Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Knight, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 132гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Кони Мейсън. Черният рицар

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. —Добавяне

13

Дрейк изпълзя по стълбите и взе факела от свещника. Бързо се върна обратно в тъмницата и отиде до каменния блок, който затваряше входа на тунела. Когато беше момче, беше имал сила да избута камъка настрани. Надяваше се да не е много изтощен, за да може и сега да отвори вратата. Зарови се в спомените си и се сети, че когато беше избутал камъка по определен начин, той се беше завъртял навътре. Бързайки да спаси и Рейвън, и себе си от лапите на Уолдо, Дрейк прилепи рамо до камъка и натисна с всичка сила.

Пот изби по челото му, докато се напрягаше и буташе, но не постигна почти нищо. Камъкът се завъртя навътре с няколко инча, но отворът беше все още прекалено малък, за да мине през него. Изпълнен с решимост, Дрейк си пое дълбоко дъх и отново притисна рамо до камъка. Като по чудо вратата се завъртя с още няколко инча. Щеше ли да бъде достатъчно?

Дрейк си пое дъх и се вмъкна в отвора. Провря се от другата страна с цената на няколко драскотини. Спря на място, защото знаеше, че ако иска бягството да успее, трябва да затвори каменната врата отвътре и да направи така, сякаш се е изпарил във въздуха. Ако оставеше вратата отворена и Уолдо я откриеше, брат му веднага щеше да тръгне по петите му. Вдигнал нависоко факела, Дрейк заразглежда камъка и реши, че може да го извърти обратно на място, като бута в обратната посока. Механизмът беше уникален, както разбра Дрейк, и той поздрави мислено майстора зидар, който беше проектирал замъка, задето е създал такова хитроумно приспособление.

Дрейк напрегна всички сили и започна да бута и да блъска, докато тежкият камък бавно, но сигурно се завъртя обратно и легна на мястото си. Изтощен, но въодушевен, той тръгна по тесния тунел и стигна до мястото, където се разклоняваше на три отделни коридора. Пред него стъпалата, издялани в камъка, се изкачваха под ъгъл нагоре, образувайки единия тунел. Втори се откриваше отдясно, а трети — отляво. Отмахвайки паяжините, без да обръща внимание на животинките, които се разбягваха пред него Дрейк спря за момент, за да си поеме дъх. Щеше да бъде катастрофално, ако поемеше по погрешния тунел и попаднеше във войнишките помещения, а той не беше още готов да поеме по пътя, водещ към свободата. Не и без Рейвън.

Дрейк затвори очи и се опита да си спомни скитанията си из тези проходи по времето, когато беше още момче и се опитваше да докаже, че е смел. Изведнъж всичко му стана ясно. Каменните стъпала, които водеха нагоре, трябваше да го изведат към жилищните помещения на горния етаж. Той стъпи на първото стъпало и започна бавно да се изкачва нагоре.

 

Рейвън се загледа през прозореца. Настроението й беше също толкова мрачно, колкото и тъмнината, която беше обхванала мислите и. Оставаше й само един ден, преди Уолдо да дойде да предяви правата си върху тялото й. Знаеше, че е греховно да иска смъртта на някого, но искрено се надяваше той да се задави с някоя хапка месо тази вечер. Беше се нахранила и беше изтърпяла посещението на Ларк, но сънят бягаше от очите й.

Странно напрежение я разпъваше отвътре. Цял ден беше напрегната, сякаш в очакване да се случи нещо необикновено, и искаше да бъде подготвена. Не се беше съблякла, нито си беше разресала косата. Можеше само да седи и да чака Бог знае какво. Тишината беше потискаща. Никакви звуци от залата долу не проникваха през дебелите каменни стени на жилищните помещения.

Рейвън въздъхна. Чувстваше се затворничка в собствения си дом. Усещаше се толкова безпомощна… толкова безкрайно смазана. Единственото нещо, в което беше сигурна, беше бебето, което растеше вътре в нея. Започнаха да се появяват признаци. Гърдите й бяха много чувствителни и макар че още не повръщаше, сутрин стомахът й беше разстроен и не можеше да поема храната, която Ларк й донасяше за закуска. Неразположението обикновено минаваше след няколко часа и тя си възвръщаше апетита.

Умът на Рейвън се върна към детето, което щеше да роди на Дрейк. Тя се усмихна замечтано, представяйки си едно малко копие на мъжа й или един малък свой образ. Беше толкова погълната в мислите си, че не обърна особено внимание на драскането зад стенния килим на западната стена. После изведнъж усети присъствието на друг човек в стаята. Обърна се и погледна към вратата. Беше затворена. Тя се засмя почти на глас на предположението си, че в замъка има призраци. После пламъкът на свещта се залюля, сякаш подухнат от вятър. Никакъв вятър не идваше от прозореца и Рейвън се запита дали не си въобразява:

Но когато бавно се обърна и го видя, косата й настръхна и дъхът спря в гърлото й. Беше той, от плът и кръв, никакъв призрак — най-хубавото нещо, което Рейвън някога беше виждала.

Не можеше да помръдне, само стоеше и го гледаше смаяна.

— Дрейк… Как…

Той я погледна за един дълъг миг, преди да я хване за ръката.

— Съвсем скоро ще видиш как. Хайде, трябва да тръгваме веднага.

— Но, Дрейк…

— Побързай, любов моя, нямаме много време. Щом разберат, че ме няма в тъмницата, тук ще загъмжи от хора. Имаме само няколко часа преднина, преди да започнат да ни търсят извън крепостните стени.

Рейвън изведнъж отново придоби дар слово.

— О, Дрейк, слава на Бога, че си добре. Не бях на себе си от тревога.

И тя се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до себе си.

— Само като си помислех какво прави Уолдо с тебе, почти полудявах — каза той, притискайки я, сякаш нямаше намерение изобщо да я пусне. Целуна я бързо и после леко я отстрани от себе си, гледайки я в лицето. — Добре ли си? Уолдо направи ли ти нещо лошо?

— Добре съм. За пръв път в живота си Дъф се изправи срещу Уолдо и няма да му позволи да ме нарани. Но… страх ме е, че няма да мога дълго да държа Уолдо далеч от себе си. Той… бърза да консумира брака ни.

— Само през трупа ми — изръмжа Дрейк. — Трябва веднага да тръгваме. Вземи си наметало и каквото друго можеш да носиш в джобовете си.

Рейвън грабна наметалото от куката на стената, напъха в джоба си гребен и четка и каза, че е готова. Нямаше представа как ще излязат от строго охраняваната кула, без да ги хванат, но безусловно се доверяваше на Дрейк. По някакво чудо той бе избягал от тъмницата и тя се питаше какви ли друга чудеса може да направи. Тръгна след него, хваната здраво за ръката му, и се зачуди, когато той я поведе към прашасалия стенен килим, който висеше там откакто тя се помнеше.

Рейвън нямаше представа какво толкова интересно намира Дрейк в този килим. Но понеже добре познаваше Дрейк, не се изненадваше от нищо, което той правеше. Но беше смаяна, когато Дрейк отмести килима и й показа тясна дървена врата, чието съществуване Рейвън никога не беше подозирала. Вратата беше открехната и тя затаи дъх, докато той я отвори докрай, бутна я през отвора и бързо я последва. Вратата изскърца протестиращо, когато Дрейк отново я затвори, и Рейвън си спомни, че беше чула този звук малко по-рано, но не му беше обърнала внимание.

— Взех факела от тъмницата — каза Дрейк, сваляйки го от железния пръстен, който беше открил на стената. — Дръж ме за ръката, ще те водя.

— Откъде разбра за тунела? Знаеше ли къде води? — запита Рейвън, гледайки със съмнение паяжините, които им запречваха пътя.

— Проучвах тези тунели като момче и почти ги бях забравил. Когато дойдох в Чърк, умът ми беше замаян, но щом се свестих, си спомних, че съм влизал в тъмницата и съм открил тунела. Не казах на другите момчета за това, защото исках да има нещо, което само аз да знам. Когато си тръгнах, вече не мислех за тези тунели. Исках да забравя Чърк и всичко свързано с него.

Рейвън потръпна, когато нещо се шмугна между краката й.

— Къде отиваме?

— Има един страничен тунел, който се отклонява от основния. Ако не ме лъже паметта, той минава под рова и води до гористия хълм отсреща.

Обясненията му не успокоиха особено много Рейвън. Тя беше живяла цял живот в Чърк и никога не беше знаела, че съществува някакъв тунел. Сега той можеше да се е срутил или да не води никъде.

— Ами ако тунелът вече не съществува такъв, какъвто го знаеш? Много години са минали, откакто за последен път си го проучвал.

— Ще помисля — обеща Дрейк. Той спря внезапно и тя се блъсна в него. — Тунелът към свободата е пред нас. Искаше ми се навън да ни чакат коне, но не е възможно. Не знам колко време имаме, преди Уолдо да прати хората си да претърсват гората и околността.

— Къде отиваме?

— Най-напред ще те заведа при баба, после ще се върна в Уиндхърст. Трябва да видя какво става с владенията ми.

— Мислиш ли, че Уолдо ще тръгне за Уиндхърст? — запита Рейвън задъхана.

Тунелът беше станал невероятно усоен и мръсен, ставаше все по-трудно да се диша. Тя помисли, че сега навярно са точно под рова, защото по стените се процеждаше вода и правеше локви по мръсния под. Краят на роклята и подметките на кожените й обувки бяха мокри. Тя прибра полите си, благодарна за топлината им. С изключение на окъсания си панталон Дрейк нямаше друга защита от студа.

Дрейк не отговори на въпроса й, защото и двамата знаеха, че Уолдо ще тръгне натам. Освен това най-важната задача на рицаря сега беше да излязат благополучно от тунела. Сега той не беше на сигурна почва. Въздухът беше влажен и рядък и той се страхуваше, че факелът може да угасне и да ги остави на тъмно. Сграбчи здраво ръката на Рейвън.

— Внимавай — предупреди я той. — Хлъзгаво е.

— Колко ни остава?

— Трудно е да си спомня след толкова години, но смятам, че има още много път. Ще минем под вътрешната стена, под външната и под рова.

Изведнъж Дрейк спря. Рейвън се блъсна в него.

— Какво има?

Той вдигна факела и изстена в отчаяние, виждайки, че пътят е блокиран. С годините водата беше подкопавала стените и свода на онази част от тунела, която минаваше под рова, затова сега купчина мръсотия и камъни запречваше тясната пътека.

— Задръстено е — каза Дрейк, мъчейки се да не прозвучи толкова мрачно.

— Не можем ли да си пробием път?

— Не знам — каза несигурно Дрейк. Огледа отвсякъде купчината и с облекчение разбра, че тунелът е само частично блокиран. — Имаме късмет — извика той. — Погледни. — Той се загледа внимателно в купчината боклуци и камъни, която им препречваше пътя. — Виждаш ли? — извика въодушевено, показвайки към тавана. — Ако разчистя малко от този боклук, може би ще успеем да се прекатерим до другата страна.

— Ами ако тунелът е блокиран и по-нататък?

Той я притисна към себе си и силно я целуна.

— Няма да е блокиран — прошепна той срещу устните й. — Трябва да вярваме в това. А ако е, ще се върнем в кулата и ще потърся друг изход. Вярваш ли ми?

Въпреки страха си тя му вярваше безрезервно.

— Да, вярвам ти. Ще ти помагам да копаеш.

— Не. По-добре дръж факела. — Той й подаде светлината и започна да дълбае в мръсотията, близо до върха на купчината. Отворът растеше мъчително, сантиметър по сантиметър, докато Дрейк разчисти достатъчно пространство, за да може да се провре през него.

— Готово — каза Дрейк и се дръпна, за да може Рейвън да види. — Ще тръгна пръв и ще проуча как е оттатък. Ако всичко е наред, ще се върна за тебе.

Тя се накани да протестира, но той я привлече към себе си.

— Каза, че ми вярваш, Рейвън. Моля те още веднъж да ми повярваш. Ще се върна за тебе.

— Вярвам ти, Дрейк. Моля те, побързай. — Тя потрепери. — Не ми харесва тук.

Дрейк се раздели с нея, докосвайки нежно устните й, прекрачи купчината боклуци и се провря в дупката, която беше изровил.

— Пъхни факела в дупката — викна той на Рейвън. — Внимателно, само тази светлина имаме.

Рейвън се надигна на пръсти и провря факела през дупката.

— Сега ще огледам напред, Рейвън. Не мърдай.

— Ще… ще стоя тук — обеща Рейвън.

Дрейк знаеше, че е уплашена и откри още едно нещо в нея, на което да се възхищава. Наред с другите си хубави качества тя притежаваше и лъвска смелост. Имаше толкова много неща, които обичаше у Рейвън, че за миг се замая от новото си откритие.

Обичаше ли Рейвън?

Това и преди му се бе мяркало в главата, но той винаги намираше причини да пренебрегне чувствата си. Но и този път той не си потърси извинения, просто прие неизбежното. Обичаше омъжена жена, която не можеше законно да споделя живота му… освен ако Уолдо не умре.

Дрейк тръгна напред по тунела и тъй като не намери повече препятствия, се върна до мястото, където го чакаше Рейвън.

— Дрейк! Слава на Бога. Видях светлината през дупката.

— Да, тук съм. Пътят напред е сигурен. Можеш ли да се качиш дотук сама? — Той се усмихна с облекчение, когато видя главата й да се подава, и посегна да й помогне. — Дай ми ръка.

Дрейк хвана ръката й, невероятно успокоен от допира на малката мека длан, която се държеше за неговата. Задърпа я към себе си. Тя сама се изкатери, без да пуска ръката му.

— Пътят напред е чист — каза Дрейк.

Продължиха нататък. Тунелът се стесни, но не толкова, че да не могат да се провират през него. Въздухът сега беше малко по-добър, не толкова влажен. По стените вече не се процеждаше вода, нямаше и локви по пода.

— Трябва да сме от другата страна на рова — каза Дрейк. — Вече остана малко път.

Дрейк нямаше представа какво да очаква на края на тунела. Очевидно никой не го беше използвал, откакто той го беше проучвал преди години, а може би никога и не беше използван. Доколкото знаеше, замъкът Чърк никога не беше нападан. Крал Хенри I, жестокият завоевател на Уелс, беше заповядал построяването на Чърк през своето царуване, за да пази граничните земи от нахлуването на уелсците. По това време той беше учредил графството Чърк. Така че замъкът беше над стогодишен.

— Усещам пресен въздух! — възкликна развълнувано Рейвън.

И Дрейк беше започнал да забелязва неуловимите промени наоколо. В задушното подземие усещаха свежи повеи на студен, чист въздух.

— Скоро трябва да намерим изхода — каза той, окуражен от признаците, които показваха края на изпитанието им.

След няколко мига те влязоха в една пещера. В отвора й се мярна лунен лъч и Дрейк почти се успокои.

— Не знам какво ни чака отвън — предупреди я Дрейк. — Чакай тук, аз ще изляза пръв.

— Вън е тъмно — прошепна Рейвън.

Той усети страха й. Поиска му се да й каже, че навън ги чака свободата, но не можеше.

— Тъмнината работи в наша полза — каза Дрейк и я привлече към себе си. Ръцете й се обвиха около врата му и тя се притисна до него, прегръщайки го здраво.

— По-добре да съм в тази тъмна дупка с тебе, отколкото в леглото на Уолдо — прошепна тя срещу устните му.

— Рейвън, аз…

Тя сложи пръст на устните му.

— Не, сега не е време да изказваме чувствата си. Аз съм жена на друг мъж и един ден ще трябва да се разделим. Нека ни бъде възможно най-хубаво с тебе във времето, което ни остава. Когато си вземеш жена, аз ще изчезна от живота ти.

Дрейк почувства болката й и не знаеше как да я успокои.

— Ще направя всичко, каквото мога, за да те защитя — обеща той.

— Не обещавай прибързано — прошепна Рейвън. — Аз принадлежа на друг. Нищо не може да промени това. Не искам да страдаш заради мене. Ще направя всичко възможно, за да бъдеш в безопасност, дори ако това означава да се върна при Уолдо.

— Няма да се върнеш при Уолдо — каза разярен Дрейк. — Аз сам ще отида при краля и ще го моля да те защити.

— Той може ли да анулира брак?

— Твоят брак никога не е бил консумиран — припомни й Дрейк. — Всичко е възможно, ако силно го пожелаеш.

— Тогава ще го пожелая с цялото си сърце и душа — каза пламенно Рейвън.

Дрейк се почувства така, сякаш бронята, с която беше обградил сърцето си, е пробита. От онзи злощастен ден, когато бяха осуетени плановете му да избяга с Дария, бронята го беше притискала… докато в живота му не влезе Рейвън. Той си пожела да може да даде на любимата си това, което сърцето й желае, но не можеше, още не можеше. Нямаше решение за проблема на Рейвън, затова само я целуна, опитвайки се да й каже без думи, че няма да я изостави на произвола на Уолдо. После я пусна и й подаде факела.

— Дръж го. Ако има пещера там, където мисля, че трябва да е, лунната светлина ще ме води.

— Внимавай — извика подир него Рейвън.

Изходът беше толкова тесен, че Дрейк трябваше да падне на ръце и колене и да пропълзи през него. Излезе от пещерата и нададе тихо радостно възклицание, когато погледна нагоре и видя луната и звездите да греят над главата му. Пое няколко глътки свеж въздух, преди да насочи вниманието си към пещерата. Видя, че изходът е точно там, където беше очаквал да бъде на склона на хълма, заобиколен от дървета и прещип.

— Можеш вече да излезеш — повика той тихо към Рейвън. — Остави факела, няма нужда да показваме къде сме. Сам ще си догори.

След няколко минути главата на Рейвън се подаде на изхода и Дрейк коленичи, за да я издърпа. Тя трепереше. Той я прегърна за миг и не му се искаше да я пуска, но осъзнаваше опасността, която дебнеше и двамата.

— Мислиш ли, че Уолдо ще намери тунела? — запита Рейвън.

— Може би — отговори искрено Дрейк. — Като претърсят старателно кулата, ще открият вратата зад стенния килим в спалнята ти. Имаме предимството, че знаем по кой тунел да вървим, а те не знаят. Въпреки това трябва да побързаме. Нямаме коне, хората на Уолдо ще имат.

— С колко време разполагаме?

— Ще им трябва известно време, докато претърсят всяко ъгълче и стаичка в замъка и в пристройките. Предполагам, че имаме един-два дни, преди да започнат да търсят и в гората. — Той й подаде ръка. — Хайде, ще те водя.

— Не искам да ходя в Уелс — каза Рейвън, знаейки, че Дрейк планира да я заведе в дома на баба Нола. — Отведи ме в Уиндхърст със себе си.

— Не, това е първото място, където Уолдо ще те потърси. Наближава Архангеловден, а с него и зимата. За пръв път в живота си ще се моля за ранен сняг.

— Трябва да отидем направо в Уиндхърст — настоя Рейвън.

— Нямаме време за губене.

— Не, там няма да си в безопасност.

— Не ме е грижа — отвърна тя упорито. — Бъди практичен, Дрейк. Нямаме коне. Ако имахме пари, можехме да купим в някое село, но нямаме нищо освен дрехите на гърба си.

Дрейк й се ухили дяволито.

— Смятам да открадна коне.

— Губим време. Отивам в Уиндхърст, и това е.

Дрейк я погледна смутен. Рейвън беше пораснала, от вироглаво разглезено дете се беше превърнала в прекрасна смела жена. Пожела си да я беше познавал през годините, когато беше израствала, за да знае какво я е превърнало в жената, която беше днес.

Въздъхна примирено.

— Много добре, но това е против убеждението ми.

Лунната светлина ги водеше, докато си проправяха път през мълчаливата гора. Дрейк не искаше да плаши Рейвън, но се страхуваше, че липсата на коне ще ги забави. Не се шегуваше, когато каза, че има намерение да открадне животни. Предстоеше им далечен път и той знаеше, че Рейвън е изтощена, а и той самият едва се държеше на крака.

Изведнъж Дрейк спря, стискайки предупредително ръката на жената.

— Чу ли това?

— Не, нищо не чух.

— Слушай.

Дрейк затихна, Рейвън също и двамата се вслушаха в нощните звуци наоколо си. Дочу се пръхтене на кон и Дрейк замря.

— Чу ли сега?

— Да. Какво може да означава?

— Наблизо се е разположил някой.

— Бракониери ли?

— Може би. — Но не беше убеден. — Остани тук, докато погледна.

Дрейк пропълзя през гъстия прещип към звука, който беше чул. Натъкна се внезапно на лагера, тъй като нямаше огън, който да издава местонахождението му. Дрейк видя един мъж да лежи на земята, увит в одеяло и положил глава на седлото си. Потърси с поглед други хора и се поуспокои, когато не видя никого освен него. Промъкна се като котка в лагера, напрегнат, в очакване. Човекът враг ли беше, или приятел?

Прокрадвайки се безшумно, той пропълзя под дърветата и веднага спря, като видя два коня, привързани отстрани. Два коня. Това озадачи Дрейк, защото беше видял само един мъж. Единият кон вдигна глава и размаха опашка. Дрейк занемя, като позна своя Зевс. А вторият кон беше на сър Джон. Зевс изпръхтя приветствено.

Изведнъж една сянка падна върху пътеката и Дрейк посегна към несъществуващото си оръжие.

— Мислех, че никога няма да стигнеш дотук, милорд.

— Джон!

— Да. Защо толкова се забави?

— Ти откъде знаеше, че съм аз?

— От Зевс. Конят ти те усети преди мене. Правех се на заспал, докато разбрах, че ти се навърташ около лагера ми.

— Значи беше сигурен, че ще се появя?

Джон се усмихна.

— Да, никога не съм се съмнявал.

— Къде намери Зевс?

— Един от твоите хора го намери, след като Уолдо те отвлече. Повечето ни войници оцеляха в битката. Когато се върнах от Билтуелс, ги намерих на лагер в гората. Чакаха да научат какво е станало с тебе.

— Къде са сега?

— Пратих ги обратно в Уиндхърст с ранените. Знаех, че ще избягаш, Дрейк. Никоя тъмница в света не е достатъчно здрава, за да задържи Черния рицар.

— Вярата ти ме ободрява, Джон, но за известно време и аз смятах, че ще предам Богу дух в подземията на Чърк.

— Как избяга? Нямам търпение да чуя.

— След малко, Джон — каза Дрейк. — Рейвън ще умре от притеснение, ако не се върна скоро за нея.

Джон го погледна смаян.

— Милейди Рейвън е с тебе? Господи боже! Това вече не е за вярване. Веднага я доведи. Аз междувременно ще вдигна лагера и ще оседлая конете. Ти и Рейвън можете да яздите заедно на Зевс.

Дрейк положи ръка на рамото на Джон.

— Благодаря ти, приятелю. Ти може би спасяваш и моя живот, и този на Рейвън.

Рейвън се разкъсваше от страх, докато чакаше Дрейк да се върне. Представяше си всякакви опасности, в които можеше да е попаднал, и искаше да е там с него. Отсъствието му много се проточи и макар че я беше предупредил да не се отклонява, тя искаше да му се притече на помощ, ако има нужда. Изоставяйки всякаква предпазливост, Рейвън тръгна по следите на Дрейк.

Не беше изминала много, когато чу гласове и спря, за да ги различи. Следвайки звука, тя тръгна внимателно напред. После ги видя, застанали на едно осветено от луната място до два коня, говореха си тихо. Единият от мъжете беше Дрейк. Другият беше… сър Джон! Тя възкликна зарадвана и побърза към тях.

Навярно я бяха чули, защото веднага застанаха нащрек. Дрейк пръв я позна.

— Рейвън! Казах ти да ме чакаш.

— Разтревожих се и исках да ти помогна, ако си в беда.

— Мислехте да защитавате Черния рицар само със зъби и нокти ли? — запита сър Джон с лек смях.

Рейвън не се засмя. Ако се наложеше, тя наистина щеше да се бие със зъби и нокти заради Дрейк.

— Защо сте още тук, сър Джон?

— Не можех да си тръгна, докато не разбера какво е станало с Дрейк. Исках да съм наблизо, за да му помогна, когато избяга. След като ви оставих в Чърк, намерих оцелелите ни хора да се крият в гората. И те чакаха да узнаят съдбата на Дрейк. Пратих ги в Уиндхърст и останах тук. Нали виждате, никога не съм се съмнявал, че този тук е способен да избяга.

— Трябва да тръгваме веднага — каза Дрейк. Потърси с поглед лицето на Рейвън. — Изтощена си. Можеш да спиш, докато яздим. Зевс има сили да ни носи и двамата.

Джон вече беше оседлал двата коня.

— Надявам се да не сте гладни, защото почти нямам какво да ви предложа — каза той. — Можем да купим храна в първото село, през което минем.

— Нямам пари — каза Дрейк.

Джон се усмихна.

— Не се страхувай, приятелю. Имам достатъчно пари за всичко, което ни трябва.

— Ще те помоля за една услуга, Джон — каза Дрейк. — Ти много пъти си ми доказвал своята вярност, но ще те помоля за още нещо.

— Кажи, Дрейк.

— Иди в Билтуелс и кажи на баба Нола, че Рейвън и аз сме в безопасност и засега сме добре. Тя ще се тревожи за нас, а ти си единственият, на когото съм казал къде живее.

— Разбира се, че ще отида — каза Джон. — Ще се срещнем в Уиндхърст. Но първо трябва да вземеш парите, които ми останаха в кесията. Няма да ми трябват.

Той откачи кесията от колана си и я подаде на Дрейк.

— Остави и за себе си, Джон — каза Дрейк, вземайки само част от монетите.

Дрейк се качи на Зевс и Джон вдигна Рейвън на седлото. Рейвън обви ръце около кръста на Дрейк и го хвана здраво. Неговите ръце също я обгърнаха и я притиснаха към него. Той взе юздите, смушка Зевс с коляно и го подкара напред.