняше лесно, защото се състоеше само от печени или пържени ястия, като се започне от пиле със сланина и се стигне до ябълковия сладкиш за десерт. За пиене имаше само уиски, внесено без много церемонии в големи глинени делви и тръснато на масата пред гостите. Стана ясно, че един такъв обяд е по вкуса на повечето пасажери, защото те натъпкаха забързано салфетките под брадичките си и веднага посегнаха към вилиците.

Капитанът на парахода седеше на масата заедно с Анжелика и придружителите й. Любезен мъж с масивно тяло и червендалесто лице, ясен знак, че отдава дължимото на храната и напитките на парахода си. Униформата му се отличаваше рязко от липсващата в обстановката елегантност. Тя беше ушита от най-фино черно платно и изобилстваше с пагони, ширити, рюшове и блестящи копчета.

— Както виждам, мадам Хардън — заговори той, наведе се към Анжелика и сложи ръка върху нейната, — вие не харесвате питието, което е поставено пред вас. Разбирам, че не сте свикнали със силен алкохол. Ако желаете, ще ви поръчам малко вино от личните си запаси.

— Много сте любезен — отвърна Анжелика и издърпа ръката си, — но не бих могла да искам това от вас.

— О, разбира се, че ще ви услужа! За мен е удоволствие да общувам с дама като вас. Не знам кога за последен път съм имал удоволствието да посрещна на парахода си едно толкова нежно цвете. Затова ми позволете да ви окажа тази малка услуга.

— Някои услуги имат последствия, за които в началото никой не подозира — намеси се Рейнолд. Той седеше в края на масата и изучаваше чашата с уиски в ръката си. — Вече поръчах вино за съпругата си. Камериерът ми ще го донесе само след минута.

Капитанът се обърна към него и лицето му стана пурпурночервено.

— Недейте така, добри човече! Не съм имал намерението да досаждам нито на вас, нито на съпругата ви.

— Имахте намерение да й окажете услуга, за да се чувства задължена към вас и да ви посвети повече внимание — отговори с остър тон Рейнолд. — Но няма да успеете. Съветвам ви да не предприемате повече опити.

— Вие сте дяволски неприятен тип! — Капитанът се чувстваше силно засегнат в достойнството си, но не знаеше каква би била подходящата реакция на подобно нападение.

Рейнолд го измери с предупредителен поглед.

— И мога да стана още по-неприятен.

— Моля ви — намеси се Анжелика и погледна умолително съпруга си, — няма никакъв повод за този спор.

Двамата мъже не й обърнаха внимание. Капитанът смръщи грозно чело и ноздрите му затрепериха. Той изгледа унищожително Рейнолд и изфуча:

— С голямо удоволствие бих ви изхвърлил от кораба си.

— Опитайте — предложи хладно Рейнолд.

Някои от другите гости вдигнаха глави и се вслушаха в разгорилия се спор. За да си спести неудобството и срама, Анжелика се намеси решително:

— Сигурна съм, че капитанът го направи само от любезност. Не мога да повярвам, че би опитал да ме ухажва пред очите на мъжа ми.

— Е — промърмори злобно Рейнолд, — както много добре знаеш, не винаги е лесно да те държа под око.

— Ако говориш за снощи, наистина не знам как бих могла да избягна случилото се!

Погледът му спря за миг върху гърдите й, които се вдигаха и спускаха неравномерно, показвайки възмущението й. Един мускул заигра на лицето му и той отвърна с горчива ирония:

— Позволи ми едно предложение. За в бъдеще използвай интелигентността си и заключвай вратата на спалнята си.

Дебора пое шумно въздух и изгледа намръщено брат си. Майкъл, който седеше срещу нея, вдигна глава.

— Моля те — проговори спокойно той. — Това не е почтено и ти много добре го знаеш.

Рейнолд се извърна бавно към приятеля си.

— Знам, че интересът ти към красивата ми съпруга превъзхожда многократно този на капитана. Но за твое добро приемам, че поне част от него се дължи на искрено съчувствие.

— Защо й е необходимо съчувствие, освен ако не я заплашва опасност от твоя страна? — попита все така спокойно Майкъл.

— Мисля, че бяхме изяснили този въпрос — отговори мрачно Рейнолд. — Или желаеш да я прегледаш, за да се увериш, че няма сини петна?

Красивото лице на Майкъл се обагри в червенина.

— Знаеш ли…

— Знам, че не одобряваш поведението ми, макар да си отлично осведомен за основанията и целите ми. Но те моля да помниш, че търпението ми има граници дори когато става въпрос за най-добрия ми приятел.

Майкъл понечи да скочи от мястото си, но Дебора се пресегна през масата и улови ръката му. Той не се обърна към нея, но се успокои. Погледна пронизващо Рейнолд и след няколко секунди заяви решително:

— По-късно ще поговорим пак.

— Този разговор ще бъде непродуктивен, ненужен и вероятно няма да се състои — отсече надменно Рейнолд.

Майкъл го погледна и стисна здраво устни. В този момент се появи Тит Жан с две бутилки вино и всички въздъхнаха облекчено. Дебора побърза да промени темата, като се обърна към Анжелика с някакъв незначителен въпрос и скоро разговорът потече нормално.

Никой не спомена повече случилото се на масата, но последствията му не можеха да се заличат толкова лесно. Едно от най-видимите беше, че през целия следобед Майкъл остана в непосредствена близост до Анжелика, беше до нея и когато параходът спря да попълни запасите си от дърва. Следствие от караницата беше и че той предложи да я придружи, когато тя изрази желание да слезе за малко на брега, за да се поразтъпче. За да накаже Рейнолд за нахалството му, тя прие предложението с благодарност, улови ръката на Майкъл и слезе по люлеещата се стълбичка.

Мястото за събиране на дърва беше процъфтяващо малко предприятие, но в него нямаше нищо забележително. Поддържаше се от един мъж и двамата му синове и се състоеше от груба дървена къща в средата на широка поляна, отрупана с отсечени дървета, насичани, за да снабдяват минаващите кораби с допълнително гориво. Дървата се пренасяха с волски каруци от близките гори, нарязваха се и се натрупваха на купчини близо до речния бряг. Пред вратата на къщата седеше мърлява жена и шиеше одеяло от разноцветни парцали, без да изпуска от очи цяла дузина дрипави деца, които се ровеха в калта под непреставащия дъжд.

Всичко показваше, че това убежище е само временно. Вратата на къщата беше скована от криви дъски и дневната светлина влизаше свободно, на прозорците нямаше стъкла, само капаци, които висяха на ръждясали панти, никъде не се виждаха малки удобства като стълби, веранда или завеси. Щом изсечаха всички дървета в близост до реката, мъжете вдигаха мизерното си имущество и се преместваха на друго място.

Жената пред вратата зяпаше Анжелика и Майкъл, сякаш виждаше същества от друг свят. Вероятно пътниците не обичаха да слизат от борда на това място, за да се поразходят по мръсния бряг. Анжелика й кимна с усмивка и се опита да си представи как живее тази жена, дали е щастлива въпреки усилния труд, дали понякога копнее за промяна, дали обича мъжа си или просто се е примирила със съдбата си.

Любов. Какво странно чувство, трудно за разпознаване, за улавяне и задържане. Беше възможно да го изпитваш и приемаш и само след секунди топлото великодушие и ликуващото сърце да бъдат прогонени от гняв и болка и на мястото на любовта да застане безкрайна празнота.

През нощта бе повярвала, че онова, което изпитва към Рейнолд, е любов. Беше толкова сигурна, че само любовта може да й донесе такова прекрасно усещане, че само тя е в състояние да събуди невероятната нежност и страст, които бе познала в брачното легло. Днес обаче я мъчеха съмнения. Дали беше възможно болката, предизвикана от сдържаността и гнева му, също да идва от любовта? Може би, но тя не беше сигурна.

Анжелика спря и се уви по-плътно в пелерината, заета от Дебора. После хвърли поглед през рамо към разкаляната пътека, по която беше минала. Моряците, които товареха дървата на борда, не бързаха, значи нямаше защо да се връщат.

Оловносивото небе висеше ниско над реката, дъждът падаше на тежки капки по качулката на пелерината. Полите й бяха мокри и тежаха, краищата им се валяха в калта, но тя не им обръщаше внимание.

Майкъл, който стоеше до нея, нахлупи шапката над лицето си и вдигна яката на непромокаемия си жакет. Поведението му беше знак, че се чувства неловко, но той не се побоя да изрече онова, което напираше на устните му. Гласът му прозвуча задавено:

— Не бива да обръщате голямо внимание на онова, което говори Рейнолд. Езикът му може да бъде дяволски остър, но той не мисли и половината от онова, което казва.

— Така ли смятате? — попита скептично Анжелика.

— Не искам да кажа, че произнася само напразни заплахи. Той не е човек, който си хаби думите на вятъра. — Майкъл обърна глава и се загледа към реката. — Въпреки това смятам, че понякога Рейнолд просто играе на дивак пред другите, за да скрие, че изпитва луд гняв към самия себе си.

Анжелика направи опит да се усмихне.

— Много сте снизходителен.

— Не, съвсем не. — Майкъл заклати силно глава и от шапката му се разхвърчаха пръски. — Ако знаете колко ми се искаше да забия един юмрук в лицето му, докато седяхме на масата. — Той се изсмя сухо. — Знам, че не мога да го победя, освен ако не го нападна от засада. Но полагам големи усилия да му отстъпвам, първо, защото знам, че махмурлукът го мъчи ужасно, и второ, защото виждам, че е луд от ревност.

Анжелика не се впечатли особено от думите му.

— Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос. Рейнолд няма причини да ревнува от вас.

— Не му е необходима причина — установи мрачно Майкъл. — Ревността му не е насочена непременно към мен. Тя се простира върху всеки мъж, който посмее да погледне към вас. Рейнолд не е сигурен във вас, разбирате ли, защото знае…

— Какво? — попита напрегнато Анжелика, когато Майкъл спря. Вече не разбираше нищо.

— Ами, първата ви среща е била доста… необикновена, нали? Да, била е драматична и така нататък, той се е възползвал от ситуацията по обичайния си безсрамен начин и сега… сега не може да бъде сигурен дали изобщо желаете да му бъдете жена.

— Аз също не мога да бъда сигурна, че той ме иска за съпруга.

— Да, но това е нещо друго. Вие сте жена. Разбира се, очаквали сте да се омъжите за мъжа, избран от баща ви, и то по причини, които нямат нищо общо с чувствата, а по-скоро с парите и общественото положение.

Анжелика го изгледа учудено.

— Не знаех, че съм очаквала такова нещо.

— Такъв е животът — промърмори съчувствено той, сякаш това обясняваше всичко. — Във всеки случай, като жена вие би трябвало да приемете, че Рейнолд ви иска, иначе нямаше да положи толкова усилия.

— Това не е същото — установи тихо Анжелика.

Майкъл я погледна замислено.

— Може би не. Но работата е там, че Рейнолд знае какви грешки е допуснал в действията си, и няма да намери спокойствие, докато не бъде напълно сигурен във вас.

Думите бяха зле избрани, вероятно поради нервността му, каза си тя. Въпреки това я побиха студени тръпки. Дали Рейнолд я бе спасил от похитителите само за да запази онова, което считаше за своя собственост? Дали беше осъществил съпружеските си права след толкова дълго въздържание и търпение само защото мислеше, че по този начин ще я задържи завинаги при себе си? Дали се беше възползвал от силата, която му даваше изкуството му на любовник, за да я държи в подчинение? Дали градината, подаръците и целувките целяха само да я накарат да се влюби в него?

Майкъл я погледна изпитателно.

— Натъжих ви, макар че не такива бяха намеренията ми. Съжалявам.

— Няма нужда — отговори с треперещ глас тя. — Вината не е ваша. Аз просто не го разбирам.

— Аз също или поне не докрай, макар да го познавам много отдавна. — Майкъл помълча малко и продължи: — Мисля, че за много неща е виновна Клотилд и онова, което му причини.

— Защото го е изоставила и се е омъжила за човек с повече пари ли?

— Парите не бяха толкова важни. Много по-важно беше името, общественото положение — все неща, които Рейнолд не е в състояние да промени. Но това не беше най-лошото. Страшното е, че се роди дете. Негов син.

— Да, видях го. Клотилд се погрижи за това.

Майкъл стисна устни.

— Тази жена не се уморява да забива ножове в сърцата на другите. Разбирате ли, тя знае, че кръвната връзка има огромно значение за Рейнолд. Нарочно държи момчето далече от него и в същото време непрестанно му намеква, че той е баща и има задължения. Иска да го накаже за нежеланието му да остане неин любовник и след женитбата й. Според нея тази игра е аристократична и напълно приемлива, разбирате ли? Тя го лиши от сина и той не можа да й прости. И никога няма да го направи.

„Той не е човек, който прощава…“

— Значи, Рейнолд не е човек, който се доверява на жените — установи делово тя.

— Не може. Мамили са го твърде често, дори собствената му майка му е изиграла лош номер.

— Майка му?

Майкъл я погледна колебливо.

— Знаете ли при какви обстоятелства се е родил?

— Знам, че е незаконно дете. Сам ми го каза.

— Разказа ли ви, че майка му го е обичала повече от всичко на света, докато срещнала втория му баща, богат и почтен мъж? След женитбата любовта й към Рейнолд не намаляла, но присъствието му я смущавало, защото постоянно й напомняло, че никога няма да заеме мястото, което й се полага като съпруга на този почтен човек.

Анжелика поклати глава.

— Вече се чудех защо никога не говори за нея и не я посещава.

— О, двамата са в много добри отношения — възрази Майкъл, без да я погледне в очите. — Тя не се е опитвала да го крие или да се отрече от него. Въпреки това смятам, че е изпитала облекчение, когато се е махнал и си е купил къща в Ню Орлиънс. Рейнолд го знаеше и това му причини болка.

— Мисля, че разбирам — прошепна Анжелика и наистина разбираше. — Вие сте добър приятел, след като се тревожите за него.

— Не само за него — възрази Майкъл и се изчерви. Сведе глава и погледна ботушите си, после отново се загледа към реката. — Исках само да ви кажа, че не вие разгневихте Рейнолд. Просто… положението е такова.

Анжелика гледаше замислено мократа трева, грозните отсечени дървета и размишляваше над онова, което беше чула. Усети как студът прониква в тялото й и потръпна.

— Както обикновено, той беше прав — рече накрая тя. — Вие изпитвате съжаление към мен. Защо?

Майкъл се поколеба. Не можеше да й каже нищо повече. Лоялността към Рейнолд го задължаваше да пази мълчание. На лицето му грейна уморена усмивка.

— Мисля, че Рейнолд употреби думата съчувствие. Това е нещо друго. Вие сте прекрасна жена и жертва на трагични обстоятелства, освен това сте заобиколена от тайни. — Той вдигна рамене. — Рейнолд ме познава достатъчно добре, за да разбере, че не съм в състояние да устоя на една такава комбинация.

Какво ли имаше предвид? Анжелика беше твърде объркана, за да прозре какво се крие зад думите му.

— Бяхте много мил с мен и аз съм ви благодарна.

— Лесно е човек да бъде мил с вас — отговори с усмивка Майкъл, взе ръката й и я вдигна към устата си.

Този жест издаваше дружелюбие и не беше нищо повече от приятелско потупване по рамото. Но когато вдигна глава. Майкъл изведнъж се скова. Анжелика проследи погледа му и замръзна на място.

С гола глава под леещия се дъжд, Рейнолд стоеше на предната палуба, втренчил очи в двете фигури на брега. Откога ли ги гледаше?

Когато двамата с Майкъл се върнаха на борда, Анжелика положи огромни усилия да се покаже спокойна и безгрижна. Ала коленете й бяха омекнали, лицето издаваше напрежение, ръката й беше ледена. По едно време се спъна и се почувства ужасно неловко. Полите й, които се бяха влачили през локвите, бяха опръскани с кал, обувките бяха мокри. Дъждът биеше право в лицето й, от качулката капеше вода. Връщането им се отличаваше с елегантността и стила на евтина погребална процесия.

На палубата излезе една жена и застана до Рейнолд. Дебора. За да се отърве от мъчителното напрежение, Анжелика се обърна към мъжа до себе си:

— Дебора направи всичко възможно да ви помогне. Не знаех, че е толкова привързана към вас.

Майкъл я изгледа учудено.

— Мисля, че тя желаеше да защити по-скоро вас. За нея аз съм един дързък негодник, който изобщо не заслужава внимание.

— Съмнявам се.

— Така ли? Тогава още не сте забелязали, че тя сравнява всички мъже с брат си. Аз съм твърде много в сянката на Рейнолд, за да събудя вниманието й.

— Но много го искате, нали? — Анжелика наклони глава, за да види лицето му под широкополата шапка.

— Кой не би искал? — Гласът на Майкъл издаваше безпомощност. Значи страховете й, че чувствата му към нея са от съвсем друго естество, са били необосновани!

— Тогава трябва да направите нещо, за да я спечелите — отговори делово и в същото време окуражително тя.

— Ако някой посмее да я отвлече, можете да бъдете сигурна, че ще се втурна да я спасявам — отговори с горчив смях той.

Анжелика се засмя и двамата изкачиха стълбичката в най-добро настроение. Което за съжаление не беше най-доброто средство да умилостивят Рейнолд.

— Ако ми беше казала, че се чувстваш притеснена, щях да се погрижа да те изведа на разходка — посрещна я с режещ глас той.

Изведнъж Анжелика усети, че чувствата на мъжа й, все едно справедливи или не, не я засягат. Майкъл и Дебора вероятно не разбраха значението на думите му, но тя го разбираше много добре. Хрумнаха й няколко подходящи отговора, но тя побърза да ги отхвърли като твърде предателски. Затова се изправи гордо и отговори:

— Невъзможно. Ти не беше тук.

— Така ли? — попита тихо той, пристъпи напред и улови ръката й. — Но сега съм.