Карол Франц
Катрин (2)

Първа глава

март, 1864 година

Домът на семейство Камерън беше на брега на Атлантическия океан. Силният морски бриз носеше мириса на многобройни приливи и отливи. Там, където се показваше под сняг, пясъкът бе ситен и искрящ. Къщата проблясваше на слънцето и се извисяваше върху канарата, високо над плажа. Беше бяла, двуетажна къща. Големите й прозорци бяха обърнати към океана, а мястото наоколо изглеждаше много добре поддържано.

Кати държеше в ръка писмото от госпожа Даниълс, с което я препоръчваха на господарката. Беше похарчила малко пари. Всъщност беше заплатила билета си за влака и храната за из път, докато за себе си не бе купила нищо. Преди да влезе в къщата, тя поспря за миг и се помоли с надеждата, че господарката ще я хареса и ще й предложи работа. Беше нервна и напрегната, но молитвата й помогна да се овладее. Тя остана няколко минути неподвижна, загледана в къщата, докато усети как я залива усещането за уют и топлина. Тук живееше истинско семейство и Кати имаше чувството, че се е озовала в света на мечтите си.

Голямата порта се отвори и я изтръгна от този нереален свят. Жена на средна възраст, очевидно слугиня, я покани да влезе.

В просторния вестибюл Кати се почувства като замаяна. Всички врати, водещи към другите помещения, бяха боядисани в бледосиньо. Приемната отляво беше подредена с мебели, тапицирани в сребристо, синьо и бледорозово. Трапезарията отдясно беше много просторна. Над черната, излъскана до блясък маса, висеше внушителен полилей. Столовете бяха тапицирани с бледосиня дамаска със сребърни нишки. Кати попадаше сред такава луксозна обстановка за пръв път. Въпреки че къщата беше само на два етажа, централното стълбище към горния етаж създаваше впечатлението, че води към множество помещения.

Върху стените покрай стълбището бяха наредени картини, повечето от които портрети. Кати си помисли, че ако това са семейни портрети, то Камерън трябва да са много представителни и красиви хора.

Прислужницата я заведе в малка стая зад приемната и я помоли да почака господарката. Вътре беше топло и приветливо, а голяма камина заемаше една от стените. Друга стена, изцяло остъклена, откриваше гледка към градината, която сега бе побеляла от сняг. Имаше и дамско писалище и две големи кресла от двете страни на камината. Стените, разбира се! — бяха сини, тапицерията на креслата в морскосиньо и бяло каре, а килимът беше в наситено син цвят, близък до този на креслата.

След няколко минути вратата се отвори и в стаята влезе хубава жена, около тридесетгодишна. Висока и слаба, с тъмнокестенява коса навита на кок, тя носеше тъмносиня роба с поло яка и дълги ръкави, която чудесно й прилягаше. Грацията, с която се движеше, създаваше впечатлението, че не стъпва върху земята.

— Добро утро — поздрави жената с мек, приятен глас. — Вие навярно сте Катрин Маршъл.

Кати кимна утвърдително. Жената седна зад малкото писалище и проницателно я погледна.

— Аз съм Мелиса Камерън. Мога ли да видя препоръките ви, госпожице Маршъл?

Кати й подаде писмото от госпожа Даниълс. Мелиса Камерън набързо го прочете, а след това обясни нейните задължения. Жената, която я бе посрещнала, й показа стаите. Краткият разговор с господарката разсея тревогите на Кати и тя бе сигурна, че новият живот тук ще й хареса.

За нея бяха определени две стаи в крилото за прислугата — спалня в бяло и синьо като по-голямата част от къщата, и малка дневна с камина. Спалнята беше обзаведена с голямо легло с драперии, няколко малки шкафчета с чекмеджета и чугунена вана зад един параван. Това бе много повече, отколкото Кати можеше да очаква и затова се почувства щастлива и доволна. Разопакова малкото си лични вещи, изми лицето и ръцете си и облече удобната черна рокля, която бяха ушили заедно с госпожа Даниълс. Вярно, това беше траурната й рокля от смъртта на сестрите й, но госпожа Даниълс й беше пришила бяла яка и бели маншети, за да омекоти строгата линия.

След като се приготви, Кати слезе долу и зачака по-нататъшни наставления.

В подножието на стълбата я чакаше същата жена от прислугата. Беше доста пълна, а в топлите й кафяви очи проблясваха весели пламъчета. Изглеждаше добродушна и доволна и Кати някак си почувства, че двете с нея ще се разбират.

— Аз съм госпожа Бейтс, икономката, и отговарям за прислугата. Ще следя работата ви, а вие ще отправяте към мен всичките си въпроси.

Тя се усмихна и Кати изпита облекчение.

Госпожа Бейтс запозна Кати с обстановката. Отваряше и затваряше бюфети и чекмеджета и й обясняваше задълженията й. Кати все още не разбираше добре какво се изисква от нея, но знаеше, че трябва да го изпълнява добре. Всъщност, не се интересуваше от характера на работата. Надяваше се единствено, че ще успее да върши всичко, каквото и да е, добре. Госпожа Бейтс й разясни порядъка, свързан с домакинството, както и правилата, които прислугата трябваше да спазва.

Кати научи, че не се налага да работи през цялата седмица и беше много доволна. Всички от прислугата ползваха един свободен ден. Там, където бе живяла, преди да дойде в Седърууд, подобен лукс беше недопустим и реши, че правилата тук са измислени от много толерантна личност. Естествено бе, че една доволна и осигурена прислуга би работила много по-добре. Кати вече беше сигурна, че именно това бе причината за извънредната чистота и реда в къщата. Дори само пребиваването й тук щеше да бъде удоволствие за нея.

Кати се залови за работа с усърдие. Тя бе изцяло отговорна за гардероба на господарката. Трябваше да поддържа всичко изрядно. Нейно задължение беше да чете вечер на децата и да се грижи за тоалета им. Това ужасно я притесни. „Как да призная на господарката, че не мога да чета?“, обзета от паника, се питаше Кати. „Ако го направя, тя може да ме отпрати.“

След дълги размишления Кати реши да не казва нищо. Тя имаше развита фантазия и се надяваше, че ще успее да съчини приказки за децата. В края на краищата момиченцата бяха малки и също не можеха да четат.

Същата вечер тя се запозна с четиригодишната Карин и с тригодишната Тори. Двете момиченца приличаха на майка си, но имаха гарвановочерни коси и морскозелени очи. Контрастът беше поразителен. В началото децата бяха срамежливи, скоро обаче вече седяха в скута й, докато тя съчиняваше някаква вълнуваща история. Кати бе уверена, че въображението няма да й изневери и че тя ще може да им разказва приказки и занапред.