Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endless Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 35гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka(2009)
Допълнителна корекция
ganinka(2015)

Издание:

Амбър Кей. Джена

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, 1993

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Петнадесета глава

Ню Орлиънс, януари 1816 година

Джена разсеяно оглеждаше балната зала на Конде Стрийт и непрекъснато се питаше защо ли бе позволила на Ричи да я придума да дойде в Ню Орлиънс. На всяка стена имаше по няколко реда балкони, пълни с креолски дами и техните дъщери, на които не беше позволено да танцуват. А онези, които имаха намерение да танцуват, седяха на столовете, разположени в по-отдалечените ъгли на залата. Джена седеше при нетанцуващите.

Тя отново насочи поглед към прилежно отпуснатите си в скута ръце. За нищо на света не биваше да позволява на Ричи да я убеди да дойде в Ню Орлиънс, но по времето, когато се съгласи с него, нищо нямаше значение. На мястото на сърцето й зееше пропаст. Джейсън бе мъртъв.

Тогава, след като излезе от кабинета на Уелингтън, й се струваше, че са изминали години от този ден, а не само шест месеца — тя се разболя, повалена от депресията, и цяла седмица организмът й се бореше с възпалението на белите дробове, причинено от нея. Щом се съвзе, Ричи започна да й досажда с предложенията си да се омъжи за него. Макар че след кръвопролитията и преживяното отчаяние при Ватерло тя бе решена да се омъжи за Джейсън, сега него го нямаше, а и причината да откаже да се омъжи за Ричи й се виждаше недостатъчно сериозна. Но все пак не можеше да си наложи да се омъжи за Ричи. Не още. Трябваше й време, за да скърби за Джейсън.

Тъй че най-накрая бе казала на Ричи, че ще го придружи в Ню Орлиънс, стига да престане да й натяква за женитбата. Той трябваше да бъде търпелив и да изчака да се върнат в Италия, тогава тя щеше да се омъжи за него. Сега Джена съжаляваше за стореното.

— Джена — обади се леля Хестър и прекъсна меланхоличните й мисли, — хайде да се прибираме вече. Тук е прекалено горещо, а и маниерите на тези креолски мъже са прекалено невъздържани, за да съм спокойна. — Тя припряно си вееше с ветрилото. — Все още не разбирам защо позволи на Ричи да те придума да дойдеш в този варварски град.

Джена изсумтя презрително и въобще не си даде труд да скрие отношението си към начина, по който Хестър бе дала израз на собствените й мисли. Но когато й отговори, гласът й звучеше съвсем разумно и сдържано.

— Мила, ние дойдохме с Ричи в Ню Орлиънс, защото той е мой годеник. И присъстваме на този бал, защото Ричи така упорито настояваше за това, че беше по-лесно да се съгласим с него, отколкото да му откажем. И двете знаем, че когато му възразяват, той се държи като разглезено дете.

При други обстоятелства Джена изобщо не би стъпила на това място, независимо че креолското общество го намираше за особено модно. Тя мразеше баловете. Напомняха й за бала на херцогинята на Ричмънд, а тези спомени разкъсваха сърцето й и отново отваряха раната, която никога нямаше да зарасне.

Хестър отново прекъсна мислите на Джена, като въздъхна — внушително движение, което изду и без това забележителния й бюст.

— Не си струва заради Ричи да търпим всички тези неудобства. Ако зависеше от мен, вече щяхме да сме на следващия кораб, пътуващ обратно за Европа. — Тя потрепери. — Тези креоли са много по-подвижни от французите, а и времето тук е отвратително. Толкова е студено и влажно, улиците приличат на кални реки. — Млъкна, колкото да си поеме дъх. — Дори Париж е за предпочитане.

Хестър продължаваше енергично да си вее с изящно изрисуваното си ветрило, при което дребните сиви къдрици, обрамчващи кръглото й лице, трепкаха ли, трепкаха.

— Ще ти кажа и нещо друго, въобще не разбирам защо на Ричи му е притрябвало да идва тук. Вярно е, че е пълно с комарджии и свободни женички, но те нямаше да му липсват и в Париж.

По друго време Джена сигурно щеше да се разсмее на откровените излияния на Хестър, но не и сега. Вече нищо нямаше значение за нея.

Почти беше благодарна на Ричи, който в този миг се изкачваше по стълбичките на подиума, където двете бяха седнали. Поне нямаше да има нужда да отговаря на непрекъснатите оплаквания на Хестър.

Ричи носеше ярко сако и жилетка, както и бастун с монтирана в него шпага или както му казваха — colichemarde. Неговият colichemarde, който носеше, за да подражава на буйните креолски контета, представляваше френска сабя, широка откъм дръжката и остра като рапира на върха. Джена злобно си помисли, че той няма защо да си дава труд да я носи. Липсваше му смелост и никога нямаше да я използва.

— Джена — подхвана Ричи, тъмните му очи заплашително святкаха, а ъгълчетата на чувствената му уста бяха увиснали надолу, — защо седиш тук при вдовиците и младите девойки? Нали ти казах да танцуваш и да бъдеш любезна?

Преди да успее да се отдръпне, Ричи посегна и вкопчи пръсти в ръката й над лакътя. За първи път се държеше така агресивно, след като Джейсън го бе повалил на земята. И за първи път след смъртта на Джейсън тя изпита чувство, което никак не приличаше на скръб. Цялата потрепери от гняв.

С подчертано презрение погледна към ръката му, която мачкаше тъмнолилавия муселинен ръкав на полутраурната й рокля — цвят, който тайно бе избрала заради скръбта си по Джейсън. Гневната гримаса оголи зъбите й.

— Махни си ръката, Ричи. Няма да търпя това нагло и унизително за мен държане.

За миг Джена си помисли, че той няма да се откаже от намерението си, дори можеше насила да я издърпа от мястото й, но не го направи. С престорена любезност и с пресилен поклон Ричи пусна ръката й и отстъпи назад.

— Разбира се, cara mia. Аз съм винаги на твоите заповеди. — Повдигна глава и очите му хитро се присвиха. — Исках само да съм сигурен, че се забавляваш. След битката при Ватерло ти не си на себе си.

Джена стисна зъби.

— Това беше ужасно преживяване, грижех се за всички тези мъже, а те умираха въпреки това.

— Не съм забравил, cara mia, но понякога се питам дали ми казваш истината.

Тя твърдо срещна наглия му поглед.

— Това е единствената истина, която би трябвало да те интересува.

Този неприкрит укор го накара да настръхне, устните му се свиха. Поклони й се набързо, врътна се на пети и закрачи към редицата на младите мъже, които чакаха своя ред, за да танцуват.

С доволна усмивка Джена наблюдаваше как се отдалечава. Мотивите на нейните действия си бяха нейна работа. Но този изблик на ярост, този първи изблик на силни чувства, който си бе позволила след Брюксел, я направи още по-уязвима за отчайващата мъка.

Ъгълчетата на устните й се отпуснаха, очите й сляпо се взираха в пространството, докато самотата и отчаянието сякаш отново завладяваха тялото и душата й. Нито едно човешко същество, дори най-скъпата й Хестър, не знаеше за страшното страдание, което правеше дните й безкрайно дълги и превръщаше нощите й в черна пропаст.

Дали не бе наказана, защото не поиска да се омъжи за Джейсън въпреки всичко? Дали не беше прокълната завинаги само защото прекалено късно бе разбрала, че такава чиста и възвишена любов като нейната към Джейсън е нещо толкова почтено, колкото и верността към дадената дума? Да не говорим пък, че е била дадена по принуда.

Иначе защо Джейсън бе мъртъв? Защо иначе се оказа, че е неразположена само няколко дни след като научи за неговата съдба? За нея нямаше никакво съмнение, че никога няма да има щастието да роди неговото дете.

Тъкмо това чувство на отчаяние я бе подтикнало да се подчини на Ричи и да дойде в Ню Орлиънс.

След Ватерло за Джена беше все едно дали е жива или мъртва, тъй че нямаше значение къде се намира тялото й.

Ръцете й се вкопчиха една в друга, кокалчетата на пръстите й побеляха. Господи боже, как щеше да продължава да живее без Джейсън?

— Джена — обади се Хестър и я бодна със затвореното си ветрило, — искам да си тръгвам.

Когато тези думи най-после достигнаха до съзнанието на Джена, сълзите й вече набъбваха под клепките, готови да бликнат. В пълното си отчаяние тя беше забравила, че се намира в бална зала, претъпкана с хора. Щом Джейсън бе мъртъв, а тя жива, всичко онова, което я заобикаляше, нямаше значение.

С известно закъснение Джена дойде на себе си и стана, успявайки някак си да се отблъсне от ръба на пълното отчаяние. Подаде ръка на Хестър и двете тръгнаха надолу по стълбите, водещи към танцовата площадка, откъдето много лесно щяха да се доберат до входната врата.

Но първо трябваше да минат покрай редицата на ергените, които чакаха реда си, за да поканят някоя креолка на танц. Всички мъже бяха облечени натруфено и носеха colichemarde. Джена бе чувала, че всяка нощ някои буйни мъже ги използвали, участвайки в дуели на честта.

Самата мисъл за подобно насилие я накара да потрепери и тя извърна поглед. Двете жени почти бяха стигнали до вратата, когато разбраха, че настава бъркотия, чуха се ругатни. Мъжете отново щяха да се бият и единственият въпрос беше дали това щеше да стане направо тук, в залата, или двете групи щяха да решат да излязат навън.

Джена хвърли поглед към групата мъже, които бяха привлекли вниманието й, и един от тях я накара да поспре. Той беше по-висок от другите, раменете му бяха широки, а бедрата — тесни. Беше облечен със сдържано вечерно облекло и не носеше шпага.

Но не дрехите му привлякоха вниманието й, а лицето. Златистата му коса бе малко нехайно сресана и доста дълга, тенът му изглеждаше доста тъмен, явно бе прекарал дълго време навън. Едното му око бе зелено като горски мъх, продълговато, с бадемовидна форма, обрамчено с гъсти и лъскави ресници, напомнящи за боброва кожа. Другото му око бе скрито зад черна превръзка.

Хестър побутна племенницата си. Осъзнавайки, че се е спряла и го гледа вторачено, Джена понечи да тръгне. Но нещо й пречеше да го стори. Тя отново погледна към непознатия.

Той приличаше на Джейсън. А дали пък копнежът по него не я караше да го вижда във всеки мъж с руса коса и зелени очи? А може би се чувстваше толкова нещастна, та бе готова на всичко, за да види отново любимия си дори само за миг?

— Хайде, Джена — каза Хестър и се опита да я дръпне за ръката.

Джена освободи ръката си, без да откъсва очи от непознатия. Така щеше да изглежда и Джейсън, ако беше загубил едното си око. Напук на здравия разум, тя искаше това да е нейният любим.

— Моля те — промълви тя, сякаш казваше молитва.

Това трябваше да е Джейсън. Слепоочията му бяха посивели, лицето му изглеждаше по-слабо от преди, а гънките около устните му — по-дълбоки. Но извивката на скулите и линията на челюстите бяха същите, само че още по-силно се открояваха. Дори по форма и цвят това око приличаше на неговите. Единствената разлика бе, че погледът му се взираше уморено в нея. Но това бяха дреболии.

Той беше нейният любим.

Джена ахна. Хвана се за гърлото, усети бързото болезнено пулсиране под пръстите си, опита се да успокои сърцето си.

Протегна ръка към този мъж, към Джейсън, и направи една колеблива крачка напред. Сякаш всичко се завъртя около нея… и после нищо.

Джейсън видя как Джена понечи да тръгне към него и му беше ужасно трудно да не протегне ръце към нея в отговор, по-трудно от това, че не се бе завърнал при нея след Ватерло. Когато Уелингтън й каза, че Джейсън е мъртъв, той все едно че изтръгна живото туптящо сърце от гърдите му.

Дори сега, шест месеца след последната им среща в дома й в Брюксел, тя все още имаше властта да разпъне душата му на кръст. Обзе го такъв силен копнеж по нея, че по дланите му изби студена пот.

Когато Джена се свлече на пода, той стисна юмруци и едва се сдържа да не се втурне към нея. Тя беше неговата единствена любов и сърцето му се късаше, че не може да й помогне. Но на нея щеше да й бъде по-добре без него.

При Ватерло той беше загубил едното си око. И докато за него това беше без значение, за нея сигурно нямаше да бъде така. Тя сигурно щеше да се съгласи да се омъжи за него от съжаление, а той не би го понесъл. Джейсън я желаеше, защото тя го обичаше повече от всичко друго, но невъзможното бе невъзможно. Още когато той беше невредим, тя се беше отказала от него заради дадената дума. Сега Джейсън не можеше да се възползва от съчувствието й и да я накара да наруши обещанието си.

Това щеше да я отблъсне; Джена никога нямаше да си го признае, но нали самият той щеше да го разбере. Тя беше толкова красива и съвършена, неговата уродливост щеше да я накара да се разколебае. Не, Джейсън не би желал да я обременява с присъствието си.

Той стисна зъби. Така, значи трябваше да остави леля Хестър да се погрижи за нея. А той да стои наблизо и да позволи на някой друг да вдигне Джена от пода и да я заведе в дома й, макар че най-много от всичко на света му се искаше да я вземе в прегръдките си и да я отнесе някъде, където двамата щяха да бъдат съвсем сами. Но това бяха мечти и той го знаеше.

— Проклятие! Всичко да върви по дяволите! — изръмжа той и в този миг го осени една мисъл.

Тя не биваше да остава в Ню Орлиънс. Ако Джена беше наблизо, той непрекъснато щеше да се изкушава да я търси и да я ухажва, вместо да се съсредоточи върху усилията си да разкрие плановете на креолите да освободят Наполеон от остров Света Елена. Но и нещо по-лошо можеше да се случи. Джена неволно можеше да го издаде. Някоя малка грешка от нейна страна и неговата самоличност щеше да бъде разкрита.

Джейсън трябваше да открие къде живее.

Тази мисъл бе толкова съблазнителна, че той си представи как се е чувствал Адам, преди да изяде ябълката. Потънал в мислите си, Джейсън не усети как се блъсна в едно от креолските контета, непознатият се спъна в един стол, на който седеше някаква жена в очакване да я поканят да танцува.

— Искам удовлетворение, мосю — извика младежът.

Джейсън се постара да забрави, доколкото е възможно, съблазнителния образ на Джена и съсредоточи вниманието си върху новосъздалото се положение. Всеки опит да се държи примирително можеше да стане причина да го заклеймят като страхливец. А това щеше да провали всичките му шансове да бъде приет от тези хора.

Напук на здравия разум, който му подсказваше, че един шпионин не бива да привлича вниманието с необичайното си държане, той изгледа студено непознатия и просъска:

— Какво удовлетворение би могъл да получи един хлапак като тебе?

Младежът пламна до корена на лъскавите си черни коси.

— Аз ще ви убия в честен дуел.

Джейсън се засмя, за да прикрие отвращението си от неудържимото желание на момчето да пролива кръв. Този младеж явно никога не бе участвал в битка, иначе нямаше да има такова голямо желание да рискува глупаво живота си.

Едва прикривайки нежеланието си, Джейсън веднага трябваше да напусне балната зала, за да се срещне с креола на площад „Сейнт Антъни“, където ставаха повечето дуели в Ню Орлиънс. Като пристигна там, той първо свали сакото си и внимателно го сгъна, а после се обърна към човека, който се бе съгласил да му стане секундант, и прие предложения му от него colichemarde.

Опита тежестта на шпагата си и пипна изящното й острие. Беше така добре направена, както и ножът, скрит в ботуша му. С това оръжие сигурно нямаше да има проблеми.

На устните му се появи горчива усмивка. Самият той можеше да се превърне в заплаха за собствената си сигурност. След като се бе съвзел от раните си, той се упражняваше всеки ден и въпреки това все още не можеше да свикне с нарушеното си зрение и с изкривената представа за разстоянията, дължаща се на това, че вече имаше само едно око. При този дуел в мрака под сребристата светлина на луната едва ли щеше да вижда по-добре. Приглаждайки косите си, Джейсън изучаваше своя противник, който бе застанал точно срещу него. Младежът явно беше в добра форма и имаше широки мускулести рамене.

Секундантът даде сигнал да започват и Джейсън бавно взе да обикаля около своя противник. Креолът имаше гореща кръв и бързаше да отмъсти за нанесената му обида, затова побърза да го атакува.

През първите няколко минути Джейсън изразходваше енергията си, за да парира усилията на противника. Сега бе доволен, че след Ватерло бе положил много усилия, за да се научи отново умело да борави с шпага. Докато младежът все повече се задъхваше и повечето му атаки се оказваха неуспешни, Джейсън с все по-голяма лекота парираше ударите му.

Онзи започна да осъзнава, че губи и се опита да прехвърли шпагата в другата си ръка. Тогава, разчитайки на добре тренираните си рефлекси, Джейсън нанесе своя удар. С рязко движение на китката той подхвана острието на противниковата шпага с върха на своята и тя полетя нависоко във въздуха. После се заби във влажната черна пръст.

Джейсън отстъпи назад и наведе острието на шпагата си. Секундантът на младия креол бързо се приближи и се съгласи, че дуелът е приключен. Джейсън с готовност прие това решение.

Над горната му устна бяха избили дребни капчици пот и нямаше никакво настроение да продължава да се бие. Всеки път, когато се дуелираше, рискуваше да сбърка при преценката на разстоянията или да не забележи опасния блясък в очите на противника си, който по-красноречиво от думи би му подсказал какъв ще бъде следващият му ход.

Освен това имаше определена среща с Николас Жиро — лидера на креолската фракция, която се готвеше да освободи Наполеон. Джейсън съвсем не възнамеряваше да пропусне тази среща.

Колкото по-скоро откриеше онова, заради което бе дошъл в Ню Орлиънс, толкова по-скоро щеше да си замине оттук. Но все пак, за да бъде сигурен, че няма да го разкрият, трябваше колкото може по-бързо да намери Джена. Вярваше, че тя няма да го издаде нарочно, но тъй като Джена не знаеше за новата му задача, можеше неволно да спомене истинското му име.

Както си личеше, единствената причина да изпадне в тази опасна ситуация и да му се наложи да се дуелира се дължеше на неловката му реакция при срещата с Джена. Вместо да се опитва да я изличи напълно от съзнанието си, трябваше да помоли Уелингтън да го осведомява за местонахождението й.

Но как можеше да предположи, че тя ще се появи в Америка? Би трябвало да е в Италия.

* * *

По същото време, когато Джейсън се дуелираше, Джена дойде на себе си. Отначало не можеше да си спомни къде се намира, но после паметта й постепенно се възвърна. Лежеше в спалнята, в къщата, която Ричи бе наел на Леви Стрийт в Ню Орлиънс.

В същото време тя си спомни и за мъжа, когото бе видяла в балната зала на Конде Стрийт. Това трябваше да е Джейсън. Но как бе възможно?

Самият Уелингтън й беше казал, че Джейсън е мъртъв. Съвсем ясно чуваше думите му, произнесени едва ли не до ухото й: „Джейсън беше прекрасен човек. Той се би храбро и ние се гордеем с него“.

За първи път си позволи да дешифрира думите му една по една. Уелингтън съвсем не беше й заявил направо, че Джейсън е мъртъв, тя сама бе разтълкувала думите му по свой начин.

Следователно Джейсън можеше и да е жив. Мъжът с черната превръзка на окото, когото бе видяла снощи, по всяка вероятност бе нейният любим.

Едва не ахна, а главата й се замая и щеше да припадне отново. Трябваше да се облегне на възглавниците. Джейсън навярно бе жив!

Емоционалната пропаст, която я бе държала в милостивите си дълбини, откакто напусна кабинета на Уелингтън, постепенно изчезна някъде подобно на мъгла под топлите лъчи на изгряващото слънце. Джена се оживи, но за това не бе виновна само любовта.

Ако този мъж наистина бе Джейсън, защо тогава той не беше се върнал при нея? Дали не беше решил, че не я обича достатъчно? Защо иначе Уелингтън щеше да формулира отговора си по такъв начин, че да я накара да повярва в смъртта на Джейсън? Защо иначе Джейсън щеше да я подложи на ужасното страдание да го смята за мъртъв?

Не можеше да приеме, че той е способен на такава жестокост. Не и нейният Джейсън. Той беше храбър, честен и верен. Никога нямаше да я остави в този ад, роден от вестта за смъртта му. И все пак нямаше съмнение, че мъжът, когото бе видяла снощи, е Джейсън. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че това е той и тъкмо той я бе осъдил на този ад приживе.

Очите й се замъглиха. Много неща трябваше да проумее и колкото по-скоро — толкова по-добре за душевното й равновесие. Трябваше да узнае всичко веднага, иначе тези съмнения направо щяха да я подлудят.

И трябваше отново да види Джейсън, да говори с него, да го докосне, да го обича. Без него животът нямаше смисъл.

Тя щеше да го намери.

Щом взе това решение, Джена усети, че вече не е толкова слаба. С бързо движение отметна завивките.

Втурна се към прозореца, дръпна завесите и впери поглед в тихата и тъмна градина долу, сгушена като скъпоценност в сигурните прегръдки на тухлената къща. Слънцето още не беше изгряло, но скоро слугите щяха да излязат, за да купят необходимите провизии за деня. А Джена щеше да изпрати Алфонс на Френския пазар, за да потърси някакви сведения за чужденеца, който безукорно говореше френски и имаше черна превръзка на окото.

Доста по-късно същата сутрин, когато Джена и леля Хестър вече бяха седнали да закусват, Алфонс се върна.

По лицето му се четеше неприязън, докато описваше откритията си.

— Един мъж на име Гастон Евърли отговаря на нашето описание. Живее през няколко къщи от нас, на Леви Стрийт. — Той млъкна и тялото му се напрегна, сякаш се готвеше за нападение. — Милейди, може би този човек няма никакво намерение да се свърже с вас. Дори не направи опит да ви помогне снощи, когато припаднахте.

Мажейки обилно с мармалад препечената си филийка, леля Хестър изрази своето мнение:

— Така е, Джена. Този негодник се обърна и си тръгна, без да те погледне.

Джена остави на масата чашата си с течен шоколад и се намръщи. И двамата сякаш даваха израз на собствените й съмнения. Но тъй като заедно с този човек животът отново се бе върнал при нея, тя нямаше да се успокои, докато не разбереше със сигурност дали Гастон Евърли наистина е Джейсън. И докато не й станеше ясно, че той повече не я желае.

Имаше вероятност да се окаже, че неговата любов е била една измама… Наложи си да престане с това. Не биваше да се съмнява в любовта му, която той многократно бе доказвал. Но беше напълно възможно.

Ватерло и нейният отказ да се омъжи за него да са убили любовта му. И ако е така, сама си бе виновна. В най-добрия случай това можеше да се нарече нищожна утеха.

Джена предизвикателно вирна брадичка и заяви твърдо:

— Знам, че и двамата сте загрижени за моето здраве, но това е нещо, с което сама трябва да се справя.

Без да им даде възможност да продумат, тя стана и напусна стаята, решена да отиде направо на адреса, който Алфонс й беше дал. За да се предпази от влажния ветрец, който духаше откъм река Мисисипи, Джена си сложи вълнено наметало и събра кураж, за да отиде, непридружавана от никого, в дома на този мъж. Отскоро бе в Ню Орлиънс, но вече знаеше, че и тук в това отношение нещата не са много по-различни, отколкото в Европа. Някоя прислужница или леля Хестър трябваше да я придружи, но тя искаше да отиде сама. Това щеше да бъде една прекалено лична и прекалено важна среща, за да си позволи да води свидетели със себе си.

Пое по тясната и кална улица. „Този Гастон трябва да е Джейсън. Не може да не е така.“ Щом куражът започнеше да я напуска, тя си повтаряше тези думи. Ами ако не беше той?

Спря пред къщата, която Алфонс й беше посочил, дълбоко си пое дъх и разтри ръцете си с надеждата поне мъничко да ги стопли. Преди куражът отново да я напусне, почука силно и отчетливо на вратата.

Не успя да преброи до десет и пред нея се появи чернокож иконом, който се държеше безупречно и много приличаше на Майкълс. Погледна надолу към нея.

— Госпожо?

Интонацията му подсказваше много неща и нито едно от тях не беше ласкателно за Джена. Това я стресна.

— Аз съм контеса Ди Понти. Искам да видя господаря ти.

В тъмните му очи проблесна уважение, което веднага бе изместено от един особено многозначителен поглед.

— Мосю Евърли не е у дома.

Тя имаше достатъчно опит с прислугата, за да разбере правилно знаците — вдървено изправения му гръб, светкавичния поглед, хвърлен някъде настрани. Мосю Евърли определено си беше у дома, но тя добре знаеше, че слугата няма да я пусне вътре.

Гордо вдигна глава и му подаде визитната си картичка.

— В такъв случай моля предайте му това, когато се върне.

Икономът пое картичката, а Джена отчаяно се надяваше, че тя ще стигне до Джейсън. За момента беше направила всичко възможно, но явно нямаше особени резултати.

Обърна се и си тръгна бавно, с отпуснати рамене. Толкова много се беше надявала, а ето че не постигна нищо. Ама че беше глупава. Ако имаше намерение да бъде с нея, Джейсън щеше да се върне след битката при Ватерло.

Обзета от съмнения, спря и впери поглед натам, където Мисисипи влачеше калните си води. Може би този Гастон изобщо не е Джейсън, но сърцето й подсказваше, че това е той. Джейсън беше тук, в Ню Орлиънс, бе преживял Ватерло и не искаше да се върне при нея.

Трябваше да погледне истината в очите. Той вече не я обичаше. Не бе възможно да я обича и да й причини такова зло.

Сърцето й, съвсем съсипано, преживяло толкова много, мъчително се сви, когато тя прозря, че Джейсън не я обича вече. Толкова силно я болеше от това, че й се искаше да се свие на кълбо и да остане така. Не го направи. Овладя се.

Той навярно вече не се интересуваше от нея, но поне беше жив и здрав. Никога нямаше да бъде неин, но трябваше да бъде благодарна, че не е мъртъв. Тя го обичаше толкова много, че се радваше заради него. И това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно, защото нищо повече не й оставаше.

Като едва понасяше лютия студ и черната празнота в душата си, Джена с последни сили се добра до къщата си. Утре щеше да каже на Ричи, че се връща в Италия.

Нейното решение щеше да го вбеси, но тя не можеше повече да остане тук и да рискува отново да срещне Джейсън. Сърцето й и здравият й разсъдък бяха подложени на непоносими изпитания.

Краката й бяха ледени, когато се приближи до входната врата и зърна загриженото лице на Майкълс. Подаде му наметалото си и се изкачи по стълбите на втория етаж, където се намираше всекидневната. Може би ако седнеше да си почине до прозореца с изглед към зимната градина, щеше да се почувства по-добре.

Подпряла брадичката си с ръка, вперила невиждащ поглед в зимната градина, Джена остана така, докато не се появи Майкълс и не й съобщи за пристигането на Ричи. Тя се стресна малко, но успя да съсредоточи вниманието си върху своя годеник. Забеляза, че той отново носи colichemarde. Ричи уверено закрачи към нея, а пълните му устни се разтегнаха в усмивка.

— Виждам, че напълно си се съвзела след онзи малък инцидент снощи. — Приближи се на няколко крачки от нея и се намръщи. — Трябваше да очаквам, че ще ме изложиш така пред всичките ми приятели.

Джена не успя да се овладее и ахна. Не беше хубаво да позволява на Ричи да я заварва неподготвена, дори ако това се дължеше само на изненадата й.

— Не ставай смешен. Да не би да съм припаднала нарочно, само за да те изложа? — Пренебрежително махна с ръка. — Ти си прекалено себичен.

Лицето му потъмня и той пристъпи към нея.

— Ето как говориш на бъдещия си съпруг.

Джена отегчено въздъхна. Ричи беше такова дете, но нейното търпение вече бе изчерпано. То се бе изпарило още в Брюксел, но мъката по Джейсън й бе попречила да осъзнае това.

Стана и се отдалечи от него, толкова й беше омръзнал избухливият му темперамент.

— Ричи, не бъди толкова досаден. Не се чувствам добре и ще ти бъда благодарна, ако си тръгнеш.

Той се намръщи и я последва.

— Гледай довечера да си по-добре. Да не би да си забравила, че се съгласи да дойдеш с мен на маскения бал?

Джена въздъхна уморено. Беше забравила. След всичко, което се бе случило от вчера насам, маскеният бал беше без значение. Но тъй като вече си беше изпатила в Брюксел, този път нямаше желание да му откаже. Щеше да отиде с него.

Всъщност, тъй като той изглеждаше доста ядосан, най-добре беше да поизчака и като отидат на бала, да му каже за решението си да напусне Ню Орлиънс. На празненството несъмнено щеше да бъде в много по-добро настроение, пък и нали щеше да стане както той искаше.

— И двете ще бъдем готови.

Спокойно го погледна в лицето, но в позата й имаше нещо непреклонно, което му подсказваше, че търпението й е изчерпано.

Ричи я изгледа свирепо, бързо излезе и затръшна вратата след себе си. Този път поне не беше се опитал да проси пари от нея.

Джена поклати замислено глава, но много скоро забрави за него. Седна близо до прозореца, който гледаше към Леви Стрийт.

Днес все още имаше време Джейсън да я потърси.

* * *

С унило лице Джена наблюдаваше тълпата на маскения бал и в същото време си мислеше колко много съжалява, че през целия следобед бе чакала да се появи Джейсън.

Дълбоко в сърцето си се беше надявала той да дойде, независимо че си повтаряше точно обратното. Повече от всичко на света искаше той да дойде и да й каже, че все още я обича. Но това не стана и сега трябваше да изтърпи цялата тази вечер, без да дразни Ричи, което изобщо нямаше да е лесно. Особено като се имаше предвид, че се готвеше да му съобщи за плановете си да се върне в Италия.

Веселието в балната зала въобще не можеше да й направи впечатление, макар че гостите се тълпяха наоколо й, облечени с натруфените си костюми, по-дръзки от обикновено, защото никой не можеше да ги познае. Джена не искаше да стои тук. Имаше много голяма вероятност да се появи Джейсън или Гастон, както се наричаше сега. Изглеждаше, че и той като Ричи е свързан с местното креолско общество.

Замислено свъси вежди. Беше много странно, че Джейсън е в Ню Орлиънс, навярно пак бе влязъл в ролята на шпионин. Но кого ли шпионираше тук? В Ню Орлиънс едва ли имаше нещо, което да представлява заплаха за Англия.

Можеше ли да има някаква връзка между пребиваването на Ричи в Ню Орлиънс и пристигането на Джейсън? И двамата мъже имаха стабилни връзки в креолската общност, която управляваше Ню Орлиънс, иначе Джейсън едва ли би присъствал на бала на Конде Стрийт.

Това предположение несъмнено звучеше нелепо. Истината бе, че Джейсън вероятно шпионираше в полза на Англия, каквито и да бяха причините за това. Но пък Ричи беше прекалено голям страхливец, за да е свързан с нещо, което дори само отдалеч намирисва на опасност.

Значи нейният годеник й беше казал истинските причини за идването си тук. Той твърдеше, че имал желание да пътува преди сватбата и че му допадала континенталната атмосфера на Ню Орлиънс, а и френските маниери на креолите. Той нямаше никаква сериозна цел в живота си и тъй като по природа беше любител на удоволствията, не се и нуждаеше от такава. Истински съжаляваше, че бе отстъпила пред настойчивото му желание да го придружи.

Тези хаотични размишления бяха прекъснати от някакво раздвижване наблизо, причинено от появяването на висок строен мъж, чиито рамене бяха покрити с черно домино. Не й беше необходимо да види лицето му, за да разбере, че това е Джейсън. Личеше си, че е той — по характерната му стойка, по гордата извивка на шията. И черната лента, опасваща главата му отзад, подсказваше същото. Това беше черната превръзка, която той носеше на окото си.

Раменете на Джена се изопнаха, стомахът й се сви, дори коленете й взеха да отмаляват. Беше толкова мъчително да го вижда и да знае, че той не я обича.

Сърцето я болеше само защото той беше наблизо и тя не можеше да отиде при него. И целият гръб я болеше, защото се стараеше да се държи изправена и да не й личи колко се измъчва. Никой не бивате я разбере за отчаянието й, породено от безразличие на Джейсън.

Въздишка се изтръгна от гърдите й. Трябваше да си тръгне. По-лесно беше да направи това, отколкото да седи тук, да го следи с поглед и да се пита кога ще покани на танц някоя от безбройните дами наоколо. Навярно с някоя щастливка щеше да танцува повече от веднъж.

Пристъпвайки от крак на крак, Джена се оглеждаше и търсеше най-близкия път за отстъпление. Забеляза една врата, мигом се обърна и се запровира през тълпата. Оставаха й още само няколко крачки, когато някой я хвана за ръката.

Дъхът й секна, докосването на топлите му и силни пръсти я накара да се закове на място. Не беше необходимо да вдигне очи, за да разбере, че Джейсън с едно движение я е направил своя пленница.

Потръпна цялата. Сигурно бе получил визитната й картичка и въпреки всичко желаеше да се срещне с нея? Но тук едва ли беше най-подходящото място.

О, помисли си тя, може би той просто не беше я познал, защото бе маскирана. Но нали косата й бе разпусната и непокрита, а в тази тълпа от тъмнокоси хора нейните рижи къдрици неизбежно се открояваха. Значи вероятно я беше познал. Може би възнамеряваше да й обясни защо я е оставил да повярва, че е мъртъв. А може би — тя стисна очи и мълчаливо се помоли — Джейсън щеше да й каже, че все още я обича.

— Джена, трябва да говоря с теб. — Рязко си пое дъх. — Насаме.

Тръпките отново разтърсиха цялото й тяло, сега дори още по-безмилостно. Изглеждаше, че нейната надежда за сдобряване бе на път да се сбъдне. Защо иначе той щеше да пожелае да говори с нея насаме?

Надеждата лумна в сърцето й, беше толкова силна, че направо я изгаряше като буен огън. Не смееше да го погледне в лицето, страхуваше се, че там ще прочете нещо друго. Не искаше мечтата, която започваше да покълва в сърцето й, да се разбие изведнъж.

Все още, без да го поглежда, тя съсредоточи вниманието си върху входната врата.

— Както желаеш. Къде?

Джейсън видя, че тя му кимна одобрително, макар че не вдигна очи към него и отказа да погледне черната превръзка на окото му. Бе усетил тръпките на отвращение, които преминаха по цялото й тяло, когато ръката му я докосна. Макар да бе очаквал, че ще й вдъхне отвращение с обезобразеното си око, реакцията й му причини ужасна болка. Единственият начин да понесе всичко това бе да се ядоса на безсърдечието й.

Мълчаливо я поведе навън към площад „Д’Арм“, всяко мускулче по тялото му бе напрегнато от желание да се овладее, да не издаде нарастващия си гняв. Вървеше бързо, почти я караше да подтичва, тъй че и двамата едва си поемаха дъх и нямаха възможност да разговарят.

Джена се спъна веднъж и той я подхвана, за да не падне. Веднага съжали за това. Заобленото й тяло се притисна за миг към изгладнялата му плът и той усети, че няма сили да се съпротивлява на желанието. Тихо изруга, отстрани я от себе си и престана да я подкрепя с ръка.

Джена едва не извика от болка, когато той я отдалечи от себе си и пусна ръката й. Как можеше да продължава да се заблуждава, че той все още я обича, когато дори му беше неприятно да я докосне? Не биваше да се заблуждава повече.

Изведнъж съвсем ясно осъзна, че всичко е загубено, олюля се и забави ход. Защо ли бе държала толкова много на думата, дадена на Луиджи, когато можеше да се омъжи за Джейсън? Именно любовта, а не някакви си криворазбрани обещания, даваше на човек сили да постъпва правилно. А сега Джейсън вече не я искаше.

— Хайде — каза той.

Когато този безстрастен глас достигна до ушите й, сълзите на отчаяние, готови всеки миг да бликнат от очите й, сякаш изведнъж секнаха. Тя изправи рамене. Трябваше да бъде силна.

Бързо завиха към площад „Д’Арм“ и Джейсън с потаен вид я поведе по пътеката между дърветата. Това, както и фактът, че я беше взел от маскения бал, й подсказваха, че той сигурно искаше нещо от нея. Иначе едва ли щеше да я потърси.

Е, ако той имаше нужда от нея, значи трябваше да му помогне. Макар че Джейсън не я обичаше вече, тя го обичаше. Щеше да му даде всичко, да направи всичко за него.

Предположенията й се потвърдиха, когато той спря и внимателно се огледа. Никой не се виждаше наоколо, тъй че Джейсън я заведе под тежките клони на една плачеща върба, където дори лунната светлина не можеше да проникне.

Изпълнена с очакване, Джена обърна лице към него. Под клоните на дървото двамата бяха така усамотени, сякаш бяха останали сами в някоя стая, и тя не можеше да се съпротивлява на усещането за близост, което я завладя.

Не можеше да се съпротивлява и на желанието, плъзнало сякаш изведнъж по цялото й тяло. Толкова много го обичаше и от толкова отдавна двамата не бяха оставали сами, както сега. Само до вчера тя си бе мислила, че никога няма да изпита подобно щастие. И сега, когато имаше възможност да бъде с него, срещата им приличаше на пародия. Тя бе изгубила неговата любов, защото отказа да се омъжи за него.

— Джена.

Потръпна, като чу името си. Да го чуе от неговите устни беше истинско блаженство, макар че гласът му бе напрегнат и звучеше студено. Ех, ако можеше да произнесе името й с любов! Джейсън се покашля, за да прочисти гърлото си, и тя си наложи да се съсредоточи върху думите му.

— Джена — повтори той. После млъкна и се намръщи, защото името й звучеше така естествено от неговата уста, сякаш дългите месеци на раздялата и нейният отказ да се омъжи за него вече не стояха между тях. Да показва такава слабост беше безкрайно глупаво. Сигурно трябваше да се обърне към нея с „контесо Ди Понти“, но вече бе твърде късно за това.

— Няма смисъл да си говорим със заобикалки — продължи Джейсън. — Аз съм тук като шпионин. — Постара се да не обръща внимание на това, че тя се стресна. — И те моля да не разкриваш истинската ми самоличност.

Горчиво-сладката болка, която Джена изпитваше досега, стана непоносима. Как можеше да се съмнява в нея? Мъката, която й беше причинил, като я пренебрегна снощи и днес следобед, бе нищо в сравнение с това. Тя отвърна на удара с удар:

— Как смееш да подлагаш на съмнение моята лоялност? Защо ще казвам на когото и да било кой си? Все още никой не ни е запознал официално тук. До вчера, когато ти ме остави да лежа в несвяст в краката на леля Хестър, аз дори нямах представа, че си жив, още по-малко пък, че си в Ню Орлиънс.

Удивен от нейната разпаленост, Джейсън отстъпи крачка назад. Все пак веднага се досети, че Джена е раздразнена заради намека, че би могла да го издаде. Той се бе усъмнил в нейната честност, добродетел, която тя слагаше на първо място, над всичко друго. Джейсън се разкъсваше между гнева и желанието да я разбере. Като се имаше предвид колко скъпо му беше струвала нейната честност в емоционално отношение, не беше сигурен, че в момента е в състояние да изпитва нещо друго, освен ярост.

Все пак той се постара да заговори спокойно, защото знаеше, че ако даде воля на гнева си, положението ще стане по-лошо.

— Никога не съм се съмнявал в твоята дискретност, нито съм смятал, че ти можеш да ме предадеш, но все пак съществуваше прекалено голям риск да изпуснеш случайно някоя дума за мен или да ме наречеш Джейсън.

Сега Джена изпита истинско презрение към него и й се прииска да види лицето му. Но ниско увисналите клони на върбата не позволяваха това. Искаше й се да прецени чувствата му, докато произнасяше всяка дума, но това беше невъзможно. Трябваше да се примири с този студен и безразличен тон, от който кръвта застиваше в жилите й.

— Щом се страхуваш толкова много, че бих могла да те нарека Джейсън, кажи ми как се наричаш напоследък. Мога да те уверя, че щом ме осведомиш как е най-правилно да те наричам, никога няма да се сетя за другото ти име. Що се отнася до мен, онзи Джейсън, когото обичах, е мъртъв.

Острият сарказъм на думите й накара Джейсън неволно да стисне юмруци.

— Права си. Мъжът, когото твърдеше, че обичаш, но за когото отказа да се омъжиш, е мъртъв. На негово място се появи Гастон Евърли, едноок французин, който симпатизира на креолите и проявява разбиране към техните планове да освободят Наполеон Бонапарт от остров Света Елена.

Джена чу само едно — че е отказала да се омъжи за него. Дали в тази проста фраза не се криеше ключът към студеното му и неприязнено държане, което той дори не се опитваше да скрие? Дали нещата щяха да се променят, ако му кажеше, че желанието й да се омъжи за него е по-силно от желанието да живее? Беше ли възможно?

Трябваше да рискува. Това мъничко прозрение за истинските му чувства като начало трябваше да й помогне, да я накара да повярва, че причините да я напусне са много по-сериозни, отколкото тя си мислеше. Да я накара да предположи, че опитите му да я наранява и избягва за него всъщност са средство за самозащита.

Заради своето собствено бъдещо щастие и заради мъката, която навярно беше накарала сърцето му да изстине към нея, Джена трябваше да му разкрие истинските си чувства. Трябваше да забрави засега собствената си обида и да мисли само за този разярен и навярно жестоко наранен мъж, който стоеше пред нея. Трябваше да опита.

Пристъпи напред, свали качулката си и махна малката си маска. Макар че той не можеше да я види в тъмнината, Джена не искаше да има нищо между нея и него, докато му разкриваше душата си.

Стоеше само на няколко сантиметра от Джейсън. Можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му, да вдъхне лекия лимонов мирис на лосиона му.

Горчиво-сладки и съвсем неканени, спомените я завладяха: Джейсън я целува с цялата си страст, Джейсън я привлича към себе си и я държи в здравите си и сигурни прегръдки, Джейсън я люби не само с тялото си, а с цялото си същество.

Онова, което се готвеше да стори, беше правилно. Усещаше го така, както едно диво създание усеща, че идва пролетта.

— Джейсън, аз те обичам и искам да се омъжа за теб. Разбрах го след Ватерло. Касапницата и смъртта. Крехкостта на живота и силата, която любовта даваше на тези умиращи мъже. Всичко това ме накара да проумея, че нашата любов струва много повече от каквото и да е обещание. Особено ако е дадено, за да може един слаб и глупав човек да запази богатството си. — Задавяха я ридания. — Смятах, че ще мога да ти кажа всичко това, когато се върнеш. Но ти не се върна при мен. Защо? Защо Уелингтън ме накара да повярвам, че си мъртъв?

Джена затаи дъх в очакване да чуе отговора му. Цялото й бъдеще зависеше от думите, които той ей сега щеше да произнесе. Измина сякаш цяла вечност, а той не продума.

Джейсън искаше да й повярва. Тя му предлагаше рая, а той бе решил, че никога няма да го има. Само да можеше да види лицето й, да разгадае чувствата, изписани по него, но това бе невъзможно.

И способна ли беше тя да обича мъж с едно око? Беше забелязал как цялото й тяло потръпва на бала и знаеше, че тя не може да понася докосването му. Сега му предлагаше да се омъжи за него само защото го съжаляваше. Точно от това се страхуваше. Не можеше да понесе съжалението й. Но, о, какво щастие, ако тя наистина го обичаше и наистина бе решила да се омъжи за него след Ватерло и преди да види колко е обезобразен.

Джейсън хрипливо се изсмя на безумието си.

— Преди ти не искаше да се омъжиш за мен, а сега, когато останах с едно око, ми говориш друго. Затова помолих Уелингтън да ти каже, че съм мъртъв. Не исках да ме съжаляваш.

— Да те съжалявам ли? Аз не те съжалявам. В теб няма нищо, което да е достойно за съжаление. Че какво, като си загубил едното си око? Само ти се вживяваш в това. На мен ми е все едно.

Трябваше да го убеди в своята искреност. И за това имаше само един начин. Трябваше да го обича много, докато му олекне на сърцето. Трябваше да му докаже, че за нея той е същият човек, в когото се бе влюбила някога в Париж.

Джена се изправи на пръсти, посегна и привлече главата му към себе си, за да го целуне. Кожата му беше студена и влажна поради нощния въздух, а после бавно започна да се стопля под настойчивите й устни.

Джейсън с желание се остави в ръцете й, но когато телата им се докоснаха, цял затрепери и се опита да се отдръпне. Джена се вкопчи по-здраво в него, усещайки, че това е единственият й шанс да го убеди, че тяхната любов е силна и жива дълбоко в душите им.

Джейсън знаеше, че трябва да се изтръгне от прегръдката й, преди тя да е успяла така плътно да се притисне в него, че да го накара да забрави всичко друго. Но тя така силно се бе вкопчила, че само със сила можеше да я отблъсне от себе си — нещо, което той просто не можеше да направи.

С всяка секунда му беше все по-трудно да мисли за каквото и да било друго, освен за Джена, която го целуваше така страстно, че всичко останало губеше смисъл и изчезваше в небитието. Джейсън вдъхваше аромата й, спомняше си за другите случаи, когато той направо го бе подлудявал. Усещаше как заоблените й гърди се притискат към неговите дори през дрехите.

Джена беше част от неговата душа. Цял живот можеше да бяга от любовта си към нея и пак нямаше да избяга достатъчно надалеч. Беше изгубен и го знаеше.

През тези няколко прекрасни секунди той щеше да си позволи да мисли, че онова, което му казваше тялото й, е истина. Само за един кратък миг щеше да си позволи да я обича с цялото си същество. Обзет от страст, изпълнен с чувство за поражение, Джейсън обви ръце около нея и с всички сили притисна към себе си гъвкавото й тяло.

Джена се наслаждаваше на неговото отдаване. Вплете пръсти в косите му и го целуна. Усети дъха на брендито, което той вероятно бе пил малко по-рано. Усещането бе толкова възбуждащо, че стомахът й се сви.

Съвсем леко отдръпна устните си от неговите и промълви:

— Позволи ми да те обичам, Джейсън.