Клифърд Саймък
Паралелни светове (16)

16

Сигурно бяха минали години, преди да обърне внимание на един странен факт. Но даже след като му обърна внимание, в началото не се замисляше. По-късно започна да прави сериозни наблюдения.

Цял месец старателно си водеше бележки. И когато подозренията му се потвърдиха, се опита да си внуши, че просто въображението му се е развихрило. Ала бележките неумолимо сочеха, че зад фактите се крие нещо.

Нещата стояха далеч по-зле, отколкото му се струваше в началото — с подобни факти изобилствуваха много периоди от живота му. И с натрупването на данните все повече и повече го поразяваше, че преди не го бе забелязвал, въпреки че трябваше да му се набие в очите още от първите дни.

Всичко започна с това, че в автобуса никой не сядаше до него. Тогава живееше в стар семеен пансион в покрайнините, близо до крайната спирка. Всяка сутрин пътуваше за работа и неизменно сядаше на любимото си място в автобуса. На спирките се качваха хора, но не сядаха до него. Това малко го интересуваше, защото можеше да се намести удобно, с нахлупена над очите шапка, да подремне или да помечтае, без да мисли за правилата на приличие. Всъщност тогава не се грижеше много за спазването им — работният му ден започваше твърде рано.

Хората се качваха в автобуса, сядаха до други пътници, също тъй непознати — не разменяха нито дума с тях. Сядаха до другите хора, докато имаше свободни места. А мястото до него заемаха едва когато трябваше да избират дали да седнат, или да останат прави.

Отначало си мислеше, че мирише на пот или че има лош дъх. Започна да се къпе всеки ден като използуваше сапун с гарантиран аромат, старателно да мие зъбите си и да употребява специални пасти.

Нищо не се промени. Както и преди, той пътуваше уединен до спирката си.

Разгледа се внимателно в огледалото и стигна до извода, че причината не е в дрехите му, защото по онова време се обличаше доста елегантно. Тогава реши, че има лоши маниери — престана да дреме в автобуса с нахлупена над очите шапка и започна да се усмихва любезно на всички подред. Боже, колко много се стараеше.

Цяла седмица беше крайно любезен, усмивката не слизаше от лицето му. Околните виждаха в него деловит млад човек, изчел Карнеги, член на някакъв младежки инициативен комитет. Но докато имаше свободни места, както и преди, до него не сядаше никой. Утешаваше се, че когато не оставаха свободни места, те все пак предпочитаха да не стоят прави.

След това забеляза и друго.

Колегите му често се събираха около нечие бюро да побъбрят, да се похвалят с успехите си в голфа, да разкажат пиперлив виц, а и да се оплачат от работата си в „този дюкян“. Никой обаче не идваше при неговото бюро. Ако се опиташе да се присъедини към някоя група, с приближаването му, всички веднага се пръскаха по местата си. При опит да поговори с тях, колегите му проявяваха особена учтивост, но неизменно се оказваха твърде заети. Уикърс бързо си тръгваше.

Прецени критично способностите си да поддържа разговор. Сториха му се напълно задоволителни. Не играеше голф, но знаеше много „солени“ вицове, четеше всички нови книги и гледаше най-добрите филми за онези години. Проникна в служебните интриги и можеше не по-зле от другите да поклюкарства за началника. Четеше вестници, дори няколко седмичника, можеше да коментира политиката. Накратко казано, беше в състояние да поддържа всякакъв разговор. Само че никой не искаше да разговаря с него.

Същото ставаше и през обедната почивка. И така бе навсякъде, където и да се появеше. Знаеше го със сигурност.

Записваше всичко в тетрадка, като регистрираше всеки ден и ето че след петнайсет години, тук, на този празен и враждебен таван, препрочиташе бележките си. Загледан в една точка, сега си спомняше за онзи период от живота си, за чувствата си от дните, когато забеляза отчуждението. Ето че и вчера, докато пътуваше за Ню Йорк, до него не седна никой.

Преди петнайсет години не бе намерил отговор на измъчващия го въпрос.

Сега всичко започваше отначало.

Вероятно нещо у него не беше както при другите? Вероятно имаше нещо в характера му, което не предразполагаше хората?

Работата обаче не бе само в уединените пътувания с автобус или в изолираността му в службата. Имаше моменти, които трудно можеха да се опишат. Постоянното му чувство на самота, идваше от усещането „различие“ от заобикалящите го. Именно това го бе накарало да страни от хората и вероятно те, долавяйки нещо, се отдръпваха от него. Тук се добавяше и неумението му да завързва приятелства, засиленото чувство за собствено достойнство, и нежеланието да се подчинява на общоприетите норми.

Точно по тази причина той избра да живее в това изолирано от света градче, ограничи до минимум кръга на познатите си и започна кариерата на писател, на човек-самотник, който излага на хартия своите потиснати емоции и тайни мисли, защото така или иначе, трябва да се изкаже. Изгради живота си на базата на своята странност и може би благодарение на нея постигна относителен успех.

Намери мястото си в живота, а сега една поредица от събития наруши спокойното му съществуване.

Вечномобилите и изкуствените въглеводороди, Крофърд с версията му за притиснатото в ъгъла човечество, всичко това предизвикваше у него смътно усещане за някакви общи връзки и го принуждаваше да мисли за своето място в протичащите събития.

Дразнеше го собствената му убеденост, че му предстои да изиграе една неясна за самия него роля, макар да нямаше никакви основания за такава увереност.

Така ставаше винаги, даже с най-дребните неща. Сега го разбираше. Потискаше го неприятното усещане, че някаква определена истина сама ще му се разкрие, стига само да протегне ръка и в същото време се страхуваше, че никога няма да се осмели да я протегне достатъчно.

Глупаво беше да осъзнава правотата си, без да знае защо е прав. Трябваше да приеме предложението на Крофърд, а знаеше, че е прав като го отхвърля. Въпреки логиката на нещата, точно както знаеше от самото начало, че няма да намерят Хортън Фландърс.

Преди петнайсет години се бе сблъскал с проблем, който реши, без да си дава сметка за подбудите, предизвикали именно такова решение. Оттегли се от хората, отстъпи, скри се и за известно време намери мир и спокойствие. Но сега интуицията — чувство, граничещо с предсказване на бъдещето — му подсказа, че е дошъл краят на неговото затворничество. Нямаше накъде да отстъпва, дори да искаше. Но най-учудващото беше, че той не искаше да отстъпва, макар че сред хората нямаше място за него. Не можеше повече да се крие от човечеството.

Уикърс седеше усамотен на тавана и слушаше как вятърът свисти в керемидите.