Карол Франц
Катрин (21)

Двадесета глава

Няколко месеца преди завръщането на Джон от Англия Кати замина за Седърууд. Беше получила настойчиво писмо от госпожа Даниълс в отговор на това, което сама й бе написала, за да разкаже за всичко случило се от последното нейно писмо насам.

След като най-после събра кураж да сподели подробностите с най-близката приятелка на майка си, Кати го стори без задръжки, като не премълча дори факта, че се е влюбила в Джон Камерън.

Писмото на Каролин Даниълс настойчиво я канеше да замине при нея и тя напусна работа незабавно. Чувстваше се много задължена към жената, която беше приела нея и сестрите й, когато най-много се нуждаеха от помощ.

Кати отиде и разговаря с господин Форбис, благодари му за грижите, положени за нея и детето й. С благодарност прие и поканата му да се върне обратно, ако й се наложи да работи.

Бяха изминали три месеца, откакто Кати и Джон се бяха сбогували на Коледа и тя повече не го видя. Трябваха й три седмици, за да се възстанови от болестта, но щом се почувства добре, незабавно потегли за Седърууд. Бързаше да зърне приятелското лице и топлата усмивка на жената, която я обичаше. Беше почти като завръщане у дома. Олекна й на душата и не можеше да дочака да сподели гордостта на живота си, Торн, с единственото същество на света, към което се беше привързала.

Кати бе спестила почти всичко, изработено при Форбис за една година и заедно с предишните си средства имаше достатъчно, за да не работи поне няколко месеца. Това щеше да бъде първата й почивка, откакто бе започнала да работи при Мелиса Камерън. Струваше й се, че оттогава е изминала цяла вечност, но всъщност бяха едва няколко години.

Кати се зарадва на новината, че госпожа Даниълс е добре и се е върнала в малката си къща след като наемателите й бяха заминали в дълга ваканция. Тя щеше да започне работа след тяхното завръщане. Тази почивка беше за Каролин като подарък свише, защото имаше голяма нужда от нея.

Кати бе взела всичките си лични вещи, за да освободи стаята за друго момиче, но те не бяха много и пътуването във влака не я измори. Беше приятно пътешествие, особено за Торн.

Когато пристигнаха в Седърууд, спомените обсебиха Кати. Тук бе преживяла загубата на цялото си семейство, но сякаш още усещаше топлината на присъствието им. Запита се какъв ли би бил животът й, ако войната не бе избухнала. Можеше само да си представя, но безспорно тази война й бе отнела любовта и приятелството, които неминуемо щеше да има.

Вече на гарата, Кати прегърна силно Торн и благодари на Бога, че все пак има това малко човече, което можеше да нарече само свое, че има някой, за когото си струваше да живее.

Торн изписка в скута й и тя го пусна на земята. Носачът вече бе натоварил куфарите й във файтона. Денят беше прекрасен. Слънцето грееше, пронизващите зимни ветрове бяха започнали да отстъпват място на топъл полъх, предвестник на ранна пролет.

Кати каза на кочияша накъде да кара и се отпусна на седалката, за да се наслади на познатите места. Колко се бе променило всичко, откакто си бе отишла от тук. Градът се беше разраснал и бе станал почти неузнаваем. По главната улица се редяха магазин до магазин и навсякъде гъмжеше от хора. Това й достави удоволствие.

Когато спряха пред познатия дом, Кати усети сълзи в очите си. Нищо тук не бе променено. Изглеждаше както някога — уютна домашна обстановка, където винаги си добре дошъл. Тя потърси с очи къщата на хълма, където бе живяла. И тогава сълзите, трупани през цялото време на пътуването, изведнъж рукнаха.

„Защо не е жива майка ми, за да ме посрещне — помисли си Кати. — Сега ми липсва повече от всякога.“

Госпожа Даниълс отвори вратата още при първото почукване. Беше поостаряла и косата й побеляла, но общо взето си беше същата, както преди — малко пълничка, с големите си кафяви очи, които проблясваха, когато беше радостна. Широко се усмихна. Изтри ръце в престилката си и прегърна сърдечно Кати.

— Скъпо мое дете — каза тя просълзена, — толкова се радвам да те видя! Заповядайте заедно с това миличко детенце.

Тя разтвори широко вратата и отстъпи встрани, за да им направи път, а Кати пристъпи в познатата от детинството й обстановка. Госпожа Даниълс не беше променила абсолютно нищо. Мебелите, дадени й от бащата на Кати, си стояха непокътнати, а в камината, прекалено голяма за размерите на стаята, гореше силен огън. Още от прага тя сякаш пристъпи в миналото.

— Много се радвам, че пристигна толкова скоро — каза Каролин на един дъх. — Това е изключително важно за теб и детето и се надявам пътуването ви да не е напразно и вината за това да е моя, защото аз закъснях с писмото си. Седни, и аз ще ти обясня всичко на чаша хубаво кафе и пресни кифлички, които току-що извадих от фурната.

Кати си свали пелерината и съблече палтенцето на Торн. Когато седнаха всички заедно, тя усети такова спокойствие, каквото не беше изпитвала от дълго време. Почти бе забравила какво е това състояние.

— Кати — започна госпожа Даниълс, — съпругата на баща ти почина и цялото му имение е в ръцете на адвокатите му. Баща ти нямаше законни деца и цялото му състояние трябва да бъде поделено между най-близките роднини.

Кати недоумяваше какво общо имат тези събития с нея и госпожа Даниълс, като видя изражението на лицето й, продължи.

— Ти, скъпа моя, си най-близкият член на семейството, макар бащата ти да не беше женен за майка ти.

Кати най-после осъзна какво й казва Каролин и от гърдите й се изтръгна стон.

— Но аз дори не познавам баща си. Не знаех също, че и ти го познаваш. Защо никога не си ми казвала кой е той?

Госпожа Даниълс се зае да налива още кафе и да донесе кифлички за Торн.

— Виждаш ли, Кати, обещах на майка ти и на баща ти, че никога няма да разкрия тайната им, освен ако не е абсолютно наложително. Ако знаеше, това само би ти напомняло болезнено, че докато той е жив, ти не можеш да се обявиш за негова дъщеря и затова така внимателно бе пазена от всякакви контакти с обществото. Родителите ти не искаха да те нараняват и затова не ти казаха. Баща ти беше много заможен и макар семейството му да е малобройно, родствениците му имаха голяма власт над него. Когато баща ти я срещна, майка ти беше съвсем сама на света и понеже покойният ми съпруг беше служител при него, баща ти доведе майка ти да живее при нас, докато успее да уреди нещата.

Тя продължи да разказва, без да пропуска нищо, а Кати седеше с отворена от изумление уста. Едва сега научаваше защо майка й бе избрала този начин на живот.

— Баща ти заемаше високо положение в обществото и личният му живот трябваше да бъде безупречен. Принудиха го да се ожени за девойка, избрана от семейството, защото така беше редно. Решението беше взето, след като неговият баща го заплаши, че ще го изхвърли на улицата без едно пени в джоба. Той много обичаше майка ти и понеже никога не бе лишаван от нищо, което можеше да се купи с пари, реши, че би бил щастлив да се погрижи за нея и да й създаде удобен живот, а не да се ожени за нея и да не може да й даде нищо.

Майка ти, мир на душата й, започна тази връзка като мислеше, че мъжът, когото е обикнала, е вече женен. Така й беше казал баща ти. Аз знам, че Хедър би приела бедността с радост, за да бъде с него, но тя го обичаше толкова, че му позволи той да взема решенията. Тя просто предпочете неговото щастие пред своето…

— Баща ти и майка ти бяха много щастливи заедно — продължи възрастната жена тихо. — Те се обичаха много. Законната съпруга на баща ти не роди деца, така че ти и сестрите ти бяхте единствени.

Главата на Кати се замая от думите на госпожа Даниълс. Искаше да зададе толкова много въпроси, да узнае още толкова много неща, но старата й приятелка изглеждаше уморена. Кати реши да отложи това за по-късно. Самата тя се нуждаеше от почивка след дългото пътуване.

— Ще поговорим после, мила моя — каза госпожа Даниълс, — след вечеря, когато приспиш това прекрасно мъжле. А сега ела да ти покажа стаята.

Кати я последва в малка спалня на долния етаж и разопакова багажа си. Двете с Каролин си приказваха, докато приготвят креватче за Торн, но не споменаха нищо повече за живота на Хедър Маршъл.

Като помогна да приготвят вечерята, гледайки с удоволствие как възрастната жена непрекъснато бъркаше и опитваше, докато не се убедеше, че яденето й е станало както трябва. От дълго време тя не бе готвила за близък човек, а и дребосъчето, което тичаше напред-назад, пипаше всичко и се смееше, съживи отколешни спомени. Тя не бе забравила собствените си синове като деца и сега за нея бе едновременно болезнено и приятно да гледа как Торн повтаря нещата, които всички деца правят.

След вечеря сложиха малкия в леглото му и той веднага заспа. Той беше организирал забава за майка си и Каролин, като тракаше с една дървена лъжица по три тигана и се заливаше в звънък смях, очарован от нетърпимата шумотевица. Той вложи такава сила, че на няколко пъти сам се изплаши, а двете жени се развеселиха от рязката промяна на изражението му от сълзи до истинско щастие. Здравата се бе уморил и сънят го грабна в мига, в който го сложиха в леглото.

Кати и госпожа Даниълс се разположиха в дневната и подновиха прекъснатия разговор.

— Причината да те извикам тук така настоятелно, Кати, е, че аз бих могла да свидетелствам в съда, че ти си най-близката кръвна роднина на починалия си баща.

Младата жена я погледна въпросително, нетърпелива да узнае всичко по-скоро. Тя нямаше представа от съдебни дела, но разумът й подсказваше, че появата й там няма да се посрещне с одобрение. Не беше убедена, че желае парите и имотите на баща си, като за това трябваше да извади името на майка си на публично поругаване, още повече пък нейното и това на сина си. Животът и детето й щяха да станат обществено достояние. Трябваше добре да претегли предимствата и недостатъците. Не биваше да бърза.

Госпожа Даниълс от своя страна й обясни защо не трябва да се губи време. Завещанието щеше да бъде прочетено следващата сутрин и ако тя изобщо имаше намерение да претендира за част от бащината си собственост, това трябваше да стане непосредствено след неговото прочитане.

— Трябва да помисля. Моля те, дай ми малко време — помоли Кати.

Госпожа Даниълс я прегърна и я залюля като малко дете. Искаше й се да й даде утеха в този тежък миг.

— Отпусни се, душице — прошепна тя нежно. — Ще имаш достатъчно време. Аз ще ти обясня всичко, което знам и след това ти ще вземеш сама решението си. Но те моля, не върши глупости като майка си. Ако тя се беше борила за баща ти, щеше да каже на семейството му да си задържат парите и той щеше да се ожени за нея, както всъщност трябваше да постъпи. Майка ти беше много стеснителна и всеотдайна. Тя не искаше нищо от мъжа, когото обичаше, освен да отговори на любовта й. Той й бе обещал да се грижи за нея и да отделя за нея колкото може повече време и бе решила, че това е достатъчно. Всъщност тя сгреши — не само спрямо себе си, но и спрямо теб и сестрите ти. Беше отчайващо самотна, когато го нямаше, и й беше много трудно да отгледа сама три деца.

Тя повдигна лицето на Кати и я погледна. Трябваше да внуши на това дете колко важно решение му предстоеше да вземе. Никога нямаше да има друг такъв шанс.

— Не виждам защо някакви далечни роднини на баща ти трябва да наследят всички пари и имоти, които по право принадлежат на теб и детето ти, само защото родителите ти са допуснали грешка. Не позволявай това да се случи. Тя щеше да се радва ти да получиш това, което тя не успя.

Кати прегърна госпожата и след като се извини, се оттегли в стаята си.

Почти през цялата нощ тя лежа будна с мисълта колко хубаво би било да прекара целия ден, всичките дни, с детето си. Ако разполагаше със средства и не се налагаше да работи толкова, тя щеше да има това скъпоценно време и да бъде с него. Поне дотогава, докато той беше малък и се нуждаеше от присъствието й. Започна да мечтае колко прекрасно би било да наеме учител за Торн и да има дом, в който той да расте. Собствен дом. Той щеше да стане член на привилегированото общество, в което богатите се ползваха от специални облаги, които не бяха достъпни на бедните. Щеше да стане джентълмен и да уреди добре живота си. Щеше да бъде заможен, а това винаги пораждаше уважение.

Измина една дълга нощ, а на сутринта Кати вече бе взела своето решение. Нямаше да бъде страхливка и да се крие. Позорът, изложен на показ, щеше да засегне единствено нея. Торн беше още бебе. От друга страна, ако спечелеше делото в съда, всички блага на богатите щяха да станат достъпни за нея. Нямаше да се налага да се безпокои за пари или за покрив над главата си. Ако успееше да издържи в този тежък момент, тя щеше да има и двете. Щеше да се освободи от страха, че Джон може да й отнеме сина или пък щеше да има увереност, че би могла да се бори с него, ако той се опита. Това й даде куража да застане пред съда с риска да бъде подиграна, а беше сигурна, че това ще се случи. Но си заслужаваше.

На закуска Кати каза на госпожа Даниълс:

— Реших да претендирам за наследството на баща си. Няма да се скрия и да позволя някой друг да получи това, което по право ми принадлежи, както ти спомена. Опетняването на майчиното ми име вече не е от значение за нея. Тя би могла да се срамува единствено от теб или от мен, а ние двете знаем всичко и не я осъждаме. Останалите нямат значение. Ако загубя, просто ще се върна в Ню Йорк и ще продължа от там, докъдето бях стигнала.

Госпожа Даниълс прегърна силно Кати.

Със спестените пари те наеха адвокат и искът й се разчу. Изминаха седмици, през които и двете страни събираха информация и средства, с които да защитават правата си пред съда. Кати си купи няколко нови рокли, понеже нейните й се сториха неподходящи, а не желаеше да става център на обсъждания. Няколко пъти при предварителните прослушвания тя се изплаши и й се искаше изобщо да не се бе захващала с тази работа. Но госпожа Даниълс стоеше неотклонно до нея и я уверяваше, че е постъпила правилно и че се бори не само за себе си, а за бъдещето на Торн.

Когато и двете страни бяха напълно готови, процесът започна. Както Кати бе очаквала, майка й бе подложена на всеобщ присмех. При думите, изречени за нея, Кати потръпваше и благодареше на Господа, че Хедър не може да чуе всичко това.

— Слабите и плахи личности губят много — мълвеше си тя, опитвайки се сама да се убеди, че не е сгрешила. — Правя това за Торн. Ако делото се провали, ще изчезна оттук. Наистина няма какво да губя.

И тя се явяваше в съда всеки ден с високо вдигната глава и нарастваща увереност. След близо три седмици изслушване на различни свидетели, поканиха госпожа Даниълс в съда. Докато даваше клетва, тя беше нервна, но след първите няколко въпроса се успокои и разказа всичко, което знаеше.

Госпожа Даниълс притежаваше неоспоримо доказателство — кръщелно свидетелство, подписано от акушерката и самата нея като свидетел, а също и от бащата, Хенри Рамзи. Тя изложи всичко с най-малки подробности.

Освен това тя представи документ и списък с имената на трите деца на Рамзи — Кати и сестрите й — с датите им на раждане. Подобно на завещание документът постановяваше, че цялата му собственост следва да бъде разпределена между незаконната му съпруга и дъщерите им при евентуална смърт на законната му съпруга.

Съдът беше объркан. Датата на завещанието предхождаше с няколко дни заминаването на Хенри Рамзи на война и той бе проявил съобразителност да постави семейния печат редом с подписа си. Когато всички доказателства бяха предявени и съдията се оттегли за вземане на решение, Кати се разплака, но бързо се овладя.

След обявяване на решението, че наследява цялото имущество на завещателя обаче, тя не успя да се овладее. Дългите седмици на процеса и тежките обвинения към майка й я бяха изтощили. Много пъти увереността й се разколебаваше и сега, когато всичко беше свършило, тя даде воля на риданията си.

Трябваше да изминат още две седмици, преди Кати да научи какво имущество притежава. Освен семейното имение — огромна къща с тридесет и пет стаи, двеста и петдесет ара плодородни обработваеми земи, конюшни с близо двеста коня, някои обучени за езда, а други за разплод и състезания, тя получаваше и скъпоценности, предавани от три поколения, сами по себе си едно малко богатство, и накрая повече от двеста хиляди долара налични пари.

Кати не можеше да повярва. Размерът на богатството я сковаваше. И в най-смелите си мечти тя не мислеше за такова богатство. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

Госпожа Даниълс беше горда. Гордееше се, че справедливостта е възтържествувала с нейно участие. Тя чувстваше, че е направила това, което се искаше от нея, за да поправи стореното някога зло на най-близката й приятелка Хедър. Тя беше щастлива, че това младо момиче, което бе натоварено с повече проблеми от самата нея, ще може да реши най-важния от тях. Никога вече нямаше да й липсват пари, за да задоволява всичките свои и на сина си желания. Животът й досега бе протекъл с драматични промени. Беше видяла достатъчно мъка. Сега й се предлагаше друга възможност.

Кати смяташе никога повече да не се разделя с Каролин Даниълс. Сега можеше да си позволи да я задържи при себе си. Не се налагаше повече възрастната жена да работи или да се тревожи за пари.

Кати веднага внесе огромна сума по сметка на името на Каролин Даниълс за нейно ползване и макар тя да се опита да ограничи щедростта й, Кати не искаше и да чуе.

— Ако не беше ти, нямаше да има какво да ти дам — обясни тя обичливо. — И въобще, каква е ползата да имаш пари, ако не можеш да ги споделиш с тези, които обичаш?

Въпросът й накара старата жена да се усмихне. Тя само примигна. Парите, предложени от Кати, бяха приети с благодарност. А фактът, че не се налагаше да се връща отново на работа, удвои радостта й. Сега щеше да има свободата да прекара живота си в компанията на Кати и Торн. Никога повече нямаше да бъде самотна. Обичта, с която бе заобиколена, затрогна сърцето й.

Предстоеше да се свърши много работа. Кати и госпожа Даниълс се разтичаха да осигурят законовата страна на въпроса докрай, така че някой ден Торн да наследи богатството. Госпожа Даниълс затвори дома си и двете с Кати, която бе решила да не живее в Седърууд, потеглиха за Париж на едно истинско празнично пътешествие.

Когато пристигнаха в Ню Йорк, за да се качат на кораба за Европа, Кати изпрати куриер да отнесе писмо до Джоел Форбис във „Форбис Ексклузив“. Тя приложи и бележката за Джон, като молеше бившия си работодател да бъде добър и да я предаде, ако един ден Джон Камерън дойдеше да я търси.

След като всичко бе уредено, тримата отплаваха за Европа.

 

Детективите от бюро „Пикъртън“ действаха много енергично. Само за няколко дни те откриха, че Кати бе живяла в Съдърууд три месеца и бе наследила голямо богатство. Те научиха също, че тя се е качила на влака за Ню Йорк заедно с детето и още една жена, Каролин Даниълс. По време на престоя си в Седърууд Катрин Маршъл и детето са живели при нея. Но след Ню Йорк следата се губеше.

Билетите, които Кати закупи от корабната компания, бяха ангажирани и платени под името Рамзи. Тъй като нямаше истинско фамилно име, тя бе решила, че това ще свърши работа, както и всяко друго, а и така щеше да бъде по-трудно да бъде проследена. Всъщност, името Рамзи беше просто нейна прищявка и Джон нямаше как да го знае. И предишния път се беше скрила от него с промяна на името си.

Когато госпожа Даниълс, Кати и Торн пристигнаха в Париж, денят беше прекрасен и те останаха очаровани. Госпожата сподели, че мъжът й бил роден в коневъдна ферма в Шотландия и все още там има живи негови роднини. Без щедростта на Кати тя никога не би имала възможността да ги посети. Тя бе решила да види дома на Даниълс в Шотландия след престоя в Париж. Кати и Торн щяха да я придружат.

След първата кратка разходка из града Кати вече не беше сигурна дали въобще ще пожелае да заминат за Шотландия. Убедена бе, че Париж никога няма да им омръзне.

Купиха нови дрехи за всички, а Кати нае апартамент в най-добрия хотел. Всеки ден ги очакваха нови, вълнуващи приключения и те почти не се спираха да починат, дори когато бяха капнали от умора. За тези, които имаха парите да си го позволят, забавлението нямаше край.

Дори Торн, прекалено малък за да разбира и да се радва на това, което двете жени можеха да оценят, се смееше непрекъснато, доволен от вниманието, с което майка му го обграждаше по цели дни.

Времето летеше и, въпреки че дните бяха запълнени със събития, Кати започна да будува през нощта. Не можеше да заспи часове след като си легнеше. Колкото и да се опитваше да не мисли за Джон, образът му се промъкваше в съзнанието й и тя се улавяше, че го желае до себе си. Запозна се с неколцина млади мъже от добри семейства, но те не я интересуваха. Нито един от тях не можеше да се сравни с образа на Джон, който тя пазеше в представите си.

Тя си забрани да мисли за причините, поради които бе избягала, за да не си спомня предишните страхове и неприятности. Всичко, което й остана като спомен, бяха неговата нежност и вниманието към нейните чувства. По време на любовта им той се беше отнасял мило и грижливо към нея и сега тя усети остро липсата на компанията му, въпреки всички приятни неща, които я заобикаляха.

Знаеше, че може да обвинява единствено себе си за това, че той не е при нея в този момент. Той й бе предложил да заживеят заедно, но тя категорично бе отказала. Когато той й бе предложил, тя не желаеше отново да му стане любовница, но сега би приела дори тази роля, само да можеше да го има до себе си.

Трябваше да се бори с изкушението да му напише писмо, в което да му разкаже за наследството и пътуването си до Париж. Вместо това обаче тя повторно писа на господин Форбис, за да му благодари за любезността, която бе проявил към нея. Прибави и адреса си в Париж с молба да й пише, ако реши да пътува до Франция и да закупи от Париж кройки и платове. Щеше да се радва да го види. Освен това щеше да бъде много щастлива да му помогне в избора.

Макар самата тя да не си признаваше, госпожа Даниълс добре разбираше, че Кати пише на господин Форбис, за да може той да съобщи на Джон адреса й в случай, че я потърси. Тя се питаше дали след последната им среща той се е опитвал да я открие и дали е получил писмото, което беше оставила за него, когато напускаше Ню Йорк. Оставаше й само надеждата, че той няма да послуша съвета й да я забрави.

Кати нае двама учители — за себе си и за Торн. Знаеше, че момченцето е още твърде малко за истинско учение, но тя знаеше колко ценно е човек да бъде образован и реши да започне отрано, за да стане Торн един ден истински джентълмен.

В тишината на нощта, когато госпожа Даниълс и Торн спяха тихо в съседните стаи, Кати падаше на колене да благодари на Бога за всичко, което беше получила. Тя вече имаше много, но без човека, когото обичаше, то нямаше стойност за нея.

Госпожа Даниълс я наблюдаваше и виждаше, че е неспокойна, но не казваше нищо. За болестта на Кати имаше само един лек, но нито един от мъжете, с които се бе срещала, не й хареса толкова, че да приеме повторна покана. Ако Джон действително бе загубен за Кати, възрастната госпожа знаеше, че трябва да мине много време, преди тя да се примири със загубата и да започне отново.

Когато получи писмото на Кати от Париж, Джоел Форбис изпрати по човек адреса й до градската къща на Камерън и се усмихна на себе си. Би било чудесно, ако успееше да събере отново Кати с бащата на детето й. За него нямаше съмнение, че Джон Камерън е бащата, въпреки че нито един от двамата не му го бе казал. След като видя Джон, Джоел Форбис реши, че двамата ще бъдат чудесно семейство за Торн.

Когато Джон се появи във „Форбис Ексклузив“, Джоел се изправи и протегна ръка за поздрав.

— Толкова се радвам да те видя, момчето ми — каза той енергично. — Имам новина за теб. Получих писмо от Кати.

Джон се напрегна. Той почти беше загубил надеждата да я открие някога.

— Къде е тя?

Собственикът на компанията бръкна в бюрото си за писмото.

— Тя е в Париж — отвърна той бързо. — С една приятелка и вашия син. — Джон се втренчи в господин Форбис, учуден от къде той знае, и дали пък Кати не му бе казала.

— Той е ваш син, нали? — попита Джоел, вече абсолютно сигурен в отговора.

— Да, сър, така е — отвърна Джон с гордост и облекчение, че бе изрекъл това гласно. — Аз трябва незабавно да разбера къде е тя. Вече изгубих прекалено много време. Моля ви, сър, дайте ми адреса й. Ще ви бъда вечно благодарен.

Джоел Форбис се усмихна и му връчи плика. Той го грабна, хвърли бърз поглед на адреса на подателя и го мушна в джоба си.

— Не зная как да ви се отблагодаря — измънка той откровено.

— Не е нужно да ми благодарите, Джон — каза Форбис. — Моля, приемете най-искрените ми пожелания за попътен вятър.

 

Джон отплава за Париж след три дни. Той би заминал още същия ден, стига да имаше кораб за Европа, но тъй като нямаше, той си приготви багажа, извести родителите си, уреди сделките му да бъдат ръководени, докато отсъства и когато корабът най-сетне напусна Нюйоркското пристанище, се почувства крайно изтощен.

Беше решен да открие Кати и да я направи своя съпруга. В писмото не се споменаваше за съпруг, затова му оставаше само да се надява, че тя няма да срещне някой и да се влюби преди неговото пристигане. Никога не беше казвал на глас, че я обича, но как иначе би могъл да нарече чувството си? Тя бе станала за него повече, отколкото беше очаквал и той я искаше до себе си. Сигурен бе, че не е безразлична към него и че двете им срещи в Ню Йорк бяха просто ненавременни. При спомена за гнева и куража й той се усмихна. Тя притежаваше всички качества на човек, с когото животът не може да бъде скучен.

„Ще се гордея да стане моя съпруга, ако тя пожелае това — помисли си Джон. — Вече не стои по-долу от мен в обществото, не че това има някакво значение, но всъщност тя има по-добро наследство от моето, в интерес на истината.“

 

След като пристигна в Париж, Джон се регистрира в същия хотел, където живееха Кати с Торн и госпожа Даниълс. Той се осведоми за номера на нейната стая и поиска стая на същия етаж. През целия път от пристанището до Париж се чудеше какво ще прави, ако тя вече е напуснала хотела.

Докато оправи багажа си, стана време за вечеря и това бе причината да слезе в трапезарията половин час след всички останали. Не беше сигурен дали Кати и Торн вечерят в хотела, но знаеше, че трябва да са заели вече местата, в случай, че са тук тази вечер.

Когато влезе и огледа светкавично помещението, лицето му бе развълнувано.

— Господи, колко е красива! — промълви той.

Кати беше облечена в семпла рокля от розова коприна. Беше много модерна, но напълно почтена.

„Винаги е била изключително скромна — помисли си Джон гордо. — Как изобщо съм могъл да причинявам болка на такова деликатно създание?“

Кати беше навела глава и четеше някакъв памфлет, когато той се озова точно пред нея. Тя вдигна глава и само за миг я обзе страх. Очите им се срещнаха и Джон не можа да сдържи усмивката си. Той лекичко се поклони, взе ръката й и я целуна. Сърцето й заби така, че й се стори, че заглушава оркестъра — всеки в трапезарията можеше да го чуе.

— Добър вечер, госпожо — каза той тихо. — Мога ли да седна?

Кати кимна, без да се осмели да продума. Джон веднага се настани на срещуположния стол. Топлина заля лицето му.

— Липсваше ми — каза той почти шепнешком. — Много съм щастлив, че те виждам.

И той пак й се усмихна нежно.

— И ти ми липсваше, Джон — каза Кати и също се усмихна.

Известно време седяха мълчаливо и разговаряха само с очи.

Джон постави ръка върху нейната и Кати се изчерви.

— Ще ми се да поговоря с теб насаме няколко минути само. Имаш ли нещо против? — прошепна той.

— Ни най-малко — отвърна тя и се изправи.

Джон й подаде ръка и те излязоха навън в градината. Той усети силно желание да я грабне в прегръдките си и да я целува много, но се въздържа, защото не искаше да провали тази тъй приятна среща.

— Чух за наследството. Много се радвам за теб — започна той.

— Благодаря — отговори Кати вежливо. — Беше истински шок и не мисля, че все още съм се оправила от него.

Джон я отведе до малка масичка в ъгъла на градината, разположена край осветено фонтанче. Наоколо висяха цветни фенери, а из въздуха се носеше упойващ аромат.

— Изглеждаш изумително, Кати — каза Джон, след като поръча бренди на сервитьора. — Париж ти се отразява добре. Как са Торн и госпожа Даниълс?

— Добре са — отговори тя, без да обръща внимание на комплимента му.

Още няколко минути те седяха в мълчание. Джон искаше да обясни защо бе дошъл, искаше да й разкаже защо се бе забавил толкова. Имаше да й казва толкова неща и сега, когато имаше тази възможност, не можеше да намери думите.

— За теб… и за Торн, най-скъпите ми — прошепна Джон с вдигната за тост чаша.

Кати докосна чашата му със своята. Напрежението между двамата намаля. Отпуснаха се и тя заразказва за пътуването си до Седърууд и последиците от него. Тя му каза и за живота на майка си като любовница на мъжа, чието състояние бе наследила.

На никого досега не беше говорила за детството си или пък за това, че родителите й не са били женени. Сега всичко, като че ли извираше от нея без смущение и колебание. Беше преминала следващия водовъртеж на живота си и отново резултатът бе благоприятен за нея.

Джон слушаше внимателно и за първи път си даваше сметка какъв огромен шок беше преживяла тя, когато бе забременяла. Той не беше й помогнал ни най-малко, дори нещо повече — всичко, което беше направил само бе засилило страданието, което трябваше да понесе. Сега разбра колко трудно трябва да й е било да живее с него като любовница, особено при спомена за майчиния си живот. Но тя не беше избягала от него до момента, в който наистина бе принудена. Защо?

Не се осмели да отговори на собствения си въпрос. Щеше да бъде прекалено смело да се надява, че тя го обича. Спомни си страстта на любовните им нощи — сигурен беше, че тогава тя не се преструваше. Просто се страхуваше от него и то не без основание. Той й се бе натрапил, отнесъл се бе с нея като с вещ, която е удобна за употреба. Беше отрязал косата й и я беше държал затворена в дома си. И дори след всички тези унижения тя не го беше намразила, което би било съвсем нормално. Беше му отвърнала с нежност и топлота и се бе подчинявала на желанията му.

Той се запита дали това прекрасно момиче, което седеше срещу него, беше онази жена, която доставяше такова удоволствие на телата им с това, което криеше в себе си. Ако това бе вярно, а така изглеждаше, те бяха създадени един за друг.

Във фонтанчето плуваха две малки патенца и Кати се приближи да ги погледне от близо. Тя си спомни онази тъй далечна нощ, когато беше освободила едно такова патенце в езерото на път за празненството по случай края на войната. Тогава желаеше Джон, но далеч не така, както го желаеше сега.

Той застана до нея. Физическата му близост я накара да се изчерви, докато наблюдаваха как патенцата плуват безгрижно насам-натам. Кати обърна глава и го погледна в очите — срещна същата топлина, която бе запомнила от онази нощ.

Джон я притисна толкова силно към себе си, че дъхът й спря.

— Господи, колко ми липсваше — простена той. — Моля те да ми простиш. Толкова се срамувам.

Кати потрепна. Какво имаше в него, та допирът му я обезоръжаваше така? Искаше й се да го притиска към себе си, да усеща устните му върху своите, да чувства как волята й се стопява пред силата му. Искаше да му каже, че го обича, но не смееше. Трябваше да изчака. Все още не бе сигурна защо е дошъл. Явно бе, че я желае: беше прекосил океана да я намери. Щеше да стане отново негова любовница, за това беше сигурна. Но въпреки вълнението й от мисълта за любенето им, тя почувства, че този път това не ще е достатъчно.

Не искаше повече да се подчинява на тялото си. Дори майка й не се беше отдала на мъжа си, без да е сигурна, че той също я обича. Чисто физическата връзка, била тя и съвършена, задоволяваща желанията и потребностите й, не можеше да продължи. Тя се нуждаеше от любовта му. Не искаше да приема само част от вниманието му. Дори възможността тя да е по-голяма от преди, не беше достатъчна.

Тя се отдръпна и той я освободи, а очите му потърсиха нейните както преди. Усмихна й се топло и широко и тя усети познатото сладостно присвиване и ускореното биене на сърцето. Надяваше се, че няма да се наложи да чака дълго.

Разговаряха часове. Когато задуха хладен вятър, се преместиха в салона. Тя искаше да узнае всичко, което му се бе случило от последната им среща насам, а и той беше не по-малко любопитен за преживяното от нея и сина им.

Въпреки многото възможности, Джон не разказа за пътешествието си до Европа и последвалия развод. Не искаше да й предлага женитба веднага, преди това трябваше да узнае дали тя го обича. Кати бе винаги почтена и можеше да се подведе от това в решението си да се омъжи за него. Тогава никога нямаше да узнае дали наистина го обича. Интимността вече витаеше около тях и той реши да побързат — а знаеше и как.

Когато най-накрая извади часовника от джоба си и го погледна, той се сепна.

— Цялата ни нощ отиде в бъбрене — каза плахо той и се надигна. — Мога ли да ви изпратя до стаята ви, госпожо? — попита я усмихнато. — Много е късно.

— Да, сър, можете — отвърна Кати и видя вълнението в очите му. — Но аз не съм много уморена.

Той й помогна да се изправи и двамата се изкачиха нагоре по стълбите. Бяха отново заедно само от няколко часа, но на Кати й се струваше, че никога не са се разделяли.

Когато стигнаха до вратата на нейния апартамент, Джон взе ръката й и я целуна. Електричеството, което я зареждаше винаги, щом той допреше топлите си устни към плътта й, независимо къде, сега премина през цялото й тяло и се събра в гърлото й. Обърна глава, за да задържи усещането.

— Мога ли да те видя утре — да кажем за обяд? — предложи той и потърси погледа й.

— Не искаш ли да влезеш за малко, Джон? — попита Кати, без да обръща внимание на въпроса му.

— Много бих искал — каза Джон.

Кати тихичко открехна вратата и двамата влязоха в дневната. Госпожа Даниълс беше заспала на дивана с книга в ръка. При влизането им тя скочи и сънливо ги поздрави, без да показва ни най-малко учудване от това, че ги вижда заедно. Тя моментално се извини и отиде да си легне.

Кати предложи на Джон от брендито, предоставено от хотела, и наля малко и за себе си. Не харесваше вкуса му, но то успокояваше нервите й, а наистина имаше нужда от това. Когато му подаде чашата, Джон се усмихна.

— На какво се усмихваш? — попита тя.

— На теб, скъпа моя — отговори Джон. — Превърнала си се от какавида в пеперуда. И тази промяна ти отива.

— Това ли съм била за теб преди? — попита Кати, раздразнена, че го бе поканила.

Джон забеляза гнева й и вдигна ръка.

— Един момент — каза той и се надигна от стола си. — При тези обстоятелства трябва да сключим примирие. Съжалявам, ако съм те обидил с думите си. Исках само да кажа, че си по-зряла и това много ми допада.

Кати не подмина репликата му. Започна да се чувства неловко. Какво бе това нещо у Джон, което можеше да променя настроението й толкова бързо? По-рано пренебрегваше дребните нещица, които пускаше, само за да я ядоса. Сега вече й беше трудно да го прави. Тя глътна брендито си и направи опит да се усмихне.

— Приемам извинението ви, сър. Май съм поотвикнала да се справям с доброжелателната ви критика.

— Господи, колко си се променила — промърмори Джон ухилено. — Успя да ме поставиш натясно.

Кати видя как той се изчервява и бързо смени темата.

— Искаш ли да погледнеш Торн за момент? — попита го тя.

Джон скочи моментално, двамата се събуха и влязоха на пръсти в спалнята на детето. Навсякъде бяха разхвърляни играчки, в средата на стаята имаше широко легло, а в него малка руса главичка, която едва се подаваше под пухкавото одеяло. Торн спеше свит на кълбо и явно се чувстваше много удобно.

— Можеш ли да дръпнеш одеялото малко надолу, за да видя лицето му? — прошепна Джон.

Кати се наведе над детето и лекичко придърпа одеялото. Джон погледна сина си и усети нещо в гърлото си. Беше толкова красив. Как бе възможно това? Как можеше да бъде толкова лековерен и да повярва на това, което му бяха казали толкова категорично?

Той коленичи до леглото и хвана малката ръчичка.

— Той е много красиво дете, Кати — каза Джон, задавен от вълнение. — Сигурно много се гордееш с него?

— Да, така е — отвърна Кати. — Той е всичко за мен.

Докато се изправяха обратно на крака, тя леко се притисна до него. Той нежно я подкрепи и тя потръпна от допира му. Очите им се срещнаха точно преди устните им да се слеят в целувка.

— Това беше за Торн с цялата ми обич. А това е за теб! — Джон я прегърна здраво с бързо движение. Устните му се впиха жадно в нейните. Тяхната жар моментално обгори цялото й тяло. Ръката му се плъзна по гърба й и я притисна още по-силно. Кати усети, как мускулите му се напрягат, но той отпусна ръце.

— Ела — прошепна Джон и я хвана за ръката. — Може да събудим малкия.

Кати духна газената лампа, зави Торн и те тихо излязоха. Тя все още тръпнеше от внезапната му ласка, но беше щастлива, че той я целуна. Целувката му беше предизвикателна, но не и страстна. С нея той искаше да й каже нещо, което тя разбра. Усмихна се, докато се настаняваше на стола до дивана, където седеше той.

— Говорих ти почти за всичко тази вечер, Кати — започна Джон неуверено. — Иска ми се да знам какво възнамеряваш да правиш, за да има детето ни истински дом.

Джон не искаше да влага упрек или недоверие във въпроса си, но нещо в тона му я раздразни. Тя ядно го изгледа.

— Искаш да кажеш, че не се грижа както трябва за него ли? — попита тя язвително. — Да не би да мислиш, че не съм добра майка? Нима ти минава през ум, че ти си по-добре подготвен да го възпитаваш от мен?

Тя не изчака отговора. Скочи рязко от стола, прекоси енергично стаята и отвори широко вратата.

Джон се стресна от властното й държане. Отново беше объркал думите. Виждаше как гневът й расте, затова стана и също отиде до вратата.

— Изобщо нямах предвид това, Кати, и ти го знаеш. Кога ще престанеш да променяш смисъла на въпросите и забележките ми?

— Нямам чувството, че съм изтълкувала грешно въпроса ти. Ти почти ме убеди в това. Това е мое дете и аз искам да ви напомня, сър, че ако бях се съобразила с вашите желания и решения, нямаше да го има и вие да се тревожите за него.

В очите му се появи болезнено изражение, но Кати продължи безмилостно.

— Моето мнение, Джон, е, че ти, след като си усетил, че си загубил правата върху нещо безценно, сега се опитваш да поправиш грешката си. Торн е мой син и няма да вземеш участие в отглеждането му, освен ако аз не пожелая това.

Видя, че го бе наранила и това я зарадва. Беше таила думите в себе си прекалено дълго време. На моменти беше изпитвала истинска омраза, когато си спомняше как той почти я е принудил да се подчини на недостойното му желание. Сега ги беше изкарала от себе си — тези думи, които не бе изричала пред никого. Беше успокоила беса в себе си. Думите й бяха попаднали точно в целта и нямаше нужда да бъдат повтаряни никога повече.

— Един момент — изрева Джон, затръшна вратата и я хвана за раменете. — Изслушах тирадата ти и признавам, че имаш правото да се гневиш заради това, което ти сторих. Вече поднесох извиненията си, затова няма да ги повтарям. Надявах се, че след време ще забравиш моментната ми лудост и ще ми дадеш време да компенсирам всички неприятности, които ти причиних поради невежеството си. Ти се оказа по-мъдра от мен, за което съм ти благодарен. Ти освен това доказа, че не се нуждаеш от мен, за да осигуриш дом за детето ни. Искам да знам само едно нещо. Ще бъдеш ли доволна да отглеждаш Торн без истинския му баща или вече си решила да ми намериш заместник? Ще ти бъде ли хубаво да се любиш с друг мъж? Ти си напълно готова за това, а може би то е вече факт? Кажи ми, ако е така. Няма да се натрапвам там, където не съм желан.

Той свали ръце от раменете й и се отдръпна малко, за да вижда очите й.

Избухването му накара Кати да побеснее. Преди тази нова обида тя беше склонна да му прости. Сега обаче се задъха от гняв. Как се беше добрал до тайната й? Откъде знаеше, че тя копнее за ласките му? Че тялото й зовеше любовта? Лицето й пламтеше от срам, но гордостта не й позволи да признае, че той бе поне отчасти прав. Опитът й се свеждаше само до Джон, затова не знаеше, че усещанията й са напълно нормални. Нямаше да го остави да се измъкне след тази обида, нито сега, нито по-късно.

— Ти! — изкрещя тя. — Не е твоя работа какви са плановете ми. Ти причиняваш страдание на цяло едно семейство. Ти почти си унищожил майка си със самото си присъствие и затова се опита да унищожиш и мен. Жалко, че не ти, а брат ти загина във войната. Той правеше Мелиса много щастлива. А ти ми причини само болка.

Тя се върна до вратата, отвори я широко и закова поглед върху изуменото му лице.

— Моля те, остави ме — каза тя. — Много съм уморена и няма какво повече да обсъждам с теб.

Джон тръгна към нея много бавно и няколко секунди изучава лицето й. Очите й горяха от ярост. После той продължи навън към коридора и се обърна да я погледне още веднъж. Лицето му беше строго, а шепотът му — едва доловим.

— Ако знаех, че толкова ме ненавиждаш, Кати, щях да си остана в Ню Йорк. Дали ще повярваш или не, но аз дойдох в Париж само и единствено заради теб. Аз се заблуждавах, че не съм ти безразличен, че поне малко ти липсвам. Явно съм сгрешил и за двете. Не се притеснявай, няма да ти се наложи да понасяш присъствието ми. Няма повече да те безпокоя.

Той се обърна и бавно тръгна към стаята си. Тихо затръшна вратата след себе си.

„Сега пък аз обърках всичко — упрекна се Кати. — Той сигурно ще си тръгне на сутринта и никога повече няма да го видя. Какво ще ми остане тогава? Детето ми няма баща и никога няма да познае любовта на двама родители. О, защо не се сдържах? Защо трябваше да го обиждам по този начин? Правя грешка след грешка. Никога ли няма да се науча?“

Тя тихичко заплака. Знаеше, че Джон не може да се ожени за нея, защото вече има друга съпруга, но твърдо реши, че ако някога го срещне отново и той я помоли, тя ще отиде да живее при него. За нещастие, такава възможност нямаше вече да се появи. Той беше убеден, че тя го ненавижда. Тя се беше постарала добре да му го внуши. Защо?

След като вече беше прогонила Джон, Кати се предаде на безизходицата си. Беше си причинила страдание поради собствената си глупост. Съвсем съзнателно беше отпратила единствения мъж на света, когото желаеше.

Малко преди изгрев тя се надигна от стола, в който беше заспала, свита на кълбо. Болеше я главата, но тази болка не можеше да се сравни с душевната. Обичаше го. Не разбираше какво я бе накарало да избухне. Сега й се искаше да си вземе думите обратно. Но това не беше възможно. Реши, че няма причини да се самосъжалява, този път душевната болка бе изцяло нейно дело. Беше получила болезнен урок.

Госпожа Даниълс не беше заспала дълбоко и бе чула почти всичко, случило се между тях. Тя разбираше, че Кати бе пазила тези думи дълбоко в себе си през всичките дълги месеци и сега, след като се бе освободила от тях, можеше да погледне по-ясно на бъдещето си. Тъй като бе явно, че тя не желае да създава подобна връзка с Джон, възрастната жена се надяваше, че след този разговор тя ще бъде способна да вземе решение и ще намери някой, когото да обича. Искаше да й помогне, доколкото й позволяваха силите, но преди това трябваше да я остави да изясни истинските си чувства и желания. Госпожата реши да й даде това време.

Тримата слязоха заедно на закуска. Трапезарията беше празна. Кати знаеше със сигурност, че няма да види Джон там, но въпреки това изреди с поглед масите. Валеше силен дъжд и явно хората в Париж оставаха до късно в леглата си в такова време.

Торн изяде всичко на масата и добре изцапа покривката, докато госпожа Даниълс обясняваше на Кати, че иска осъществи пътуването до Шотландия, което бе планувала.

— Отлагах това, мила моя, защото тук имаше толкова неща да се видят, но наистина ми се ще да посетя роднините на мъжа си. По-добре би било да се възползвам от хубавото време, а не да чакам да падне снегът. Сега наистина е най-доброто време.

Каролин допи кафето с мляко и сложи ръка върху тази на Кати.

— Зная, че ти не искаш да тръгваш точно сега, но ми се иска да взема Торн със себе си, ако ми позволиш. Знаеш колко много обича да се вози на файтон, който подскача по камъните.

— Мисля, че това е прекрасна идея — отговори Кати и кимна в знак на съгласие. — И без това се нуждая да остана малко сама, за да подредя мислите си. Кога смяташ да заминеш?

— Ами още днес, разбира се — отвърна госпожа Даниълс с усмивка. — Веднага щом си стегна багажа и ти приготвиш Торн за път.

Кати не искаше да си признае, но почувства облекчение при мисълта за малко лично време, без непрекъснато да наглежда Торн.

Госпожа Даниълс бе избрала най-подходящия момент да го отведе. В сегашното си състояние тя и без това нямаше да бъде полезна нито на него, нито на скъпата си приятелка. Трябваше да избистри чувствата, гъмжащи в нея. Изведнъж се бе почувствала много уморена и депресирана. Несъмнено беше човек, който не може да понася несигурността и недомлъвките. Трябваше или да сложи край на отношенията си с Джон или пък да се разкае възможно най-скоро, а за това трябваше да остане сама със себе си. Липсваше й всякаква активност, но добре знаеше, че щом вземе решение относно по-нататъшните си действия, тя ще се възвърне.

Госпожа Даниълс и Торн хванаха следобедния влак до Единбург през Лондон. От Единбург щяха да вземат дилижанса до долината, където живееше семейство Даниълс. Всичко стана с такава бързина, че Кати осъзна самотата си едва когато влакът напускаше гарата.

Върна се в хотела и силите й толкова бързо я напуснаха, че докато се качи до стаята си й се зави свят. Усети, че припада и дори не можеше да извади ключа от чантата си. Опита да се задържи на крака, но не успя. Срути се на земята пред вратата.

Когато отвори очи, лежеше на леглото си, а Джон беше надвесен над нея.

— Как се чувстваш? — попита той приглушено.

— Какво се случи? — попита тя и се огледа за Торн и госпожа Даниълс. После си спомни, че тези двамата отпътуваха за Шотландия.

— Ти припадна. Намерих те пред вратата — отвърна Джон.

— О — пророни Кати. — Искам да стана — каза тя и направи опит да се надигне.

Джон лекичко я бутна обратно в леглото и сложи мокра кърпа на челото й.

— Почивай си — нареди й той. — Лекарят току-що си тръгна. Той е на мнение, че си преуморена. Аз обаче не му повярвах. Мисля, че организмът ти реагира на снощния ни неприятен разговор.

Той се усмихна дразнещо, а тя не се сдържа да не му отвърне. Очевидно се опитваше да я ободри.

— Съжалявам, ако съм те притеснила — промърмори Кати. — Ей сега ще се оправя. Можеш да си тръгваш, ако желаеш.

Джон тръсна глава от изумление.

— Какво те кара да мислиш, че би могла изобщо да ме притесняваш?

— Ами след това, което ти наговорих снощи, не бих те обвинила, ако не ми проговореше никога повече.

— Ти просто се ядоса. Знам това. Знам също, че аз бях причината. Изглежда не мога да боравя правилно с думите. Готов съм да забравя, ако ми позволиш — прошепна той усмихнато.

— Ти не искаш да си отидеш? — попита Кати с недоверие.

— Защо си мислиш, че искам да си отида от теб? От доста време те търся. Както ти казах снощи, нямам намерение да ти досаждам, ако ти не желаеш. Но аз искам да бъда с теб. Мислех си, че съм го казал достатъчно ясно. Преминах през много неща, за да те намеря.

Джон приседна на ръба на леглото, взе ръката й и нежно я целуна.

— Сега, когато двамата сме сами, Кати — каза той с усмивка, — и ти си безпомощна, ще ти кажа всичко, което исках да кажа предишната нощ. Но не и преди да ми кажеш какво точно мислиш за мен.

— Съжалявам за това, което казах, Джон — започна Кати. — Просто не знам какво ме накара да го изрека. Наистина не исках да те огорчавам.

— Няма значение — каза Джон. — Сега ти си тук и аз няма да те пусна, докато не кажа всичко, което имам за казване. Разбираш ли?

— Да — отговори му тя. — Какво е то, Джон?

Той се приближи и тя отправи поглед към красивото му, мъжествено лице. „Колко мил и внимателен можеше да бъде, помисли си тя. Защо става така, че на моменти ме дразни толкова?“

Джон докосна бузата й и заговори направо.

— Това е второто ми пътуване до Европа тази година. Първото беше само седмица след последната ни среща в Ню Йорк. Разведох се със съпругата си и сега нищо не може да ме спре да ти предложа да се омъжиш за мен. Но след миналата нощ вече не съм убеден, че не напразно съм предприел това пътуване.

Кати хлъцна при тази новина. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Защо не й беше казал това снощи, преди да му нанесе обидата? Ако знаеше за намеренията му, това щеше да й спести много тревоги и съжаления. Предлагаше й да промени нейния живот и този на Торн по начина, за който винаги бе мечтала — почтен живот на съпруга, а не на любовница и истински баща за Торн.

Трябваше да полудее от радост, но вместо това изпита само облекчение. Мина й през ума, че той жертва свободата си като резерва, след като не бе успял да я убеди да му стане любовница. Фактът, че й предлага брак като последна възможност, внезапно я натъжи. Тя захапа устни, за да не издаде чувствата си. Доплака й се, но не искаше да се предава.

Обичаше го с цялото си сърце и до момента се бе задоволявала с представата, че каквото и да й предложи, тя ще се чувства щастлива. Сега вече не беше толкова сигурна. Той очевидно не я обичаше, но бе достатъчно себичен да иска нея и детето им при себе си. Ако и тя не го обичаше, всичко щеше да бъде наред. Тя щеше да носи името му, а Торн щеше да има баща. Тъгата, която я обзе, се дължеше на това, че винаги щеше да знае, че е завоювала правото си да живее почтен живот само със силния си отпор, а той се е оженил, защото е нямал друг избор. Тя се надигна в леглото, Джон стана на крака.

— Просто не знам какво да мисля за всичко това, Джон — каза му искрено. — Толкова съм изненадана. Не мога да разсъждавам. Трябва ми време да те опозная, както и ти мен. Все още ли държиш да се ожениш за мен?

Джон я придърпа в прегръдките си.

— Не, ако ме ненавиждаш — отговори той.

Кати погледна сияещото му лице.

— Не бива да съдиш за чувствата ми по думите, които изрекох в гнева си. Ако си останал с впечатлението, че те ненавиждам, моля за извинение. Аз много те харесвам. Просто никога не ми е идвало наум, че ще ми се предостави възможността за такъв избор и ми е необходимо време да помисля.

Кати пристъпи напред и лекичко целуна Джон по устата.

— Знаеш ли — каза тя, вече усмихната, — толкова си убедителен, когато пожелаеш, а и никога не съм успявала да ти противореча докрай. Не искам да се оженим, само защото това е правилната постъпка. Трябва да се вземат предвид много неща и аз се надявам да ми дадеш възможност да помисля на спокойствие.

— Ще имаш всичкото време, от което се нуждаеш, обич моя. Смятам да отида и да разопаковам багажа. Няма да си тръгна.

Те прекосиха стаята и Джон вежливо й целуна ръка.

— Сега си почивай — прошепна той. — Ако имаш нужда от нещо, аз ще съм долу в салона.

Той отвори вратата и тръгна да излиза.

— Джон — повика го Кати.

Той моментално се обърна и я погледна в очите.

— Благодаря ти, че беше тук днес, когато се нуждаех от теб.

Той се усмихна.

— Щях да бъда до теб винаги, когато си се нуждаела от мен, ако имах тази възможност — каза той тихо.

След като затвори вратата, Кати си легна. Тишината на стаята й подейства отпускащо и тя се унесе в сън и забрави всичко. Остана само изражението на Джон, когато беше прошепнал последните си думи. Искаше да му вярва, но не трябваше да позволява на чувствата си отново да я подведат.

Тя остана в леглото три дни. Не защото се нуждаеше от толкова време, за да обмисля решението си, а защото наистина беше болна. Искаше спокойствие и тишина за известно време, за да даде възможност на съзнанието си да се възстанови и да може да прецени реално нещата.

Беше толкова объркана. Тя и Джон бяха твърде различни. Той разполагаше с всичко, което бе пожелавал, от мига на раждането си, докато тя беше благодарна и за малкото радости, предложени й от живота. В сегашното си финансово положение нямаше да бъде принудена да прислужва на други. Парите на Джон не й трябваха, нито пък имаше нужда от името му.

Не искаше повече да се чувства по-долу от него, но все още бе така. Страхуваше се, че ако сега се омъжи за него, няма да бъде нещо повече в очите му от преди, когато му беше любовница. Гордостта й не позволяваше да заема второстепенно място в живота му. Ако той нямаше други начини, освен да поправи стореното зло и да задоволи егоистичното си желание да властва над нея тя нямаше да приеме. Всъщност, нямаше и да го желае за съпруг.

Имаше усещането, че той се преструва. Очевидно бе преглътнал гордостта си и беше решил да забрави лошите думи, които му бе наговорила. Но за колко време? Сега тя беше освободена от влиянието и властта му, но веднага щом станеше негова законна съпруга щеше да се наложи да се подчинява на волята му. Бракът щеше да я обвърже точно така, както когато той беше разкъсал всичките й дрехи и я беше заключил в спалнята й, за да не избяга. Беше скроил живота й така, че да отговаря на собствените му нужди, но вече нямаше да му позволи подобно нещо. Не и без любов.

След три дълги дни на размишления тя все още беше раздвоена, макар че тялото й я зовеше да приеме предложението му.