Амбър Кей
Джена (3)

Трета глава

— Ох! — изпъшка Джейсън и рязко дръпна назад глава, точно колкото да разлее топлия говежди бульон върху гърдите си.

— Съжалявам — каза Джена, избягвайки очите му. Ако не беше толкова съсредоточена върху устните му, които се затваряха около лъжицата, и любопитна да усети твърдия им натиск върху собствените си устни, нямаше да е тъй непохватна.

Това беше болнична стая, а той й беше пациент. Трябваше да го помни.

Дали все още беше гол под завивката, или Алфонс му е донесъл някакви панталони? Не знаеше, но мисълта не я оставяше на мира. Изчерви се и бузите й добиха прасковен цвят, а пръстите й трепереха, докато посягаше към кърпата, за да попие бульона, който беше покапал по тъмнокафявите косъмчета, започващи точно под адамовата ябълка на Джейсън.

Въпреки бързата й реакция, бульонът бе попил в превръзката, навита стегнато около гръдния му кош. Трябваше да се смени.

Джейсън я улови за китката.

— Достатъчно. По мен вече няма нищо.

Очите му бяха тъмнозелени, със златисти точици около зениците, и тя започна да осъзнава, че добиваха такъв цвят, когато я гледаше. Усети, че се изчервява. Само един негов поглед беше достатъчен, за да се ускори пулсът й.

С напрегнат глас тя каза:

— Ще спра, ако ме пуснете.

За момент си помисли, че той няма да го направи. Погледът му се премести от очите й върху ръката, която държеше, и устните му се свиха.

— Какво е това? — попита той, разтваряйки пръсти, и прокара палеца си по синината, която опасваше китката й. — Да не съм го направил аз снощи?

— Няма нищо — каза тя, опитвайки се да изтегли ръката си от неговата.

Вместо да я пусне, той наведе глава и целуна нараненото място. От допира на устните му по кожата й пробягаха тръпки. Когато тя отново се дръпна, той я пусна. Усещаше как топлината от целувката му продължава да я изгаря.

— Не знаех, че стискам толкова силно.

Думите бяха казани небрежно, но очите му бяха нежни и я накараха да затаи дъх. Означаваше ли тя нещо за него? Това бе глупава мисъл и тя моментално я пропъди. Беше го срещнала едва вчера, и то при необичайни обстоятелства, меко казано. Нищо чудно да е убиец.

— Аз посинявам лесно — промърмори тя, отнасяйки купичката и лъжицата до една маса наблизо, за да се отдалечи от него.

— Никога не бих ви наранил нарочно — каза той. Гласът му бе дълбок и дрезгав и на нея й се прииска да захвърли всички съмнения и отново да усети близостта му. Но не можеше. Освен съмненията към Джейсън, съществуваше и Ричи. Ричи с влажните си устни и постоянните увлечения. Ричи, който й беше годеник и заслужаваше нейната лоялност, макар да не можеше да се похвали с уважението й.

— Това звучи успокояващо — каза тя, стараейки се да прозвучи безгрижно, с надеждата да премахне напрежението, появило се помежду им. — Леля ми е убедена, че ще ни нападнете, докато спим. Сега мога да успокоя и нея.

Сигурно бе разбрал, че иска да промени разговора, защото каза:

— Похищението е нещо, което се опитвам да избягвам. Съществува прекалено голяма опасност да те одраскат или ухапят, а аз не си падам по нито едно от двете.

Погледна го изпитателно, за да разбере дали се шегува. Откровеността му бе приемлива като закачка между двойка флиртуващи. Но само в стая, препълнена с хора, не в уединението на някоя спалня.

Той изви устни точно колкото да й покаже, че се е пошегувал — щом тя иска да е така. Но очертанията на скулите му бяха остри и изопнати, както изглеждаха предната нощ, когато го болеше много. Само че сега в очите му не се четеше болка: това беше глад, глад на човек, който иска нещо и знае, че не може да го има.

Нея ли искаше той? При мисълта за това по гърба й пробягаха тръпки, но разумът надделя. Той не беше мъж за нея. Не знаеше нищо друго за него… пък и съществуваше Ричи. Винаги Ричи.

— Трябва да вървя — каза Джена. — Ще пратя Майкълс да ви смени превръзката. Сигурна съм, че не искате да миришете на говежди бульон. Това определено не е подходящ аромат, ако замисляте прелъстяване — добави тя.

— Страхливка — промърмори той, но сега очите му се смееха.

Джена се шмугна през вратата, затваряйки я плътно, преди да се отпусне с цялото си тяло върху нея. Поемайки няколко дълбоки глътки въздух, тя се наруга вътрешно, че бе такава глупачка. Какво знаеше за този човек? Навярно бе англичанин, щом искаше да говори на английски, но говореше френски като роден език. Бяха го намушкали с нож и оставили да умре. Каквото и да бе сторил, считаше го за достойно. Умът й я предупреждаваше да внимава с него, но тялото й откликваше, както изсъхналата земя на първия летен дъжд.

* * *

Беше късно следобед и небето бе потъмняло като пред дъжд, когато Джена освободи секретаря си. Ричи скоро щеше да дойде, за да ги заведе с Хестър на вечеря в Пале Роаял, единственото добре осветено място в града. Макар че й се искаше да откаже, не можеше. Беше обещала.

Баща й я беше възпитавал, че една жена трябва да държи на честта си повече от всичко друго. Беше твърдял, че има моменти, когато на човек му остава само честта.

Почукване по вратата на библиотеката я отклони от тези мрачни разсъждения.

— Влезте! — Зави докрай капачката на мастилницата, преди да вдигне глава. Беше Майкълс.

— Милейди — каза той с прокрадващо се английско произношение, черната му дреха бе безупречна, както подобаваше на истински английски иконом, — онзи… хм… господин в Златната стая е по-топъл, отколкото би трябвало. Мисля, че го втриса и е нужно да го види лекар.

— Ще го посетя, преди да се преоблека, но никакъв лекар. Поне засега. — Тя запази безучастен тон, макар че пулсът й се ускори от уплаха. Беше се случило това, от което се боеше и заради което искаше да извика лекар. Сигурно Джейсън не беше направил нещо такова, че да си струва да рискува живота си, но тя му бе позволила да я убеди да не вика лекар. Молеше се Майкълс да греши.

Когато влезе в стаята на Джейсън, завесите отново бяха спуснати. В камината бумтеше огън и няколко свещи хвърляха трептяща светлина върху леглото. Алфонс седеше в стола, който тя бе използвала, за да нахрани ранения.

Джейсън лежеше на леглото с гръб към нея. Превръзката изглеждаше нова, но чаршафът се бе плъзнал по бедрата му, заплашвайки да се смъкне още, щом той се изви, за да я погледне. Тя установи, че подобна възможност би я очаровала и в същото време изпита възхищение от мускулестите му рамене, останали оголени. Това беше неприлично.

Опита се да открие по лицето му признаци на треска. Очите му я гледаха спокойно и шеговито, а гласът му бе ясен, когато каза:

— А, моят огнен ангел. Да не е дошло пак време да ме храните?

Когато заговори, зъбите му проблеснаха, силни и бели, напомняйки й за тигъра, който бе видяла, изложен в клетка на един панаир. От него би излязъл чудесен ловец на хищни животни, ако цивилизацията не го бе опитомила. При тази мисъл пулсът й се ускори, понеже тя изобщо не бе сигурна, че той е опитомен.

— Майкълс каза, че имате треска. Дойдох да проверя.

— Няма ми нищо — отвърна той, извръщайки глава от ръката, която тя протягаше към него.

— Не се дръжте като дете — смъмри го, знаеше, че този път не бива да отстъпва.

— А вие трябва ли да сте толкова лоша? — върна й го той.

— Когато е нужно — каза тя, поставяйки хладната си ръка върху челото му. Топъл беше, но не опасно. Много се надяваше да е така, защото не виждаше как ще убеди този непреклонен мъж, че трябва да го прегледа лекар.

— Виждате ли — рече самонадеяно той, докато тя го проверяваше. — Нямам треска. Или поне не такава, каквато смята Майкълс.

Джена чу изръмжаването на Алфонс от сумрака, който обгръщаше нея и Джейсън, но звукът беше просто спонтанно допълнение към разговора й с Джейсън. Знаеше какво иска да каже Джейсън, понеже можеше да види желанието, разпалило погледа му. Не биваше да му обръща внимание.

Но тя установи, че жадува за възхищението му. Скоро щеше да се омъжи отново и повече нямаше да може да изпита това изкусително чувство, което свиваше стомаха й в очакване, а копнеещото й сърце ускоряваше ритъма си. Джейсън щеше да остане краткотрайно преживяване в миналото й без нищо общо с бъдещето.

Пък и това бе само закачка, той бе твърде слаб за нещо повече. Намираше се в безопасност, що се отнася до него, но можеше ли да се довери на себе си? По този въпрос не желаеше да мисли.

Прокара пръсти по лицето му, спирайки се за миг върху наболата брада на бузата. Деликатно и леко като пролетен ветрец тя притисна дланта си към него, уж да провери за треска.

— Топъл сте — промърмори, очите й срещнаха неговите, признавайки привличането помежду им. — Но не вярвам да сте опасно болен.

— Не — отвърна той, гласът му беше по-дълбок, отколкото го бе чувала преди. — Но съм доста напрегнат… Джена.

Провлаченият начин, по който произнесе името й, беше като ласка и я изпълни с удоволствие, разливащо се по цялото й тяло като живителна струя.

— Милейди! — Гласът на Алфонс ги прекъсна.

Примигвайки, Джена дръпна ръката си от лицето на Джейсън и се обърна към Алфонс. Гневно сви пръстите си в юмрук. Той нямаше право да ги прекъсва, но и те нямаха право така явно да флиртуват. Беше сгодена. Един бог знаеше какво бе семейното положение на Джейсън.

— Трябва да се преоблека за вечеря — каза тя, тръгвайки към вратата, бързаше да излезе, преди да изрече или направи още нещо, което да окуражи ранения. И все пак не се сдържа и погледна към Джейсън, преди да затвори вратата. Лицето му беше напрегнато, очите затворени, а устните стиснати. Вената на шията му пулсираше.

Джейсън закри очи с ръка, за да не я вижда повече. Беше невероятен глупак и все пак я желаеше, желаеше я със страст, която не бе изпитвал досега.

Тя не заслужаваше подобни помисли, щом не можеше да й направи почтено предложение. В живота му нямаше място за усложненията, които щеше да донесе една жена. Трябваше да стигне до Уелингтън и между него и целта му не биваше да се изпречва нищо. Информацията, заради която бяха се опитали да го убият, бе твърде ценна, че да се забави повече, отколкото бе нужно, за да се възстанови и да може да продължи пътя си.

— Предупреждавам ви — каза Алфонс, прекъсвайки мислите на Джейсън. — Ако по някакъв начин я нараните, аз лично ще ви убия.

Джейсън се взря във възрастния човек. Заплахата би прозвучала смешно, ако Джейсън не виждаше светлината, която озаряваше отвътре очите на лакея.

— Тя няма защо да се бои от мен — каза Джейсън уморено. Усещаше последиците от дългия ден и раната, която едва започваше да зараства. Долната му устна се изви презрително: — Слаб съм като коте.

— Гледайте да си останете такъв по отношение на нея — заплаши Алфонс, преди да премести стола от леглото към топлината на огъня.

Джейсън се надяваше, че ще продължи да желае Джена от разстояние, но не знаеше колко още ще издържи. Тя беше олицетворение на женствеността. Състраданието и грижите й към него бяха по-големи, отколкото бе очаквал, а грациозните й движения подчертаваха тялото й на гръцка богиня.

Знаеше за нея толкова, колкото и тя за него, и все пак чувстваше, че си принадлежат. Нищо не ги спираше да се опознаят. Нищо, освен заплахата от война, припомни си той язвително. Неговият дълг беше да стигне до Уелингтън.

Трябва да я предупреди, за да е готова да напусне Париж. Според информацията, която носеше, Наполеон щеше скоро да избяга от Елба. И когато това стане, във Франция няма да има нито едно безопасно място за беззащитна жена като нея, която освен това имаше шотландска кръв във вените си. Ако не се налагаше да тръгне толкова бързо, би я придружил. Дългът му обаче отново го принуждаваше да се откаже от желанието си.

Устните му се извиха в гримаса. Дълг. Винаги е бил с него. Следваше го неотлъчно още от люлката. Дълг и чест — мотото на неговото семейство, същността на неговия живот. Сега те стояха между него и жената, с която копнееше да бъде. И отново щяха да надделеят.

* * *

Беше късно през нощта, когато Джена и Хестър се прибираха у дома. Буреносните облаци от следобеда се бяха разпръснали и по ясното небе проблясваха диамантите на звездите и среброто на луната, но студът хапеше. Джена се загърна в самурената си наметка, припомняйки си предната нощ и как Джейсън се появи в живота й.

Мисълта за него беше достатъчна да я стопли. Добре ли беше или бе изтощен от треска? Не знаеше, но не успя да си тръгне по-рано от страх да не предизвика гнева и може би любопитството на Ричи. Не искаше годеникът й да се чуди защо е увеличила броя на лакеите или защо Алфонс не е постоянно с нея. Ричи беше такъв дърдорко, че щеше моментално да разпространи новината сред благородниците. Достатъчно беше, че Хестър знае, но пък беше необходимо. Оставаше й само да се надява, че леля й няма да проговори от страх за собствената си безопасност, ако не за друго.

Слизайки от каретата, Джена изчака да се покаже и леля й, преди да тръгне към входната врата, където Майкълс чакаше със запалена свещ да поеме наметките им.

— Майкълс — смъмри го Джена, — колко пъти трябва да ти казвам да не ни чакаш? Достатъчно лакеи ни придружават, за да стоиш толкова до късно.

— Милейди — поклони се Майкълс, но гласът му не трепна, — аз съм вашият иконом и като такъв трябва да съм тук, когато и да се върнете.

Джена поклати уморено глава, но знаеше, че за Майкълс това е въпрос на чест. Достатъчно дълго го познаваше.

— Както желаеш — каза тя, подавайки му наметката, после се обърна към Хестър: — Трябва да видя как е моят болен, затова ти пожелавам лека нощ, скъпа.

— Хм! — беше отговорът на Хестър. — Вместо да помагаш на оня нехранимайко да оздравее, по-добре си помисли върху това, което чухме тази вечер.

Джена замълча, разбираше, че Хестър се нуждае от успокоение, че оставането им в Париж е безопасно.

— Права си, скъпа, но всички са съгласни, че бягството на Наполеон още не означава, че се е насочил към Париж. Дори самият Луи не се бои.

Хестър отново изсумтя:

— Това тлъсто подобие на крал? Мисля, че би трябвало да трепери от страх чак до обсипаните си с диаманти обувки, но не, той е спокоен, значи и всички останали трябва да са такива.

Джена се въоръжи с търпение, макар че страшно й се искаше да изтича при Джейсън, но знаеше, че леля й нямаше да може да се качи в стаята си и да заспи спокойно.

— Скъпа моя лельо, щом чуем, че Луи е избягал, обещавам ти, че и ние ще сторим същото. Дори ще предупредя Алфонс и Майкълс да имат готовност.

— Добре — неохотно отвърна Хестър. — Май ще трябва да се задоволя с това.

Джена поклати глава и преглътна раздразнението, причинено от последните думи на Хестър. Леля й не искаше да я ядоса, просто говореше каквото й падне.

После, не виждайки причина да се тревожи за бягството на Наполеон отсега, Джена изхвърли Хестър и безпокойствата й от съзнанието си и изкачи стъпалата, нетърпелива и в същото време бояща се от това, което можеше да завари. Ако Джейсън имаше треска, тя не би могла да направи друго, освен да го наложи с кърпа, потопена в студена вода.

Отвори вратата с треперещи пръсти и надникна вътре. Огънят беше угаснал, нямаше запалени свещи. Алфонс спеше, проснал се в креслото до камината, с изпружени крака.

„Дано да нямаш треска!“ — молеше се мълчаливо Джена, докато си поемаше дълбоко дъх и се приближаваше до леглото.

Не искаше да запали свещ и да рискува да събуди Джейсън или Алфонс, и двамата се нуждаеха от сън. Джейсън бе едно тъмно очертание в мрачината на леглото и тя присви очи, за да вижда по-добре. Лежеше по гръб и едната му ръка закриваше очите.

Спирайки до ръба на леглото, тя се заслуша. Дишането му бе бавно и равномерно. От полуотворените й устни се изплъзна въздишка на облекчение.

Просто за да се увери, тя се наведе напред в желанието си да го докосне. Сърцето й заби по-силно. Ами ако се събуди, докато ръката й е върху него? Имаше нещо невероятно интимно в допира на пръстите й до бузата му, докато спи, нещо, което би направила само една любовница.

Беше топъл, а трябваше да е по-студен в хладната стая. Загриза я безпокойство. Постави дланта си на челото му, за да е сигурна. Кожата му беше суха. И той спеше кротко. Можеше да спи цяла нощ, ако не го безпокоят. В този момент той се нуждаеше от сън, а не от някой, който се мотае край леглото му.

Трябваше да го остави, но не й се искаше да го стори толкова бързо. Прокара пръсти по лицето му и спря върху твърдите очертания на устните. Дали изпитваше желание да я целуне? Тя копнееше да я целуне, макар да си казваше, че няма да е редно.

Усети движение под пръстите си. Буден ли беше? Наведе се по-близо да види, но очите му бяха затворени. Устните му бяха извити в лека усмивка и тя се почуди дали сънува и ако е така, какво? Беше ли и тя в съня му? Ама че е глупачка.

Време беше да си тръгва. Беше толкова уморена, че започваше да си въобразява невъзможни неща. Все пак не устоя и за последен път го погали по страната.

* * *

Рано на другия ден Джена се облече в кремава муселинена рокля с високо деколте, богато гарнирана с дантела в слонова кост. Щеше да провери как е Джейсън и да закуси набързо.

Когато стигна до стаята му, чу гласове. Побърза да отвори вратата, надявайки се, че всичко е наред.

Джейсън се беше изправил в леглото с почервеняло от гняв лице, а Алфонс стоеше в долния край на леглото с широко разкрачени крака и свити на бедрата юмруци.

— Какво има? — попита тя спокойно, надявайки се да разсее част от напрежението.

Джейсън се обърна, чертите му моментално омекнаха, но отново се стегнаха, щом каза:

— Писна ми от грижи. Сега искам да се облека, а слугата ви не иска да ми даде дрехите, докато вие не му наредите.

Джена погледна към Алфонс и каза:

— Алфонс, можеш да си вървиш. Изкара дълга нощ, а и както изглежда, тази сутрин нашият болен е достатъчно добре сам да се оправя.

За момент помисли, че Алфонс ще откаже, но той кимна кратко в знак на съгласие и мина тежко покрай нея. Тя насочи вниманието си към Джейсън:

— Разстройвате го — каза, приближавайки до леглото.

— Бас ловя, че не е толкова трудно — рече Джейсън, ядът започваше да се оттича от напрегнатите му мускули. — И то за нещо толкова обикновено, като да ми върне дрехите. Кога ще ми ги донесете?

Говореше тъй, сякаш за него бе най-естественото нещо на света да се облече и да възобнови нормалните си занимания. Тя поклати глава при това твърдоглавие. Веждите му все още се бърчеха от болка, а когато се отпусна на възглавниците, тя видя, че устата му е напрегната.

— Изгорихме дрехите ви.

— Какво?

Тя потръпна от яростта, която заискри в очите му. Беше достоен противник, но не можеше да я изплаши. Вдигна рамене и дантелата на гърдите й затрептя.

— Бяха мръсни и просмукани с толкова кръв, че беше невъзможно да се изперат. Пък и ако ги бях дала на прислугата, щяха вече да са разнесли из цял Париж, че съм приютила някого, който е кървял като заклано прасе. Не бихте искали подобно нещо, нали?

— Така е — каза той. — Все пак трябва да се облека. Сигурно имате прислужник с моя ръст. Донесете ми негови панталони, риза и жакет. Надявам се, че не сте ми изгорили и ботушите.

— Не, ботушите ви са в гардероба — каза тя накрая, усещайки, че всичко друго щеше да е като развяването на червена кърпа пред бик.

Сигурно бе усетил колебанието й, защото заговори като човек, който знае, че го залъгват:

— Дрехите, или и вие ще ми откажете като лакея си? — Прокара пръсти през гъстата си коса, разрошвайки я на челото.

— Когато сте по-добре — каза тя, боейки се от следващите му думи.

Очите му се присвиха, а ръцете му стиснаха чаршафа тъй, че кокалчетата побеляха. Каза тихо:

— Да не би да искате да ме видите гол?

Изненадата я спря по средата на пътя й към леглото. Само Луиджи бе виждала така и осъзна, че й е интересно как ли би изглеждал Джейсън. Беше млад и мускулест, а Луиджи бе стар, с износено тяло. Да, тя искаше да го види, но знаеше, че пристъпват в забранена зона. Те не бяха един за друг. Това не биваше да се случва помежду им.

Задържа гласа си спокоен, докато казваше:

— А вие искате ли да ви видя гол? Няма да ми е за първи път, уверявам ви.

Той я изучаваше, сякаш пресявайки думите й за истинския им смисъл, после в очите му блесна закачливо пламъче.

— Жена с опит.

— Вдовица — бързо го поправи тя, обидена от подтекста в репликата.

Той кимна с глава, приемайки отговора й, а също и чувствата, които се криеха зад него, но беше неотстъпчив:

— Искам да ми дадете някакви дрехи.

— Когато сте по-добре — каза тя, успокоена, че той май е изоставил заплахата си.

По-бързо, отколкото Джена мислеше, че е възможно, той седна в кревата, придърпвайки чаршафа към себе си. Преди да успее да стигне до него и да го задържи, той се изправи до леглото, слабините му бяха покрити, но гърдите му останаха голи, с изключение на превръзката. Той се олюля, протягайки напред ръка, за да запази равновесие. Чаршафът се плъзна несигурно надолу, тъй че едва го закриваше, а очите му я гледаха твърдо и предизвикателно.

— Глупак! — Тя се втурна напред и уви ръце около кръста му, за да го подкрепи. — Твърде слаб сте дори да стоите прав, камо ли да се облечете.

Миришеше на лимон и дезинфекцираща пудра. Не беше неприятно и тя знаеше, че винаги ще свързва тези миризми с него. Докато го държеше, топлината от телата им засилваше аромата и тя едва се сдържа да не вдигне лице и да го целуне по устните, които бяха толкова близо. Той беше болен, но голям инат.

— Проклятие, жено! Не сте ми болногледачка — изрева той, олюлявайки се, преди да си позволи да се наклони към нея. Нестабилността му направи следващите думи бавни и премерени, сякаш говореше на идиот: — Не е ваша работа да решавате. Имам да върша нещо изключително важно, а не мога да го сторя в леглото. Колкото по-рано стана, толкова по-бързо ще се възстановя. Знам го.

— Ха! — Джена си пое дълбоко дъх, той не беше перушинка, и тя усещаше, че започва да се уморява. Ако той съвсем загубеше равновесие, и двамата щяха да политнат. — Вие сте едно голямо дете, а аз съм вашата болногледачка. И се държите точно тъй, както очаквах.

Очите му се разтвориха широко, пронизващи я невярващо.

— Както сте очаквали? Та вие изобщо не ме познавате.

— Знам достатъчно, за да разбера, че сте твърдоглав, своенравен и арогантен. Знам също, че настоявате да правите нещо, за което още не сте готов. Няма да ви го позволя. — Тя решително сви устни и доби кураж да го погледне в очите. Той се засмя и в резултат двамата изгубиха равновесие.

— О, не — простена Джена и се наклони назад, надявайки се да успее да го задържи, преди да паднат върху леглото.

— Ооо! — От дробовете му излезе силна струя въздух, после двамата се озоваха на леглото. Джена падна отгоре му, ръцете й все още го обгръщаха.

Крайниците им се преплетоха, тялото й легна плътно върху неговото. Там, където кожата им се допираше, тя усети да я пронизват все по-усилващи се токове на наслада. Почувства как се свиха мускулите му под нея и видя болката, проблеснала в очите му, преди да ги затвори.

Копнееше да го целуне, бе толкова близо до нея, искаше й се да опита вкуса на устните му поне веднъж, да задоволи глада, който нарастваше в нея, откакто я бе нарекъл огнен ангел. Но не можеше. Джейсън бе ранен, а тя бе обещана на друг мъж.

Тя се опря на раменете на Джейсън, опитвайки се да се повдигне и да се отдалечи от опияняващата близост на тялото му. Ръцете му около талията й се затегнаха, задържайки я от кръста надолу, но позволявайки й да повдигне горната част на тялото си.

— Джена — прошепна той, гласът му беше дрезгав. Усещаше как той трепери под нея. Толкова бе лесно да наведе устни към неговите. Нали това искаше? Искаше го и той.

— Не можем — успя да изрече тя през вдървените си, изсъхнали устни. — Не е редно.

— А и аз съм твърде слаб — добави той с кисела усмивка, мъката, която изпитваше, прозираше в напрегнатия му глас.

Този път, щом тя се надигна, той я пусна. Изправяйки се, тя изглади полите си, опитвайки се да възвърне самообладанието си, преди да го погледне.

Очите му бяха потъмнели от болка и от още нещо, което тя трябваше да забрави, че е видяла. Ричи беше като кинжал помежду им.

— Мъже — измърмори тя, думите с мъка излизаха от гърлото й, което започваше по малко да се отпуска. — Мислят си само за едно. А биха могли да използуват мозъка си за нещо по-разумно.

— Най-добре си вървете — каза той. — Права сте. Не съм готов да ставам от леглото и да се движа наоколо.

Горчивината в думите му разкъса сърцето й. Толкова неща искаше да сподели с него. Толкова искаше да научи за него, но не се осмеляваше.

— Ще изпратя Майкълс да види превръзката.

— Да — каза той. — Няма да е зле.

Тя се намръщи обезпокоено. Макар добре да го прикриваше, знаеше, че падането им сериозно го е наранило. Може би са се разкъсали шевовете и в такъв случай раната трябваше да се шие отново. Този път щеше да е по-трудно. Тя не беше безразлична към него и болката, която би изпитал той, докато го шие, щеше да направи задачата й много тежка. Освен това щеше да забави оздравяването му, нещо, което нямаше да го зарадва. Искаше й се да не се налага да страда отново.

Тя спря до вратата, искаше да говори с него за това, но знаеше, че сега не е време. Само би направила ситуацията още по-неловка. Вместо това, той заговори:

— Някой ден ще използвам всичко, което притежавам, много по-добре, Джена. Ако е рекъл Господ, това ще стане скоро.