Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Вече е време, милейди.

Тя чу гласа на Робърт Ероусмит и побърза да се изправи. Стори й се, че са отлетели безброй часове, докато чакаше в стаята си. Всъщност не бе минало чак толкова време. Тогава, на брега на езерото, Сокола й помогна да облече отново ездитния костюм, облече се сам и двамата съединиха устните си в последна целувка. До края на живота си щеше да помни тази целувка. Опипа устните си — те сякаш все още пареха от изгарящата страст на онзи отминал миг.

— Ако искаш, можеш да останеш тук — бе казал той.

Тя поклати отчаяно глава. Копнееше да му обясни всичко, което се отнасяше до баща й, и ред други неща. Че не може да понесе мисълта за деня, в който ще й съобщят, че е загинал. Или пък да научи броя на жените, споделили живота му, жени, които той е заотмъкнал отнякъде и, които също тъй бързо като нея, са се предали пред изкусителната му усмивка и сребристи очи…

— Ти не трябва да ме пускаш — промълви тя тогава.

Отговори й къс, горчив смях.

— Това не е невъзможно — ще поискам от лорд Кемерън сума, която той да не е в състояние да плати. Независимо от богатството и честта на неговия дом. Това ли искаш? Веднъж вече ти ми обеща всичко. Изведох те от тъмата на кошмарите ти и тогава ти ми обеща всичко на този свят! Тъкмо това и ще поискам от теб. — Те впиха погледи един в друг и той я погали, усмихнат меланхолично, по бузата. — Възможно е да се срещнем отново някой ден. Все още не знам с кой демон се бориш в мрака. Имах щастието да сразя сатанинските изчадия от сънищата ти и бих ги унищожил докрай, ако имах тази власт.

Съвсем бегло устните му докоснаха слепоочието й, след което премина през водата на лагуната и се качи на жребеца. А тя се прибра сама в замъка.

— Няма нужда да бързаме, милейди. Преговорите ще продължат още известно време. — С тези думи я посрещна Соумз.

Това е добре — помисли си тя, — косата й бе още мокра и пълна с пясък, костюмът й също. Изкъпа се, подсуши косата си и облече елегантна рокля от зелен муселин и брокат. Щеше да се изправи пред годеника си чиста и спретната, макар вече не невинна.

Не искам да виждам този човек, помисли си тя. През главата й преминаха бързо някакви лекомислени идеи за бягство. Или — Сокола отказва да приеме откупа и тя остава завинаги при него, в неговия рай…

Смешни, глупави мечтания. Нямаше да понесе раздялата с баща си. Той старееше и значеше тъй много за Скай. Сигурно бе напълно съсипан от многото тревоги по нея.

Скай се загледа в треперещите си пръсти, облечени в дантелени ръкавици. Да, трябваше да се маха оттук и да забрави колкото се може по-бързо случилото се. Тя е лейди Кинсдейл, гордата щерка на лорд Кинсдейл, която не може да се обвърже току-така доброволно с някакъв си пират.

Но въпреки това, когато Робърт Ероусмит се появи, за да я заведе при годеника й, я обзе чувството, че я водят на дръвника.

— Лорд Кемерън ви очаква на борда на своя кораб „Лейди Елена“. Надява се да отпътува с настъпването на отлива.

Тя преглътна мъчително, но все пак успя да не издаде чувствата си.

— Ще видя ли господаря ви още веднъж?

— Не знам, милейди. Сега елате с мен, моля. Персоналът ще се погрижи за багажа ви.

Тя го последва до стълбището, благодари му за неговата служба и отново я обзе усещането, че е осъдена на смърт.

Глупости, каза си тя, нали ме спасяват. Лорд Кемерън сигурно вече очаква да му благодаря по най-възторжения начин…

Робърт я изведе от дома. Синьор Ривас бе застанал на двора до кола с впрегнати понита. Той щеше да я закара до пристана. Ероусмит й помогна да се качи и седна до нея.

— Ще ви изпроводи на борда, милейди.

Тя се обърна към замъка и погледна към неговата стая. Стори й се, че завесите се раздвижиха. Дали Сокола я гледаше как отпътува? О, колко глупаво бе всичко… Позабавлява се с нея, а след това взе пари, за да се маха. Би трябвало да го ненавижда. Сълзи напираха в гърлото й, но трябваше да се овладее. Изпъна решително рамене. В края на краищата тя бе дъщеря на баща си и трябваше да се държи на положение.

Когато колата се приближи до кея, съзря два величествени кораба — „Лейди Елена“ и „Сребърен сокол“, пиратския кораб. Едва сега осъзна, че корабът носи името на капитана.

Фигурата на носа на „Лейди Елена“ представлявайте индианка с дълги прави коси. Какъв странен избор, помисли Скай.

На пристана цареше оживление. Някакви мъже влачеха припаси на „Лейди Елена“. Моряци търкаха палубата и навързваха въжета. Колата спря и Робърт помогна на Скай да слезе. Синьор Ривас я поздрави от капрата, като докосна шапката с пръсти. Тя се сбогува усмихната с него и последва Ероусмит към широката корабна дъска.

„Лейди Елена“ бе по-голям кораб от пиратския. Бе въоръжен с четиринадесет оръдия, а корпусът му бе тесен и се издигаше високо над водната повърхност. Вероятно не бе тъй бързоходен като „Сребърен сокол“, но при нападение в открито море, със сигурност би показал своята боеспособност. Доколкото й бе известно, лорд Кемерън се занимаваше с търговия. В плантациите му вирееха тютюн, памук и царевица. Корабите му непрестанно кръстосваха океана между родината Англия и Новия свят. Бе се подготвил и въоръжил за евентуален сблъсък с пиратите — точно както и нейният баща. Което обаче не попречи на пиратите да превземат „Силвър месенджър“.

Робърт прекъсна внезапно мислите й.

— Ето, това е той!

Дъхът й спря, сърцето й задумка болезнено. Не, не се страхувам от лорд Кемерън, помисли тя, но не бе в състояние да укроти нервността си преди тази първа среща. Все още не бе наясно какво да каже, не знаеше изобщо как ще протече животът й в бъдеще. Този конфликт и без друго я измъчваше — още преди да се запознае със Сребърния сокол. А сега се превърна за нея в някаква пародия.

— Къде е? — промълви тя с неприязън.

— На кормилото — отговори Робърт. — Разговаря с мистър Морли, своя кормчия, и с мистър Нийвън, първия помощник.

— Той сам ли командва кораба си?

— Винаги, когато е на борда.

Облечен в скъпа брокатена дреха и светлокафяви къси панталони, лорд Кемерън все още бе с гръб към нея. На шапката му се вееха орлови пера, а под нея се подаваха напудрени къдри на перука.

— Милейди? — Скай едва в този момент забеляза, че се е спряла на корабната дъска. Тя пое бързо ръката на Робърт и той я изведе па палубата.

— Милорд! — извика той. — Лорд Кемерън!

Високият мъж се обърна, но в този миг Скай бе навела поглед към пода, за да не се спъне в стъпалата пред кормилото.

— Да ви помогна ли, милейди? — запита дълбок глас с благозвучен тембър и една ръка, облечена в мека кожена ръкавица, се протегна към Скай.

Тя я пое, повдигна бавно глава и дъхът й спря. Разбира се, той изглеждаше съвсем различно от Сребърния сокол — гладко избръснат, облечен изискано, с изсечени черти на лицето. Но очите, сребристосивите очи…

Той забеляза смайването й, тъмните му вежди се повдигнаха под снежнобялата перука.

— Не се страхувайте, милейди, аз съм Питрок Кемерън — поел съм задължение към вас, а не към нечестивия си братовчед. За голямо мое съжаление ние двамата с него си приличаме много, нещо, което често ми е носило неприятности. Но никога толкова, колкото в момента — като виждам, че това обстоятелство буди вашето неодобрение.

— Сър… — едва успя да каже тя.

— Милейди… — стори й се дори, че долавя някаква топла нотка в гласа му. Хвана двете й ръце и я заразглежда изпитателно. — Добре ли се чувствате?

— О, да.

— Слава на Всевишния! — След което продължи, обърнат към своите хора: — Мистър Морли, мистър Нийвън, предавам моята лейди Скай във вашите ръце. Скъпа моя, всички ние сме на вашите услуги. Ще се опитаме да дадем всичко от себе си, за да забравите ужаса на последните няколко дни.

Не можа да издаде нито звук и кимна само на помощника и кормчията. Мистър Нийвън бе млад, рус, синеок, със сериозно изражение, съответстващо на моментната ситуация, но погледът му излъчваше дружелюбност. Скай реши, че сигурно ще се разбира добре с този младеж. Мистър Морли изглеждаше по-строг, по-улегнал. И той като капитана, носеше перука.

— Мистър Морли ще ви заведе във вашата каюта, милейди — поясни лорд Кемерън. — При първа възможност ще дойда и аз. А сега се налага да се погрижа за кораба.

Тя кимна, обърна се и понечи да се сбогува с Робърт Ероусмит. Но него вече го нямаше — бе напуснал „Лейди Елена“, без да каже нито дума. Сигурно щеше да й липсва.

Мистър Морли я докосна по лакътя.

— Ще ме последвате ли, милейди?

Не изпитваше желание да направи това. Моряци прибраха корабната дъска, други се катереха по такелажа и нагласяха платната според вятъра. Пред носа се струпаха лодките на „Сребърен сокол“, с чиято помощ корабът на лорд Кемерън щеше да премине покрай опасните рифове и пясъчни плитчини.

— Милейди?

— Бих предпочела да остана на палубата, мистър Морли.

Той запристъпя с неудоволствие от крак на крак.

— Негова светлост се разпореди да ви заведа в каютата.

— Не съм съгласна лорд Кемерън да ми заповядва.

— Сметнал е вероятно, че ненавиждате този остров, на който бяхте пленничка, и че не искате изобщо да го виждате повече.

Скай се усмихна мило, прикривайки усещането си за вина.

— Нали съвсем скоро ще отпътувам оттук, а и ветрецът на палубата е тъй приятен.

„Лейди Елена“ започна да се отдалечава от пристана. Отвсякъде долитаха команди, наоколо гъмжеше от забързани мъже. Един от тях се спря пред нея и се поклони.

— Извинете, милейди…

— О, разбира се. — Тя отстъпи встрани и той се хвърли с цялата тежест на тялото си върху такелажа на главното платно. Той повика някой от другарите си на помощ и веднага към него се присъедини още един моряк. С обединени усилия двамата успяха да издигнат платното.

— Моля ви, милейди, елате с мен! — настоя мистър Морли.

Но тя все още не можеше да се отдели от палубата. Затича се покрай него към кърмата и се загледа назад към Боун Кей. На пиратския кораб, закотвен близо до брега, тя видя да стои неподвижна фигура.

Островът, „Сребърен сокол“ и каналът сякаш се потапяха в огнените багри на залязващото слънце. Скай погледна към очертанията на крепостта и внезапно я задавиха сълзи.

Той е застанал на борда на своя кораб, помисли си тя. Макар „Лейди Елена“ да се придвижваше бързо и силуетът на мъжа да се смаляваше с всеки изминал миг, Скай не се съмняваше, че това е той — облечен целия в черно, от шапката с перото до ботушите. И тогава тя видя още нещо — той вдигна ръка за поздрав.

За свой голям ужас тя извика силно. Обърна се рязко и за малко не се сблъска с видимо объркания мистър Морли.

— А сега ме заведете в каютата ми, моля.

Той я подхвана и двамата тръгнаха към каютата. Заслепена от напиращите сълзи, тя сигурно нямаше да се справи без неговата помощ. Когато достигнаха до едни тесни, стръмни стълби, той я прикани да се придвижва внимателно, но тя просто не го чуваше. Намирайки се вече под палубата, двамата тръгнаха към задната част на кораба. Тук някъде мистър Морли отвори една врата. Каютата бе доста просторна и обзаведена елегантно. Имаше широко легло, библиотека с книги, умивалник, тоалетна масичка.

— Лорд Кемерън скоро ще ви навести — обеща мистър Морли. — Веднага, щом оставим рифовете и плитчините зад гърба си, вечерята ще бъде сервирана в неговата каюта.

— Благодаря. Още отсега се радвам, че ще имам възможността да го опозная по-добре — излъга тя, надявайки се кърмчията по най-бързия начин да я остави сама. Най-сетне той се поклони и си тръгна. Затвори бързо вратата след него и се хвърли на леглото. Сега вече можеше да си поплаче на воля. — Дяволите да го вземат! — извика тя. Колко глупаво от нейна страна — да се сближи дотолкова с някакъв пират, че да остави сърцето си в неговите груби, мазолести ръце…

Но… искаше ли всъщност да живее с него, да загуби баща си завинаги, всеки ден отново и отново да се пита дали този разбойник и мошеник, за когото е пожертвала честта и гордостта си, не се връща при нея след поредната си авантюра? Не! Някой ден той непременно ще увисне на бесилото или ще загине от вражеска сабя. Не…

Но на този кораб също не искаше да бъде, не при лорда, който я спаси.

Постепенно сълзите й пресъхнаха. Нужно ми е време, за да разбера всичко, което се случи, каза си тя, всичко, което се случи, и самата себе си… Съвсем скоро щеше да прегърне баща си и да му разкрие сърцето си.

Обзеха я неприятни чувства, когато установи, че в каютата става все по-тъмно и по-тъмно. И Сокола, нейният светъл лъч в толкова нощи, и той не бе тук.

Изправи се и избърса очите си. Лампа и свещи нямаше никъде наоколо. Под масичката на умивалника, до някакви калаени чаши, откри обаче гарафа с коняк. Изобщо не си направи труда да напълни една от тях, просто издърпа запушалката и отпи голяма глътка. Алкохолът се разля като огън из цялото й тяло. Почувства се малко по-добре и по-силна.

На вратата се почука. Тя отвори вратата и изгледа смаяна момчето, застанало пред нея.

— Дейви — юнгата от „Силвър месенджър“, който я боготвореше… Зарадвана, тя сложи ръце на раменете му. — Слава Богу, ти си жив и здрав.

— О, да, милейди. Капитан Сребърния сокол не бе никак жесток.

Тя го дръпна в каютата.

— Къде беше през цялото това време? Какво стана с теб?

— Бяхме на кораба на вашия баща, справихме се с бурята и накрая хвърлихме котва при Кейп Хатерас. Мисля, че там се размениха някакви послания. После дойде „Лейди Елена“ и пиратите ни предадоха на екипажа на лорд Кемерън.

— Грижеха ли се добре за вас?

— О, да, милейди. Един лекар се погрижи за ранените. И тъй като Сокола не обича да вижда пленници в окови, ние можехме да се движим сравнително свободно и дори честичко да излизаме на палубата и да дишаме чист въздух. Наистина не се чувствахме зле. — След кратка пауза той попита: А вие, лейди Кинсдейл? Всеки ден се молех за вас. Вие добре ли сте?

Скай преглътна няколко пъти.

— Да, Дейви, добре съм, благодаря.

Момчето се дръпна смутено назад.

— Всъщност дойдох само да ви попитам дали нямате нужда от нещо. На негова светлост сигурно няма да се хареса, че стоя тук с вас и си говорим.

— Лорд Кемерън няма право да ми предписва с кого мога да си приказвам и с кого не… — Тя замлъкна насред дума, понеже погледът и падна на мъжа, който в този момент се появи зад гърба на Дейви. Момчето се стресна и пребледня.

— Е, момчето ми, приключи ли вече със задълженията си тук? — запита Питрок Кемерън.

Тъй вярно, сър.

— Е, върви тогава. — Лорд Кемерън не гледаше към Дейви, а над русата му глава към Скай. В този момент тя ненавиждаше тези сребристи очи, приликата със Сокола… — Рифовете и плитчините са вече зад нас, милейди — продължи той, докато Дейви изчезна, — и съм дошъл при вас, за да ви заведа да вечеряме.

Тя сплете пръсти.

— Много мило от ваша страна, но се чувствам твърде изтощена и…

— Всичко това няма да ви отнеме много време, лейди Скай, уверявам ви. И освен това не бива да заспивате, без да сте се нахранили. Естествено, аз проявявам разбиране към вашето състояние, но ви моля все пак да споделите трапезата ми. Дори настоявам да го сторите.

В гласа му се прокраднаха стоманени нотки. Очевидно и той като братовчед си беше свикнал да раздава заповеди и да налага постоянно волята си.

— Милейди? — Той й предложи ръката си и тя колебливо я подхвана. Не искаше да бъде нелюбезна и затова, без да има друг избор, го последва в съседната каюта. — В случай, че ви трябват мистър Нийвън или мистър Морли, те и двамата живеят от другата страна на коридора, а помещенията на екипажа са на долната палуба.

Скай кимна с глава и се опита да се усмихне. Кабината му бе по-скоро практична, отколкото луксозна. Обзавеждането й обаче бе направено с вкус. На полираното писалище бяха натрупани различни книжа и морски карти. Тъмносините завеси от кадифе и семплата покривка на леглото си подхождаха. На масата имаше бяла покривка, сребро и красив порцелан с цветни орнаменти.

— Милейди? — Лорд Кемерън затвори вратата и придърпа един стол за Скай.

— Благодаря — отвърна тя тихо и седна.

Той отиде до масата и взе оттам някаква гарафа.

— Вино? — обърна се към нея със странна усмивка на лицето. — Или вече сте пийнали някоя и друга глътка?

Възмутена, тя пое дълбоко въздух:

— Моля?

— Простете лошите ми маниери — добави той извинително, а тя отклони погледа си от неговия, защото не бе в състояние да понесе повече блясъка в сребристите очи.

— Няма нищо.

— Насъбраха ви се много неща и със сигурност имате правото да се… подкрепите мъничко. — Как ли успяваше този човек да придаде на една напълно безобидна думичка като „подкрепи“ такова звучене? Той постави пред нея чаша с червено вино. Изкушението да я изпразни на един дъх бе твърде голямо, но не биваше да позволява на този мъж да я изнервя. Та той не бе пират, а човек на честта от благороднически произход — със сигурност не трябваше да се бои от него.

Отпи премерено от виното си и си наложи да го погледне право в лицето.

— Да, случиха ми се някои и други неща.

Той се настани срещу нея на масата.

— Чух за вашата храброст, Скай.

— Наистина ли?

Той кимна сериозно.

— Екипажът на „Силвър месенджър“ ни разказа колко решително сте влезли в бой с пиратите, за да зашитите своите ирландски камериерки. Опитът ви очевидно се е увенчал с успех.

— Учила съм фехтовка.

— Известно ми е. Веднъж баща ви спомена това.

— Успяла сте също да се справите с няколко пирати.

— Да.

— Но не и със Сокола.

Тя сведе машинално глава.

— Не.

Мълчанието му продължи толкова дълго, че тя изпита неразумното желание да изкрещи, само и само да наруши потискащата тишина и да хвърли в лицето на този мъж цялата истина.

— Но все пак не ви стори нищо, нали? — попита той накрая.

— Не, лорд Кемерън.

— Скай, скоро ще бъдем мъж и жена, така че още отсега можете да се обръщате на малко име към мен. Казвам се Питрок и всички близки и приятели ме наричат Рок.

Тя се усмихна хладно.

— Щом настоявате, нека бъде Рок — промълви тя послушно.

— Колко приятно е да чуеш името си от такива красиви уста…

— Няма ли да ми кажете как е баща ми, сър?

— Чувства се прекрасно и ни очаква в Кемерън Хол.

— В Кемерън Хол! — повтори тя неразбиращо.

— Какво, не ви ли харесва?

— О, не. Мислех, че пътуваме към Уйлямсбърг.

Лорд Кемерън се изправи, отиде до прозореца, повдигна за няколко секунди една от завесите и видя, че нощта вече е настъпила.

— Уйлямсбърг се е променил много — забеляза той. — Губернаторът Спотсууд се премести в новия си дом и организира множество най-изискани балове. Безброй саби и мушкети за опълчението изпълват склада. Църквата бе обновена и разширена и в града прииждат все повече и повече търговци, включително и от Лондон. Новият облик на столицата ни ще ви направи силно впечатление, Скай.

— Не се и съмнявам в това.

— Лошото е, че Кемерън Хол е доста отдалечен от Уйлямсбърг. Пътуването трае над три часа. То се знае, от време на време ще посещаваме града, така че няма да се чувствате чак толкова изолирана от светския живот.

Пред вътрешния й взор сякаш наново израсна затворническа решетка.

— Милорд, аз… — Тя замълча неуверено.

— Скай, нека си говорим направо. Известно ми е, че сте против тази женитба.

Тя го загледа с искрящи очи.

— Доколкото знам, това се отнася и до вас, милорд.

Усмихнат, той наклони глава на една страна.

— Така си мислех, преди да тръгна по море заради вас.

Кръвта се качи в бузите й и тя вече не можеше да се сдържа — грабна чашата и я изпи на един дъх. Той стана на секундата от мястото си и й доля.

— Сър…

— Рок, Скай, моля ви. Трябва да свикнете с малкото ми име.

— Така да бъде, Рок… — стисна гневно зъби. Той отиде бавно до масата и се опря на ръба й. Учтиво я изчака да продължи. — Ценя усилията, които сте положили, Рок, и съм ви много благодарна, че ме спасихте. Разбира се, и за разходите, които сте направили за мен…

— Разходи ли? — попита той и повдигна недоумяващо вежди.

— Ами да, откупът. Предполагам, че е бил висок.

— Ни най-малко.

— Сър, вие сте твърде дискретен и щедър.

— О не, просто пиратът не поиска нито пени.

Тя скочи от мястото си.

— Какво?

— Трябваше да платим за кораба, за екипажа и двете ирландки. Но вас, скъпа, ви върнаха безплатно.

— Да, но…

В този момент на вратата се почука и в каютата влезе моряк, който постави голям поднос на масата.

— Благодаря ви, мистър Монахан. Скъпа, това е мистър Монахан, помощникът на корабния готвач. Мистър Монахан — моята лейди Скай.

Милейди… — Мистър Монахан се поклони почтително и повдигна сребърния капак на подноса. — Фазан, пълнен с орехи, стафиди и царевични зърна. Надявам се, че е по вкуса ви, милейди.

Разбира се, мистър Монахан — отвърна тя с принудена усмивка, докато кухненският помощник сипваше в чиниите. Скай се чувстваше неуютно. Вдигна очи към лорд Кемерън и срещна пронизващия поглед на сребристосивите му очи. Отчаяно й се прииска да избяга незабавно и да остане най-сетне сама.

— Зле ли се чувствате? — попита той, сядайки отново на масата, след като мистър Монахан излезе от каютата.

— О не, чувствам се отлично — излъга тя, взе вилицата и ножа и започна да човърка нещо в чинията.

Той я наблюдаваше изпитателно.

— Нашият губернатор е решен да обезвреди окончателно пиратите — храбър мъж, решителен и с авантюристична жилка. Убеден съм, че ще успее да ги изгреби до един, като ги избие или пък ги изправи пред съда и след това ги окачи на бесилката.

Тя преглътна мъчително и спря да се храни.

— Как можете да сте толкова коравосърдечен? Все пак става въпрос за братовчед ви.

— Братовчед, няма що! — целият потръпна при споменаването на тази дума. — За щастие родството ни с него е, меко казано, твърде далечно. След всичко, което е трябвало да изтърпите по негова вина, би трябвало да се радвате, че ще го сполети справедливо възмездие. Или може би симпатизирате на пиратите — на Логан и неговите шайкаджии, или пък на Тийч? А напусналият ни междувременно Едноок Джек — и него ли харесвате?

— Разбира се, че не! Презирам тези хора. Става въпрос за…

— Да, Скай?

— Вие говорите за човек, с когото ви свързва кръвта, сър.

— Не обичам да ми припомнят родствената връзка с този човек.

— Да, но вие се познавате със Сокола, водите преговори с него. Как иначе щях да се озова толкова бързо на кораба ви, сър?

— Наистина, Сокола е най-надеждният сред тази паплач и по тази причина се случва от време на време да си говорим. Това е всичко.

— В тази връзка има и прецедент. Сър Френсиз Дрейк бе корсар. Той е нападал испанците дори тогава, когато не сме били във война с тях. Кралица Елизабет си е затваряла очите, щом нейните английски юнаци плячкосвали испанските кораби. Тази традиция е била продължена и от Стюартите. Ние сме насърчавали пиратството — е, какво чудно тогава, че днес то цъфти и процъфтява. Къде е границата, сър? Едните са достопочтени корсари, чиито действия правителствата одобряват, а другите — крадци и убийци.

— Каквито и да са причините, пиратите, които днес затрудняват живота ни, един ден ще увиснат на бесилката, можете да ми вярвате.

— И Сребърния сокол ли?

— С удоволствие ще дойда с вас на неговата екзекуция, Скай.

Тя замълча със свито сърце. Фазанът бе чудесен на вкус, но тя нямаше апетит.

— Не сте ми разказвали още, какво ви се случи в последните няколко дни — додаде Рок. — Отнасяха ли се добре с вас?

— Да.

— Наистина ли? Не бихте ли могли да бъдете малко по-подробна. Искам да знам всичко, а и губернаторът сигурно държи да получи най-пълна информация.

— Аз…

— Първоначално корабът бе нападнат от Едноокия Джек и неговата банда, нали?

— Да.

— Добре. И след това дойде втори пират и отне скъпоценния трофей на първия.

— Така беше.

— И разбира се, Сокола веднага е разбрал какво съкровище държи в ръцете си.

— Да, предполагам, че е така.

Лорд Кемерън се поглади но брадичката.

— Странно. А след това е решил да ви освободи без откуп. — Той се приведе силно напред. — Опознахте ли го по-отблизо?

— Горе-долу.

— И ви държаха отделно от другите пленници?

— Да.

— Къде?

Главата й се замая от канонадата въпроси, които той задаваше. Вече не издържаше. Скочи тъй рязко от мястото си, че чак стола й се преобърна.

— Престанете най-сетне! Не желая да говоря за това.

— Но нали са се отнасяли добре с вас! — припомни той казаното от самата нея.

Тя го прониза с леден поглед.

— Лорд Кемерън, не искам да говоря повече на тази тема. Нито сега, нито по-късно. Без съмнение някой ден губернаторът Спотсууд ще проследи всички пирати и ще ги направи на пух и прах. Но от мен лично няма да получи никакви сведения. Ясна ли съм, сър?

Той стана от мястото си, заобиколи масата и вдигна падналия стол.

— Моля ви, Скай, седнете. Не исках да ви причинявам болка.

— Не сте ми причинили никаква болка.

— Радвам се. Отсега нататък няма да говорим вече за тези неща. Пред нас е бъдещето и нека забравим миналото.

Тя седна бавно на стола и погледът й се задържа върху лицето му.

— Лорд Кемерън, безкрайно съм ви благодарна, че успяхте да ме спасите бързо. Но аз няма да стана ваша жена.

Питрок Кемерън смръщи вежди.

— Няма да се омъжите за мен ли?

— Не.

— Баща ви е дал дума.

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Знам, че и вие не одобрявате тези женитбени планове, точно, както и аз…

— Може да съм променил мнението си — прекъсна я той.

— Но аз не! — процеди тя през зъби.

— Боя се, че не ме разбирате правилно. Аз съм човек с изключително силна воля.

— А моята пък е от стомана.

— Това, което вече е решено, не може да се промени.

— Разберете, отказвам…

— Обиждате името на рода ми, милейди — прекъсна я той с усмивка, но в сребристите му очи проблесна недвусмислена заплаха.

— Бащите ни са сключили това идиотско споразумение, когато с вас сме били още деца — аз още в люлката, и по тази причина не се чувствам задължена да го спазвам. — Скай се изправи. — А сега ще ме извините, сър… Доста съм уморена.

Той направи няколко крачки и й препречи пътя към вратата.

— За съжаление все още не мога да ви извиня, милейди.

— И защо не? Смятам, че има какво още да се желае относно маниерите ви, милорд.

— Извинете моята настойчивост, но преди да напуснете каютата ми, трябва да узнаете още нещо.

— И кое е това нещо?

— Протестът ви е закъснял, милейди.

— За какво говорите вие? — неясно лошо предчувствие пропълзя в нея. Искаше да избяга, за да се спаси от тези сребристосиви очи, но нямаше измъкване. Елегантното му сетре очертаваше твърде широки рамене.

— Пред закона ние с вас сме мъж и жена.

— Какво?

— Баща ви бе много загрижен, когато напуснахте английските брегове. Ден след вашето отпътуване ни венчаха във ваше отсъствие. Лорд Кинсдейл смяташе, че по този начин ще ви предпази от опасности. За съжаление това се оказа заблуда.

Той очакваше някаква реакция от нейна страна, но тя мълчеше, изгубила ума и дума. Как може любимият й баща да е направил това… Рок Кемерън въздъхна силно.

— Харесва ли ви или не, мадам, вие сте моя съпруга.

— Не!

— Да.

— Ще обжалвам пред съда.

— Няма да ви разреша.

— Но вие не ме обичате, сър! Трябва да ме освободите от това задължение!

— Не. — Думата прозвуча толкова категорично, че по гърба на Скай премина ледена тръпка. Той се отдръпна, отвори вратата и се поклони. Тя премина вдървено покрай него, но той я задържа за миг за ръката. — Никога няма да ви пусна, мадам. Трябва да приемете фактите такива, каквито са.

— Никога! О, милорд, правите и двама ни нещастни!

— Е, значи и двамата ще бъдем нещастни и толкоз. Лека нощ, скъпа. — Той затвори вратата след нея и тя остана сама в коридора.