Амбър Кей
Джена (6)

Шеста глава

— Какво правите? — попита рязко Джена, затваряйки с крак вратата след себе си.

Джейсън се намираше в средата на стаята, около бедрата му бе увит чаршаф, а месинговият ръжен му служеше за бастун, докато колебливо се движеше.

— На какво ви прилича? — попита той саркастично. — Храните ме само с бульон и не ми давате прилични дрехи. Възнамерявам да поема нещата в свои ръце.

— Упорит сте като магаре. — Остави шумно таблата, която носеше от кухнята, върху една маса, и го приближи, свила юмруци на бедрата. — Само шест часа са изминали, откак се събудихте тази сутрин, и само четиридесет и осем, откакто треската ви премина. Очаквате твърде много.

Той се изви към нея, гневът очерта всеки мускул по ръцете и раменете му.

— Не очаквам много. Наполеон е на свобода. Трябва да се махна оттук и не мога да ви оставя, когато тръгна, макар че това ще ме забави. Времето е лукс, с който не разполагам.

Яростта му й подейства като шамар и Джена несъзнателно отстъпи назад. Жестоките му думи, че е товар за него, я нараниха по-силно, отколкото предполагаше. Можеше да ги пропусне покрай ушите си, знаейки, че той е сърдит на себе си и на целия свят. Но изтощението и грижите не й позволяваха да мисли трезво. Изпълваше я единствено болката от мисълта, че той я отхвърля.

— Тогава вървете! Вървете в този студ като агне на заколение. Оставете ме тук, да не ви забавя. Какво съм аз за вас? Нищо! Нищо и го знам. — Махна с ръка, после рязко се извъртя и тръгна към вратата. С другата ръка ядно избърса сълзите, които не можеше да спре.

— Джена!

Името й прозвуча като топовен гърмеж. Хванала дръжката на вратата, тя спря; гърдите й се повдигаха, очите й бяха плътно стиснати, докато се мъчеше да се успокои.

— Джена!

Потропването на ръжена, използван като бастун, бе последвано от тежък, а после по-лек звук от стъпки и още едно потропване на ръжена. Той идваше към нея. Трябваше да излезе сега, преди да я е стигнал. Той беше последното нещо, от което се нуждаеше, не биваше да му се подчинява. Пък и той дори не я искаше.

Ръженът звънна приглушено на пода и в следващия миг ръцете му бяха на раменете й. По ръцете на Джена преминаха тръпки, кожата й настръхна, а ръката й падна от дръжката на вратата и се сви в юмрук. Какво щеше да й направи той? Тя какво ще му позволи да й стори?

— Моля ви — каза тя, преглъщайки риданията, които едва бяха започнали да се уталожват. — Пуснете ме.

— Господи, иска ми се да бих могъл.

Болката в гласа му съответстваше на агонията в сърцето й. Какво си причиняваха те един на друг? Тя не знаеше, но не можеше да позволи тази обърканост да продължи. Без да му отговори, натисна дръжката и я дръпна.

Дясната му длан блъсна дъбовата врата и я затвори с трясък, преди отново да върне ръката си на рамото й. Пръстите му се свиха около него и той се опита да я обърне.

— Джена, погледнете ме!

Клатейки ожесточено глава, тя каза:

— Не. Пуснете ме. И двамата сме уморени. Вие сте ранен, а аз направо умирам от умора. Денят беше дълъг.

Продължаваше да устоява на усилията му да я обърне и той я прегърна откъм гърба. Изненадана, Джена се олюля и гръбнакът й се притисна към гръдния му кош. Тилът й се озова в извивката между врата и рамото му, а брадичката му се допря до слепоочието й, бакенбардите му докоснаха кожата й. Тя изпусна дълга въздишка на спонтанна наслада. Почувства се тъй, сякаш си почиваше след дълго и уморително пътуване.

— Джена — каза тихо той, дъхът му разроши косата около ухото й като топъл тропичен бриз. — Извинявайте, че избухнах. Не заслужавате гнева ми.

Леко, о, колко леко устните му докоснаха мекото на ухото й. Устните му я изгаряха като въглени, докато се спускаха по врата й, карайки я да повдигне нагоре брадичка, за да може той да достигне шията й.

— Добре, Джена, а сега се обърни към мен — прошепна той.

Тя несъзнателно се изви с лице към него и главата й се наклони назад, докато той целуна пулса й в ямката на шията.

Джена не разбра как се озова сгушена в прегръдките му, докато той се бе наклонил към затворената врата за опора.

— Джена — каза той, — когато се притискаш към мен, си мисля, че би било прекрасно да те любя.

От думите му по тялото й припламнаха искри, краката й омекнаха, кожата й се сгорещи. Искаше той да я люби. Искаше да бъде негова.

Допирът на тялото му до нейното я възбуждаше неудържимо. Стомахът й се сви, потръпващ от удоволствие, докато устните му се плъзгаха нежно по топлите очертания на устните й.

Отдръпвайки устните си на сантиметър от нейните, Джейсън прошепна:

— Сякаш съм те търсил цял живот.

Джена вдигна ръце и прокара пръстите си през гъстата му руса коса, прибирайки назад къдрицата на челото, преди отново да се гмурне в коприната на главата му. После, с открехнати устни, неспособна да устои на желанието, което той разпалваше у нея, тя го притегли към себе си, отдавайки се напълно на копнежа си.

Те се вкопчиха един в друг със страст, която заличи и малкото съмнения, все още останали у Джена. Този мъж бе всичко, което тя искаше, всичко, от което се нуждаеше.

Неизпитвани досега усещания припламваха у Джена, докато той продължаваше да целува и гали чувствителната й кожа. Някъде в съзнанието й светваха тревожни сигнали, но тялото й се притискаше още по-близко към неговото. Едната й ръка се отдели от косата му и започна да гали рамото му.

— Дже… на. — Той я целуна страстно. В гърлото й се надигна щастлив смях.

Изведнъж Джейсън рязко изправи глава, ръцете му престанаха да я галят. Джена замръзна объркано.

— Какво?

Без да отговори, той поклати глава и постави пръст на устните си, правейки й знак да мълчи. Джена го погледна изпитателно. Възбуденото изражение на любовника бе изчезнало и на негово място тя видя опасен звяр, готов да се впусне в преследване. Но какво бе предизвикало тази промяна? И тогава тя го чу.

Някой се движеше крадешком по коридора. Стъпките бяха приглушени, но нищо не бе в състояние да заглуши шума от отваряне на врата. Сърцето й заби на пресекулки. Тя погледна смаяно Джейсън.

Той срещна погледа й и се усмихна мрачно, което не предвещаваше нищо добро за човека, дебнещ отвън. С жестове той й нареди да се скрие под леглото. Тя упорстваше, поклащайки отрицателно глава.

Очите му заблестяха гневно. Пръстите, които доскоро я бяха държали нежно, се впиха в плътта й, принуждавайки я да се отдръпне. Устата му се раздвижи и той изръмжа:

— По дяволите, скрий се под леглото!

Отвън стъпките отново се чуха. Всеки момент щяха да стигнат до вратата зад гърба на Джейсън. Страхът за неговата безопасност бе като примка около врата на Джена. После, преди да разбере какво става, той я завъртя за раменете и я бутна навътре в стаята.

Тя се препъна. Тутакси постави длан на устата си, да заглуши инстинктивното възклицание. Нямаше да ги издаде. Протегна ръце да се задържи и погледна през рамо, докато вървеше към леглото.

Джейсън се наведе и вдигна ръжена.

Последното нещо, което видя Джена, пъхайки се под леглото, бе как Джейсън вдига ръжена и заема изчаквателна позиция зад вратата. Който и да претърсваше къщата, щеше да бъде посрещнат с изненада. Тя се извъртя тъй, че да може да вижда Джейсън.

Вратата се открехна предпазливо. Джена притаи дъх, но отказа да затвори очи. Ако Джейсън имаше нужда от помощ, тя щеше да се притече. Каквото ще да става.

Трепкащата светлина от камината едва стигаше до тъмната фигура, промъкваща се в стаята. Мъж, облечен в черни дрехи, пристъпи колебливо. Направи още една крачка. После друга.

По ръжена проблесна отражение от огъня, докато се спускаше надолу. Чу се хрущящ звук. Човекът се свлече на земята.

Джена изпълзя изпод леглото. Прехапала устни, тя се втурна към Джейсън, който се бе навел над мъжа.

— Какво? Кой? — Въпросите следваха със същата скорост, с която препускаше кръвта във вените й. — Мъртъв ли е?

— Дай ми ножа — нареди Джейсън, без дори да я поглежда, докато тършуваше в дрехите на мъжа.

Търсейки по пода, Джена намери една зловеща кама, дълга най-малко двайсет сантиметра. Тя си пое дълбоко дъх. Това ли е мъжът, който бе нападнал Джейсън преди? Това ли бе оръжието, от което Джейсън все още се възстановяваше? Усети как отмалява.

Не, наруга се тя. Не е време за отпускане. Джейсън се нуждаеше от нея. Наложи си да диша дълбоко и се поуспокои.

— Проклятие! — изсъска Джейсън. — Няма нищо, от което да разбера самоличността му.

— Мъртъв ли е? — отново попита Джена, чудейки се какво ще правят, ако е.

Джейсън разсеяно прокара ръка през косата си и се намръщи на повторния й въпрос.

— Има ли значение?

Тя преглътна. Мъжът можеше да ги убие, но все пак…

— За мен има.

Джейсън раздразнено въздъхна.

— Не, не е мъртъв. Макар че за нас щеше да е по-добре, ако беше.

Тя го погледна стреснато. В гласа му нямаше никакво угризение. Дали не беше хладнокръвен убиец? Що за човек бе всъщност?

Проклинайки, Джейсън грабна ръжена и се изправи с негова помощ.

— Джена, не ме гледай така, сякаш съм чудовище. Този човек ще ни убие при първа възможност. Изобщо не ми е приятно да се сблъсквам с подобни хора в къщата, където спя.

Все още несигурна по отношение на Джейсън и озадачена, че чувствата й към него нито умряха, нито намаляха след това, което току-що бе казал и направил, Джена успя да кимне. Беше прав, макар жестокостта му да я смущаваше.

— По дяволите, Джена. Престани да ме гледаш тъй, сякаш съм го убил. Не съм! Но бих, ако се наложи.

Суровата реалност на думите му блъсна Джена като юмрук в стомаха. Тя не познаваше Джейсън. Изобщо не го познаваше. Неспособна да срещне студената решителност в очите му, тя му обърна гръб и се взря в яркия огън.

Усети, че я обхващат две ръце и се завъртя, преди още да осъзнае, че Джейсън е зад нея. С отметната глава тя предизвикателно срещна изгарящия му поглед.

— Не ме упреквай, Джена.

Слушаше го мълчаливо, но не можеше да произнесе думите, които знаеше, че той очаква да чуе. Всичко бе твърде ново и твърде жестоко за нея.

Без предупреждение той я изви към себе си. Целуна я силно, почти жестоко. Щом най-после преодоля съпротивата й, целувката му омекна. Ръцете му се вдигнаха и нежно обхванаха лицето й. Обсипа с леки целувки челото й, страните и брадичката й.

— Предупреждавам те, че бих направил всичко, за да те защитя. Дори убийство — каза той.