Кони Мейсън
Господарят на мрака (10)

9

Хайме не заспа. Отмествайки Алета от себе си, той дръпна завивката над нея и се измъкна от леглото. Забави се, докато се обличаше, за да я погледне, смаян от мощната емоция, която бушуваше в него. Тя го изгаряше целия, обръщаше го наопаки и крадеше сетивата му. Не беше искал съпруга, но без Алета животът му внезапно щеше да загуби нещо много ценно. Макар да беше своеволна, свадлива и непослушна, любенето с нея му даваше неизмеримо удоволствие.

Изглеждаше толкова невинна, помисли Хайме, докато я гледаше, със сребристата си коса, обграждаща прелестните й черти като копринен ореол. Макар и дребно, тялото й беше чудесно оформено, гърдите бяха точно толкова големи, че да запълват дланите му.

Само да не ме ненавиждаше, помисли той огорчено. Въздъхвайки със съжаление, излезе тихо от стаята. В коридора се натъкна на Бес и й каза да премести нещата на Алета в неговата стая, защото отсега нататък тя ще спи в неговото легло. Роуина влезе в залата точно когато той даваше указания на Бес относно това си желание и лицето й придоби жлъчно зеленикав оттенък. Тя изчака Бес да излезе от залата, преди да се нахвърли върху Хайме.

— Значи спиш с тая студена кучка — изсъска тя. — Обеща, че бракът ти няма да се отрази на отношенията ни. Каза, че се жениш за лейди Алета само за да попречиш на Ивън Грей. Макар да не можах да разбера нуждата ти от съпруга, защото имаше мене, ти се доверих. Но ти нарочно ме избягваше през последните месеци. Да не би лейди Алета да те е омагьосала, Хайме? Да не те е лишила от мъжественост с магиите си?

— Не говори за магии — предупреди я заплашително той. — Опасно е да изричаш богохулни думи, когато някой може да те чуе. Ако си спомняш, не съм ти обещавал нищо. Казах, че можеш да останеш или да си идеш, каквото пожелаеш. Ти избра да останеш.

— Разбрах, че няма да ме замениш в леглото си. Отнасяш се с мене много зле, след като доведе това бледо подобие на дама в кулата.

Изражението на Хайме се вкамени, което трябваше да послужи като предупреждение за Роуина.

— Не си отваряй мръсната уста срещу съпругата ми. Не си годна да й избършеш подметките. Нарочно си я излъгала и настоявам да престанеш.

Очите на Роуина се окръглиха.

— Да съм я излъгала ли? Не, Хайме, не съм.

Очите му се присвиха опасно.

— Кажи ми истината, Роуина, носиш ли дете от мене? Може да се провери доста лесно. Трябва само да пратя за селската акушерка, за да докажа или да опровергая твърденията ти. Зле ти се пише, ако открия, че нарочно си измамила съпругата ми. Кажи ми истината сега и ще се погрижа да те изпратя по живо, по здраво при брат ти, с достатъчно пари, за да те възнаградя за услугите ти.

— Отпращаш ли ме?

— Да. Беше грешка да те държа тук, след като се ожених. Алета е моята съпруга; това е нейният дом.

— Ще отпратиш ли жена, която носи детето ти?

— Не, не бих го направил. Носиш ли дете от мене? Помисли внимателно, преди да отговориш.

Разстроена, Роуина захапа долната си устна. Искаше да се нахвърли върху Хайме, да му се развика, задето я оставя да чезне, докато той взема друга жена в леглото си, да издере лицето му, за да го направи по-малко желан в очите на съпругата му. Искаше да излъже, да му каже, че носи дете от него. Но не го направи. Беше виждала резултата от гнева му достатъчно често и се страхуваше, че ще го насочи към себе си. Въпреки че още го искаше и винаги щеше да го иска, знаеше, че ще я накаже сурово, ако излъже за бебето, а не го роди.

— Не, не нося дете от тебе.

— Знаех си, че няма как да е възможно, но исках да си го признаеш. Не искам копелета и винаги съм се старал да избягна това. Ако беше продължила с лъжата, щях да те отпратя без нищо, само с дрехите на гърба ти.

Роуина преглътна, осъзнавайки колко близо е била до извънредно сериозна грешка.

— Не ме отпращай, милорд — замоли се тя. — Нека остана близо до тебе. Може би един ден ще имаш нужда от мене.

— Не, Роуина, няма да имам нужда от тебе… нито сега, нито когато и да било. Но за съжаление сега нямам хора, които да те придружат на дългото ти пътуване, затова ще останеш тук, докато мога да ти отделя охрана. Когато си тръгнеш, ще разбереш, че съм бил много щедър с тебе. Междувременно, не се натрапвай на съпругата ми.

Темпераментът на Роуина избухна.

— Мислиш, че се интересувам от богатства? Не, Хайме, искам тебе! — Виолетовите й очи се присвиха опасно. — Помисли си два пъти, преди да ме отпратиш, милорд.

Тънко завоалираното й предупреждение мина покрай ушите на Хайме, защото той нямаше представа, че тя знае неща, които биха могли да се окажат катастрофални за него.

— Когато дойде време, ще си тръгнеш.

Обръщайки се рязко, той излезе от залата, като остави Роуина да кипи сърдито. В този момент тя толкова го мразеше, както никога досега не беше мразила друго човешко същество. Още повече от Алета. Тя се усмихна хитро, когато една мисъл се загнезди в мозъка й. Излизайки от залата, още се усмихваше. Никой не я спря, когато малко по-късно през деня оседла един кон и напусна кулата.

 

Алета беше отчаяна. Никак не й се искаше да лежи до Хайме нощ след нощ, да чувства топлината на тялото му, което се притиска към нейното, да знае, че само ако се пресегне, той ще реагира незабавно. Всяка нощ, когато той си лягаше, тя се преструваше на заспала. Но когато се събличаше под мъждивата светлина от огнището, тя го наблюдаваше с присвити очи, спомняйки си колко топла и изпълнена с живот се чувстваше плътта й под ръцете му, докато той навлизаше в нея. Той беше огромен, бедрата му изглеждаха като два дъба, а масивните му гърди бяха твърди като скала от издутите мускули.

Тази нощ не беше по-различна от другите. Той беше дошъл да си легне късно, както обикновено, събличайки се на светлината на догарящия огън. Преструвайки се на заспала, тя го наблюдаваше и очите й се спряха за един вземащ дъха момент върху слабините му, където мъжествеността му, огромна и тежка дори в покой, стърчеше от тъмната горичка между бедрата му. Дъхът се заблъска в гърдите й. Той беше великолепен!

Разбирайки накъде я водят мислите й, тя вдигна очи към лицето му. Силно и дръзко, благородната гордост в чертите му не можеше да бъде отречена. Погледът й се спря на пълните му устни и тя си припомни с прилив на наслада как той ги използваше, за да я дразни и възбужда, как влажната топлина на устата му караше тялото й да трепти от удоволствие. И ръцете му. Господи, тези огромни ръце и прекрасните неща, които правеха с нея, караха сърцето й да тупти и тялото й да трепери.

— Харесва ли ти това, което виждаш, милейди?

— О. — Очите на Алета се разшириха. Тя нямаше представа, че Хайме знае, че тя го гледа. Цялото й тяло порозовя и тя се радваше, че той не може да види това. — Не те гледах.

— Така ли?

— Откога виждаш на тъмно?

— Нямам нужда от дневна светлина, за да разбера кога очите ти ме гледат, любов моя. Оставят огнена следа, където минат.

— Самодоволен изрод — измърмори Алета, нарочно обръщайки гръб.

Нисък смях се разнесе в гърдите на Хайме, когато се вмъкна в леглото до нея.

— Искаш ли ме, Алета? Ако е така, готов съм. Не е грях да изпитваш желание. Случва се дори когато единият признава, че ненавижда другия.

— Не изпитвам желание за тебе, милорд — отрече троснато тя. — Чувствам се оскърбена от начина, по който се отнасяш към мене. Искам собствена стая. Не мога да споделям леглото ти.

— А аз не мога да ти вярвам, любов моя. Заспивай — посъветва я той, въздъхвайки уморено. — Няма да те отегчавам, като ти налагам желанията си. Няма да се любя с тебе, освен ако ти не го пожелаеш.

— Този ден никога няма да настъпи — каза самодоволно Алета.

— А аз ти предсказвам, че ще дойде по-скоро, отколкото си мислиш.

Скритото обещание в гласа му я смути. Той беше толкова сигурен в себе си, така абсолютно уверен, че тя ще го моли да се люби с нея. Вече й беше отнел гордостта; душата й ли искаше да заграби?

 

Дните минаваха с необяснима бързина и Алета беше благодарна, че Хайме е говорил с Роуина, защото знойната брюнетка като че ли я отбягваше. Хайме беше й казал, че ще отпрати Роуина в скоро време, и тя нямаше търпение този ден да настъпи. В това време знаеше с абсолютна сигурност, че той не споделя леглото на Роуина, защото всяка нощ усещаше топлината му до себе си. Знаеше и че Роуина не е бременна, защото Хайме й беше казал, че Роуина нарочно е излъгала за детето, за да я подразни.

Верен на думата си, Хайме не се беше опитвал да се люби с нея. Нито пък тя го беше молила, независимо колко отчаяно копнееше за топлината на ласките му и за горещата му уста по тялото си.

Бяха минали две седмици без никакъв инцидент от деня, когато тя беше говорила с Хайме за контрабандата. Тогава тя започна да забелязва, че той е доста замислен. Отсъстваше от кулата за все по-дълго време и идваше да си легне много късно нощем. Съвещаваше се с Гейлърд по цели часове. Поведението му й се струваше странно, докато не си спомни думите му, че следващият товар бренди трябва да пристигне две седмици след предишния. Преброи дните и разбра, че корабът, пренасящ контрабандното бренди, трябва да пристигне всеки момент. Мисълта я изплаши. Ами ако нещо се обърка? Ако нещо се случи с Хайме?

В последните няколко дни Алета получи позволение да излиза на езда заедно с някой от наемниците. Днес, докато обмисляше последиците от незаконната дейност на Хайме, тя реши да се възползва от хубавия ден и да излезе да поязди. Мислеше по-добре, когато усещаше вятъра в гърба си и слънцето в лицето. Тъй като Хайме винаги оставяше двама наемници в кулата, когато излезеше, Алета побърза към двора, надявайки се някой от тях да може да я придружи. Имаше късмет. Единият от рицарите, сър Найджъл, веднага си предложи услугите. Той и останалите единадесет наемници, които бяха придружили Хайме в Уелс, на драго сърце бяха останали с него. Всички харесваха и уважаваха Хайме Мортимър и тъй като той можеше да им плаща, с удоволствие се бяха съгласили да останат.

Ранното лято в уелските планини беше прекрасно и Алета със своята охрана яздиха мили наред, докато сър Найджъл не предложи да се връщат, преди да се е стъмнило. Алета се съгласи колебливо. Но когато сър Найджъл обърна коня си, злополучното животно стъпи в дупка, загуби равновесие и се изправи на задните си крака, хвърляйки ездача си на земята. Копитото му го удари по главата и сър Найджъл се просна като безжизнена купчина. Алета скочи от седлото и се опита да свести припадналия рицар, но без никакъв успех. Тъй като той беше твърде тежък, за да го вдигне, а и не показваше признаци да си възвърне скоро съзнанието, тя разбра, че трябва да потърси помощ за ранения си спътник.

Качи се отново на седлото и тъкмо щеше да се втурне към кулата, когато забеляза група мъже, които се приближаваха бързо от изток. Спря нерешително. Не можеше да избяга, не и ако ездачите вероятно можеха да помогнат на сър Найджъл. Зачака търпеливо мъжете да се приближат. Едва не тръгна да бяга, когато видя, че това е лорд Грей, придружен от десетина въоръжени мъже.

— Алета — поздрави я той и погледна от нея към неподвижната фигура на сър Найджъл. — Какво се е случило?

— Придружителят ми падна и конят го ритна в главата. Има нужда от помощ. Не мога да го върна в кулата сама.

— Моите хора ще го настанят на коня и вие ще го отведете обратно в кулата. Ако, разбира се — прибави той бързо, — искате да се върнете там. Тревожа се за вас.

Вгледа се в лицето й, търсейки признаци на малтретиране, и почти съжали, че не вижда нищо такова.

— Трябва да се върна — каза тя. — Хайме ще ме чака. Изненадана съм да ви видя все още в Уелс, лорд Грей. Как е кралят?

— Вбесен — разкри лорд Грей. — Контрабандата продължава и нямаме представа кой стои зад това. Имаме само име. Господарят на мрака. Знаете ли нещо за това, милейди? — запита той хитро.

— Това е просто мит — изрече Алета с треперещ глас. Не беше възможно лорд Грей да знае нещо, нали? — Няма такъв човек. Знам го със сигурност.

— Така ли, милейди? Мисля, че знаете доста повече, отколкото сте склонна да разгласите. Може би този Господар на мрака няма да има толкова късмет следващия път.

Предупредителният тон в гласа на лорд Грей и злонамереното проблясване в очите му изплашиха Алета. Какво беше узнал? Тя се обърна рязко и видя как двама от хората на лорд Грей натоварват сър Найджъл на коня.

— Внимавайте — извика тя, когато той започна да се смъква.

Раздвижването сигурно беше свестило донякъде сър Найджъл, защото той изстена и отвори очи. Като видя Алета обкръжена от непознати мъже, изпъшка и се опита да изтегли оръжието си, но не успя.

— Всичко е наред, сър Найджъл, не съм в опасност — увери го тя. — Как сте? Можете ли да яздите?

Все още замаян, сър Найджъл се намести на седлото.

— Да, милейди, мога да яздя. Да тръгваме.

Беше познал лорд Грей, понеже го беше виждал в двора, и се разтревожи за безопасността на Алета. Стана подозрителен, когато чу Грей да казва:

— Не ми харесва това, че се връщате при Мортимър, лейди Алета. Знаете, че ще ви защитя.

— Трябва да се върна, лорд Грей. Кажете на баща ми, че… че се надявам скоро да го видя отново.

Сър Найджъл се напрегна. Неговият работодател беше го предупредил за Грей и беше наредил да го изгони, ако го види в границите на Крисит. Но сър Найджъл беше сериозно ранен и сам. Не можеше да направи нищо друго, освен да отведе лейди Алета на безопасно място колкото може по бързо.

— Тогава довиждане, милейди. Но ме чуйте добре, няма да мине много време и отново ще се срещнем. Баща ви праща съобщение, че разрешението е близо. И много благодаря, милейди, сведенията ви ще бъдат много интересни за краля.

Озадачена, Алета го изгледа за миг, не можейки да разбере какво й казва. После пришпори коня си и той препусна, последван от сър Найджъл, който се олюляваше на седлото си.

 

Алета се беше надявала Хайме да не узнае за срещата й с лорд Грей, но надеждите й бяха попарени, когато той започна да я разпитва на вечеря.

— Хареса ли ти ездата днес, милейди?

Алета го изгледа гневно, съзнавайки накъде бие.

— Как е сър Найджъл?

— Добре, с изключение на болките в главата. Нямаш ли какво да ми кажеш за срещата с лорд Грей?

— Нямам какво да казвам — настоя тя.

— Заради тебе, и заради мене се надявам да ми кажеш истината, милейди. Сър Найджъл изглеждаше доста объркан от това, което е чул. Сигурна ли си, че нямаш какво да ми кажеш?

— Нямам — повтори искрено Алета.

 

Тази нощ Хайме не дойде да си легне и Алета се събуди изведнъж няколко часа, след като беше заспала, сигурна, че нещо не е наред. Знаеше, че е време да пристигне корабът с контрабандното бренди, и се запита дали Хайме вече не е долу на брега с мъжете от селото. Тъй като прозорецът на неговата стая гледаше към брега, не й беше трудно да провери подозренията си. Ставайки от леглото, тя бутна настрана гоблена и погледна надолу. Разбира се, десетки светлинки проблясваха на тясната ивица земя. Нощта беше безлунна, непрогледно тъмна, прекрасна за действия, в каквито участваше Хайме. Но нещо не беше наред.

Тя го усещаше в костите си.

Опасността се носеше във въздуха и острата интуиция на Алета й пращаше послания, които тя не можеше да пренебрегне. Обръщайки се рязко, тя хукна към вратата, някакъв безименен ужас й подсказваше, че трябва да предупреди Хайме за някаква невидима, неизвестна опасност. Това, че изобщо се беше загрижила за него, я накара да се позамисли, но тя бързо прогони съмненията си, когато си спомни за всички мъже от селото, чийто живот можеше да е застрашен.

И Хайме. Макар че се опитваше да отрече, не искаше Хайме да бъде наранен или арестуван. Той беше твърде жизнен, за да загине на толкова млада възраст.

Когато стигна до вратата, от устата й излетя ругатня. Беше заключено отвън!

— Проклет да си, Хайме Мортимър! — Гласът й трепереше от ярост, когато хукна обратно към прозореца, размахвайки юмрук към мъжа, който беше проклятието на живота й. — Неуместното ти недоверие може да ти струва живота, да не говоря за живота на половината мъже от селото!

Нямаше представа кога Хайме е заключил вратата, но предположи, че е било, когато беше задрямала малко след като си беше легнала.

Взряна навън, тя загледа с трепет как от морето се издига тънка мъгла, почти скриваща дребните фигури, които се суетяха по брега. Макар че не можеше да види кораба в мъглата, инстинктивно усещаше, че е закотвен някъде в залива. Тогава погледна наляво, към криволичещата пътека, която водеше надолу към брега, и кръвта замръзна във вените й. Видя конници, прекалено много, за да може да ги преброи в слабата светлина, които слизаха полека по стръмния склон. Най-лошият й кошмар се беше осъществил!

Отвори уста и изкрещя предупредително, съзнавайки, няма как да я чуят. Пленена в стаята, не можеше да направи друго освен да гледа безпомощно как Ивън Грей и неговите хора нападат Хайме и контрабандистите му. Тогава ги изгуби от поглед, защото пътеката свиваше рязко. Видя ги отново, когато се изсипаха на брега в изненадваща атака. Мъглата не й позволяваше да види битката, но до нея долитаха викове и звън на оръжия.

Тя гледаше вцепенена от прозореца. Напрежението й растеше, докато виковете продължаваха да ехтят може би часове наред. Едва когато първата розовина на зората оцвети източното небе и мъглата се вдигна, Алета видя за първи път съвсем ясно брега и морето. Кораба го нямаше, но се виждаха хората на Грей, които ровеха около бъчвите. Стори й се, че вижда един-два трупа, проснати на пясъка, но останалите контрабандисти като че ли се бяха стопили безследно. Не се виждаше нито Хайме, нито големият му черен жребец. Извръщайки се от прозореца, тя навлече дрехите си и зачака Хайме да се върне… ако изобщо се върнеше.

Беше около средата на сутринта, когато чу някой да спира пред вратата и. Втурвайки се към нея, тя извика:

— Хайме, ти ли си!

— Не, милейди, Бес.

— Имаш ли ключ, Бес? — запита тревожно Алета. — Моля те, отключи вратата.

— Ключът е в ключалката, милейди.

— Божичко, Бес, отвори вратата! Хайме в кулата ли е?

Вратата се отвори и Бес влезе в стаята. Очите й бяха зачервени и замъглени, сякаш беше плакала.

— Какво има, Бес? Какво е станало?

Изтривайки очи, Бес не отговори на въпроса, а започна да подрежда стаята.

— Можеш да ми кажеш, Бес… знам всичко за Господаря на мрака и какво прави заедно с мъжете от селото долу на брега посред нощ.

— Знаете ли, милейди? — запита смаяна Бес.

Алета кимна сериозно.

— Нещо е станало снощи, нали?

— Някой е предупредил бирниците — подсмръкна Бес. — Ако не беше тайният проход през една пещера, дето води до върха на скалата, всички мъже щяха да бъдат убити или арестувани. Но Господарят на мрака е умен и се е погрижил да има още един път нагоре, преди да избере точно този бряг за тази работа. Ако някой не беше видял бирниците да слизат по скалите, щеше да стане много лошо. Мъжът ми е тежко ранен, милейди, но благодаря на бога, че синът ми се върна жив и здрав.

— Четирима мъже са убити и много други са ранени — каза Хайме, влизайки в стаята. Кимна рязко на камериерката. — Остави ни, Бес. Прибери се у вас да се погрижиш за мъжа си.

Лицето му беше като изрязано от камък, в гласа се долавяше обвинение, когато обърна безпощадния си поглед към Алета.

Бес се обърна и излезе бързо от стаята, усещайки бурята, която се надигаше в масивната фигура на Хайме Мортимър. Не искаше да бъде наблизо, когато се разрази.

Хайме отиде към вратата и внимателно я затвори зад Бес, а после се обърна към Алета с намръщено лице.

— Защо го направи, милейди? Толкова ли ме мразиш, че би изложила на опасност живота на десетки мъже, които се опитват да издържат семействата си в тази опустошена земя?

Сините очи на Алета се разшириха, обхвана я безмерен гняв.

— Обвиняваш ме, че съм те предала ли? — запита тя със стегнато гърло.

— Фактите говорят сами, милейди. Била си насаме с Ивън Грей. Сър Найджъл ми каза, че известно време е бил в безсъзнание и когато се свестил, ти си разговаряла оживено с Грей. Знаеше кога ще пристигне следващият кораб и имаше достатъчно време, за да му го кажеш. Трябваше да го очаквам — изрече той огорчено. — Каза ли му моето име? Ще дойдат ли хората на краля да ме арестуват?

— Ти си голям глупак, Хайме Мортимър — изфуча сърдито Алета.

— Отречи, ако можеш — предизвика я той.

Гласът му звучеше почти обнадеждено, но когато Алета не каза нито дума, гледайки го яростно, той позна такова отчаяние, каквото малцина мъже са изпитвали. Със самото си мълчание тя му даваше отговора, който той търсеше. Разбира се, тя беше виновна, разсъди той, иначе щеше да протестира енергично.

Брадичката на Алета се издигна бунтовно. Никога нямаше да му даде удовлетворението да я види да се унижава. Разбира се, тя беше невинна, но щеше ли да има полза да протестира? Той нямаше да й повярва, каквото и да му кажеше; вече я беше обявил за виновна и я беше осъдил.

— Нямаш ли какво да кажеш, милейди? — запита Хайме.

Отчаяно искаше да я чуе да защитава невинността си, макар сърцето му да казваше, че е виновна.

— Не отричам и не признавам нищо, милорд. Мисли каквото си искаш, защото вече си ме осъдил. Винаги съм подозирала, че у тебе няма и капка състрадание, и току-що го доказа. Ти си едно арогантно копеле, Хайме Мортимър. Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми и да се откажеш от контрабандата.

И тя нарочно му обърна гръб.

Ужасен гняв обхвана Хайме. Като я извъртя, за да я накара да застане с лице към него, той хвана тесните й рамене и я разтърси здравата.

— Много ме изкушаваш, милейди. Заради тебе четирима мъже умряха и много други са ранени. Ако не беше мъглата, щяха всички ни да арестуват. Но за щастие можахме да се измъкнем по друга пътека. Заради тебе загубихме цял товар много добро бренди.

Разтърсваше я така силно, че зъбите й тракаха и очите й заплашваха да изскочат от орбитите.

— Х-хайде, убий м-ме! — изрече тя предизвикателно, мъчейки се да не припадне.

— Още ли ме предизвикваш? — изрева Хайме, докато гневът му се усилваше още повече.

Все пак престана да я разтърсва и я задържа изправена с огромните си ръце.

Задъхана, Алета го изгледа дръзко.

— Винаги ще ти се противопоставям, милорд, докато ме обвиняваш несправедливо.

— Защо го правиш? — избухна Хайме.

— Ти ми кажи — отвърна тя, толкова близо до припадък, колкото не беше се чувствала никога досега.

— Искаш Ивън Грей. Не е тайна, че искаше да се омъжиш за тоя долен мошеник. Много щеше да ти хареса да ме видиш убит.

Алета пребледня.

— Не.

— Предупредих те, че ако ме предадеш, наказанието няма да ти хареса.

Задържа я като пленен гълъб, чиито крехки кости би могъл с лекота да прекърши с огромните си ръце.

— Направи най-лошото, на което си способен, милорд, няма да те моля за милост. Но знай, че никога няма да разбереш със сигурност дали съм невинна, или съм те предала.

Темпераментът на Хайме не издържа.

— Само вещица може така да ме изкушава. Може би Роуина е права, може би наистина си вещица и трябва да гориш на клада. Но не се бой, милейди, ще ти избия дяволите от главата.

Хайме реагира толкова бързо, че Алета беше зашеметена, когато той я хвана за ръката и раздра роклята й от горе до долу. После я вдигна и я метна на леглото, с лицето надолу. Когато тя се осмели да погледне над рамото си, видя безпощадния му поглед втренчен в оголената плът на гърба, седалището и краката й. Мрачно навъсен, той изтегли камшика от колана си и плесна с него по бедрото си.

Когато го вдигна във въздуха, Алета затвори очи и се приготви за първия жилещ удар. Чу камшика да изсвистява във въздуха и видя как ръката му се спуска надолу. Плясъкът на камшика прозвуча като гръмотевица в ушите й и тя трепна изненадана, когато бруталният удар не я засегна. Той се стовари върху леглото до нея, сцепвайки покривката, както щеше да направи и с нежната й плът.

Следващият звук, който тя чу, беше задавеният стон на Хайме и тупването на камшика на пода. Опита се да се надигне, но силата на тялото му, когато той се стовари върху нея, я прикова към леглото.

— Господ да ми е на помощ — изпъшка той, — но не мога да ти причиня болка, каквото и да си направила. По-добре да те държа затворена цял живот в стаята си, отколкото да съсипя красивата ти плът. — Надигайки се леко, той я обърна и се вгледа в очите й. — Какво си ти, милейди, че не мога да се заставя да ти причиня болка?

— Съпругата ти, милорд — отговори тихо Алета.

Очите му блеснаха като полиран оникс, когато се впиха в нейните.

— Да.

Горещата ласка на дъха му подпали плътта й там, където докосваше лицето й. Устата му се надвеси над нейната, изкусително близо.

Той знаеше, че трябва да накаже Алета, но умът му отхвърляше мисълта да й причини болка. Желаеше я. Искаше я нощем, когато спеше до нея, но беше твърде дисциплиниран, за да попадне под властта на жаждата си; искаше я през деня, когато тя се движеше като малка грациозна нимфа из кулата; искаше я всичките тези пъти, когато си спомнеше колко прекрасно сладък и свеж беше ароматът й, как навлизането в нея му даваше такова невероятно удоволствие. Само като помислеше за нея, пламваше отвътре. След като вече я беше вкусил, я искаше отново и отново, както финото бренди, за което копнееха мъжете.

Алета затаи дъх, ясно усещайки, че той ще я целуне; искаше го, въпреки неговия и нейния гняв, въпреки всичко, което стоеше помежду им. Но когато устата му докосна нейната, тя опря ръце в твърдите му като скала гърди, решена да избегне целувката. Но ръцете му се бяха вплели в косата й и я задържаха на място за горещия набег на устата му.

Тя изпъшка, усещайки как мускулестите му бедра разделят стройните й крака, чувствайки как голямата пулсираща дължина на секса му се опира в корема й през матерната на панталоните му. И докато устата му опустошаваше нейната, тя усети върховната власт на целувката му. Свирепо отричащо ръмжене се надигна в гърлото й, когато усети настоятелния натиск на езика му да разделя устните й и да похищава устата й.

— Не, милорд, не така — замоли се тя. Искаше нежността му, не неговия гняв.

— Да, милейди, ти си моя. Предай се, защото ще те имам въпреки съпротивата ти.

— Не мога! — извика тя, гърчейки се под него.

Гласът му беше предрезгавял от желание.

— Можеш.

С леко дръпване той смъкна останките от разкъсаната й рокля, за да я оголи за докосването си. Тогава ръцете му изведнъж бяха навсякъде по тялото й, галейки пълните й гърди, пръстите му играеха със зърната й, карайки ги да се втвърдят. Устните му се отделиха от устата и, езикът му започна да прокарва влажна следа от жив огън по браздата между гърдите й, където тъмнокосата му глава се отпусна за момент, докато той целуваше и облизваше едното втвърдено зърно, а после другото. Когато ръката му се плъзна между телата им и пръстите му опитаха влажния проход между бедрата й, Алета извика, потвърждавайки поражението си.

Този мъж… нейният съпруг… този предизвикателен, вбесяващ, арогантен мъж имаше властта да я превръща в пепел. Защо, запита се тя разсеяно. Тя искаше Ивън Грей, нали? Защо трябваше Хайме да бъде онзи, който караше тялото й да трепти и кръвта да пее във вените й? Тя се беше опитала да го мрази. Господ знае, че беше имала достатъчно основания да го презира — него и властното му отношение към нея. Той не я обичаше; не любовта беше причината да поиска отредената му годеница.

Тогава мислите й се пръснаха, когато устата и езикът на Хайме замениха пръстите му, карайки я да се извиси до върха на екстаза. Когато се спусна обратно на земята, той се беше съблякъл и беше коленичил между разтворените й бедра, изчаквайки я да си възвърне сетивата, за да може отново да започне нежното си изтезание.

Той започна да я гали и Алета се запита кога беше изгубила волята да се съпротивлява. Кога любенето беше станало необходимо, за да се чувстват и двамата добре?

Кога любовта беше заменила омразата в сърцето й?