Клифърд Саймък
Паралелни светове (49)

49

Докато се спускаше с асансьора Уикърс бързо прехвърли на ума възможните варианти.

На Крофърд ще му трябва не повече от половин час, за да съобщи, че забраната от Уикърс е снета и той се превръща в дивеч, който всеки може да застреля. Ако ставаше дума само за него, нещата щяха да бъдат много прости, но съществуваше и Ан.

Без никакво съмнение и Ан бе станала дивеч, защото сега, когато заровете са хвърлени и картите свалени на масата, Крофърд премина към игра без правила.

Трябваше да стигне до Ан, да я намери и кратко и разумно да й обясни, без да й оставя възможност да задава въпроси.

Излезе от асансьора с другите пътници и забеляза, че обслужващият се втурна към близкия телефон.

„Съобщава за мен“ — помисли си той. В асансьора сигурно е монтиран анализатор, чиито сигнал е известен на служителя. Такива анализатори имаше навсякъде.

Достатъчно е да постъпи сигнал за присъствието на мутант и специалната група започва преследването му. Това беше краят. Човек не подозираше за надвисналата опасност. В противен случай можеше да се съсредоточи и мигновено да изчезне, както изчезваха мутантите, когато хората на Крофърд са искали да се срещнат с тях.

Как казваше Крофърд? — „Звъним и чакаме.“

Сега никой не звъни на вратата.

Стрелят във вас от засада. Нанасят удара тихомълком. Хората знаеха кой сте и съобщаваха на всички, че трябва да бъдете убит. И не оставаха никакви шансове за спасение — никой не може да ви предупреди.

Така беше убит Еб, така бяха убити и другите — хората на Крофърд не оставяха на жертвите си нито секунда за размисъл.

А него, Джей Уикърс, го засякоха, но не го закачаха. Същото се отнасяше до Ан и може би до още един-двама мутанти.

Сега всичко се промени. Сега и той е като подгонен плъх.

Застана на тротоара и се огледа.

„Трябва ми такси, — помисли си той, — макар че и там сигурно има анализатори.“ Анализатори имаше навсякъде. Един беше в къщата на Ан, иначе Крофърд нямаше да разбере така бързо къде е.

Навсякъде, където и да отидеше, навсякъде анализаторите щяха да отбелязват пътя му.

Спря едно такси, седна в колата и каза адреса.

Шофьорът се обърна и го погледна с ужас.

— Спокойно — каза Уикърс. — Нищо няма да ви се случи, ако не вдигате шум.

Шофьорът не отговори. Уикърс се премести по-близо до вратата.

— Добре, приятел, — съгласи се накрая шофьорът. — Няма да предприема нищо.

— Разбрахме се — потвърди Уикърс. — Да тръгваме.

Следеше отминаващите къщи и държеше под око шофьора дали не дава някакви сигнали, ала не забеляза нищо.

Опасяваше се да не го очакват в квартирата на Ан, но реши да рискува.

Таксито спря пред къщата. Уикърс отвори вратата и се измъкна навън. Шофьорът подкара колата рязко, без да дочака парите.

Уикърс се хвърли към вратата, подмина асансьора и хукна нагоре по стълбите.

Дотича до жилището на Ан, сграбчи дръжката, натисна я, но вратата беше заключена. Позвъни — нямаше никого. Натисна още и още веднъж звънеца. Отдръпна се до противоположната стена и с всичка сила се хвърли към вратата. Тя едва-едва се помръдна. Опита пак. След третия опит бравата изхвърча и Уикърс се просна на пода.

— Ан — извика той и скочи на крака.

Никакъв отговор.

Втурна се из стаите, но не намери никого. За миг застина на място, после изскочи от жилището и се затича надолу по стълбите.

Когато се озова на тротоара, до къщата една след друга спряха три коли. От тях изскочиха въоръжени хора.

Хвърли се назад към входа й едва не събори жена с пазарска чанта в ръцете. Позна Ан и дори успя да забележи стърчащата от пакета връзка магданоз.

— Джей! — възкликна тя. — Джей, какво се е случило? Какви са тези хора?

— По-бързо проникни в съзнанието ми. Както правеше с другите. С тези, чиито мисли си чела.

— Но…

— По-бързо!

Почувствува как тя хваща мислите му и ги усвоява. Нещо се удари в стената над главите им и с писък отлетя нагоре.

— Дръж се — окуражи я той. — Офейкваме.

Той затвори очи и концентрира цялата си воля, за да осъществи прехода. Усети треперенето на Ан, после се подхлъзна и падна.

Удари силно главата си в нещо твърдо, от очите му изхвърчаха искри, засегна нещо с ръка, отгоре му се стовари някакъв предмет.

И сега той чу шумоленето на вятъра в листата на дърветата и отвори очи. Лежеше по гръб в подножието на сива гранитна скала. Върху него се мъдреше пазарска чанта с продукти, от която стърчеше връзка магданоз.

Той седна.

— Ан — повика я той.

— Тук съм — обади се тя.

— Всичко наред ли е?

— Физически — да, умствено — не. Какво стана?

— Паднахме от тази скала — отговори Уикърс.

Той се вдигна, протегна й ръка и й помогна да стане.

— Но скалата… Джей, къде сме?

— Ние сме в другия Свят — обясни Уикърс.

Те стояха и гледаха ширналата се пред тях равнина, пустинна и дива, гъсталаците на горите между скалите, гладките камъни на склона.

— В другия Свят? — повтори тя. — Тази невероятна история от вестниците?!

Уикърс кимна.

— Тук няма нищо невероятно, Ан. Този свят наистина съществува.

— Е добре, където и да сме, обедът е с нас. Помогни ми да събера продуктите.

Уикърс клекна и започна да събира изсипалите се от пакета картофи. Пакетът се бе скъсал, когато падаха от скалата.