Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ring Around the Sun, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентин Попов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ. 1993. Изд. Сталкер, София. Биб. Бестселъри от световната фантастика. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Валентин ПОПОВ [Ring Around The Sun / Clifford D. SIMAK]. Печат: Ловеч-принт, Ловеч. Формат: 17 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 255. Цена: 23.93 лв. ISBN: 954-601-001-4.
История
- —Корекция
- —Добавяне
44
През нощта Клифууд бе изпълнен с ухания, долавяше се нещо домашно и като минаваше по улиците на градчето, Уикърс усети как сърцето му се изпълва с горест: именно тук беше мястото, където му се искаше да остане да живее, да пише и да пренася върху хартията раждащите се в съзнанието му мисли.
Неговата къща — с ръкописите, с лавицата любими книги — си стоеше на същото място, но вече не му принадлежеше и никога повече нямаше да му принадлежи. „От днес всичко ще тръгне по-различно — помисли си той. — Земята, изконната Земя на човечеството, Земята с голяма буква, малко време бе мой дом и никога повече няма да бъде.“
Преди всичко реши да навести Еб, а после да се отбие в бившата си къща за ръкописа. „Мога да го дам на Ан“ — помисли той, но веднага се разколеба. Убеждаваше се, че не иска да се среща с нея, но в действителност съвсем не беше така. Искаше да я види, но знаеше, че е по-добре да не го прави, защото почти се бе примирил с мисълта, че той и тя са части от един и същи живот.
Спря колата срещу къщата на Еб. И както винаги, с учудване отбеляза колко добре изглеждат къщата и дворчето. Еб живееше сам, без жена и деца, а рядко се среща ерген в ролята на грижлив стопанин.
Уикърс разчиташе да се отбие за малко у Еб, да му съобщи за станалото, за създалата се ситуация, да се уговори за реда на срещите им, а и да научи тукашните новини.
Тръшна вратата на колата, пресече тротоара, справи се — макар и малко трудно с ключалката, и отвори портичката към двора. Лунните лъчи, проникващи през листака, очертаваха причудливи фигури върху пътечката. Уикърс се приближи към входа и едва сега обърна внимание, че в къщата няма никаква светлина.
Почука на вратата, защото помнеше от предишните си редки посещения (понякога играеха покер), че Еб няма звънец.
Никой не отговори. Почака, почука още веднъж и тръгна към изхода. Може би Еб беше зает в гаража с някаква спешна работа или пийваше с приятели в кръчмата.
Реши да го почака в колата. Щеше да е неразумно да отиде в центъра, където можеха да го познаят.
Някой попита:
— Еб ли търсите?
Уикърс се обърна по посока на гласа. До живия плет стоеше съседът.
— Да — обади се Уикърс. — Исках да го видя.
Опита се да си спомни кой живее до Еб, кой може да бъде този човек и щеше ли да го познае.
— Аз съм негов стар приятел — допълни Уикърс. — Минавах оттук и исках да го видя.
Човекът се промуши през дупка в плета и вече отблизо, попита:
— Добре ли го познавате?
— Не много добре — отговори Уикърс. — Срещал съм го преди десет-петнайсет години. Още като момче.
— Еб е мъртъв — съобщи съседът.
— Как така мъртъв?
Съседът се изплю.
— Той се оказа един от онези проклети мутанти.
— Не, не — запротестира Уикърс. — Това е невъзможно!
— Той беше такъв. Тук имаше още един, но успя да избяга. Навярно Еб го е предупредил.
Злобата и омразата, прозвучали в думите на съседа, изпълниха Уикърс с ужас.
Тълпата беше убила Еб, както щеше да убие и него, ако разбереше, че се е върнал в градчето. А жителите на градчето много скоро могат да разберат, че той се е върнал, стига този човек да се вгледа внимателно. Припомни си, че това беше продавача от щанда за месо в градския магазин. Наричаше се… впрочем какво значение имаше името му.
— Не, не — усъмни се човекът. — Виждал съм ви някъде.
— Грешите. За пръв път съм тук.
— Гласът ви…
Уикърс нанесе силен удар отдолу нагоре, като вложи в него цялата си тежест. Ударът попадна право в брадичката и прозвуча като плясък на бич. Човекът рухна на земята.
Уикърс не се забави нито миг, обърна се и се втурна към оградата. Едва не изкърти вратата на колата. Рязко завъртя ключа, натисна докрай педала на газта и колата, изхвърляйки чакъл със задните си гуми, рязко потегли напред.
От силния удар ръката го болеше, а в слабата светлина на таблото видя, че от пръстите му се процежда кръв.
Имаше само няколко минути — от момента, когато месарят се свести до момента, когато съобрази какво е станало. Достатъчно е да стане на крака, да се добере до телефон и ще започнат да го преследват. В нощта ще се втурнат коли, претъпкани с хора, оръжие и въжета.
Трябваше да им избяга и отсега нататък да разчита само на себе си.
Еб е мъртъв — нападнали са го внезапно и подло, така че не е имал възможност да избяга на другата Земя. Убили са го — обесили или стъпкали с крака. А Еб беше неговата единствена връзка.
Сега можеше да разчита само на Ан.
А Ан, разбира се, не подозираше, че е мутант.
Излезе на магистралата и се понесе с натиснат до край педал на газта.
Спомни си, че след десетина мили напред от магистралата има отбивка към стар изоставен път. Ще се опита да скрие колата там и да изчака подходящия момент за да продължи. Или беше по-добре да се скрие сред хълмовете и да изчака всичко да утихне? „Не — каза си той. — Опасно е и ще загубя много време.“
Налагаше се час по-скоро да намери Крофърд и да му попречи. И трябваше да направи всичко сам.
Различи изоставения път, чезнещ към средата на стръмния склон. Зави и след като се тресе трийсетина фута из ями и дупки, изпълзя на пътя.
Скрит зад дърветата, гледаше отминаващите коли, без да знае дали в тях не бяха неговите преследвачи.
Зададе се стара камионетка — катереше се с пъхтене по хълма и Уикърс забеляза, че задният й борд е нисък. Изтича бързо на магистралата, догони камионетката, подскочи, хвана се отзад, оттласна се силно с крака и прелетя през борда. Пропълзя между сандъците върху каросерията, сви се в ъгъла и се загледа назад в пътя.
„Като подгонено животно съм — помисли си той. — А ме преследват хора, които до скоро твърдяха, че са ми приятели.“
След десетина мили някой спря камионетката.
Чу се глас:
— Не видяхте ли някого по пътя? Някакъв пешеходец?
— Не — отговори шофьорът. — Ни една душа.
— Търсим мутант. Явно е изоставил колата си.
— Мислех, че сме се справили с тях — сподели шофьорът.
— Не още. Вероятно се е скрил сред хълмовете. Тогава песента му е изпята.
— Ще ви спират още — обади се друг глас. — Предупредихме в двете посоки. Обещаха ни да преградят пътя.
— Добре, ще си отварям очите на четири — обеща шофьорът.
— Имате ли пушка?
— Не.
— Бъдете внимателен.
Камионетката потегли и Уикърс видя на пътя двама души. На лунната светлина проблясваха дулата на пушките им.
Размести няколко сандъка и си направи скривалище, но предпазните мерки се оказаха излишни. Спираха ги на още три места, ала всеки път само лъчът на фенерчето се плъзгаше по сандъците. Хората не се стараеха прекалено в издирването, защото бяха сигурни, че не е толкова просто да се хване мутантът — навярно вече се е изпарил, както другите, които не са били изненадани.
Само че Уикърс не можеше да си позволи да избяга. Трябваше да изпълни мисията си на тази Земя.