Клифърд Саймък
Паралелни светове (38)

38

И все пак той беше мутант, само че в облика на андроид. Веднага щом успее да спре Крофърд, отново ще се превърне в осемнайсетгодишен мутант, влюбен в седемнайсетгодишна мутантка и те ще имат надеждата, че безсмъртието ще стане факт още докато са живи. А ако стане така, двамата с Катлийн ще могат вечно да се разхождат по заветната долина, ще им се родят деца-мутанти, надарени с изключителния дар за предсказването и всички ще изживеят такъв живот, на който могат да завидят всички езически богове на старата Земя.

Отметна одеалото, стана от леглото и се приближи до прозореца. Застанал до прозореца, гледаше обляната с лунна светлина долина — там се бе разхождал някога и видя пустинното място: то завинаги щеше да си остане пустинно, каквото и да се случи.

Повече от двайсет години таеше мечтата и ето сега, когато тя е почти реалност, разбра колко е избледняла с годините: не е възможно да се върне в онзи ден, човек няма силата да върне това, което си е отишло завинаги.

Не могат да се изтрият изминалите години, не могат да се съберат, да се сложат в ъгъла, да се оставят там и да си отидете. Могат да се скрият в дълбините на паметта и да се забравят, но ще настъпи ден, когато спомените ще се върнат. И тогава ще ви стане ясно, че сте изживели не един, а два живота.

Точно това го тревожеше — миналото не може да се забрави.

Вратата скръцна и Уикърс се обърна.

На прага стоеше Айзекая, тялото му грееше с мек метален блясък на светлината, проникваща от коридора.

— Не ви ли се спи? — попита той. — Мога да ви помогна. Да донеса ли сънотворно или…

— Наистина можете да ми помогнете — съгласи се Уикърс. — Искам да надникна в едно досие.

— Досие ли, сър?

— Да, досие. Досието на моето семейство. То трябва да е някъде тук.

— В архива, сър. Мога да го донеса. Почакайте малко.

— Също и досието на Престън — добави Уикърс. — Досието на семейство Престън.

— Добре, сър, — съгласи се Айзекая. — Почакайте.

Уикърс запали лампата до леглото и седна на ръба му. Сега знаеше какво да прави.

Заветната долина се оказа пустиня. Лунните сенки върху белотата на колоните се оказаха мъртъв спомен. А ароматът на розите на отдавна отминалата нощ беше отнесен от ветровете на отлетелите години.

„Ан — каза си той. — Аз се държа с теб като глупак“.

— Как мислиш, Ан? — попита той полугласно. — Ние се карахме и погребахме нашата любов под обидните думи и ако не бяха моите мечти за долината, мечти, които с всяка измината година ставаха все по-призрачни, макар че не знаех това, отдавна щяхме да разберем как стоят нещата.

"Те са взели от нас двамата — мислеше си той — вроденото право да изживеем собствения си живот в нашите истински тела, дадени ни при появата ни на Света. Превърнали са ни в подобие на мъж и жена и ние вървяхме в живота като сенки, отразени на стената. А сега искат да ни отнемат правото на смърт и съзнанието за изпълнен дълг. И ние трябва да изживеем един лъжлив живот — аз и ти като андроиди, надарени с жизнената сила, принадлежаща на друг човек.

— Ще скъсам с тях — реши той. — Ще скъсам с всички техни двойни животи и със състоянието на изкуствено същество.

Той ще се върне на онази Земя. Ще намери Ан Картър, ще й каже, че я обича, обича не с призрачната любов под лунна светлина с аромат на рози, а с истинската любов на мъж, загубил пламъка на младостта. Те ще заминат заедно и ще изживеят собствения си живот — той ще пише книги, а тя ще ходи на работа и ще се постараят, доколкото е възможно, да забравят, че са мутанти.

Вслуша се в шумовете на къщата, тихите шумове на нощната къща — те не се чуват през деня, когато е изпълнена с човешки гласове. Помисли си, че при желание може да се разбере този език. Къщата ще ви разкаже всичко, което искате да знаете — какво е било изражението на лицето на този или онзи, как е била произнесена една или друга дума. И всичко, което може да направи или да помисли човек насаме със себе си.

В досието няма да намери всичко, което би искал да узнае. Там няма да се окаже цялата истина, която търси, но там ще има сведения за него, за бедния фермер и жена му — неговите баща и майка.

Вратата се отвори и се появи Айзекая с папка под мишница. Той подаде папката на Уикърс и застана в очакване до стената.

С треперещи пръсти Уикърс отвори папката и още на първата страница видя:

Уикърс Джей, род. 5 авг. 1937 г., п. ж. 20 юни 1956 г., д. п., в.,н. п.,скр.

Не схващаше смисъла на написаното.

— Айзекая.

— Да, сър.

— Какво значи всичко това?

— За какво говорите, сър?

— Ето, тези съкращения — Уикърс посочи с пръст, — п. ж. и така нататък.

— Джей Уикърс, роден на 5 август 1937 година, преместване на живота 20 юни 1956 година, дар за предвиждане, усет за време, наследствена памет, скрита мутация. Всичко това означава, че вие още не сте се събудили.

Уикърс погледна по-надолу — там имаше имена, свидетелство за брак, в резултат на който той се бе родил.

Чарлс Уикърс, род. 10 ян. 1907 г., конт. 8 авг. 1928 г., пр., в., ел., н. п., спр. ж. 6 февр. 1961 г.

И по-надолу:

Сара Греъм, род. 16 апр. 1910 г., конт. 12 септ. 1927 г., пр., ук. об., в., н. п., спр. ж. 9 март 1960 г.

Неговите родители. Опита се да го разшифрова.

— Чарлс Уикърс, роден на 10 януари 1907 година, контузен, не, тук има нещо друго…

— Контактът е установен, сър, — подсказа Айзекая.

— Контактът е установен на 8 август 1928 година, пробуден, в., ел., какво означава това?

— Усет за време и електроника, сър, — разчете Айзекая.

— Усет за време ли?

— Усет за време, сър. Други Светове. Всичко е скрито във времето, знаете ли това?

— Не, не знам това — призна Уикърс.

— Времето не съществува — обясни Айзекая. — В този смисъл, в който го разбират обикновените хора. Няма непрекъснат ход на времето, а има интервали от време, които, като секундите, следват един след друг. Макар, че нито секунди, нито други подобни съизмерими интервали от време да не съществуват.

— Знам — съгласи се Уикърс.

Той наистина знаеше. Спомни си всичко — обяснението за тези Светове, следващи един след друг, всеки затворен в капсулата на своето време, в някакъв странен интервал. Тези интервали от време с техните Светове се простират в миналото и настоящето, но колко надалеч се простира тяхната последователност не може нито да узнае, нито да предположи никое от живите същества.

Някой като че ли задейства скрит превключвател и цялата му наследствена памет се оказа на негово разположение. По-точно тя винаги е била у него, но той не е осъзнавал присъствието й, както и не осъзнаваше още напълно своя дар да предвижда.

— Времето не съществува — продължи Айзекая. — Във всеки случай, времето така както го разбира обикновения човек. Времето се състои от интервали и всеки интервал е само една от фазите на толкова обширен свят, че човешката мисъл е безсилна пред него и не може да го обхване изцяло.

Но самото време? То се проявяваше като безкрайна среда, простираща се в миналото и в бъдещето, макар че не съществуваха нито минало, нито бъдеще. Имаше просто едно безкрайно множество от интервали, простиращи се в двете посоки и всеки интервал беше една от фазите на Вселената.

На изконната Земя на човека много отдавна е мислено за пътешествия във времето, за възможността да се върнем във вчерашния ден или да отидем в утрешния. Сега той знаеше, че такова пътешествие е невъзможно, че един и същи момент време е затворен в своята собствена капсула, че Земята на хората се движи в един времеви интервал от раждането до самия край, и че тя е възникнала и ще се върне в Небитието в един и същи момент от време.

Можете да пътешествате във времето, но не в миналото и не в бъдещето. Ако притежавате усет за време, може да преминете от един интервал в друг и тогава се оказвате в друг Свят, а не във вчерашния или в утрешния ден.

Така бе станало, когато завъртя пумпала, макар че пумпалът нямаше нищо общо, той само облекчаваше прехода. Продължи да чете.

— Спр. ж. Какво е това спр. ж., Айзекая?

— Спрян живот, сър.

— На баща ми и майка ми?

— Техният живот е спрян, сър. До момента, в който мутантите окончателно разработят безсмъртието.

— Но те умряха, Айзекая. Техните тела…

— Техните тела на андроиди, сър. Ние трябва да спазваме някои условности. В противен случай у обикновените хора ще възникнат подозрения.

В стаята като че ли се взриви бомба и истината блесна пред Уикърс с цялата си сила.

Спрян живот. Неговите родители чакаха деня, в който ще получат безсмъртие.

А той, Джей Уикърс, истинският Джей Уикърс, къде беше той? Неговият живот не беше спрян, защото той бе преместен от тялото на истинския Джей Уикърс в тялото на андроида, намиращ се в тази стая и държащ в ръцете си на андроид съдбата на своите родители.

— А Катлийн Престън? — попита Уикърс.

Айзекая поклати отрицателно глава.

— Аз нищо не зная за Катлийн Престън.

— Но вие имате досието на семейство Престън.

Айзекая пак поклати глава.

— Ние нямаме никакво досие за тях. Направих справка в общия каталог. Никъде не се споменава за Престън. Няма никакви Престън.