Карол Франц
Катрин (7)

Шеста глава

Треската отмина. Три денонощия Джойс беше седяла до постелята на Шон. За пореден път тя преживяваше заедно със съпруга си болезнените спомени от първия му брак. Тя научи за това едва когато бяха вече женени. Шон и тя се ожениха през зимата, две седмици след като се бяха запознали. Когато излизаха от църквата на път за Ню Йорк на сватбено пътешествие, земята беше покрита със сняг.

С изненада и благодарност Шон откри, че Джойс е властна жена. Беше само на шестнадесет години, но нейното твърдоглавие и разглезеност постигната необходимото, за да прикриват неговата несигурност и тревога.

Те заедно се смяха на първата си среща, само две седмици преди сватбата, когато Джойс се бе навела над Шон и му бе прошепнала в ухото, че ако не се оживи малко, някой може да дойде и да го погребе. Джойс кипеше от живот и Шон не можеше да не й отвърне, дори против желанието си. Семейният им живот не беше страстен, но те се разбираха добре. Джойс се задоволяваше да бъде център на вниманието сред нюйоркското общество. Живееха заедно, но всеки имаше собствен живот. Това обаче не ги правеше нещастни.

Сега той отвори очи за първи път, откакто странната треска го бе повалила в безсъзнание и отново бе съживила тежките спомени.

— Госпожо Бейтс, госпожо Бейтс — извика Джойс надолу към дневната. — Моля донесете нещо за ядене. Господин Камерън се събуди.

Шон се остави да го измият и избръснат преди Джойс да му донесе таблата с храната, която бе поръчала. Все още не беше оздравял напълно, но тя знаеше, че блуждаещият му поглед не се дължи на последиците от инфекция. Тя често бе виждала този поглед и знаеше, че единствено времето може да помогне и да върне Шон временно в настоящето. Ужасът на спомените бе повалил Шон за последен път преди няколко години и тогава Джойс искрено се надяваше, че този път ще е последен.

След като узна, че баща му е дошъл в съзнание, Джон нахлу в стаята. Усмивката му говореше, че наистина се радва. Той си мислеше, че баща му ще превъзмогне странната болест, която така жестоко го бе мъчила през последните няколко дни.

Джон беше бдял до леглото всеки път, щом майка му разрешаваше. Въпреки че Кати идваше често да сменя бельото, да носи прясна вода и кърпи, да поддържа огъня, Джон не беше разговарял с нея. Тревогата за здравето на баща му поглъщаше изцяло вниманието му.

Кати също се тревожеше за господаря на къщата. Тя не беше общувала продължително с него и можеше само да се досеща за същността му. Изглеждаше мил и кротък човек, напълно откъснат от къщните работи. Явно се бе оттеглил преди години от напрегнатия живот и бе прехвърлил товара на имението върху Ричард, заедно с цялата отговорност по управлението му.

Сега Джон бе поел всичко и макар да го бе чувала неведнъж да иска съвет от баща си, старият Камерън демонстративно не желаеше да бъде въвличан в каквато и да било дейност или да поема отговорности.

След безумното суетене и потискащата тишина, съпътствала заболяването на Шон, къщата се върна към нормалния си ежедневен ритъм. Всички така явно се въздържаха от прекалена деятелност, че Кати бе обзета от леност. Доставяше й удоволствие да се разхожда на воля наоколо и да говори свободно, без да снишава гласа си.

Две седмици след оздравяването на Шон, Джон отплава за Англия. Изглежда никой не знаеше каква точно работа има там, но приеха, че сделките му изискват неговото присъствие.

Кати стоеше на брега и се наслаждаваше на слънцето и свежия въздух, когато Джон приближи до нея. Той тихо се отпусна върху пясъка толкова близо, че телата им почти се докоснаха.

— Утре заминавам за Англия — каза тихо Джон. — Няма да се върна преди Коледа. Искам да знаеш, че ще ми липсваш.

Кати не знаеше какво да му отговори. Джон я беше изненадал с новината си.

— И ти ще ми липсваш — със запъване каза тя. Беше се съвзела бързо от смущението. — Родителите ти ще пътуват ли с теб?

— Не — отговори той. — Татко още не се чувства съвсем добре, а мама не би го оставила сам. Важно е, Кати — промърмори той нежно, — в противен случай не бих тръгнал. Поне не сега.

Без да каже нищо повече, той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Надявам се да те заваря тук, като се върна? — прошепна Джон и пусна ръката й.

— Ще бъда тук — отговори Кати.