Клифърд Саймък
Паралелни светове (32)

32

Стигна до реката късно след пладне. Тази река с островите, обрасли с дървета и пълзящи растения, с пясъчните плитчини, със зловещото шумолене на пълзящите пясъци — той беше сигурен в това — беше река Уисконсин в долното си течение, преди вливането й в Мисисипи. А ако наистина беше така, знаеше накъде да върви. Оттук беше лесно да стигне до крайната цел на пътешествието.

Обзеха го съмнения. Ще намери ли нужното място? В тази страна домът на Престън можеше и да не съществува. Измина толкова много път, а откри само роботи. Тук господстваше сложна машинна цивилизация и нямаше място за хора. Нямаше работа за тях в завод, който не се нуждае нито от ръцете, нито от съобразителността на човека.

В гаснещата светлина на деня спря да пренощува край брега на реката. Дълго седя буден, с поглед, вперен в огряното от лунна светлина сребърно огледало на водата и с чувството за самота. Такава горчива и дълбока самота не бе изпитвал никога.

Настъпи утрото и той отново тръгна на път. Поне ще намери мястото, където би трябвало да е къщата на Престън. Но какво да прави, ако там няма нищо?

Реши да не мисли за това и накрая заспа.

На сутринта се спусна към реката и разгледа по-внимателно скалистия южен бряг. Да, местата очевидно му бяха познати.

Тръгна надолу по течението и скоро в синята мараня различи високата скала близо до мястото на вливането на двете реки, а зад нея — тънка лилава верига от хълмове. Покатери се по-нависоко и дълго изучава с поглед долината, към която бе устремен.

Прекара нощта встрани от реката, а на сутринта намери долината, която водеше към къщата на Престън.

Беше прекосил долината почти на половина, когато тя му стана съвсем позната. Надеждата постепенно се превръщаше в увереност, че върви по позната земя.

Най-после бе намерил заветната долина, където се бе разхождал преди двайсет години.

„Сега — мислеше той — дано само къщата да си е на мястото.“

Прилошаваше му при мисълта, че къщата няма да е там, че като се изкачи по последния склон ще види само мястото, където трябваше да бъде тя. Ще рухне последната надежда и той ще се превърне в изгнаник в родната земя.

Намери пътечка и тръгна по нея. Гледаше как вятърът люлее високите треви, чиито побелели венчета приличаха на пенестите вълни на бурно море. Видя гъсталака от диви ябълки — те не цъфтяха, защото беше вече лято, но бяха същите, които някога беше видял потънали в цвят.

По пътечката заобиколи върха на хълма. И тогава съзря къщата. Краката му се подкосиха, спря се и бързо отмести поглед встрани, после бавно обърна глава и се убеди, че не е жертва на въображението — къщата наистина стоеше на своето място. Къщата стоеше на своето място. Отново пое нагоре по пътечката, забеляза, че тича и се насили да забави крачката. Но се затича отново и вече не се спря.

Добра се до върха на хълма, където стоеше къщата и забави крачката, като се опитваше да нормализира дишането си. И едва сега си помисли на какво ли прилича: брадясал, в дрипи, събрали цялата мръсотия и прах на многодневното пътешествие, със съдрани обувки, привързани с парцали към краката, с остатъци от панталони, неприкриващи даже изподраните му, измършавели колене.

Приближи се към бялата ограда на къщата, спря се пред вратата, облегна се на оградата и започна да разглежда къщата. Тя изглеждаше точно такава, каквато я помнеше — чиста, поддържана, със старателно окосени морави, с цветни лехи, с прясно боядисани дървени части и с керемиди, излъскани през годините от слънцето, вятъра и дъжда.

— Катлийн — произнесе той, като мърдаше с усилие изсъхналите си напукани устни. — Аз се върнах.

Искаше да си представи как изглежда тя след дългите години на раздяла. Не можеше да е останала девойка на седемнайсет или осемнайсет години, каквато я познаваше някога. Сега тя беше жена, примерно на неговата възраст.

Тя ще го види застанал до вратата на оградата и, въпреки неговата брада и дрипи, въпреки многодневното пътуване, ще го познае, ще отвори вратата и ще тръгне по алеята, да го посрещне.

Вратата се отвори, но слънцето светеше право в очите му и той не можеше да я разгледа, докато тя не слезе от верандата.

— Катлийн — промълви той.

Ала това не беше Катлийн.

Беше човек, когото той не беше виждал никога — неговото почти голо тяло блестеше на слънцето. Щом се приближи, той попита Уикърс:

— Сър, мога ли да ви помогна с нещо?