Клифърд Саймък
Паралелни светове (25)

25

Стъпките утихнаха. Уикърс се приближи до телефона, вдигна слушалката, набра номера и зачака. Чуваше как по линията си говорят телефонистките, като повтаряха повикването му. Гласовете им бяха слаби.

Ан трябваше да бъде предупредена. Разполагаше с малко време — разбира се, че ги подслушваха. Да я предупреди и да я накара да направи това, което е необходимо. Тя трябваше да напусне жилището си и да се скрие преди да дойдат за нея.

Той ще каже:

— Ан, можеш ли да направиш нещо за мен? Без да задаваш въпроси, без да питаш защо?

Той ще каже:

— Помниш ли къде разпитваше за печката. Нека да се срещнем там.

И още:

— Изчезвай от апартамента. Изчезвай и се скрий. Скрий се. Веднага. Не след час и даже не след пет минути. Затвори телефона и излез.

Тя трябваше да направи бързо всичко, без колебания и спорове.

Не можеше да й каже: „Ан, ти си мутант.“ Тя щеше да започне да изяснява какво значи това, как е разбрал и хората на Крофърд щяха да успеят да я хванат.

Тя трябваше да тръгне като му се подчинява сляпо. Но ще се съгласи ли да го направи?

Изпоти се от вълнение. При мисълта, че тя ще поиска обяснение и няма да пожелае да тръгне без да разбере причините, започна да го тресе и почувствува как струйки студена пот се стичат по гърба му. Телефонът вече звънеше в нейния апартамент. Представи си разположението на стаите, телефона на масичката край дивана — ето, тя пресича стаята, всеки момент ще чуе гласа й.

Телефонът продължаваше да звъни.

Отговор нямаше.

Телефонистката се намеси:

— Номерът не отговаря.

— Опитайте се да позвъните на друг номер — помоли той и издиктува номера в кантората.

И пак зачака като се вслушваше в сигналите.

— И този номер не отговаря — уведоми го телефонистката.

— Благодаря — промърмори Уикърс.

— Да повторя ли повикването?

— Не — каза Уикърс. — Анулирайте го, ако обичате.

Налагаше се да изработи план за действие. Преди всичко, трябваше да си изясни положението на нещата. По-рано беше по-лесно — достатъчно беше да се убеди, че всичко е игра на въображението, че той самият и светът наоколо са се побъркали и ако без много мислене следва естествените събития, всичко ще се нареди.

Сега вече не можеше да прави пропуски.

От днес трябваше да повярва на всичко, което преди малко в тази стая му бе разкрил Крофърд, колкото и невероятно да изглеждаше то.

Трябваше да повярва в невероятното изменение на човешката природа и на разделения враждебен свят. Трябваше да повярва в приказната страна на своето детство и ако наистина беше мутант, приказната страна ставаше отличителен знак, по който щеше да разпознае своите събратя, а те — него.

Опитваше се да проникне в тайния смисъл на разказаното от Крофърд, да свърже всичко в едно, но не можеше — съществуваха твърде много неизвестни фактори.

Съществуваше свят на мутантите — мъже и жени на по-висока степен в развитието им от обикновените хора. Мутантите бяха надарени с такива качества и мислеха с такива категории, за които обикновените хора даже не подозираха. Това беше следваща стъпка в развитието на човека, следващата степен на еволюцията. Човешката раса продължаваше да се развива.

— И само Бог знае — рече Уикърс в пустотата на стаята, — нужно ли му е такова движение напред.

Малкото сдружение на мутантите съдействуваше за развитието на човешкия род, но работеха тайно, защото беше достатъчно само да се разкрият пред нормалните хора и те щяха да въстанат срещу тях, да ги разкъсат само защото не са като другите.

В какво се криеше разликата? Какво и как можеха да правят те?

Знаеше нещичко — вечномобила, вечните бръснарски ножчета, вечните електрически крушки и синтетичните въглеводороди.

Какъв фактор действуваше още? Трябваше да съществува още някакъв фактор.

Намеса, както говореше Хортън Фландърс, люлеейки се в креслото на терасата. Нечия намеса помагаше на човечеството да върви напред и по някакъв начин да унищожава горчивите плодове на своето едностранно развитие. Уикърс знаеше, че отговор можеше да даде само Хортън Фландърс, но къде да го намери?

— Трудно е да ги хванем — бе констатирал Крофърд. — Звъните на вратата и чакате. Пишете им и чакате. Проследявате ги и чакате. Но те никога не са там, където си мислите. Те са на съвсем друго място.

„Преди всичко — помисли Уикърс, — трябва да се махна оттук и да се постарая да стана неуловим.

Второ, трябва да намеря Ан и да й помогна да се скрие.

Трето, трябва да намеря Хортън Фландърс и дори да не иска да говори, да изтръгна от него признание.“

Взе пумпала, слезе долу и върна ключа. Администраторът му връчи сметката.

— Тук има бележка за вас — каза той, поставяйки ключа на мястото му. — Остави я човекът, който беше при вас.

Уикърс взе плика и извади сгънато на четири листче.

— Странно — подметна администраторът. — Нали той току-що говори с вас.

— Да — съгласи се Уикърс, — много странно.

Той прочете бележката:

„Не използувайте вечномобила. И мълчете, каквото и да се случи.“

Това наистина беше странно.