Клифърд Саймък
Паралелни светове (50)

50

Пред него беше Манхатън в първоначалния си вид, такъв какъвто е бил до идването на белия човек, преди да се издигнат прекрасните и чудовищни сгради. Един девствен Манхатън.

— И все пак, — предложи Уикърс — тук трябва да има нещо. Не е възможно мутантите да не са построили някъде наоколо междинен склад за стоките, които изпращат в Ню Йорк.

— А ако няма склад? — разтревожи се Ан.

Погледна я с усмивка.

— Обичаш ли да пътуваш?

— До Чикаго ли?

— Отвъд Чикаго — предложи той. — Въпреки че можем да си построим сал, ако намерим река, течаща на запад.

— Навярно съществуват и други центрове на мутантите.

— Без съмнение, но може би точно тук няма нищо. Тя кимна.

— Всичко е така странно.

— Няма нищо странно — възрази той. — Само е неочаквано за теб. Ако имахме време, щях да ти обясня всичко. Но тъкмо времето ни е малко.

— Джей, те стреляха ли по нас?

Уикърс кимна.

— Това са специални агенти.

— Но те са човешки същества, Джей. Като нас.

— Не като нас — поправи я Уикърс. — И това положение ги дразни. В днешно време това е достатъчно.

Той хвърли няколко клонки в огъня и се обърна към Ан.

— Да тръгваме — подкани той. — Време е да потегляме.

— Но, Джей, настъпва нощта.

— Зная. Ако на острова има нещо, ще забележим светлина. От хълма. Ако не видим нищо, ще се върнем тук. На сутринта отново ще огледаме.

— Джей — каза тя, — все едно сме на пикник.

— Не виждам връзката.

— Е, огънят, яденето на открито и…

— Забрави за това — посъветва я Уикърс.

Тръгна напред, а тя след него. Нощните птици грациозно се плъзгаха над главите им. В далечината се разнесе лай на енот. Около храстите кръжаха облаци светулки.

Изкачваха се по нисък, но стръмен хълм и когато стигнаха на върха, видяха светлини в далечния край на острова.

— Ето ги — посочи Уикърс. — Така си и мислех, че ще ги намеря именно там.

— Далече е. Да не би да се наложи да вървим пеш?

— Може би няма.

— А как…

— Ти си телепат — подсказа й Уикърс.

Тя кимна.

— Опитай, поговори с някого оттам — настоя Уикърс и си спомни как поклащайки се в люлеещия се стол, Фландърс обясняваше, че за телепатията разстоянията нямат значение — миля или светлинна година, разликата е почти нулева.

— Мислиш ли, че ще мога?

— Не зная — отговори Уикърс. — Нали не искаш да ходиш пеш.

— Не, много е далеч.

В сгъстяващия се мрак, те мълчаливо гледаха малкото островче светлина. Той се опита да си представи разположението на сградите. Ето там, на древната земя стоеше Рокфелер-център, по нататък се бе разпрострял централният парк, от другата страна, на завоя на Ийст Ривър — старата сграда на ООН. А тук имаше само дървета и трева и нито намек за стомана и бетон.

— Джей, — пошепна Ан с треперещ от вълнение глас.

— Да.

— Струва ми се, че напипах някого.

— Мъж или жена?

— Не. Като че ли е робот. Да, той потвърждава, че е робот. Той обещава да изпрати някого, не, нещо за нас.

— Ан…

— Помоли да ги изчакаме тук. Те ще пристигнат ей сега.

— Ан, попитай ги могат ли да направят филм?

— Филм ли?

— Разбира се. Кино. Имат ли камера и лента?

— Но защо?…

— Попитай. Имам идея как да победя Крофърд.

— Джей, нали няма да се върнеш там!

— И още как! — възкликна Уикърс.

— Джей Уикърс, няма да те пусна!

— Не можеш да ме задържаш — възрази Уикърс. — А сега да седнем и да почакаме.

Седнаха един до друг.

— Ще ти разкажа една история — подхвана Уикърс. — За едно момченце. Наричаше се Джей Уикърс и беше много, много малък…

Изведнъж се спря.

— Слушам те — обади се тя. — Продължавай.

— Друг път. Ще ти я разкажа по-късно.

— Защо? Искам да я чуя сега.

— Само не на тази лунна светлина — промълви Уикърс. — Не е време за това.

С усилие на волята той огради своите мисли и съзнание от още неумелата Ан и след това си позволи да помисли: „Мога ли да й разкрия, че сме по-близо един до друг, отколкото предполага, че сме произлезли от един живот и ще се върнем в едно тяло, че никога няма да можем да се обичаме?“

Тя се притисна към него, сложи глава на рамото му и се загледа в небето.

— Нещата се изясняват — прецени тя. — Не всичко изглежда толкова странно. И като че ли е вярно. Ново, но вярно. Този друг Свят и нашите способности и странните спомени…

Той я прегърна през раменете, тя обърна главата си и бързо, без да мисли, го целуна.

— Ще бъдем щастливи — прошепна тя. — Ние двамата ще бъдем щастливи в този нов свят.

— Разбира се, че ще бъдем щастливи — съгласи се Уикърс.

Той вече никога няма да може да й каже цялата истина. Тя ще разбере всичко, но не от него.