Дженифър Блейк
Нежният измамник (1)

1

Момичето, което отговаряше за единичните дамски кабини на „Кралица Катлийн“, парахода от Начез за Ню Орлиънс, изглеждаше много прилично с чистата си престилка и пригладената под бонето коса. В същото време от устата му лъхаше доста силно на уиски, дъх, твърде добре познат на Анжелика Крю, защото като повечето мъже в Начез и годеникът й обичаше да си попийва. Тя мразеше този дъх и сега престана да диша, докато момичето усърдно закопчаваше редицата мънички копчета на гърба на вечерната й рокля.

Очевидно алкохолът беше развързал езика на младата жена, защото тя избухна в цял поток комплименти за мекотата и нежния прасковен цвят на копринената рокля, която закопчаваше. Освен това зададе безброй въпроси накъде пътува госпожицата и какво възнамерява да предприеме в Ню Орлиънс. Отговорите на Анжелика не бяха многословни. В този момент предпочиташе да не мисли за пътуването си, за целта му и за онова, което й предстоеше.

— Ще дойдете ли и довечера, за да ми помогнете да се съблека? — попита нервно тя, когато момичето разпростря широката пола на роклята върху колосаните фусти.

— О, разбира се. Трябва само да позвъните. Непременно ще дойда.

— Мисля, че няма да се забавя много. Сигурна съм, че баща ми ще пожелае да си легне рано, а аз нямам причини да остана по-дълго.

— Не ви ли се иска да се поразходите по палубата с вашия млад кавалер? Днес имаме пълнолуние. — Гласът на прислужницата преливаше от дяволитост.

— Сигурна съм, че той има предвид други забавления.

— Така ли? Щом не разбира какво пропуска, значи е достоен за съжаление. — Момичето избухна в смях и дъхът на алкохол от устата му беше толкова силен, че би съборил по гръб дори някой закоравял моряк.

Анжелика изобрази на лицето си учтива усмивка и бързо се обърна към огледалото, поставено върху тоалетната масичка. Светлината на лампата позлатяваше високо вдигнатите й коси. Тя се завъртя бавно, за да провери дали роклята е равна от всички страни. Накрая се обърна отново към момичето и попита:

— Вие сте единствената камериерка на борда, така ли?

— За съжаление. Има и един камериер за господата.

— Това сигурно означава, че имате много работа?

— Понякога да, понякога не. Повечето дами водят със себе си собствените си камериерки, а някои предпочитат да се обличат сами. Мога ли да направя още нещо за вас?

— Не, благодаря. — Анжелика хвърли кратък поглед към зачервеното лице на момичето. — Искам само да ви кажа… Разбирате ли, някои жени се страхуват от паяци, мишки или змии, аз обаче изпадам в паника при мисълта, че няма кой да свали корсета ми. Като дете често ме наказваха да спя в корсет с обръчи от ябълково дърво и… сещам се за него винаги, когато си лягам.

— Майчице! Кой е посмял да се отнася така с едно толкова сладко момиченце? Сигурна съм, че като малка сте била същински ангел!

Тъмносините очи на Анжелика блеснаха с копнеж, на лицето й заигра усмивка.

— Боя се, че бях същинско диваче. Израснах при неомъжената си леля, която смяташе, че е по-добре да ме накаже с корсета, отколкото да ме напляска. Макар че бих предпочела да ме натупа, това поне не оставя следи.

— Да, да, не се страхувайте, скъпа — проговори съчувствено момичето. — Трябва само да позвъните и аз ще съм при вас още преди да сте извадили фуркетите от косата си.

Анжелика й благодари сърдечно, момичето се поклони и със замах отвори тясната врата на кабината. Анжелика едва се провря през нея с широките си поли. Тя прекоси тесния салон, наречен дамска кабина, и се запъти към голямата зала.

Просторното помещение, което се използваше за трапезария и място за срещи, беше дълго колкото половин кораб и приличаше на пещера. Поставените на равни разстояния месингови и стъклени свещници разпръскваха мека светлина и потапяха дървената ламперия на стените, пъстрите стъкла на високия купол и миниатюрите над вратите в топъл уют. Махагоновите маси в средата на салона бяха наредени за вечеря с бели ленени покривки, тежко сребро и фин порцелан.

Може би трябваше да остана в кабината си, докато татко или Лорънс дойдат да ме вземат, каза си Анжелика и спря нерешително под свода на вратата. Малкото дами, които се намираха в салона, бяха с придружители, няколко мъже разговаряха в един ъгъл.

Младото момиче се изчерви и се опита да разсъди дали е по-добре да влезе в салона или да се върне в кабината си. Още докато се колебаеше, един от събраните около капитана мъже втренчи пронизващ поглед в лицето й.

Едър и широкоплещест, той привличаше всички погледи върху себе си още със самото си присъствие. Беше гладко избръснат и лицето му се отличаваше с класическа красота. Чертите му сякаш бяха изсечени от камък. Гъстата черна коса падаше на добре подредени къдрици по снежнобялата яка. Жакетът му беше отлично ушит, а реверите от тъмносива коприна му придаваха изискан вид. Сивият панталон беше без нито една гънка и сякаш се сливаше с мускулестите бедра. Ботушите бяха излъскани до блясък. Жилетката беше на дискретни сиви райета, а на черната верижка, подчертаваща опънатия корем, висеше скромен златен часовник.

Този мъж приличаше на джентълмен с изискан вкус и голямо състояние, но в същото време нарочно небрежната му поза издаваше напрежение и бдителност. Нещо в неподвижността му, което Анжелика си обясни като признак за безмилостно потискани насилствени импулси, събуди в нея чувство за безпомощност и ранимост. Инстинктът веднага й подсказа, че ако се запознае с този мъж, ще се изложи на опасност.

Мъжът присви очи и за момент й заприлича на вълк-единак, уловил в топлия вятър миризмата на плячка. Само след миг обаче устата му се отпусна, а погледът на хладните, непроницаеми зелени очи се плъзна от лицето към голите й рамене и оттам към тясната талия. Светлината на свещите запалваше сини огньове в черната му коса. Той сведе леко глава и жестът му можеше да се оцени както като формален поздрав, така и като безсрамен комплимент.

Анжелика стоеше в рамката на вратата, неподвижна като статуя, макар че сърцето й биеше лудо в гърлото. По вените й се разля горещина, някакво странно вцепенение я държеше в плен на мъжкия поглед. Не знаеше да се оттегли ли или да остане в салона. А може би трябваше да избяга и да се скрие в кабината си? Всъщност, защо просто да не отиде при мъжа, който я наблюдаваше така неприкрито?

Най-после доброто възпитание я спаси. Тя изобрази на лицето си учтиво сдържана усмивка и направи едва забележим реверанс като реакция на поклона, ала без да окуражи мъжа за по-нататъшно сближение.

За съжаление непознатият не реагира според очакванията й. На лицето му се появи злобна усмивка и той направи движение, сякаш се готвеше да остави компанията си и да отиде при нея. За миг в душата на Анжелика лумна радостно очакване, по кожата й пробягаха тръпки и тя сякаш усети лек допир на милваща ръка.

Само след секунда обаче лицето на мъжа стана мрачно и твърдо, той стисна устни и рязко й обърна гръб. Каза нещо на капитана и стоящите наоколо господа избухнаха в смях.

— Изглеждаш възхитително, скъпа моя — проговори с обич бащата на Анжелика, който се беше появил безшумно зад нея. — Още когато купувах роклята, разбрах, че е създадена специално за прелестната ти фигура. Но нямах представа колко по-хубава ще стане просто от това, че я носиш ти.

Мина известно време, преди Анжелика да успее да реагира на думите му. Все пак тя успя да се усмихне и сложи ръка върху неговата.

— Ти си невероятен ласкател, но може би точно затова те обичам.

— Не, мила, не те лаская.

— Май си прав. Леля Хариет постоянно повтаря, че съм се метнала изцяло на теб.

— Леля ти Хариет е много мила, макар че твърдението й не отговаря на действителността. Ти изглеждаш точно като майка си.

Гласът му звучеше уморено и Анжелика го изгледа крадешком. В погледа му се четеше бащинска гордост, но лицето му беше бледо, а на трепкащата светлина на свещите сенките под очите му изглеждаха като сини петна. Приготовленията за сватбата и за преместването бяха изтощили и без това намалелите му от болестта сили. Без да съзнава какво прави, Анжелика стисна до болка ръката му.

По лицето на баща й пробягна уморена усмивка.

— Пак ли ще играеш ролята на загрижена майка? Моля те, бъди добричка и не се занимавай с мен. Това ще развали вечерта и на двама ни.

— О, папа…

— За всичко е виновна леля ти Хариет. Погрижила се е да те разглези безобразно — установи ядосано бащата. — Не биваше да те оставям толкова време при нея. Но годините отлетяха като миг — вчера беше бебе, което пълзеше на четири крака по пода, а днес си вече млада дама, която си вдига косата и се пръска с парфюм зад ушите.

— Розова вода — поправи го с усмивка Анжелика. — Леля Хариет не позволява нищо друго.

— Толкова ли зле се чувстваше при нея? Тя ми е сестра и аз я уважавам, но се боя, че не е много сърдечна.

Какво можеше да му отговори Анжелика? Ако започнеше да се оплаква, той щеше да се обвинява, а сега беше късно за каквито и да било промени.

— Тя изпълни дълга си. Мисля също, че ме обича, макар и по свой начин.

— Толкова лошо ли беше? — повтори замислено баща й и поклати глава. — Все пак към убеден, че постъпих правилно, като те оставих при нея. Така поне ще станеш щастлива съпруга.

Анжелика не отговори. Искаше й се баща й да е прав, защото беше съвсем очевидно, че мисълта за осигуреното й бъдеще го утешава, но тя не изпитваше неговата увереност.

Вечерята се проточи безкрайно, защото отделните ястия се сервираха с типичната за изисканите ресторанти помпозност. Ароматът на храната натежа във въздуха и се смеси с миризмите от газените лампи, парфюмите на дамите и вонята, идваща от реката. Влажният, хладен бриз влизаше свободно през отворените горни прозорчета и вратите към палубата. Вибрацията, която предизвикваха мощните парни двигатели, караше водата и виното в кристалните чаши да се вълнуват, а подът под краката на пътниците да потръпва. Колелата на палубата скърцаха и се въртяха в постоянен ритъм като огромно сърце, а плискането на водата в лопатите се чуваше като далечен дъжд. Тези шумове и тихите разговори около масата се допълваха от оркестъра, състоящ се от пиано, френски рог и цигулка.

Докато се хранеше, Анжелика се опитваше да се пребори с чувството, че някой я наблюдава. По едно време не издържа и погледна скритом към масата на капитана в средата на залата. Там седеше мъжът, който я бе посрещнал така безсрамно на влизане. Без да взема участие в оживения разговор, той седеше удобно облегнат назад, опрял ръце на облегалките на стола си, подпрял брадичка на палеца и показалеца. Да, той наистина я наблюдаваше и погледът му беше непроницаем и замислен.

Като видя, че Анжелика Крю поглежда към него, Рейнолд Хардън изпита мрачно задоволство. Щеше да му бъде полезно, ако направеше на дамата колкото се може по-силно впечатление. Русата Анжелика, ангелът Анжелика. Чиста и прекрасна, златна като херувим върху стар релеф, с ясни морскосини очи, зад които криеше мислите си и които изразяваха радостта й. Не беше предвидил, че ще срещне такава красавица. Чувстваше се повече от странно. Не, дъщерята беше само оръжие. А фактът, че беше красива, беше само един неочакван подарък. Не си беше представял, че ще изпита удоволствие от отмъщението си.

Рейнолд отново си представи светналото лице, с което Едмънд Крю пристъпи към дъщеря си. Той обичаше момичето, което бе създал, и се отнасяше към него грижливо като към новородено бебе. Сигурно го обичаше почти колкото играта на карти… Когато я поведе към масата, бе сложил ръка върху нейната и я милваше с искрена нежност. Говореше й като в опиянение, беше изпълнен с желание да й бъде полезен, изобщо, мъчеше се по всички начини да предизвика бързия, сребърен смях на дъщеря си и да види обичта и привързаността в погледа й.

Рейнолд имаше чувството, че наблюдава как отвратителен стар котарак си играе с невинно малко котенце. Глуха ярост напираше в гърдите му.

Несъщият му баща Жерар Дюло беше жив светец. На лицето му постоянно грееше усмивка. Цивилизован и с добро сърце, преди години бе предизвикал истински обществен скандал, като се ожени повторно за жена, непринадлежаща към аристократичните кръгове на Ню Орлиънс. На всичкото отгоре втората му съпруга беше ирландка. И, сякаш това не беше достатъчно, той призна незаконното дете на тази жена за свой син. Под крилото му избухливото, недостъпно, мрачно момче израсна като истински мъж, макар че така и не се превърна в изискан джентълмен.

Жерар Дюло имаше всички основания да бъде дружелюбен и мил, защото съдбата беше наистина благосклонна към него. Той произхождаше от старо семейство на френски креоли, едно от първите, заселили се в Ню Орлиънс, беше роден в Луизиана, но продължаваше да се чувства французин. Притежаваше „Боньор“, грамадна захарна плантация на брега на Мисисипи, и добивите от нея му даваха възможност да поддържа градска къща за сезона, обор, пълен с чистокръвни коне, три карети и ложа в операта. Освен това изпълняваше с готовност всички желания на жена си и дъщеря си. Имаше достатъчно пари, за да си позволява лукса да купува коне за надбягвания или да участва в игри на карти с високи залагания.

Преди по-малко от месец мосю Дюло, несъщият баща на Рейнолд, замина с парахода за Сейнт Луис, за да огледа някакъв многообещаващ жребец. Конят се оказа средно добър, но по обратния път Жерар се запозна с един очарователен, културен джентълмен и двамата седнаха да поиграят карти. Играта продължи до късно през нощта и накрая професионалният измамник Едмънд Крю успя да измъкне от противника си цялата плантация „Боньор“ с мебелите, робите, добитъка и всичко останало.

С плантацията Дюло изгуби източника на доходите си и с това целия си престиж. Вече нямаше средства, за да запази градската къща, ложата в операта и каквото и да било друго, а гордостта не му позволяваше да взема подаяния. Може би Рейнолд ще се заинтересува от новата му карета с подходяща двойка коне? Това беше друго. Незабавната продажба би му дала време да си отдъхне и да обмисли как да спаси положението. Бил твърде стар, за да започне отначало, но какво друго би могъл да стори?

О, а би ли могъл Рейнолд да съобщи на майка си, че недостойният й съпруг я е превърнал в просякиня? Унижението да й го каже лично било просто непоносимо за един грижовен, верен и предан мъж. Не, може би е по-добре той да й го каже лично. Все пак имал известни задължения. Но не веднага, не, за бога, довечера. Нямал смелост да го стори сега. Докато се разхождал из стаята си в ранните утринни часове и размишлявал за нерадостното бъдеще, Жерар Дюло взел друго решение. Тласкан от отчаянието и подкрепен от изпитото бренди, той пъхнал в устата си дулото на сребърния си дуелен пистолет и натиснал спусъка.

Болката беше нещо, което Рейнолд презираше като слабост. Но когато застана пред гроба на баща си, той позволи на болката да проникне до всяка пора на тялото му. Жерар Дюло беше първият човек, който се отнесе с уважение към него, първият, който сметна, че си струва да се занимава с трудното, на моменти нетърпимо хлапе, да го учи и наставлява, и единственият, който проявяваше към него искрена привързаност. Рейнолд изпитваше към втория си баща страстната благодарност, на която е способен един мелез спрямо великодушния и изпълнен с обич благодетел.

Взрян в пресния гроб, Рейнолд се закле да си върне „Боньор“, ако се наложи, дори със сила. Мъжът, заради когото Дюло бе загубил гордостта и радостта си от живота, трябваше да получи заслуженото наказание. Този мъж беше коварен измамник. Загубата на богатата плантация не беше дошла след честна игра. Едмънд Крю беше известен като почтен и честен човек, но този път бе играл с белязани карти. Жерар Дюло бе споменал за тази възможност преди смъртта си, а Рейнолд беше получил потвърждението от познати и от сведенията, които събра в квартала с игрални салони.

Първоначално Рейнолд смяташе да предизвика дуел и преди Едмънд Крю да умре, да го уведоми защо е заслужил такава жестока смърт. Но това беше, преди да разузнае за измамника в Начез и да разбере, че Крю е със слабо сърце и вероятно няма да живее дълго. Стори му се безсмислено да убие човек, който вече е белязан от смъртта.

Трябваше да намери друга възможност да причини болка на Крю. Зарадва се много, когато узна, че измамникът има дъщеря. Ако я отвлечеше, щеше да засегне болезнено бащата и в същото време да си възвърне „Боньор“.

Анжелика Крю беше единственият човек, който имаше значение за стария картоиграч, единствената личност, която можеше да предизвика унищожението му. Сигурно щеше да побеснее, като видеше, че бъдещето й се развива по начин, различен от плановете му за живота й. Щеше да умре от мъка, като разбереше, че някой мъж е спал с нея, преди да я направи своя жена, и че бракът й, сключен само заради богатата зестра, е същински ад. Щеше да страда и да се мъчи, като знае, че красивата му дъщеря е принудена да плаща всеки ден и всяка нощ за алчността и коварството му.

Когато срещна погледа на младата дама, Рейнолд посегна към чашата с вино и я вдигна за кратък поздрав. Жестът беше лишен от всяка галантност и ласкателство. В сърцето на Анжелика се надигна тъмно подозрение.

Тя сведе поглед и спря да диша. По гърба й пролазиха студени тръпки.

Годеникът й, който седеше до нея, избухна в смях.

— Какво ти става? Да не видя призрак?

— Нещо подобно — прошепна безсилно тя.

— Не се тревожи — рече Лорънс и светлокафявите му очи заискриха с мътен блясък. Вече беше изпразнил няколко чаши вино. — Няма да мине много време и аз ще ти докажа, че не е редно да ти се явяват други духове, освен моя.

Анжелика се извърна настрана и нервно стисна ръце. Предпочиташе да не мисли за правата, които Лорънс Едингтън щеше да получи след женитбата им. Дори само споменът за влажните, настойчиви целувки, които беше изтръгнал от нея след годежа, я караше да трепери от отвращение.

Това чувство я изненада. От дете мечтаеше да има семейство и деца, да обича съпруга си. Непрестанните натяквания на старата й леля за порочния живот на гражданите на Начез и неприличните истории, които старата готвачка разказваше и които се разиграваха в кварталите отвъд реката, й бяха дали само неясна представа за онова, което я очакваше в брака.

Бъдещият й съпруг не беше непознат за нея. Лорънс беше син на най-добрата приятелка на леля Хариет. Като деца двамата си играеха заедно, после той я придружаваше на балове и приеми и Анжелика обичаше да го дразни заради невероятната му гордост, че е от семейство Едингтън от Догууд Хил, едно от най-видните семейства в града. Тя гледаше на него като на свой брат или братовчед и в никакъв случай като на евентуален кандидат за ръката й. Когато започна да я ухажва веднага щом стана известно, че ще получи в зестра „Боньор“, огромната плантация в близост до Ню Орлиънс, Анжелика се натъжи. Бе загубила един приятел, без да спечели любим.

Тя се обърна отново към годеника си и скритом проследи преувеличено ленивите му движения. Пясъчнорусата коса беше нападала по лицето, усмивката му беше мила и любезна. Бъдещият й съпруг. Щяха да се венчаят само след шест седмици, защото баща й настояваше сватбата да стане в късната пролет.

Анжелика искаше да изпитва радост или поне известно вълнение, но единственото, което усещаше, беше оловната тежест на дълга.

Проблемът беше в самата нея. Може би просто не беше страстна натура или беше живяла твърде дълго под влиянието на леля си, според която мъжете бяха същества с отвратителен вкус и още по-отвратителни страсти в спалнята. Трябваше да реши този проблем. Скоро.

Последното, от което имаше нужда в момента, беше обезпокояваща среща с друг мъж. Няма да поглежда повече към него. Не. Няма.

Когато вечерята завърши, колосаните бели покривки бяха натежали от влагата, която идеше откъм реката, и покрити с петна. Както масите, така и персийските килими на пода бяха обсипани с молци и мухи. Горещата светлина на свещниците ги беше привлякла и докато танцуваха замаяни около пламъчетата, крилцата им бяха обгорели. Гостите, които излизаха, тъпчеха небрежно насекомите, трошичките хляб и остатъците от храна, нападали по пода. Време беше персоналът да се заеме с вдигането на масите и почистването.

Заедно с баща си и Лорънс Анжелика направи малка разходка по палубата. Двамата мъже разговаряха за незначителни неща, при което Лорънс се оплакваше от теснотията в кабината си и от нелюбезността на стюарда, а баща й обясняваше, че преди тръгването на парахода от Начез е накупил много неща за сватбата и е поръчал да му ги изпратят. Никой от двамата не се интересуваше от мнението й и тя остави гласовете им да се носят покрай ушите й, питайки се дали и занапред ще бъде така.

По едно време корабът се залюля от по-силна вълна и Лорънс улови Анжелика за талията, за да я подкрепи. Притисна я до тялото си и като усети инстинктивната реакция на отвращение, смръщи грозно чело. Как ли щеше да понася присъствието му? — питаше се с болка Анжелика.

Обещаната от прислужницата луна не се показваше. Реката се простираше около тях, широка и тъмна, безбройните светлинки на кораба се отразяваха в ленивите води. Когато пристъпиха към перилата, Анжелика се залови с две ръце за гладко излъсканото дърво и си пожела пътуването да се забави. Изведнъж я обзе чувството, че се носи право към някаква пропаст. Сякаш параходът щеше да потъне всеки миг и нищо не можеше да я спаси.

Това беше просто смешно. Но нали само преди седмица си казваше, че е просто смешно да се твърди, че тя е сгодена и притежава огромна плантация, подарък от любимия й баща, който се бе оказал професионален картоиграч.

Сега се измъчваше, че не беше проявила повече интерес към живота на баща си и най-вече към начина, по който той печелеше парите си. Той и леля й криеха от нея и я оставяха да вярва, че баща й все още тъгува по отдавна починалата си съпруга и намира покой само когато обикаля света, зает с научните си изследвания.

Анжелика знаеше, че баща й пътува от град на град, както в Америка, така и в Европа. Понякога споменаваше Страсбург или Уайт Сулфур Спрингс, Бостън или Баден-Баден. Кой би помислил, че той печели прехраната си, като се осланя на късмета и на тънки парчета напечатана хартия? Откъде можеше тя да знае, че баща й сключва облози, с които печели и губи цели състояния? Нима можеше да предвиди, че той ще обяви най-голямата си печалба, плантацията, като нейна зестра? Печалба, която буквално й беше натрапил с безброй молби и обещания и най-вече с позоваване на лошото си здраве. Анжелика нямаше сърце да отклони щедрия подарък, нито да откаже съпруга, който според баща й беше абсолютно необходим както за управление на земите, така и за нейна лична защита.

Вятърът, който й се бе сторил толкова приятен след горещината и непоносимите миризми в салона, изведнъж стана хладен и остър. Той проникна през тънкия шал на раменете й и тя потръпна от неведомо предчувствие. Междувременно салонът беше подреден и почистен и можеха отново да влязат вътре.

Стъклата на газените лампи вече бяха доста опушени и огромното помещение изглеждаше сиво и мрачно. Възрастни жени в лавандуловосини и пурпурночервени вдовически одежди седяха по ъглите и разговаряха с угрижени лица. Младите майки обсъждаха болестите на децата си и проблемите с прислугата, докато няколко достолепни дами следяха със строги погледи младите си дъщери, които потропваха в такт с тихата музика или се кискаха и сочеха тайнствено към събралите се в другия край на салона неомъжени господа. През отворената врата на съседния мъжки салон проникваше син дим от пури. Чуваше се силно пляскане на карти по покритите с филц маси.

На минаване Анжелика хвърли бърз поглед към салона и веднага откри джентълмена, който я бе поздравил преди вечеря. Той седеше до масата за фараон и изглеждаше напълно погълнат от играта. Младото момиче побърза да отвърне поглед. Ами ако вдигне глава и я види…

— Ехей!

Шумният и в никакъв случай не дискретен вик, който отекна в големия салон, беше отправен към бащата на Анжелика. Той дойде от невероятно дебела жена, цялата в кафява коприна. Тлъстата й шия беше украсена с огърлица от грамадни диаманти.

За момент Анжелика помисли, че Едмънд Крю ще отмине с пренебрежение поздрава, но след като жената му махна заповеднически с ръка и диамантите блеснаха с ослепителна светлина, баща й въздъхна, улови ръката й и решително закрачи напред.

Дамата се казваше Парнел, вдовица на средна възраст с весел нрав и следи от ирландски акцент. Гласът й беше ужасно дрезгав. Вероятно причината беше, че тя никога не млъкваше, но може би се криеше и в това, че редовно отпиваше големи глътки от шишенцето с медицинско бренди, което носеше в торбичката си. Вдовицата едва дочака задължителното формално представяне да свърши, за да вземе инициативата в свои ръце и да изкоментира оживено всичко, което й се беше случило през последните часове, като се започне с дяволското яйце, което паднало на полата й по време на вечерята, и се свърши с театралните представления и другите развлечения, които имала намерение да посети в Ню Орлиънс.

Бързо стана ясно, че починалият мистър Парнел е бил картоиграч и приятел на Едмънд Крю. Жената потъна в спомени за веселите пътешествия, които тримата предприемали на североизток и из Европа, разказа няколко пикантни случки, описа вълнуващите бягства от разгневени загубили играчи, спомена и няколко дами, които очаквали бащата на Анжелика да се ожени за тях. Лорънс, който стоеше прав зад стола на годеницата си, пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. Анжелика обаче слушаше напрегнато.

— Велики боже, Едмънд — провикна се по едно време дебелата дама и забрави да доразкаже историята, в която ставаше дума за каруца със сено, пясъчен часовник и пропуснато любовно питие с някаква неутешима дама, — та ти изглеждаш ужасно! Защо просто не си легнеш и не оставиш прелестната Анжелика под моята закрила? С готовност ще се погрижа за нея, уверявам те.

— Да, папа, направи го — промълви загрижено Анжелика. — Няма да остана дълго.

— Сигурен съм, че мадам Парнел ще разруши из основи доброто ми име, ако не съм тук, за да се защитавам — възрази сърдито Едмънд Крю.

Жената избухна в астматичен смях.

— Ще й разкажа неща, които ще те направят много по-интересен.

Едмънд Крю се усмихна, взе ръката на Анжелика и я целуна.

— Лека нощ, скъпа моя. Моля те, помни, че все пак имам известно достойнство и че все още съм твоят стар баща. — Той се поклони с развеселена усмивка и се оттегли в кабината си.

— О, скъпи млади приятели, Едмънд е наистина неповторим — заговори с въздишка мадам Парнел, след като старият й приятел излезе от салона. — Има си и слабости, разбира се. Лесно се гневи и използва безмилостно всеки мъж, който не знае границите си или няма талант за игра на карти. И няма усет за парите — веднъж видях как заложи последната си сребърна монета за това кой от двата петела в гостилницата ще пропее пръв! Но винаги си остава джентълмен и не е забравил жената, която е обичал истински — твоята майка, скъпа моя Анжелика.

— Боя се, че не знам почти нищо за него — проговори предпазливо младото момиче.

— Той не е искал да знаеш, нали разбираш? Впрочем, същото важи и за леля ти, онази непоносима мрачна старица. Срещала съм я само веднъж, но веднага си казах, че това е най-сивото същество, което съм виждала. По-скована е от…

Лорънс въздъхна шумно, сякаш се задушаваше, и отново запристъпва от крак на крак.

Мадам Парнел млъкна, изправи се като свещ, изгледа го и попита:

— Да не би в гърлото ти да се е забила рибя кост, момче, или се опитваш да ми напомниш, че трябва да си държа езика зад зъбите? Ако приказките ми не ти харесват, иди някъде, където няма да ги чуваш. Може би ти се ще да отидеш в съседния салон и да погледаш мъжете, които играят карти?

Лорън почервеня целият при този язвителен намек за мъжествеността му и се обърна към Анжелика с гневен и в същото време умолителен поглед. Обаче младата жена не желаеше да пропусне благоприятната възможност да узнае повече за живота на баща си, освен това никак не й се искаше да остава насаме с годеника си.

— Мисля, че ще се оправя — проговори меко тя. — Не е нужно да оставаш с нас.

Лорънс се нацупи обидено, направи скован поклон и се сбогува.

— Ваш слуга, мадам. Анжелика, скоро ще се върна да те взема.

— Като че ли момичето е някакъв пакет — изръмжа раздразнено мадам Парнел и проследи с бдителен поглед излизането му. После на лицето й грейна мила усмивка и тя се обърна отново към Анжелика: — Е, след като най-после се отървахме от мъжете, можем да разговаряме на спокойствие. Какво искаш да знаеш за приключенията на баща си?

— Всичко! — отговори засмяно Анжелика, но скоро стана сериозна и хвърли бърз поглед към мъжкия салон. — Но първо бих желала да разбера познавате ли онзи мъж ей там.

— Кой? — попита учудено мадам Парнел и погледна към вратата.

— Не ми се иска да го посочвам. Седнал е на масата точно до вратата. Тъмнокос и много едър…

Дебелата жена вдигна учудено вежди.

— Велики боже! Дете, ти май говориш за Рейнолд Хардън? Трябва да ти кажа, че си си избрала най-големия негодник.

— Нима той не е почтен джентълмен?

— Има хора, които общуват с него само заради връзките на семейството му, но аз не съм толкова изискана. Знаеш ли, той живее в прекрасна къща на „Роял Стрийт“, в самия център на Ню Орлиънс.

— Добре ли го познавате? — Любопитството на Анжелика нарасна още повече от странния тон, с който говореше мадам Парнел.

— Срещали сме се. Е, какво да ти разкажа за него? Родословното му дърво не е особено старо и това смущава префърцунените аристократи в Ню Орлиънс, но пък е безмерно богат. Започнал е с игрален салон, но наскоро го продаде. Говори се, че не е безопасно да му се изпречиш на пътя. А една дама, от която се интересуваше известно време, след края на връзката им направи опит да сложи край на живота си.

— Самоубийство? — прошепна смаяно Анжелика.

— Така се говори. Честно казано, мисля, че тя е инсценирала сърцераздирателната сцена, за да си върне благосклонността му. Вечерта, когато бедното момиче за първи път посмя да се появи пред доброто общество на представлението на „Севилския бръснар“, Хардън придружаваше в операта най-известната артистка на Ню Орлиънс.

— О! — промърмори Анжелика, за да реагира по някакъв начин, и погледът й отново потърси лицето на мъжа, за когото говореха.

Рейнолд Хардън забеляза колебливия й поглед и късметът веднага го напусна. Всъщност, какво значение имаше дали печели или губи, след като мястото, което беше заел, му позволяваше да наблюдава отлично какво става в големия салон. Бе забелязал Анжелика Крю веднага след връщането й в салона, знаеше също, че в момента е сама, без баща си и без годеника си.

Мекият прасковен цвят на роклята й подхождаше толкова добре на розовия тен, а дълбоко изрязаното деколте властно го привличаше. Редицата мънички копчета на гърба го изкушаваха да ги усети под пръстите си.

Когато видя, че в салона влезе Лорънс Едингтън, Рейнолд изпита злобно задоволство. През последните няколко минути бе стигнал до изненадващото заключение, че му е много неприятно да вижда младия овен в близост до красивата Анжелика. Кой му позволяваше да се наслаждава безпрепятствено на деколтето й?

Анжелика Крю беше дама, независимо от мъжа, който й беше баща. Тя проявяваше правилните инстинкти и беше получила подходящо възпитание. Мекият овал на лицето й, високите скули и съвършено оформената уста й придаваха вид на класическа чистота, а лицето й издаваше искреност и доброта. Рейнолд беше възхитен от прямия й поглед и от чувството за хумор, което се криеше зад меката й усмивка. Това момиче не е само сладко и мило, каза си развеселено той.

Какви идиотски мисли! Анжелика Крю нямаше никакво значение за него, видът и личността й не му влияеха. И дума не можеше да става, че ще се влюби в нея. Нямаше да го допусне.

Откакто стана мъж, той избягваше продължителните връзки, разбира се, доколкото беше възможно. Ако допуснеше да бъде заслепен от физическото очарование на някоя жена, много лесно можеше да стане жертва именно на тези външни предимства. Мъжът трябваше да осъзнае този риск и да го включи в предварителните си сметки.

Рейнолд погледна към Лорънс Едингтън, който се движеше с добре премерена бавност от маса на маса, за да погледа различните игри. След известно време той помоли да вземе участие в партия покер. Рейнолд напусна масата за фараон и се облегна на стената, за да следи всички движения на съперника си.

За момент се изкуши да се присъедини към играта, но се отказа. На масата седяха мъже, които го познаваха, и можеха да споменат неща, за които беше по-добре да се мълчи. Двамата с Едингтън не се познаваха, но можеше да се очаква, че годеникът на Анжелика ще наостри уши при споменаването на името „Боньор“.

С Едмънд Крю положението беше по-различно. Рейнолд полагаше големи усилия, за да го избягва. Бащата на Анжелика беше известна фигура в Ню Орлиънс; двамата се хранеха в едни и същи ресторанти, седяха в съседни ложи в операта, посещаваха едни и същи игрални салони. Може би Крю беше осведомен за връзката между Рейнолд Хардън и мъжа, чиято плантация беше откраднал.

За да узнае нещо за Лорънс Едингтън, Рейнолд се задоволи да го наблюдава внимателно по време на покера. Младежът играеше дръзко и се осланяше повече на късмета си, отколкото на действителните си шансове да спечели. Когато залагаше или хвърляше картите си на масата, правеше това по екстравагантен начин, когато печелеше, ставаше високомерен, а когато късметът го изоставяше, започваше да се цупи.

Тези наблюдения и сведенията, които Рейнолд беше събрат преди, му даваха доста ясна представа за мястото, което Лорънс Едингтън заемаше в странната тройка. Годеникът на Анжелика не беше непременно мухльо, но очевидно не умееше да контролира чувствата си. Липсваше му учтивостта поне да се престори, че предпочита компанията на годеницата си пред играта на карти, липсваха му и маниерите, с чиято помощ мъжете завладяваха сърцата на жените. Не, той не беше сериозен конкурент и годеницата му нямаше да приеме трагично загубата.

Накратко казано, Лорънс не представляваше препятствие. Рейнолд се отблъсна енергично от стената и напусна мъжкия салон.

Може би беше най-добре да отиде при мадам Парнел и да се запознае с бъдещата си жертва. Много му се искаше да размени няколко думи с дъщерята на Едмънд Крю, да проведе лек светски разговор, в който нямаше да има нито сълзи, нито горещи изблици на чувства, да й се представи като мъж и кавалер, а не като чудовището, което всъщност беше.

Не. Такава среща би била преголям лукс. Тя нямаше да промени нищо, можеше само да отслаби решителността му да осъществи отдавна замисления план.

С неподвижно лице и енергична крачка той напусна големия салон и се запъти към стаичката, където единствената корабна камериерка чакаше позвъняванията на дамите.