Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endless Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 35гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka(2009)
Допълнителна корекция
ganinka(2015)

Издание:

Амбър Кей. Джена

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, 1993

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Осемнадесета глава

Джейсън слезе от коня, треперейки от студения и влажен въздух на ранната утрин. Тревата под краката му бе хлъзгава от росата. Това не беше добър знак.

Същото можеше да се каже и за отсъствието на неговия противник. Макар да знаеше, че Ди Понти е страхливец, той все пак се бе надявал, че ще се яви на дуела, обявен от самия него.

— Приятелю — обади се Николас Жиро, който в този момент връзваше поводите на конете за един удобен клон на близкото дърво. — Този дуел между теб и Ди Понти не ми харесва. Наполеон има нужда и от двама ви, трябва да работите заедно за него, а не да се биете.

Джейсън си придаде тъжно изражение, макар че дадените обстоятелства идеално подхождаха на намеренията му. При това положение, когато Ди Понти заявеше, че Джейсън вероятно е британски агент, Жиро щеше да храни известни подозрения относно неговата честност. От двама мъже, които се биеха на дуел заради жена, се очакваше да се опитват да се чернят взаимно по всички възможни начини.

Джейсън сви рамене, за да подчертае още веднъж колко много съжалява за този неизбежен конфликт.

— Така е, Николас. Но какво мога да направя? Ди Понти ме предизвика и обиди дамата, на която принадлежи моето сърце.

Жиро сдържано кимна в знак на съгласие.

— Няма нищо, приятелю. Ти постъпваш както трябва.

Джейсън изпита облекчение, но то не се изписа на лицето му. Нещата се развиваха според неговите планове. Всъщност всичко вървеше по-добре, отколкото имаше право да очаква. Трябваше да направи усилие, за да не погледне през рамо дали там някой неочакван противник вече не се опитваше да обърне нещата в своя полза.

Все пак, когато Жиро му подаде colichemarde, той го пое съвсем равнодушно, което никак не подхождаше на мрачните му предчувствия. Като човек, свикнал на строга дисциплина, веднага започна да раздвижва мускулите си, изпълнявайки поредица от финтове и отбиващи удари, докато под изящната тъкан на ризата му не избиха фини капчици пот. Спря да си поеме дъх и се огледа — точно навреме, за да види как пристигат Ди Понти и неговият секундант.

Докато Жиро разговаряше със секунданта на противника, Джейсън оглеждаше Ди Понти. Под палтото си графът носеше черни панталони и тъмна риза, за да бъде сигурен, че никоя част от тялото му няма да се превърне в лесна мишена за шпагата на Джейсън. Джейсън трябваше да му признае, че е достатъчно предпазлив и добре осведомен.

Когато секундантите се разделиха, той пристъпи напред, за да посрещне противника си. Тъй като бе привърженик на френската школа по фехтовка, взе отбранителна позиция и застана полуобърнат към Ди Понти. Откри, че това му осигурява повече удобство и лекота в битката. А и така виждаше по-добре. Забеляза, че Ди Понти се дуелира по италиански маниер, краката му бяха по-малко разкрачени и правеше някакви въртеливи движения с раменете и корема, тъй че не беше лесна мишена.

Джейсън разбра, че той може да бъде опасен противник с тъмното си облекло и със стила си на дуелиране. Толкова по-добре. Така всичко щеше да изглежда още по-убедително за Жиро.

Секундантът на Ди Понти му даде знак и той се хвърли напред. Джейсън започна да се отбранява, давайки си сметка, че е достатъчно издръжлив и може да си позволи да заеме изчаквателна позиция, тъй като графът явно имаше намерение да напада непрекъснато.

Присвил съсредоточено устни, Джейсън в продължение на дълги минути парираше атаките му. Скоро Ди Понти започна да се задъхва и Джейсън разбра, че ако той продължава така, както беше започнал, двубоят ще свърши.

Графът сигурно също бе осъзнал това, защото се хвърли напред и шпагата му изсвистя във въздуха. Джейсън я пое с върха на своята и двамата мъже застанаха гърди до гърди, а дръжките на шпагите им опираха една в друга.

— Моли се, мерзавецо — извика Ричи, устните му се извиха насмешливо, а над тях проблясваха капчици пот, — и аз ще пожаля живота ти. Инвалид нещастен.

Джейсън срещна предизвикателния поглед на тъмните му очи и се засмя. Този негодник се опитваше да го уплаши, но нямаше да успее. Отдавна се бе примирил със загубата на едното си око, доколкото това не бе свързано с Джена.

— Ще трябва още доста да се постараеш, Ди Понти, ако възнамеряваш да си тръгнеш оттук.

Ричи натисна още по-силно дръжката на шпагата си и накара Джейсън да отстъпи назад, а след това просъска задъхано:

— Ти ще си този, който ще остане да лежи тук, виконт Евърли.

Това, че той знаеше за истинската му самоличност, никак не учуди Джейсън. На бала на херцогинята на Ричмънд се бе представил с истинското си име, защото тогава смяташе, че повече няма да има нужда да се крие под чуждо име. Но Джейсън бе заинтригуван от това, че графът бе избрал точно този момент, за да му го каже. Позволи му да освободи дръжката на шпагата си.

И преди да успее да поразмисли, Ди Понти отново започна да го атакува. Остриетата на шпагите им се срещнаха и в бледата светлина на изгряващото слънце проблеснаха искри.

Само миг преди това Ди Понти се бе навел, за да грабне шепа пръст, вместо да се подготви за нова атака. Джейсън успя да забележи това, в последния миг отскочи назад и все пак едва не бе ослепен.

Някъде отдалеч Жиро извика, че това е нарушение на правилата, но нямаше кой да го чуе. Ди Понти продължи да напредва.

Приближи се плътно до Джейсън, лицето му беше разкривено от омраза.

— Още тогава в Париж трябваше да се убедя, че си мъртъв.

Единственото око на Джейсън се разшири, но той успя да запази самообладание. Тези думи обясняваха много неща.

— Ти?

— Аз те пронизах с ножа и смятах, че си мъртъв — злорадо изрече Ричи. — Тази грешка повече няма да се повтори. Днес ще довърша започнатото.

Джейсън се засмя.

— Е, тогава ти дължа огромна благодарност и никога няма да мога да ти се отплатя. — Той започна постепенно да взема инициативата в свои ръце и принуди Ди Понти да отстъпи назад. — Без теб никога нямаше да срещна Джена.

Лицето на Ричи злобно се разкриви, движенията му станаха малко нерешителни.

— Тя никога няма да бъде твоя, защото ще те убия.

Джейсън видя, че графът не може да си поеме дъх. Той вероятно му говореше тези неща, за да приспи вниманието му.

С тон, който сигурно щеше да звучи доста нехайно, ако не изпитваше чувството, че е тичал цял час, Джейсън попита:

— Ти ли ме проследи до Брюксел?

Една черна къдрица падна върху челото на Ричи, когато той парира удара на Джейсън.

— Разбира се. Когато Джена не отиде на уговорената среща заедно с прислугата си, аз се скрих. — Като дишаше тежко, той успя да избегне удара на Джейсън, който бе насочен към главата му. — Залегнах на сигурно място и изпратих един от моите хора в къщата, за да убие Джена. После го намерих вързан, а нея я нямаше.

Това хладно признание накара Джейсън да се навъси, но той успя да сдържи своя гняв и не нападна противника.

— Защо искаше да я убиеш?

Дишайки тежко, Ричи каза насмешливо:

— Ставаше нещо съмнително и аз не можех да рискувам да я оставя на друг. Ако беше умряла, парите щяха да бъдат мои.

Устните на Джейсън така се разкривиха от гнева, който изпитваше, че оголиха зъбите му. Този негодник щеше да си плати. Присвил единственото си око, той изучаваше противника си. Ди Понти силно се задъхваше и говореше, за да си осигури малко отдих между атаките. Но Джейсън повече нямаше намерение да си играе с този човек. Той се хвърли бързо напред, подхвана шпагата на Ди Понти и успя да я избие от ръката му.

Онзи зяпна, а после извика:

— Гадина такава!

Джейсън отстъпи назад и направи изискан поклон.

— Бих те пробол веднага заради онова, което си искал да причиниш на Джена, но нямам навик да се бия с невъоръжени мъже. Ще почакам да си вземеш шпагата.

Джена се бе свила зад храстите, намиращи се от дясната страна на Ричи, и с ужас наблюдаваше как Джейсън позволява на годеника й да вдигне шпагата си. Защо ли Джейсън не държеше да го признаят за победител?

До нея Алфонс изръмжа. Тя му хвърли един предупредителен поглед и той затаи дъх. Двамата не смееха да разкрият присъствието си.

Джена погледна към полесражението. Пред ужасените й очи двамата мъже отново застанаха в позиция. Забеляза, че Джейсън държи шпагата си по-ниско, отколкото в началото, и че гънките около устните му са станали по-дълбоки. Започваше да се уморява.

Насочи вниманието си към Ричи и видя, че той изглежда доста по-зле. Раменете му бяха прегърбени, беше се озъбил и едва си поемаше дъх.

Обзе я възторг. Джейсън щеше да победи.

Усети, че Алфонс се размърда до нея и погледна отново към него, готова да му направи знак да пази тишина. Но той не обръщаше внимание на дуелиращите се мъже. Погледът му беше вперен в секунданта на Ричи.

Джена съсредоточи вниманието си върху този човек. Видя, че измъква пистолет от гънките на наметалото си.

Мигновено се досети. Секундантът на Ричи щеше да убие Джейсън. Това беше нечестно, но щом успееше…

Тя трябваше да го спре. Не биваше да убива Джейсън. Нямаше да му позволи.

Сърцето й щеше да се пръсне, тя изскочи иззад храстите, успя да избегне протегнатата ръка на Алфонс и изкрещя:

— Негодник!

Джейсън мигновено обърна поглед към нея. Джена! Тя тичаше към него. Преди да разбере какво точно става, Джена се вкопчи в секунданта на Ди Понти.

Изтръпнал от страх, че тя може да бъде наранена, Джейсън успя да избегне атаката на графа. Наведе шпагата си, за да не закачи шпагата на противника, смятайки, че щом разбере какво става, той ще спре на място.

Но някаква тежест силно наклони шпагата му надолу и той се обърна, за да види какво става.

— О, господи! — промълви Джейсън.

Ди Понти сам се беше нанизал на сведената му шпага. Той побърза да я изтегли от тялото му, но беше прекалено късно. Противникът му бе прободен точно в сърцето. Когато дръпна шпагата си, Ди Понти се свлече на земята.

Джейсън успя да хвърли само един поглед на падналото тяло и хукна към секунданта и Джена, които се бореха за пистолета.

Някъде иззад гърба му Жиро изкрещя:

— Джейсън, залегни!

Джейсън инстинктивно се хвърли на земята. Два пистолети и изстрела отекнаха едновременно в утринния въздух.

Той видя, че мъжът, който се бореше с Джена, пада назад. С облекчение си пое дъх. Изправи се на крака, готов да се втурне към нея, и чу как тя простена от болка.

Стенанието беше съвсем тихо, но то прониза сърцето му като стрела. Всички наоколо започнаха да се движат бавно, сякаш изпълняваха менует.

Пълните коралови устни на Джена някак удивено се нацупиха. Тя се пипна от едната страна и ръката й стана червена от кръвта. Обърна поглед към Джейсън, който се проклинаше, че не е достатъчно бърз. В светлината на ранната утрин очите й се разшириха от страх.

Задъхвайки се от ужас, Джейсън успя да стигне до нея точно когато тя се свлече на обсипаната с роса трева. Той я взе в прегръдките си и я притисна до сърцето си.

— По дяволите! — Държеше я здраво и гърдите му отчаяно се бореха за въздух. Ужасено се взря в лицето й, търсейки признаци на живот. Беше бледа като новата луна. — О, Господи — замоли се той, — не позволявай да умре. Моля те.

Джена беше всичко за него. Тя беше и въздух, и храна. Тя беше неговият живот и бе готов да пожертва своя живот заради него.

Смелостта й го накара да се засрами като никога. Тя нарочно бе застанала на пътя на куршума, за да го спаси. Любовта й към него беше толкова силна, и то след всичко, което й бе причинил, след като заради глупавата си гордост я бе накарал да повярва, че е загинал при Ватерло.

Джейсън сведе глава над тялото й, сърцето му се пръскаше от страх, че може да я загуби. Нежно махна меднозлатистите къдрици от челото й и усети топлината, която се излъчваше от нея.

С треперещи пръсти докосна раненото място, кръвта вече течеше много слабо. Стори му се, че не е засегнат някакъв жизненоважен орган, но той не беше лекар, а Джена лежеше неподвижно. Свали ризата си, смачка я на топка и я притисна към раната.

— Боже господи — изрече умолително, — само я остави да живее и ти обещавам, че ще я пазя до края на живота си. Моля те, само я остави жива.

Разкъсвана от страшната болка в ребрата, Джена слушаше молитвите на Джейсън и й се струваше, че той е някъде много далеч, в някакъв тунел. Но тя го чуваше.

Клепките й потрепнаха и се разтвориха и тя впери поглед право в единственото око на Джейсън, изпълнено с отчаяние и мъка. Една-единствена сълза се готвеше да капне от миглите му, сякаш беше диамант, поставен върху кафяво кадифе. Тя посегна, с върха на пръста си пое сълзата и я поднесе към устните си.

— Тук съм, Джейсън, и никога няма да те напусна.

Той бе зашеметен от силата на любовта й. Само за секунди изпита страшно отчаяние, смятайки я за мъртва, и започна да разбира какъв ужас е изживяла тя след Ватерло. И през цялото време го беше обичала.

— Боже господи, Джена, аз не заслужавам твоята любов. Не и след онова, което ти причиних. — Млъкна и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. — Когато си помислих, че си мъртва, аз… Не си струваше да живея повече. Ще ми простиш ли някога за онова, което те накарах да преживееш?

Тя вдигна очи и му се усмихна, сърцето й бе преизпълнено с любов към него.

— Толкова те обичам, Джейсън, че твоето присъствие е достатъчно, за да премахне болката.

Джейсън задавено изхлипа и зарови лице в извивката на шията й.

— Заклевам се, че никога повече няма да се съмнявам в теб.

Жиро избра точно този миг, за да коленичи до тях.

— Трябва да побързаме, приятели. Изпратих вашия лакей за каретата, вие двамата трябва да бягате. Аз убих секунданта, Ди Понти е мъртъв. Заради собствената си сигурност веднага трябва да напуснете Ню Орлиънс.

Джена се опита да се надигне и Джейсън охотно й помогна да се облегне на гърдите му. Усещаше болка в ребрата, но знаеше, че раната не е опасна.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

Жиро нетърпеливо въздъхна, но отговори ясно и точно:

— Когато вие извикахте, мадам, Гастон насочи вниманието си към вас, а Ди Понти избра точно този момент да се опита да го прониже. Но за негово нещастие точно тогава Гастон се обърна към вас и наведе шпагата си. Графът сам се наниза на нея. — Той погледна Джейсън право в очите. — В Ню Орлиънс има много хора, които съвсем няма да са ви благодарни за тази работа, приятелю.

Джейсън кимна с разбиране. Жиро искаше да му каже, че всички участници в заговора за освобождаването на Наполеон от остров Света Елена ще проявят желание да го предизвикат на дуел и това ще продължава, докато някой от тях успее да го убие, за да отмъсти. За тях нямаше да има значение, че Ди Понти сам е причинил смъртта си.

— Прав си — каза той на Жиро. — Щом Алфонс се появи с каретата, веднага тръгваме. Надявам се, че няма да бързаш да съобщиш за този инцидент.

Жиро се усмихна и се изправи.

— Първо трябва да повикам лекар — рече той и отиде при конете. — И ми се струва, че се налага да отида пеша. — Потупа ги по гърбовете и ги накара да препуснат галоп надолу по улицата. После се обърна и пое по своя път.

Джейсън бе сигурен, че ще има достатъчно време да превърже Джена и да подготви прислугата й за още едно бягство. И отново съсредоточи вниманието си върху своята любима. Взе я в прегръдките си, стана и тръгна към Леви Стрийт.

— Няма да можеш да ме носиш, Джейсън.

Той впери поглед в нея и забеляза колко изпито изглежда лицето й.

— Мога и ще те нося.

Едва успя да стигне до първата пресечка и иззад ъгъла с невероятна бързина се появи Алфонс с каретата. Рязко спря, скочи долу и помогна на Джейсън да настани Джена вътре колкото може по-удобно.

След няколко минути стигнаха до къщата и Джейсън внесе Джена през входната врата, която Майкълс държеше отворена. Мисис Майкълс се суетеше наоколо.

Вземайки по две стъпала наведнъж, той нареди:

— Донесете ми превръзки. Контесата е ранена. Започвайте да опаковате багажа. Вземете само най-необходимото. След половин час трябва да тръгнем.

Джейсън влезе в стаята на Джена и нежно я положи на леглото. Той вече се беше заел с корсета и с шемизетката й, когато се появи мисис Майкълс, носейки превръзките и легенче с вода.

— Милорд — подхвана тя, като с гласа си и с цялото си държане се стараеше да му подскаже колко е неприлично един джентълмен да съблича жена, която не е негова съпруга, — аз ще се погрижа за контеса Ди Понти.

Джейсън намигна на Джена и се обърна към мисис Майкълс. Усмихна се до ушите.

— Благодаря ви, мисис Майкълс, но ми се струва, че аз съм длъжник на контесата и се налага да й покажа лекарските си способности.

Мисис Майкълс изломоти нещо неразбрано и кръглото й лице стана червено като домат, но все пак му подаде легенчето и превръзките и се оттегли до вратата. Джейсън с всички сили се стараеше да не се разсмее, тъй като смяташе, че е жестоко да се държи така с жената, но това бе направо невъзможно, след като Джена вече се тресеше от сдържан смях.

Тя изохка тихо, защото я заболя раната, но все пак успя да каже:

— Много съм ви благодарна за вашата загриженост, мисис Майкълс, но ми се струва, че е най-добре да се заемете с опаковането на багажа. Виконтът казва, че трябва да тръгнем веднага. И моля ви, уведомете леля ми.

Разбрала, че я отпращат, икономката хвърли последен неодобрителен поглед на младата двойка и напусна стаята.

Джейсън се наведе и леко целуна Джена по устните.

— Ти си непоправима, любов моя.

Тя го погали по бузата, наслаждавайки се на грубото докосване на едва-едва наболата му брада.

— А ти трябва да се избръснеш, освен ако не смяташ да влезеш в ролята на разбойник и да ни отвлечеш.

Той хвана ръката й и я целуна по дланта.

— А ти трябва да лежиш мирно и да ме оставиш да се погрижа за теб. Не ми се иска да бързаме, но ти каза истината. Трябва да тръгваме. В пристанището има един кораб, на който очакват моите нареждания.

— Тогава е най-добре да побързаме, мили.

Сбърчил вежди, Джейсън разкопча корсажа й и започна да сваля шемизетката.

— Ще те заболи.

Тя прехапа устни, но погледът й бе изпълнен с доверие към мъжа, който я обичаше толкова много, че изпитваше болка заедно с нея.

— Аз не съм дете.

Джейсън започна да навлажнява бельото, което бе залепнало за раната. Нежно отмахваше шемизетката и потръпваше при отделянето на всяко слепнато от кръвта конче. Като свали всичко, Джейсън въздъхна облекчено.

— Съжалявам, Джена. Ще направя всичко възможно повече да не ти причинявам болка.

Тя му се усмихна в отговор, разбирайки напълно какво преживява. Същото бе изпитала и тя някога, когато се грижеше за неговата рана.

— Ти правиш онова, което е необходимо, но ми се струва, че няма нищо сериозно.

Стараейки се да не гледа заоблените й гърди, Джейсън избърса кръвта от млечнобялата й кожа и след това се съгласи с нея.

— Така е, мила, но положението може да стане сериозно, ако не побързам да те превържа и да те облека. — На устните му потръпна печална усмивка. — Като те гледам, ми е много трудно да се съсредоточа върху грижите за раната ти и предстоящото ни заминаване.

Тя се усмихна, но веднага се намръщи от болка.

— Не мърдай — съчувствено произнесе Джейсън. — Ще те заболи повече.

— Добре. Вместо да говорим за това, по-добре ми кажи какво се случи.

Джейсън надникна в развеселените й кафяви очи и се удиви от силата на тази жена. Той намаза продълговатата рана с лечебен мехлем, личеше си, че куршумът само е одраскал ребрата на Джена.

— Както изглежда, Ричи е бил шпионин на Наполеон — каза той.

Джена така ахна, че той спря да обработва раната, но едно кимване му подсказа, че реакцията й е предизвикана от удивление, а не от болка.

— Трудно ми е да повярвам, но още в Париж е бил агент на Наполеон. Дори си призна, че той ме е ранил.

— Не е бил Ричи. Той беше жалък страхливец.

Той кимна и я накара да се облегне на възглавницата, за да започне да превързва раната й.

— Именно той ни е проследил от Париж до Брюксел. Жиро, моят секундант, вчера ми каза, че Ди Понти е пристигнал тук в качеството си на представител на Наполеон.

— Ами защо той те предизвика на дуел? А ти защо го накара да го направи?

Джейсън изглеждаше замислен.

— Смятам, че Ди Понти искаше да ме премахне от пътя си, но не знам защо не е казал на Жиро и на другите за мен. Сигурно се е страхувал, че няма да му повярват или пък че може да се откажат от плановете си да освободят Наполеон, като видят, че има проблеми. Що се отнася до мен, този дуел отговаряше на моите цели. Ако Ди Понти по-късно решеше да ме издаде, сянката на този дуел щеше да тегне над него, а и хората вероятно щяха да смятат, че ме клевети от ревност. Така нямаше да могат да разкрият истинската ми самоличност.

Джейсън млъкна, пое си дълбоко въздух и впери поглед в лицето й, притеснен от това какво въздействие ще й окажат следващите му думи.

— Все пак аз нямах намерение да го убивам. Но не мога да отрека, че смъртта му улеснява нещата. Жиро никога няма да разбере, че аз съм британски агент и освен това всички ще смятат, че съм напуснал Ню Орлиънс, за да избегна възмездието. За мен и за моята мисия това положение е повече от изгодно.

Джена разбра, че той се притеснява как ще понесе тя смъртта на Ричи и се постара да го успокои. Надмогвайки болката, тя се пресегна и го погали по бузата.

— Никога не съм смятала, че искаш да го убиеш. И макар да съжалявам, че трябваше да свърши по този начин, разбирам, че така е най-добре за теб. За нас.

Едва беше изрекла тези думи и вратата внезапно се отвори.

Леля Хестър застана в драматична поза на прага и се хвана за гърдите.

— Джена, просто не мога да повярвам на онова, което ми каза мисис Майкълс. Нали няма да бягаме от Ню Орлиънс, както бягахме от Париж? Тук няма никаква опасност.

— Да, скъпа, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но се налага да тръгнем веднага щом превържат раната ми.

Леля Хестър изглеждаше шокирана, сякаш едва сега забеляза в какво срамно положение се намира Джена.

— О, Джена, нима все трябва да те намирам в ръцете на този негодник? Та ти дори не си омъжена за него! — После лицето й се смекчи и тя се усмихна. — Но предполагам, че това скоро ще се промени.

Джейсън довърши превръзката точно когато тя млъкна. Стана и отиде при нея. Взе заоблената й ръка и я приближи до устните си.

— Ако ми позволите да отбележа, лельо Хестър, ние смятаме да променим семейното си положение. Но това не може да стане тук. Страхувам се, че съм изпаднал в беда и се налага да замина без повече бавене.

Впечатлена от неговата галантност и най-после разбрала, че трябва да приеме този мъж заради Джена, леля Хестър кимна.

— Значи трябва да си приготвям багажа. Не че не съм искала да напусна това място.

Джейсън затвори вратата след бъдещата си леля и се върна при Джена.

— А сега, любима, ще трябва да те приготвим.

Няколко минути по-късно той взе куфарчето на Джена, прегърна я през кръста и двамата заслизаха по стълбите. Долу ги чакаха Хестър, мистър и мисис Майкълс и Алфонс. Само те бяха дошли с Джена от Брюксел.

— Бързо докарайте затворената карета — нареди Джейсън. — Трябва да отидем на пристанището.

Макар че обикновено беше много подозрителен, този път Алфонс не се поколеба. Само след няколко минути малката им група вече бе на път.

Когато Джейсън реши да отиде да седне отпред при Алфонс, Джена се вкопчи в него.

Той я целуна леко по устните, за да я успокои.

— Джена, аз трябва да показвам пътя на Алфонс.

— Не искам да ти се случи нещо лошо.

Тя съзнаваше, че нещата вървят прекалено гладко и нервите й бяха изопнати. Толкова скоро двамата с Джейсън щяха да бъдат завинаги заедно и тя се страхуваше, че нещо може да им попречи.

Не беше необходимо да казва нищо на Джейсън, той я разбираше напълно. И на него му се виждаше подозрително, че се измъкват с такава лекота. Щастието, този вечно закъсняващ приятел, най-после бе почти в ръцете му и той се страхуваше, че може отново да го изпусне.

— Имай ми доверие, любов моя — можа само да каже той.