Кони Мейсън
Черният рицар (8)

7

Тази нощ се разположиха на лагер в една горичка. Въоръжените с лъкове мъже веднага се пръснаха да търсят дивеч за вечеря, а Евън се зае да стъкне огън. Рейвън се примъкна близо до огъня и се обви плътно с наметалото си. Макар че лятото още беше в своя разгар, тъмната гора навяваше хладни спомени за онези студени дни, които щяха да дойдат между празника на жътвата и Архангеловден.

Местейки се смутено под любопитните погледи на войниците на Дрейк, които се разхождаха насам-натам из лагера, тя потърси Черния рицар и изпадна в паника, като не можа да го намери.

— Дрейк отиде с ловците.

Рейвън с учудване видя сър Джон, застанал зад рамото й. Тя се изчерви, притеснена, че сър Джон така лесно е разчел мислите й.

— Елате — каза той, хващайки я за лакътя. — Евън ви е постлал одеяло да седнете при огъня. Сигурно сте изморена. Денят беше дълъг.

Джон, изглежда, не бързаше да си тръгва. Седна долу до нея и протегна крака към огъня.

— Отдавна ли познавате Дрейк? — запита любопитно Рейвън.

Имаше безброй въпроси относно миналото на Дрейк. Искаше да знае всичко, което бе станало с него, откакто напусна замъка Чърк.

Джон не скъпеше думите си.

— Да. Бихме се заедно при Креси във Франция. Аз съм рицар без земя, точно какъвто беше Дрейк, преди да се отличи на бойното поле и да го наградят с Уиндхърст и графска титла. Без съмнение сте чували как спаси живота на Черния принц. За мен е чест и удоволствие да се бия рамо до рамо с Дрейк. Когато кралят го награди със земя и титла, аз му се заклех във вярност, и оттогава винаги съм с него.

— А войниците? — запита Рейвън. — Всички ли са се заклели във вярност към Дрейк?

— Да. Макар че повечето от тях му служат срещу заплата, всички са лоялни към Черния рицар, милейди. Няма защо да се боите.

Може би не от хората на Дрейк, но със сигурност трябваше да се бои от самия Черен рицар, помисли си Рейвън. Това обаче не я спря и тя продължи да задоволява любопитството си. Разказваха се легенди за подвизите на Черния рицар, но тя се интересуваше предимно от частния му живот.

— Дрейк има ли жена?

— Няма време за жена. Но сега, когато най-накрая ще се установи в Уиндхърст, предполагам, че ще помисли за наследници и други такива неща.

— Чувала съм, че жените сами му се хвърляли в краката.

— Да, и той приема ласкателствата им като нещо дължимо и им се отплаща, като върви по гърбовете им — отговори Джон.

Рейвън прикри с ръка усмивката си.

— Кажете ми истината, сър Джон, Дрейк има ли си любовница? Или може би не само една?

— Дрейк има много жени, но сега няма любовница. Друго нещо да ви интересува, милейди?

— Според мене й каза достатъчно — намеси се Дрейк и седна при тях.

Те бяха така увлечени в разговора си, че не го бяха забелязали кога се е приближил. Сър Джон скочи на крака.

— Дрейк! Трябва ли така да се промъкваш? Ловците върнаха ли се?

— Да. Ти нямаш ли си друга работа, освен да забавляваш милейди Рейвън с моите подвизи?

Устните на Джон се извиха нагоре в подигравателна усмивка.

— Аз само задоволявах любопитството на дамата.

Дрейк очевидно не споделяше веселостта на Джон.

— Надявам се това да е всичко, което си смятал да задоволяваш.

Рейвън възкликна възмутено.

— Дрейк! Това е нечувано нахалство.

Дрейк погледна строго надолу към нея.

— Аз само защитавам вашата добродетелност, милейди.

— Май малко късно си се сетил за това — отсече Рейвън.

— Извинете ме — каза Джон и се поклони учтиво на Рейвън. — Трябва да нагледам хората и конете.

И той се отдалечи бързо, явно щастлив, че е успял да се измъкне от словесната битка.

Дрейк обаче не бързаше да си ходи.

— Ако имате въпроси за миналото ми, милейди Рейвън, предлагам да питате мен.

— Толкова ли е необичайно да искам да науча нещо повече за моя закрилник?

— Докато не се задълбаваш много в личните ми работи.

— Като например жените ти?

Сребристият му поглед потърси лицето й.

— Няма какво да се интересуваш за тях.

Любопитството на Рейвън за романтичните подвизи на Черния рицар още не бе задоволено, но тя махна пренебрежително с ръка и заяви:

— Прав си. Подвизите ти не ме интересуват.

Дрейк се отпусна до нея.

— Вече знаеш най-важното за мене. Баща ми казва, че съм роден извънбрачно. Живеех с майка си и баба си в едно селце в Уелс, докато майка ми умря. После баща ми дойде да ме вземе и ме даде на служба при лорд Нийл. Аз се влюбих в сестра ти и тя ми бе отнета, както добре знаеш. Това е всичко.

Недостатъчно, помисли си Рейвън. Все още имаше тайни, забулващи миналото на Черния рицар. Невероятно, но тя искаше да знае имената на всички жени, с които беше спал. Тази мисъл я стресна и тя сведе очи към скута си.

— Предпочитам да не разпитваш приятелите ми зад гърба ми — добави той.

Рейвън кимна в знак на съгласие и това, изглежда, го задоволи, той стана и се извини. След малко Евън се появи с огромна порция печен заек, набодена на пръчка, и чаша бира. Рейвън започна да яде с голям апетит, облизвайки пръстите си, и въздишаше щастливо след всяка хапка. Макар че това далеч не можеше да се сравни с изисканите ястия, поднасяни в замъка Чърк, беше по-вкусно от всичко, което някога беше яла.

Рейвън погледна оттатък лагерния огън, където Дрейк седеше до сър Джон, и притеснена, бързо отмести поглед, когато той обърна глава към нея и срещна очите й. След миг той стана и дойде при нея.

— Искаш ли да се изкъпеш, милейди Рейвън? — запита, подавайки й ръката си.

Малката длан на Рейвън потъна в неговата, докато я издърпваше да стане.

— Баня ли? Звучи прекрасно. Възможно ли е?

— Да. Недалеч от лагера има поточе. Опитах водата, стори ми се добра.

Тя забеляза, че косата му е още влажна и разбра, че сигурно се е изкъпал, докато е чакал яденето да стане готово.

— Мога ли да ида сега?

— Да, веднага щом Евън донесе сапун и нещо за избърсване.

Сякаш като по поръчка, Евън се появи с необходимите неща.

— Кажи ми как да стигна до потока — каза Рейвън, взирайки се в гъстата гора.

— Ще те заведа.

И той я хвана за лакътя.

Тя не помръдна. Не искаше да остава насаме с Дрейк. Беше прекалено опасен, прекалено изкусителен, прекалено мъжествен и размътваше мислите й.

— Мога и сама да го намеря, само ми покажи накъде да вървя.

Устата му се изпъна на тънка решителна черта.

— Аз ще те заведа. Наоколо има диви животни. Може да имаш нужда да те защитавам с оръжие.

Рейвън реши да не спори с него. Беше научила нещо важно за Дрейк през тези няколко дни. Когато искаше нещо, обикновено той го постигаше.

Водени от ивиците бледа лунна светлина, разпиляна по далечните високи върхове на дърветата, Рейвън и Дрейк вървяха неуверено през тъмната застрашителна гора. Рейвън беше благодарна, че Дрейк й вдъхва сигурност с присъствието си, осъзнавайки, че сама никога нямаше да намери потока. Дрейк обаче явно знаеше накъде върви, докато я водеше през падналите стволове и буйните храсталаци, които се закачаха за полите й. Когато стигнаха потока, Рейвън окончателно беше загубила посоката. Сега знаеше защо Дрейк настоя да я придружи.

Излязоха от гората и се озоваха на тревист бряг. Рейвън възкликна възхитена при вида на гледката, която се простираше пред нея. Беше невиждано вълшебство. Тя се вгледа изумена в милионите искрящи диаманти, които танцуваха под лунната светлина по повърхността на бълбукащия извор.

— Толкова е красиво… и толкова спокойно — въздъхна Рейвън. — Дълбоко ли е? Не мога да плувам.

Дрейк седна на тревистия бряг.

— Водата ще ти стигне до кръста, не повече. Не е опасно. Къпи се колкото искаш, Рейвън. Ще те чакам тук.

Рейвън го погледна стреснато. Да не би да очаква тя да се съблече пред него?

— Обърни се.

Той кръстоса упорито ръце на гърдите си.

— Виждал съм те гола.

Разбира се, че я беше виждал гола, но тя не искаше да мисли за това или за събитията, които се бяха случили в спалнята й. Само мисълта за това я караше да трепери.

— Въпреки всичко, ще се обърнеш, Дрейк ъф Уиндхърст. Най-добре е и двамата да забравим какво се случи в спалнята ми през сватбената ми нощ.

Дрейк почти нацупено й подаде сапуна и кърпата за избърсване и се обърна с гръб към нея. Рейвън отиде до брега и след като хвърли бегъл поглед през рамо, за да се увери дали Дрейк не я гледа, бързо се съблече и опита водата с пръстите на крака. Нададе стреснато възклицание и се отдръпна.

— Има ли нещо?

— Не! Не се обръщай. Водата е студена.

Подтикът да се обърне и да гледа Рейвън беше толкова силен, че Дрейк трябваше да се насили да мисли за други неща. После чу плисък и решителността му се стопи. Затвори очи и си представи как Рейвън стои във водата, а голото й тяло е обагрено в тъмнозлатисто. Все още със затворени очи, той си представи как дългата й кестенява коса се развява около нея, а наситения й кестеняв цвят отразява лунната светлина. Почувства как тялото му се напряга в отговор на неговите фантазии и се размърда неспокойно. Никога през живота си не бе виждал такава красота, придружена с крехкост, но и със силен характер.

Рицарят трябва да ненавижда слабостта в себе си, припомни си Дрейк. Добрите му намерения траяха само докато отвори очи и хвърли бегъл поглед през рамо. Устата му пресъхна.

Като Венера, излизаща от банята, Рейвън беше красива като богиня. Дрейк завидя на капчиците вода, които се спускаха по гърдите й и течаха като поточета по плоския й корем. Страстта се събуди внезапно в него, разпалвайки въображението му. Искаше да оближе водата от зърната й и да се гмурне под водата, за да вкуси онова сладко място между бедрата й.

Рейвън, изглежда, бе усетила очите му върху себе си, защото се обърна и го погледна. Той бързо извърна глава. Знаеше, че е прекалено тъмно, за да може тя да разбере дали я гледа, но не почувства вина, когато се обърна, за да наблюдава как тя довършва банята си.

Устата му пресъхна, когато Рейвън вдигна ръце, за да насапуниса косата си, а гърдите й изпъкнаха и се очертаха ясно. Възбудата му стана още по-силна, вече болезнена и той затисна уста с ръка, за да задуши стона си. Сега се беше обърнал изцяло и съвсем неприкрито обгръщаше Рейвън с поглед. Когато тя изстиска водата от косата си и се насочи към плиткото, той скочи като котка и тръгна към нея като звяр, който преследва плячката си. Тя погледна нагоре, видя го и спря.

— Дрейк! Ти обеща!

— Не, не съм ти давал никакво обещание. — Той взе кърпата, която тя беше оставила на брега, и й я подаде. — Хайде, нощем е студено.

— Проклет да си!

— Да, проклинай ме колкото искаш, скъпа, но трябва да признаеш, че някаква сила ни тласка един към друг.

Тя прикри гърдите си с ръце, потръпвайки в студения въздух.

— Между нас няма нищо, Дрейк ъф Уиндхърст.

— По-късно ще поговорим за това. Ще излезеш ли, или аз трябва да вляза при тебе?

Рейвън нямаше избор. Нощният въздух караше кожата й да настръхва. Тя се приближи до него. Той протегна кърпата и я загърна в нея. Ръцете му я обвиха. Изстиналата й плът бързо се затопли в прегръдките му и след няколко минути тя почувства как топлината му прониква през неговата туника и през кърпата. Ароматът му беше остър и силен — изгорели дърва, бира и възбудена мъжка плът. Тази миризма се смеси със спомените за споделената им страст и породи нова, замайваща съблазън.

— Бързо се затопляш, скъпа — прошепна той на ухото й. — Да те накарам ли да пламнеш? Мога, нали знаеш.

Отговорът й се загуби в омаята, която създаваха устните му, когато той наведе глава и потърси устата й. Устните му бавно се скланяха към нейните, властни, изискващи, не й даваха избор, само един-единствен. Дрейк отпусна кърпата, която падна на земята. Той прокара ръце по тялото й, по полукълбата на гърдите й, по извивката на талията й, по гладката закръгленост на бедрата и седалището. Притисна я до твърдите си хълбоци, а кракът му се вмъкна безпрекословно между бедрата й. Тя издаде тих протестиращ вик, когато той леко я положи на земята.

Без да обръща внимание на протеста й, Дрейк прошепна ласкаво срещу устните й:

— И двамата го искаме, Рейвън.

Тя се взря в решителните му очи и почувства как съпротивата й се стопява. Не е редно, обади се един глас вътре в нея. Тя стегна гръб и още веднъж се опита да разсее страстта му.

— Не! Не можем да направим това, Дрейк. Само ще усложним нещата.

Той й се усмихна.

— Аз съм склонен да поема последствията.

Той я докосна. Коленете му разтвориха краката й, за да му позволят да стигне до нейното съкровище. Рейвън стисна бедрата си, за да възпре потока от желание, който се зараждаше в нея. Силата му я караше да трепери. Заболя я от съзнанието колко слаба става, колко покорна и податлива, и отново се закле до последен дъх да се съпротивлява на непреодолимата съблазън на Дрейк.

Рейвън не можеше да мисли, не можеше и да говори, когато разбра, че Дрейк откопчава колана и панталоните си и я нагласява, за да влезе в нея.

Колкото и да беше замаяна от страстта, тя дочу как той изруга и се надигна от нея.

— Някой идва. — Дрейк я изправи на крака, уви я в кърпата и я побутна към разхвърляните й дрехи. — Облечи се. Аз ще ги задържа.

— Кой…

— Дрейк! Милейди Рейвън! Добре ли сте?

Рейвън изстена. Сър Джон. Не знаеше дали да му благодари, или да го удуши.

— Джон, стой където си — извика Дрейк, докато набързо закопчаваше колана и панталоните си и навличаше туниката. — Станало ли е нещо?

— Двамата с милейди Рейвън много се забавихте и се изплаших да не се е случило нещо с вас.

— На милейди Рейвън й хареса да се къпе — отговори Дрейк. — Върни се в лагера. Ние идваме след минута.

— Отиде ли си? — запита шепнешком Рейвън.

— Да. Ти облече ли се?

— Почти.

След малко тя излезе иззад едно дърво, напълно облечена, а дългата й кестенява коса висеше на мокри кичури по гърба.

Дрейк беше необикновено тих, докато крачеха през гората към лагера, и Рейвън реши да не го предизвиква. Искрено се надяваше мълчанието на Дрейк да означава, че се разкайва за опита си да я съблазни. Въпреки това тя се зарече да внимава и да не се поддава на предизвикателствата на Черния рицар.

Рейвън седна близо до лагерния огън и разстла косата си да се суши. Нямаше представа, че простият й жест бе привлякъл цялото внимание на всички присъстващи мъже, включително на Джон и младия Евън. Възхитените им погледи бяха приковани в ритмичните поглаждащи движения на ръката на Рейвън, докато тя прокарваше гребена през дългите си коси, за да ги среши. Замислена, Рейвън се сепна, когато Дрейк издърпа гребена от ръката й. Тя го погледна смаяно.

— Достатъчно. — Гласът му беше странно дрезгав, а тя нямаше никаква представа какво е предизвикало подобна силна реакция. — Време е да спим. Евън ти е направил постеля под едно дърво — каза той, посочвайки към един разклонен бряст.

Рейвън го изгледа високомерно и възмутено и стана с цялото достойнство, на което беше способна.

— Сега пък какво съм направила?

— Нищо, само възбуждаш хората ми. Дори сър Джон си загуби ума по тебе.

Тя изсумтя презрително.

— Само не и сър Джон. Той знае точно защо съм тук. Не си ли забравил сватбената ми нощ и как сър Джон ти помогна да сложиш рога на Уолдо?

— Тази нощ е неизличимо отпечатана в ума и тялото ми — каза той с дрезгав шепот. — Точно затова си сега с мене тук, милейди. Ако не се бях напил и не бях ти откраднал девствеността, сега щеше да си в леглото на съпруга си, вместо да ми досаждаш.

— Да ти досаждам ли! — изсъска възмутено Рейвън. — Не аз пожелах да те придружа в Уиндхърст. Аз исках да ме отведеш в Шотландия, ако си спомняш.

Той й се усмихна. Усмивката не стигна до очите му. Закрити от сенките, те изглеждаха тайнствени, отдалечени и макар че се опитваше, Рейвън не можеше да прочете мислите му. Очевидно той не искаше тя да прониква в душата му, затова тя сведе поглед.

— Ако ти си спомняш — отговори Дрейк, — имаш моето покровителство, нещо, което потърси още в мига, когато дойдох в Чърк. Познавам Уолдо. Той ще те накаже жестоко заради това, че си се осмелила да му се противопоставиш. Уолдо винаги ме е мразил, а сега и ти си в списъка на враговете му. Може да не ми харесва през цялото време да си покрай мене, но аз не се отнасям лекомислено към обещанията си, милейди. — Тонът на гласа му се сниши съблазнително, стана предизвикателен. — Ако искаш да бъдеш моя любовница, съюзът ни може да стане наслада и за двамата. Помисли за това.

Думите му увиснаха във въздуха като есенен дим, докато той се отдалечаваше.

Рейвън мислеше за това и мисълта никак не й харесваше, не повече, отколкото първия път, когато й го предложи. Тя въздъхна нерешително. Не си беше представяла живота си като любовница на някой мъж. Преди да заспи, се запита дали би било твърде лоша постъпка, ако стане любовница на Черния рицар. Но тутакси побърза да пропъди тази мисъл. Когато Дрейк си вземеше жена, както щеше да направи в края на краищата, тя щеше да бъде изхвърлена и изоставена като нежелан товар. Какво щеше да прави тогава? Да се върне при Уолдо? Никога. Да заживее с друг рицар? Едва ли. Тогава през ума й мина мисълта, да влезе в манастир и да се остави на закрилата на Бога. С тази мисъл тя потъна в дълбок сън.

Понеже не можеше да заспи от безпокойство, Дрейк освободи стража и сам тръгна да обикаля около лагера. Рейвън го подлудяваше. Целият копнееше за нея, в мисълта му се гонеха виденията на голото тяло на Рейвън, което се извиваше под неговото. Знаеше, че тя също го иска, защото я бе видял да го гледа, когато мислеше, че никой не я забелязва. Гледаше го възхитено, макар че се опитваше да прикрие интереса си. Мина му през ума, че може би тя не е безразлична към предложението му. Повечето жени биха сграбчили с две ръце шанса да станат любовници на Черния рицар. Как да се държи далече от нея? Да я иска, съзнавайки, че не бива — това можеше да го подлуди.

Вгледа се на север, към Чърк, и се запита какво ли прави сега Уолдо. Тъй като познаваше отмъстителната природа на брат си, Дрейк знаеше, че Уолдо ще го гони докрай. Щом научи, че Рейвън не е избягала в Шотландия, Уолдо ще събере войска и ще потегли да обсади Уиндхърст.

Дрейк изруга яростно. Щом стигнеше Уиндхърст, смяташе да наеме каменоделци и работници, за да поправят стените и да укрепят замъка. Тогава щеше да изпрати сър Джон да събере наемници, които да се присъединят към неговата малка елитна войска. Но интуицията му подсказваше, че плановете за защита на Уиндхърст са закъснели. Дрейк бе оставил сър Ричард в Чърк, за да съобщава какво прави Уолдо. Ричард трябваше да се преоблече като селянин и да му съобщи кога Уолдо ще се насочи към Уиндхърст.

Преди зазоряване хората започнаха да се размърдват. Когато съмна, Дрейк събуди Рейвън. Намери я легнала по корем, така потънала в съня, че той спря за момент, за да й се възхити. Осъзнавайки накъде го отвежда мисълта му, той се овладя, приклекна и леко я побутна. Рейвън се размърда, но не се събуди. Той отново я побутна. Тя изстена и отвори очи.

— Трябва да ставаш, Рейвън. Нямаме време за закуска. Евън разпределя остатъците от вчерашната вечеря. Ще ядем, докато яздим.

Рейвън седна и се вгледа в него, сякаш се опитваше да си спомни къде се намира и защо. Дрейк помисли, че тя изглежда прекрасно, така разрошена с кестенявите си къдрици, обкръжаващи като лъскава грива главата й, а зелените й очи примигват, още замъглени от съня.

— Трябва… да се отделя за малко — каза тя, като изпрати дълъг поглед към гъстите храсти, които обграждаха лагера. — Няма да се бавя.

— Ще те пазя — предложи Дрейк, помагайки й да стане.

— Не, благодаря — отсече Рейвън и се скри зад близките храсти.

Дрейк се изсмя и отиде да се приготви за тръгване. Поради някаква причина му харесваше да дразни Рейвън. Беше ужасно докачлива, същински таралеж, а той би дал половината от богатството си, само да можеше да се пъхне под бодлите и да достигне цветето, което тя му отказваше.

 

Пристигнаха в Уиндхърст след пет дни. Рейвън беше изтощена. Бяха яздили бързо и продължително, от зори чак до смрачаване почти през цялото време и Рейвън се надяваше дълго да не й се налага да се качва на кон.

Когато Рейвън зърна за първи път Уиндхърст и суровите, брулени от вятъра, отвесни брегове, над които беше построен, сърцето й едва ли не слезе в петите. Беше много по-запуснато, отколкото беше си го представяла. Вятърът носеше над земята прах и кълба от мъгли. Замъкът изглеждаше забравен и изоставен, разхвърляни стари зидове, стърчащи като стражи над бурното море и тясната пясъчна ивица по брега. Сърдити пурпурни облаци се трупаха над главите им. Небето беше заплашително тъмно и от това кулата изглеждаше враждебна, почти плашеща. Суровият вятър развяваше наметалата на воините. Ревът на прибоя, който се разбиваше в скалите под брега, беше почти оглушителен.

Външната стена на замъка лежеше в руини, но по някакво чудо вътрешната стена бе запазена, макар че на някои места се беше срутила под собствената си тежест.

— Ето ни у дома — извика Дрейк да казва с известна гордост, която озадачи Рейвън при вида на руините пред тях.

Дрейк подкара Зевс напред. Дръпна юздите пред външната стена и се загледа мрачно в съборените камъни и унищожената мазилка. Рейвън го следваше отблизо, докато той заобикаляше развалините и влизаше във вътрешния двор. Мястото за турнири, сега обрасло с бурени и прещип, изглеждаше така, сякаш не е било използвано от десетилетия.

Заваля студен дъжд и от това Рейвън се почувства още по-зле. Тя дръпна качулката над главата си. Дрейк, който като че ли въобще не забелязваше дъжда и студа, премина през добре запазената двойна кула на входа и влезе във вътрешния двор. Рейвън отново усети чувството за откъснатост и самота, когато погледна към пустия двор, където някога бе кипял живот. Загледа се в постройката, чийто остър покрив се беше срутил, и помисли, че това може би е кухня. Другите постройки, може би житница, казарми и складове, също отчаяно се нуждаеха от поправка. Конюшнята, жилищата на конярите над нея и ковачницата изглеждаха изоставени и забравени, свити край рушащата се вътрешна стена.

Рейвън донякъде се ободри от вида на главната кула. Въпреки годините запустение тя стоеше гордо изправена и почти непокътната, а четирите й малки кулички ясно се очертаваха на фона на потискащото тъмно небе, озарявано от светкавици.

— Един ден Уиндхърст отново ще стане великолепен — зарече се Дрейк, повече на себе си, отколкото на своите оглушени от вятъра спътници.

Сър Джон му подаде факла. Той я пое с една ръка, а с другата хвана Рейвън за лакътя.

— Ела, милейди. Ще огледаме ли заедно моите владения?

Рейвън бе любопитна и се остави той да я води нагоре по стълбите и в кулата. Две тежки, белязани от времето, врати, обковани с желязо, запречваха пътя им и Дрейк се дръпна назад, докато двама мъже ги отваряха. Кожените панти изскърцаха жално, но се поддадоха под човешката упоритост. Рейвън отстъпи, задушена от отвратителната воня на гнилоч и нечистотии, и затисна нос с наметалото си.

— Да, ужасно е — съгласи се Дрейк, — ще е нужна усилена работа. Утре ще наема прислужници и работници да разчистят кулата. Байдфорд е голямо село, там ще има всичко, от което се нуждаем.

Рейвън остана отвън, докато Дрейк разглеждаше стаите и нишите на долния етаж.

— Да погледнем ли горните стаи?

— Ще почакам тук — отстъпи назад Рейвън, понеже гледката никак не й харесваше.

— Дрейк — извика сър Джон, който влизаше в двора. — Войнишките помещения не са чак толкова лоши, колкото изглеждат отвън. Хората могат да се настанят там, докато другото се поправи. Намерих оръжейницата и ковачницата. Почти са непокътнати и ще трябва само малко да се стегнат.

— Рейвън и аз ще отидем да видим стаите на горния етаж. Може да стават за живеене. Ще дойдеш ли с нас?

— Не. Мислех да отида до селото, ей там долу, на брега. Надявам се да донеса и храна за вечеря.

— Добре, върви. Докато си там, наеми всеки селянин, който е готов да работи за добра надница. Кажи на хората, че господарят си е дошъл и че възнамерява да възстанови замъка в предишното му величие. Всеки, който иска да работи, ще получава добро заплащане.

Сър Джон тръгна. Дрейк и Рейвън се отправиха нагоре по виещото се каменно стълбище. Намериха една празна стая, но влажните порутени помещения не ставаха за живеене. Върнаха се в преддверието и се качиха по друго стълбище, което водеше до втората купичка. На края на стълбите Дрейк отвори тежката дъбова врата и вдигна високо факела. Първата стая, в която влязоха, изглеждаше дневна, в нея имаше огнище, пейки и други тежки дъбови мебели.

Следващата стая беше спалня. Дюшекът и покривката на леглото, както и тежките завеси на прозорците, бяха изгнили и миришеха лошо. Но повечето дървени мебели, изглежда, бяха оцелели въпреки немарата и забвението.

Дрейк отиде до прозореца и отвори широко капаците, пускайки вътре свежия остър мирис на солен въздух.

— Не е толкова зле — каза одобрително Дрейк. — Едно свястно проветряване и нови постелки ще направят чудеса. Това ще са твоите стаи, Рейвън.

— А ти къде ще спиш?

Предизвикателната му усмивка породи разкошно и в същото време греховно чувство у нея и тя почти съжали за въпроса още в мига, когато той излетя от устните й.

Дрейк огледа просторната стая.

— Точно тук, милейди. Достатъчно широко е за двама.

Тя стисна устни на тънка черта.

— Няма да ти стана любовница, Дрейк.

Той се усмихна още по-широко.

— Ще видим, Рейвън ъф Чърк.