Аманда Куик
Отдаването (8)

ГЛАВА 7

На Виктория й беше неприятно да си го признае, но идеята да отидат в публичен дом се оказа голяма грешка.

Тя стисна чашата си с шампанско и приседна напрегнато в полумрака, частично прикрита от паравана с ослепително златист цвят. Имаше няколко подобни, дискретно затъмнени места около тази стая. Светлината на лампите бе силно намалена. Пияно кикотене и други подобни шумове идваха от повечето сепарета. Виктория потрепера, като си помисли какво става на горния етаж. Беше много късно, около три часа сутринта. Лукас определи времето на тяхното пристигане. Той беше казал, че не иска да поема риска да се срещнат с някой, който не е достатъчно пиян и може да познае Виктория. Беше се спрял специално на тази къща, защото тя обслужваше тези, които не обичаха уединението, освен на параваните и силно намалената светлина.

Всички около нея, с изключение на Лукас, бяха много пияни. Някои от мъжете се бяха проснали върху диваните, покрити с розово кадифе, и хъркаха тежко. В стаята беше прекалено шумно, прекалено горещо и задушно от дима на скъпите пури. Тук-там около розовата стая се появяваше страшен дим, идващ от няколко лули.

На Виктория започна да й прилошава. Тя видя как Лукас небрежно маха на две млади жени, чиито рокли бяха така изрязани, че откриваха зърната на гърдите им.

— Ние дойдохме само да хвърлим едно око тази вечер — обясни той подмилкващо се, когато едната от жените се опита да протестира, че той ги отпраща.

— Но винаги е толкова приятно да се присъедините към играта — избухна другата. Тя с такъв поглед огледа Лукас, че Виктория пожела да захлупи една от саксиите в стаята върху главата й.

— А какво ще каже младият господин? — попита първата жена с подкупваща усмивка, предназначена за Виктория. — Не искаш ли да се качиш с мен? Божичко, ти си хубаво момче. Имам прекрасно огледало на стената в стаята си, а и ще можеш да видиш колекцията ми от камшици и тояжки. Всичките са толкова хубави — като тези, които се използват за наказание на младите лордове в училище.

Виктория бързо отмести главата си и се промъкна още по-навътре в мрака. Лукас я стрелна с язвителна усмивка и отпи от шампанското си, предлагайки й малко помощ. Тя едва успя да го чуе да казва.

— И аз това ти казвах.

И като потвърждение на това, че идеята да отидат в публичен дом, не беше много сполучлива, тя също бързо стигна до заключението, че мъжките дрехи не винаги са много удобни. Например безупречното й шалче тази вечер беше толкова високо и толкова стегнато вързано около врата й. Гънките на шапката й пречеха да вижда и покриваха брадичката й. Тя на практика се задушаваше и всичко това беше по вина на Лукас, който й обясни, че по този начин искал по-добре да прикрие външността й.

Той също така настояваше тя да не сваля шапката си и да я прихлупи ниско над очите, докато не намери уединено място, за да седне. И като друга предпазна мярка — Лукас нарочно беше избрал къща, която не се посещаваше от изисканите господа. Той не искаше да поеме излишен риск.

Тя все по-силно усещаше гадене в стомаха. Трябваше да се махне оттук. Мислеше, че няма да може да понесе още дълго ужасяващата обстановка.

Тъкмо се канеше да се измъкне и да съобщи на Лукас, че е отегчена и готова да си тръгнат, когато от другия край на претъпканата полуосветена стая се разнесе оживена глъчка. След това изведнъж се възцари тишина над тълпата пияни мъже и предизвикателно облечените жени.

Съдържателката на публичния дом — жена на средна възраст, облечена в надиплена, изрязана рокля — застана в центъра на яркоукрасената стая. Сводническото й лице представляваше маска от бяла пудра и руж, сложени по начин, моден преди няколко години. Роклята й беше ушита от скъпо розово кадифе, което покриваше и столовете, но липсваше елегантността и изисканата простота, която бе отличителен белег на стила на изисканите кръгове. Роклята изглеждаше толкова долнопробна и остаряла, колкото и самата жена.

— Съберете се тука, всички вие, господа, които сте толкова нетърпеливи, да изпитате издръжливостта си тази вечер. Къщата ви кани да огледате едно от онези прекрасни съкровища, които ще ви предложим тази вечер. Тя е толкова чиста и девствена, както в деня, когато се е родила. Тя е от провинцията, съвсем свежа и още ненавършила 13 години. Представям ви най-новия член на нашата благородна професия, малката мис Моли.

Виктория се взираше с ужас зад единия край на паравана, докато зашеметеното момиче, облечено в тънка бяла долна риза, беше избутано в центъра на стаята. То огледа похотливите мъже и смеещите се жени и се покри с ръце. Това предизвика нов смях.

Уплашеният поглед на Моли се плъзгаше от едно лице на друго, докато се спря на Виктория. Момичето не погледна встрани. Виктория стисна здраво стола, като гаденето в стомаха й все повече се увеличаваше.

— А сега нека да започнем наддаването. Такива сладурани като Моли не излизат много евтино — каза Мадам.

— Мисля, че е време да се махаме — прошепна Лукас, докато гласовете се извисяваха все по-високо в стаята. Той хвърли един бърз, отвратен поглед на съдържателката и се приготви да става.

— Не — поклати глава Виктория, неспособна да откъсне поглед от ужасената Моли. — Не, Лукас, не можем да си тръгнем точно сега.

— По дяволите, Вики, ти не искаш да видиш това!

— Те наддават за нея, Лукас, като че ли е кон или крава.

— А печелившият ще я заведе на горния етаж и ще я въведе в новата й професия — заключи грубо Лукас. — Може би той дори няма да иска да се усамотят. Може би той ще си свърши работата тук, пред публиката. Ти едва ли би искала да станеш свидетел на всичко това.

— Разбира се, че не, Лукас, ние трябва да я спасим.

Лукас я изгледа с изумление и отново приседна на стола си.

— Да я спасим? И как предлагаш да направим това? Това е едно съвсем обикновено събитие тук, в града. Младите момичета от провинцията от вагоните за слама отиват направо в ръцете на коравосърдечни стари игуменки като тази тук.

— Е, добре. Сигурно има нещо, което може да се направи в този случай — заключи Виктория. — Аз ще я купя.

На Лукас му се пресече дъхът.

— Ти не знаеш какво правиш, Вики!

Но Виктория бе започнала да гледа наддаването с ярост. Тя имаше преимуществото, защото знаеше, че без съмнение е най-заможна от всички присъстващи в тази стая и смяташе да се възползва от това.

— 30 лири — се провикна един мъж от другия край на стаята.

Съдържателката на публичния дом го изгледа с презрение.

— За една гарантирана девица, сър Хайдс? Моля ви. Вие не можете да очаквате от мен да слушам подобни смехотворни предложения. Нека чуем някое по-благородно предложение.

— Кой казва, че тя все още е девствена? — издюдюка друг. — Аз ще рискувам с 50 лири и нито пени повече.

— Това е интересно — обади се сводничката, — но не е съвсем достатъчно. Хайде де, аз очаквах нещо по-добро от тази тълпа. Та вие бихте дали повече за кон.

— Човек може да язди един кон по-дълго, отколкото една девственица — провикна се някой, кикотейки се.

— Глупости. Нашата Моли ще ви предложи прекрасна езда, нали, скъпа Моли? — Мадам погали русата коса на момичето с подигравателно нежен жест. Момичето потрепера.

— Не е достатъчно хубава, за да й се поискат повече от 80 лири. И аз ще си поискам парите обратно, ако сте ме излъгали за положението й.

Моли започна да плаче, като с това смехът в стаята стана още по-циничен. Виктория погледна право в момичето, като й пожелаваше да бъде твърда, докато тя изчакваше благоприятния момент.

Наддаването се увеличи, но не с много след първоначалния подем. Скъперничеството при предлагането потвърди заключението на Виктория — никой в стаята не беше убеден, че Моли си заслужава голяма сума, нито пък имаше някой по-заможен тук тази вечер. Мъжете с по-голямо състояние предпочитаха да поддържат и да посещават по-изискани собственички на публични домове и рискуваха с подобни заведения само при случайни забавления.

Виктория изчака няколко минути, докато наддаването спря на 90 лири. След това тя небрежно вдигна ръката си иззад паравана.

— 300 лири.

Лукас изстена.

Жената на средна възраст се обърна със сияещо изражение на лицето си към затъмнения параван:

— Е, сър, който и да сте, вие имате отличен вкус. Наистина изключителен. Аз вярвам, че Моли е ваша и ще правите с нея каквото намерите за добре.

Тя побутна ръката на младото момиче:

— Какъв късмет имаш, скъпа моя. Такъв приятен, дискретен господин е той. Върви сега и внимавай да не вдигаш шум, иначе ти се пише лошо.

— Ти нямаш 300 лири в себе си — процеди Лукас на Виктория през стиснатите си зъби. — Ти не можеш лично да платиш на старата сводница, нали? Тя ще те разпознае.

Виктория премигна.

— Съвсем прав си. Много добре, тогава ти ще платиш на жената. Кажи й, че се явяваш от мое име, защото съм много срамежлив. Побързай Лукас.

— По дяволите! Мътните го взели! — промърмори Лукас, докато бавно се надигаше. — Не мислиш ли, че не бих взел от теб пари за това?

— Уверявам те, ставам за глупак — отвърна остро Виктория.

Той се изправи и си запробива път към сводницата, като не обръщаше внимание на виковете и неприличните подмятания. Когато стигна до центъра на стаята, леко побутна Моли към паравана, където Виктория се озърташе.

— Хайде, момиче, върви.

Моли го погледна с ужас и след това се подчини автоматично на заповедта му. Тя си проправи път през смеещата се навалица към мястото, където Виктория чакаше.

— Тихо и всичко ще се оправи — прошепна Виктория, докато разтърсваше ръката на момичето, и я бутна към вратата. Тя нахлупи шапката си ниско над очите и задърпа момичето, като искаше да я изведе извън залата.

Моли беше прекалено изплашена дори за да протестира. Може би това, че я извеждаха навън, й се виждаше по-добра перспектива, отколкото да я качат на втория етаж. Момичето леко потрепера и Виктория разбра, че без съмнение, са й дали да изпие няколко чаши вино или някаква упойваща смесица, за да я държат замаяна.

— Браво, браво. И къде си мислиш, че ще отидеш с новото парче? Не е разрешено да се извежда стоката извън помещенията.

Огромен мъж с грубовато лице се изпречи на пътя на Виктория. Той явно беше икономът на дома, но Виктория видя, че също има и други задължения.

— Бастунът ми, ако обичате! — каза тя властно.

— Тъкмо ви казвах, че не можете да извеждате момичето вън от помещенията — избоботи мъжът.

— Не смятам да я извеждам от помещенията — каза Виктория с възможно най-отегчен тон. Тя си спомни какво беше казала една от проститутките за камшиците и тояжките, — но аз имам известни предпочитания, които бих искал да задоволя. Открил съм, че бастунчето ми изпълнява чудесно ролята на тояжка в случая. То е с точно определена тежест, ако разбирате какво искам да кажа.

Малката Моли задуши писъка си, но огромният мъж изглеждаше малко успокоен. Очевидно беше, че е свикнал с подобни чудатости.

— Така значи! Това било, а? — той погледна похотливо Моли. — Ще си прекараш чудесно тази вечер, моето момиче.

Виктория чакаше напрегнато, като хвърляше по един поглед зад рамото си за Лукас. Той все още не се появяваше. Когато икономът се върна с бастунчето й, тя реши, че трябва да действа на своя глава, и се отправи директно към вратата зад огромния мъж.

— Сега бих предпочел удобствата на собствената си карета за това, което съм намислил — каза тя хладно, като се отправи напред, влачейки Моли със себе си.

Мъжът присви очите си и скръсти мускулестите си ръце на гърдите.

— Казах ви, че не можете да изведете парчето от помещенията.

Виктория направи първото нещо, което й дойде наум. Тя изведнъж мушна огромния мъж право между краката с края на бастунчето си.

Икономът изхриптя и падна, като се гърчеше и извиваше. Виктория побягна към вратата, влачейки Моли.

— По дяволите! — каза Лукас някъде иззад гърба й. — Трябваше да се досетя, че нещо подобно ще се случи.

Откъм иконома се чу виене, а след това силен, тъп звук. Виктория погледна назад и видя огромния мъж, проснал се на пода, и Лукас, който спокойно си търсеше ръкавиците и палтото.

— Вървете — нареди той, — идете в каретата!

В цялата тази бъркотия Моли се беше залепила за Виктория и сега, бледа и нервна, започна несвързано да бръщолеви от страх. Виктория я потупа по рамото, докато я водеше навън, в тъмнината.

— По-тихо, скъпа. Никой няма да ти причини зло.

Дремещият кочияш, който беше докарал Лукас и Виктория до публичния дом, плесна с юздите по гърбовете на конете и насочи кабриолета в посоката, от която дойдоха клиентите му. Той похотливо огледа Моли, докато Виктория я набутваше вътре.

— Искам да си ида вкъщи — проплака Моли, а Виктория се качи след нея. Момичето се хвърли ридаещо върху рамото й. — Моля ви, сър, пуснете ме да си ида у дома в Лоуър Бъритон. Майка ми сигурно е много уплашена. Аз никога нямаше да избягам, но ми бяха казали, че тук, в града, има много работа, а семейството ми има нужда от пари.

— Шт, тихо, всичко е наред. Ще си идеш вкъщи, обещавам ти! — Виктория все още успокояваше ридаещото момиче, когато Лукас се появи пред вратата на каретата. Той погледна плачещата Моли.

— Е, сега тя е твоя. Какво смяташ да правиш с нея? — попита Лукас, като даваше знак на кочияша да потегля. — Ти едва ли можеш да я заведеш в дома на леля си. Просто няма да можеш да обясниш присъствието й. Всички ще разберат какво ти се е случило тази вечер.

— Още веднъж си съвсем прав, Лукас. Колко си досетлив само. Тя не може да дойде вкъщи с мен, така че ще я изпратим у вас. Икономът ти ще се погрижи за нея тази вечер, а утре сутринта ще я изпрати на гарата.

За няколко мига се възцари тишина, нарушавана само от риданията на Моли.

— Насити ли се на публичните домове? — накрая Лукас попита спокойно.

Виктория потрепера.

— Предостатъчно. Не искам да виждам повече подобно място, докато съм жива. Беше ужасно, Лукас. Това, че тези бедни жени са принудени, за да оцелеят, да се продават на онези отвратителни мъже, противоречи на всякакво благоприличие и здрав разум.

— Това, че ти позволих да станеш свидетелка на подобни сцени, също противоречи на чувството за благоприличие и здравия разум — каза Лукас. — Трябва да обвинявам само себе си, че те въвлякох в тази глупава ситуация. Почвам да си мисля, че нашите нощни игри отидоха твърде далеч.

Виктория изведнъж изпита тревога от неочаквано зловещия му глас.

— Сигурно нямаш предвид да спрем нашите приключения?

Лукас погледна многозначително все още ридаещата Моли.

— По-добре да обсъдим това друг път.

— Но, Лукас…

— Между другото, дължиш ми 300 лири — Лукас наведе главата си към възглавниците на седалката и затвори очите си. — Плюс това, което ще ми струва, да я изведа утре сутринта от града.

Виктория го погледна презрително.

— Наистина, Лукас, ако смяташ да се държиш по този начин, ще направя всичко възможно, за да ти се разплатя веднага.

— Не е толкова спешно, Вики. Мога да почакам, преди да си ги взема.

Тя прехапа устните си.

— Но ти настояваш да си ги вземеш.

Лукас отвори очите си и погледна Виктория.

— О, да, скъпа моя — каза той, — можеш да бъдеш сигурна в това.

 

Лукас грабна една чаша с шампанско от най-близкия поднос и се обърна, за да поздрави Джесика Атертън, която решително си пробиваше път през тълпата към него. Тя изглеждаше както Винаги прекрасно в роклята си с цвят на червена роза, а косата й беше модно украсена с две гребенчета, покрити с рубини.

Но изражението, изписано на лицето на Джесика, беше като на жена със свещена мисия. На Лукас му мина през ума, че той все по-често и по-често е започнал да гледа критично на жената, която някога беше обичал и загубил. Това, което някога погрешно беше тълкувал като израз на скромност, сега, изглежда, се беше превърнало в постоянно неодобрение. Имаше нещо в очите й, което го притесняваше, нещо вечно резервирано и тъжно отнесено, като че ли беше изучавала света и бе открила, че той не живее на нейното високо ниво и никога няма да живее. Лукас мислеше за това, гледайки 3–4 минути как Джесика си пробива път към него. Когато тя се озова накрая до него, той откри какво точно го притесняваше в нея сега. В нея нямаше огън, помисли си той изведнъж, само неприятен хлад на ангелска праведност и женско мъченичество. Благодарение на Бога той не трябваше да мисли как да се промъква в леглото на това безплътно създание тази или която и да е друга вечер.

Лукас осъзна, че през краткото време, в което се беше занимавал с необикновеното ухажване на Виктория Хънтингтън, той непрекъснато бе обгарян от пламъка й.

— Скъпи Лукас, толкова разтревожено те чаках да пристигнеш — Джесика му се усмихна измъчено, като че ли се беше страхувала, че е пропаднал вдън земя през изминалите няколко дни. — Всичко наред ли е с теб?

— Много добре, благодаря, Джесика — Лукас едва отпи от шампанското си и огледа тълпата, търсейки Виктория.

Джесика мелодраматично понижи гласа си, като каза:

— Аз бях изключително загрижена и исках да разбера дали нашите планове напредват без проблеми. Беше се появила една клюка — не от съществено значение, разбира се.

На Лукас не му хареса начинът, по който тя каза „нашите планове“, като че ли Джесика по някакъв начин беше интимно въвлечена в това ухажване. Вярно, че тя бе задвижила цялата работа. Ако не беше Джесика, той може би никога нямаше да срещне Виктория.

— За каква клюка говориш, Джесика?

— Просто, че се виждаш много често с мис Хънтингтън на балове и вечеринки и това, че сте се озовавали в парка заедно повече от един път. Едно е да посещаваш беседи и подобни събития с нея в компанията на леля й, но съвсем друго нещо е да се срещаш с мис Хънтингтън в парка. Трябва да попитам дали всичко това води до нашата така желана цел, Лукас.

Графът стисна зъбите си поради начина, по който Джесика пак беше употребила думата „нашата“.

— Не се притеснявай за мен. Аз съм съвсем доволен засега от връзката ми с мис Хънтингтън.

— Наистина, Лукас, няма нужда да бъдеш толкова груб. Аз просто съм загрижена за твоя успех в тази толкова важна задача — да се ожениш за богата наследница. Знам, че ти се нуждаеш от това, и правя всичко възможно да ти помогна. Все още остава мис Пилкингтън, нали знаеш?

Лукас преглътна една ругатня и се опита да изглежда благодарен.

— Благодаря ти, Джесика. Оценявам усилията ти, толкова ми помогна!

Тя изглеждаше омилостивена.

— Това е най-малкото, което мога да направя, като се има предвид нашата минала връзка. Надявам се, знаеш, че аз ще си мисля винаги с нежност за теб, Лукас.

Нежността беше пределът на каквото и да е чувство, което Джесика Атертън бе изпитвала към когото и да е, реши Лукас. В нея нямаше нито пламък, нито жар. Той се усмихна на себе си, когато най-накрая зърна Виктория в другия край на стаята. Тя водеше оживен разговор с приятелката си Анабела Линдууд. Когато Виктория се влюби, тя ще гори като гръцки огън, ще е неудържима.

Виктория усети погледа му върху себе си, повдигна очи и го видя. Каза нещо на Анабела и се запромъква през тълпата.

Лукас я изучаваше, докато тя се придвижваше към него. Височината й и копринената й рокля с цвят на жълтък го улесняваха да следи пътя й. Тя изглеждаше оживена, царствена и почти непоносимо предизвикателна тази вечер. Роклята й, разбира се, бе прекалено изрязана. Тази рокля го накара да зажадува да я сграбчи, да я заведе в градината и да смъкне корсажа й до кръста. Нейните гърди бяха за него постоянен източник на удоволствие — високи, приятно закръглени и идеално прилягащи към дланта на ръката му.

Докато тя се промъкваше към него, спирайки се учтиво да побъбри с приятели по пътя, той си спомни горещите й и гладки пръсти миналата нощ в каретата. Само при тази мисъл тялото му се стегна. Достигането на нейното наследство взе да се оказва много напрегната работа. Той беше дяволски уморен да отрича пред себе си, че откакто ухажваше Виктория, изпитваше все по-голямо желание да й предложи. Но точно с тази жена всичко беше стратегия. Лукас грижливо бе скроил и пресметнал дори потреперването й в ръцете му при нейния пръв женски оргазъм. Единственият начин да държи здраво юздите на собственото си безумно желание бе да се насилва да мисли за всичко като за стратегия. Както и да е, Лукас не мислеше, че ще може да издържи твърде много подобни „експерименти“.

Той леко се намръщи, когато видя Виктория да се спира в тълпата, за да хвърли един критичен, преценяващ поглед към Джесика Атертън. След това той видя как на устните й се изписа една многозначителна усмивка и как тя продължи напред. Зад него Джесика продължаваше да говори с доверителен тон:

— Знаеш ли, Лукас, за няколко секунди се замислих дали Виктория е подходяща. Вярно е, че обществените й връзки са изключителни и че тя има твърде значително наследство, но не съм сигурна дали ще можеш да се справяш с нея.

— Не се притеснявай, Джесика. Аз съм убеден, че ще мога да се справя с мис Хънтингтън.

Лукас наклони главата си към Виктория, докато тя все повече скъсяваше разстоянието между тях и продължи с равен глас:

— Добър вечер, мис Хънтингтън. Какво съвпадение да се срещнем тук, в дома на Ридли. Вашата леля с вас ли е? — той усети как зад него Джесика се вдърви и мигновено си затвори устатата.

— Да, разбира се — каза Виктория, — аз я оставих да говори с лейди Ридли. Добър вечер, Джесика. Каква очарователна рокля! Надявам се, че си добре?

Джесика бързо се обърна и се усмихна снизходително.

— Много добре, благодаря. А ти?

— Аз бях леко неразположена през последните няколко дни — каза Виктория с предупредителен блясък в очите, когато погледът й се плъзна към Лукас.

— О, толкова съжалявам за това — каза Джесика.

— О, не е нищо сериозно. Просто малък проблем с храносмилането ми. Опасявам се, че апетитът ми често се влияе от настроението ми, а да ти призная, напоследък бях в много лошо състояние на духа. Ти получаваш ли подобни симптоми, Джесика?

— Всъщност — да. Не ми е неприсъщо да губя изцяло апетита си, когато съм неразположена. Често пъти съм жертва и на главоболие — допълни Джесика.

— Точно така. Ти винаги всичко разбираш, Джесика. Толкова си досетлива за разлика от някои хора — и Виктория се усмихна на Лукас.

Той се опита да се направи, че не е забелязал нищо нередно:

— Надявам се, че вече се чувствате по-добре, мис Хънтингтън?

— О, почувствах се безкрайно по-добре, когато имах възможността да уредя една малка работа, която напоследък ми вадеше душата.

— Знам какво имаш предвид — се намеси Джесика, за да помогне. — Храносмилането на човек често се подобрява, когато той се възстанови психически.

— Колко си права! — усмивката на Виктория можеше да засенчи слънцето. Тя се обърна право към Лукас:

— Лорд Стоунвейл, чудех се дали бих могла да поговоря няколко минути с вас?

— Разбира се, мис Хънтингтън, аз съм на вашите услуги.

Но той не направи никакъв опит да я придружи някъде, където Джесика няма да чува. Вместо това невъзмутимо отпи съвсем малко от шампанското си.

— За какво бихте искали да говорите с мен?

Виктория многозначително прочисти гърлото си и погледна Джесика:

— По едни малък въпрос, милорд. Отнася се за една предстояща беседа. Вие проявявате голям интерес към беседите, нали?

— Зависи. Тази беседа на научна тема ли е?

— Определено. Всъщност тя би трябвало да се яви като едно „интелигентно запитване“.

— Тогава аз, естествено, съм заинтересован да науча повече — той извади часовника от джоба си. — За съжаление обещах да се срещна с един приятел от моя клуб и се боя, че закъснявам. Моля ви, кажете на леля си, че винаги се радвам да получавам покани за беседи от нейното клубче и ще чакам с нетърпение тази покана за каквото и да се касае. Надявам се, че ще ме извините, мис Хънтингтън? Лейди Атертън?

Лукас учтиво се поклони на двете жени и избяга от балната зала. Това не беше първото му подобно бягство през изминалите няколко дена. Той се усмихна, махайки на една карета. Много успешно беше избегнал упоритите опити на Виктория да говори с него насаме.

Стратегия.

Той беше сигурен, знаеше каква ще бъде темата на разговора им, когато най-накрая позволи неговата наследница да го обвърже. Беше почти убеден, че това, за което Виктория се бореше, бе молба за повече „интелектуални проучвания“ като тези, в които я бе въвел онази нощ в каретата след посещението им в „Зеленото прасе“.

Лукас си каза за стотен път, че не трябва да се предава лесно. Докато каретата спираше пред стъпалата на клуба му на улица „Сейнт Джеймс“, той си помисли кисело, че би желал дамата да продължава да го уважава и на сутринта. Но имаше един далеч по-сериозен фактор, който трябваше да вземе под внимание.

Той носеше отговорност за Вики. Като неин бъдеш господар и съпруг, негово задължение бе да я пази. Ако се любеха, се появяваше риск тя да забременее. На тази вероятност също би могъл да гледа като на една полезна тактика. Може би съвсем в началото на това странно ухажване той би постъпил по този начин. Но сега на Лукас му хрумна, че би предпочел Вики да дойде при него по свое собствено желание. Той осъзна, че искаше тя да пожелае. Да го желае до такава степен, че да поеме риска и да му се отдаде изцяло. Искаше тя да се омъжи за него, защото го обича, а не защото й се налага.

Лукас печално поклати главата си. Ухажването на Виктория Хънтингтън беше превърнало бистрия му, хладнокръвен войнишки мозък в романтична каша.

Игралната зала в клуба бе твърде различна на външен вид от онази, където беше завел Виктория. Тук се допускаха само господа от уважавано потекло и с репутация. Атмосферата около зелените филцови маси беше твърдо подчинена на добрите аристократични обноски. Но залозите тук, в „Сейнт Джеймс“, бяха по-високи, отколкото в бордеите, а възможността за разоряване — огромна.

Шансът за забогатяване беше съответно също по-висок и тъй като игрите бяха доста по-чести в тези среди, подобни клубове бяха местата, където Лукас неведнъж бе изкарвал прехраната си.

— Казах ви, Стоунвейл, че искам да говоря с вас — Ферди Мървейл се изправи на крака и се отправи към Лукас, като го видя, че влиза в залата.

Лукас си избра една бутилка бордо и си сипа в чашата. Обърна се към младия мъж и се зачуди дали не го вика за обяснение по повод усилията, които положи, за да го спаси в „Зеленото прасе“. След това си помисли как би обяснил подобна ситуация на дамата, която го бе забъркала в тази каша. „О, между другото, Вики, малкото пале, което настояваше да спасявам, се опита да ме убие на другата сутрин.“

Поне Моли, момичето от провинцията, бе на сигурно място извън града и нямаше никакво намерение в скоро време да се връща.

— Какво има, Мървейл?

Ферди се изчерви и прокара пръста си под изключително високия възел на вратовръзката си. Но погледът му беше решителен и открит.

— Исках да ви благодаря, милорд.

Лукас присви очите си в безгласно изумление.

— Наистина ли? За какво?

— За вашата намеса предната нощ — смело започна Мървейл. — Не мислете, че не съм ви достатъчно благодарен. Знаете ли, бях изпил няколко чаши бордо, преди да се включа в играта.

— Чаши или бутилки?

— Бутилки — скръбно се съгласи Ферди. — Както и да е, не съм имал никакъв начин да узная с каква репутация се ползва Дадингстоун. Впоследствие научих, че почтените мъже не сядат да играят карти с него.

— Интелигентните мъже не сядат да играят карти с него — поправи го Лукас. — Радвам се, че си разбрал какво представлява той. Няма да те отегчавам с лекции относно отговорността, която носиш към името и именията си, но ще те накарам да се замислиш два пъти, преди да си позволиш да губиш в игра на карти с когото и да е — бил той почтен, или не.

Мървейл се намръщи.

— Сигурен ли сте, че не се каните да ме отегчавате с лекции? Знаете, че е съвсем безсмислено. Кълна ви се, вече имах 3–4 от майка си.

Лукас направи гримаса.

— Съжалявам. Страхувам се, че съм прекарал твърде много време в армията. Човек свиква да напътства и предупреждава зелените офицери. И ми спестете благодарностите си, Мървейл. Да ви кажа истината — аз нямах никакво намерение да ви спасявам онази вечер. По това време други неща занимаваха съзнанието ми.

— Тогава защо се нагърбихте с това, сър? — запита Мървейл.

— Моят, ъ… компаньон ви съжали и предложи да направя нещо. Аз се подчиних. Така стоят нещата.

— Не го вярвам това, сър, нито за секунда. Вие бяхте достатъчно любезен да ме измъкнете от това положение, в което щях да загубя много, и искам да знаете, че съм ваш длъжник — Ферди Мървейл се поклони леко и се обърна, за да се присъедини към приятелите си на бара.

Лукас поклати глава в мълчаливо изумление. Виктория се оказа права. Все пак Ферди Мървейл не беше лошо момче. Ако продължаваше да се развива в тази насока, младият мъж имаше перспектива за едно добро бъдеще. Но това не се връзваше с обстоятелствата от онази вечер, когато Виктория направи сцена заради пияния Ферди. Лукас още си спомняше неприятните моменти, докато вкара в каретата замаяния мъж.

Той прогони мислите си и си каза, че тази вечер има да върши работа. Взе бутилката с бордо и прекоси стаята, за да види кой играе карти. Имаше нужда да попълни финансовите си резерви. Струваше му изключително скъпо да се движи в средата на Виктория.

Едно наистина отегчително нещо, свързано с това ухажване, беше, че парите, които харчеше и от които се нуждаеше за камуфлаж, нямаше да бъдат вложени в бедните земи на Стоунвейл. Лукас се утеши с мисълта, че човек понякога трябва да поема рискове, за да си осигури едно по-голямо състояние.

Скоро той откри това, което търсеше — игра на вист, която можеше да бъде задълбочена така, че да покрие финансовите му нужди за момента. Веднага го поканиха да седне. Лукас прие и сложи бутилката на масата.

Всъщност щеше да пие много малко тази вечер. Отдавна беше научил, че бистрата глава му дава определена преднина в играта, където противниците му предпочитаха да се окуражават с безкрайни бутилки от бордо и портвайн. Бутилката му бе необходима по-скоро за заблуда на съиграчите.

След доста перипетии и след почти четиричасова непрекъсната игра Лукас най-накрая реши, че вече има достатъчно, за да успокои шивача и обущаря си, както и да задържи малката си прислуга за няколко седмици. Той се извини и отиде да си вземе шапката и палтото. Установи, че е уморен. Напрежението и съсредоточаването, които съпровождаха играта на карти, често го изтощаваха. Но той знаеше, че точно напрежението и концентрацията му помагаха да спечели и му бяха опора. Всред мъжете от висшето общество беше модерно да играят настървено, без да мислят, или анализират. Играта беше само още един начин да се покаже нечие богатство или начин на поведение, метод за повишаване нечие чувство за сила и мъжественост и впечатляване на партньорите със самообладание.

Огромните загуби се приемаха небрежно и с презрение, като че ли парите не означаваха нищо. Но не беше тайна, че някои мъже се прибираха в домовете си и допираха дулото на пистолета до собствената си глава след някоя нещастна нощ край масите.

Лукас определено обичаше победите и полагаше големи усилия, за да си ги осигури. Всъщност мъж, който беше добър стратег, можеше да печели на игралните маси.

Той бе по средата на пътя към вратата, когато забеляза Еджуърдс до камината. Лицето му беше намръщено, но на практика това не засягаше Лукас. Чувството беше взаимно. Той не бе лишил нарочно Еджуърдс от една огромна сума преди две седмици. Лукас също така нямаше намерение повече да участва в други игри с този човек.

— Добър вечер, Стоунвейл. Наслаждавате ли се на вашата жестока малка наследница? — Еджуърдс говореше достатъчно високо, за да привлече вниманието му. — Тя е много интересна млада дама, нали?

Лукас наблюдаваше подигравателното изражение на Еджуърдс и се чудеше дали просто да не му обърне никакво внимание. Но определено не можеше. Младият Мървейл и приятелите му бяха чули забележката. Те вече бяха обърнали главите си, за да видят как Лукас ще реагира.

— Аз не обсъждам почтени жени с хора като вас, Еджуърдс — каза Лукас меко. — Но сега, като се замисля, не вярвам, че бих обсъждал каквито и да е жени с вас.

— Говори се, че въпросната дама нямала никакво намерение да се омъжва някога — продължи Еджуърдс, без да обръща внимание на ясното предупреждение в гласа на Лукас. — Докато бракът не е възможен, можем ли да допуснем, че вие имате предвид други цели относно мис Хънтингтън? Освен това вас ви виждат двамата толкова често, че човек може да се замисли за естеството на вашата връзка.

Лукас печално си помисли, че така се получава, когато човек има славата на много уравновесен. Фактът, че той не беше отправил никакво обвинение срещу Еджуърдс през нощта на тяхната позорна игра на карти, очевидно бе го насърчил.

Обмисляйки бавно, Лукас отпиваше от бордото, като усещаше вниманието на публиката около себе си. Мървейл и другарите му се бяха намръщили, очаквайки как Лукас ще се справи с отправената, тънко прикрита обида спрямо честта на Виктория.

— Човек трябва да е достатъчно разумен, за да устои на изкушението да размишлява много върху социалните контакти на мис Хънтингтън — каза Лукас. — Освен, разбира се, ако не се е подготвил да се яви призори в „Клери Фийлд“, придружен от двама секунданти.

Еджуърдс, Мървейл и другарите му внезапно застинаха. Еджуърдс присви очите си и погледна Лукас.

— Какво точно имате предвид, Стоунвейл?

Лукас се усмихна с най-тънката си и студена усмивка.

— Точно каквото казах. Аз, както знаете добре, съм готов да подмина нещо дребно, като мошеничество на карти например, но не съм толкова доброжелателен, когато се опетнява името на невинна млада жена. Оставям ви сам да решите, Еджуърдс.

Еджуърдс стана и се отдели от камината, като лицето му почервеня от гняв.

— Дяволите да те вземат, Стоунвейл! В пъкъла да пукнеш, копеле такова! Да не си мислиш, че твоят късмет ще работи вечно? — той се завъртя на пети и бързо се измъкна от стаята.

Мървейл и приятелите му гледаха с отворени уста, докато Еджуърдс напускаше. Лукас погълна далеч по-голямо количество бордо, отколкото беше изпил през цялата вечер. Той реши, че е късметлия, тъй като Еджуърдс не пожела да изиграе някоя игра, в която тестето карти да не е белязано.

— Мили Боже — каза Ферди Мървейл, като избърсваше челото си с ленена носна кърпичка. — Помислих си за момент, че ще получа първата си покана да бъда секундант. Трябва да ви кажа, че се справихте много добре с него, сър. Определено не трябваше името на мис Хънтингтън да бъде коментирано по този начин.

— И аз исках това да кажа — намеси се един от приятелите на Мървейл. — Мис Хънтингтън е една много порядъчна дама. Тя танцува с мен на първия ми бал, когато бях така дяволски притеснен и се чувствах на подиума като пълно магаре. След няколко танца с нея добих сигурност и след това нямах никакви проблеми с танцуването.

— Тя беше изключително добра със сестра ми — добави Мървейл. — Бедната Лусинда бе поразена от най-неприятната форма на срамежливост, когато направи първия си дебют преди около година. Направо казано — скована от страх. Но мис Хънтингтън я взе под крилото си и й показа как да се държи в обществото. Майка ми беше безкрайно благодарна. Мога да ви кажа, като приятелка на мис Хънтингтън, Лусинда скоро получи няколко прекрасни покани.

— Еджуърдс веднага изчезна, нали? — отбеляза оживено друг млад мъж. — Аз бях дочул, че той не е почитател на честните игри каквито и да са те.

— Сигурен съм, сър — каза Мървейл бавно, — че Еджуърдс ви е доста ядосан заради тази малка сцена на масата за карти преди известно време. Всеки знае, че вие сте прекалено добър играч, за да изпуснете случайно цялото тесте карти на земята. След като поискахте ново тесте и започнахте да печелите, всички се зачудиха на предишния невероятен късмет на Еджуърдс. Беше му много трудно да се включва в игрите тези дни. Няма да се учудя, ако се пусне слух, че ще го изхвърлят скоро от клуба.

— Интересно — Лукас кимна рязко към двамата млади мъже. — Моля да ме извините, аз трябва да тръгвам.

Не след дълго той слезе по стъпалата на входа на клуба и направи знак на най-близката карета. Вътре се отпусна на седалката и дълбоко въздъхна. Имаше нужда да помисли. После мързеливо се прозя и се загледа навън в нощта. Играта, която играеше с Виктория, ставаше изключително опасна. Освен рисковете от техните среднощни приключения, сега съществуваше една огромна заплаха за нейната репутация. Да убие Еджуърдс на думи, не бе достатъчно, за да спре мълвата, след като веднъж е тръгнала. Лукас си помисли мрачно, че не може да си позволи да нарани Виктория. Нещата бяха стигнали до много сериозен етап. Те се ухажваха при нарастващия риск да ги открият с всяко тяхно нощно излизане и всеки път бяха забелязвани заедно на партита или в парка, чешейки по този начин хорските езици. Лукас познаваше Виктория достатъчно добре, за да осъзнае, че дори ако той откаже да я придружава в забавленията, тя вероятно ще намери начин да излиза сама. Бе станала прекалено сигурна в собственото си превъплъщение в мъж. Съществуваше още една възможност. Ако той откажеше, тя можеше много лесно да си намери друг придружител, а това беше най-непоносимата мисъл.

Лукас разсеяно разтриваше крака си, докато мисълта му логически проследяваше всички обстоятелства. Беше ясно, че опасното ухажване трябваше скоро да приключи. Единствено разрешение бе да се ожени за Виктория колкото се може по-скоро. Неговите нерви не издържаха вече на това диво, безразсъдно среднощно ухажване.

Два дена по-късно Лукас бе скръстил ръце на гърдите си и с усмивка изпращаше гримаси на Виктория, която неспокойно пак се бе преместила на съседното място. Тя се преструваше, че не забелязва неговия увещателен поглед, докато прикриваше гънките на полата си.

До Виктория седна Клео Нетълшип, погълната от оратора, самия сър Алистър Уинтроп, който изнасяше една предизвикваща интерес лекция на тема: „Изброяване начините на отглеждане на елда“. Лукас най-накрая намери лекцията за интересна. Той вече правеше планове да засее някои от полетата на Стоунвейл с елда. От нея се правеше отличен фураж за едрия добитък и овцете, а според Уинтроп често се консумирала от хора на континента. Разбира се, всеки знаеше, че хората на континента биха могли да ядат всъщност всичко. Все още съществуваха периоди, когато в цяла Англия не достигаше пшеница и елдата можеше при непредвидени обстоятелства да осигури на хората зърно.

Виктория започна да потропва нетърпеливо с обувките си. Лукас знаеше, че не трябва да е толкова твърд с нея. Съзнанието й очевидно бе заето с други неща този следобед и той беше съвсем сигурен, че знае какво я кара да бъде така неспокойна.

Лукас бързо скри самодоволната си усмивка. Нямаше абсолютно никакво намерение да улеснява дамата. Сега, след като я бе оплел в мрежата си, тя трябваше да се потруди още малко, за да извлече полза.

За момент си позволи да го завладеят спомените за нейната сладка страст, но като усети слабините си напрегнати, бързо насочи цялото си внимание към оратора. Уинтроп беше потънал в обяснения за различните начини на наторяване на елдата.

— Много научно — заяви лейди Нетълшип, когато беседата завърши. — Въпреки че, признавам, проявявам далеч по-голям интерес към беседите за екзотични растения. Но все пак човек определено трябва да е запознат с най-новите технологии на култивиране в домашното земеделие. Хареса ли ви, Лукас?

— Много. Благодаря ви, че ме известихте за деня, в който се провежда беседата.

— Както и да е. Готова ли си да тръгваме, Виктория?

— Да, лельо Клео. Съвсем готова — и тя се изправи на крака, като си взимаше бонето и дамската чантичка.

— Добре. Сега трябва да се измъкваме оттук. Виждам 2–3 души, с които първо трябва да говоря — Клео с ентусиазъм огледа стаята. — Веднага се връщам.

Виктория хвърли един многозначителен поглед на Лукас, докато вървяха към изхода на залата. Той я изгледа, като се наслаждаваше на вида й в очарователно жълто тясно малко жакетче върху бялата муселинова рокля. „Тя изглежда прекрасно“, помисли си той с чувство на собственическа гордост. Кимвайки на няколко от членовете на клубчето, с които се беше сприятелил, той я подбутна учтиво към изхода. Измъкването от залата им отне известно време, тъй като няколко души ги заговориха. Лукас почувства как Виктория зад него едва се сдържа от нетърпение.

— Нещо не е наред ли? — попита той съвсем небрежно, докато стояха на изхода и чакаха лейди Нетълшип.

— Не, но Лукас, аз трябва да говоря с теб.

— Тогава нещо не е наред.

— Всичко е наред. Аз просто искам да говоря с теб на четири очи, а досега нямах тази възможност да го сторя от нощта, когато ние… — тя спря, като леко порозовя. След това прочисти гърлото си и смело завърши изречението: — … от нощта, когато ходихме в „Зеленото прасе“.

— Като си отворила дума за това, аз се натъкнах на Ферди Мървейл на другата вечер в моя клуб. Сигурно ще си доволна да научиш, че той не ми беше ни най-малко ядосан, както аз очаквах. Дори ми благодари, че съм го спасил. Изглежда, че е дошъл на себе си и е усетил какво щеше да се случи.

Очите на Виктория блеснаха за момент.

— Толкова се радвам. Винаги съм харесвала Ферди и сестра му.

— Беше много жалко, че не можах да му кажа, че дължи урока си на теб, а не на мен. Страхувам се, че щях да го оставя сам на собствената му гибел.

— Само защото беше толкова загрижен за опазването ми — каза Виктория с трогателна вярност. — Иначе, убедена съм, че сам би направил нещо за момчето. Ти също много помогна на малката Моли.

Лукас иронично се усмихна.

— Ще бъдеш ли тази вечер във Фокстънови?

— Да, но знаеш колко е трудно да се уединиш в такава тълпа. Лукас, защо да не пояздим в парка утре следобед? Аз ще уредя всичко, за да бъда там.

— Опасявам се, че имам друг ангажимент. Въпреки че много бих искал да дойда.

Лицето на Виктория помръкна.

— Така ли? Съвсем сигурен ли си, че не можеш? Дори за няколко минути около пет часа?

Той я съжали. Бедната жена очевидно до такава степен бе загубила почва под краката си, че не можеше сама да доплува до спасителния бряг. Лукас се замисли как би могъл да я спаси.

— Не обичам да яздя в парка следобед, Вики. Прекалено много хора има.

— Да, знам, но аз просто трябва да говоря с теб. Ако не ме придружиш в парка, тогава трябва да дойдеш в градината тази вечер. Можем там да говорим — Виктория сниши гласа си. — Това е много важно, Лукас.

— Страхувам се, че не съм запланувал някое от нашите малки приключения за тази вечер. Тези неща са свързани с планове.

— По дяволите, Лукас — меко изсъска тя, — не планирам приключение, но искам да те видя. Много ще съм поласкана, ако ме сместиш в твоите многобройни ангажименти.

Лукас я погледна с нямо изумление.

— Гласът ви звучи разтревожено, мис Хънтингтън.

Виктория се завъртя неспокойно.

— Разтревожена съм, лорд Стоунвейл. Вие сте изключително труден.

— Аз мисля само за твоята репутация, Виктория. Ние трябва да бъдем много внимателни тези дни. Много! — предупреди я Лукас, като се оглеждаше, за да потвърди казаното.

— По дяволите моята репутация. Аз трябва да говоря с теб.

Той се сепна и се разтревожи от нейната настоятелност. Тя очевидно бе на края на силите си. Господ беше свидетел, че самият той бе готов за следващата фаза на плана. Беше време да се сложи край на нейното чувство за немощ, а и на неговото.

— Много добре — каза Лукас, като премисляше всичко много внимателно. — Ще проверя тефтерчето си с ангажименти и ще видя дали мога да ти отделя няколко минути по-късно в градината около полунощ. Това задоволява ли те?

— Вие сте прекалено любезен, милорд.

Той трепна, като че ли нейният език като острие се вряза в убежището му.

— Започвам да си мисля, че си играеш с мен, Лукас.

Лицето му почервеня. Той не трябваше да забравя никога, че тази жена е прекалено проницателна.

— Ще направя всичко възможно да бъда в градината ти в определеното време. Сега, ако ме извиниш за момент, виждам Тотингам ей там, в ъгъла. Той обеща да ми заеме един екземпляр на „Естествената история и старините на Селборините“ от Уайт. Откакто ми спомена за нея, имам желание да я прочета.

— Няма нужда да притеснявате Тотингам с молбата си, милорд — каза Виктория ледено. — Ако се постараете да спазите уговорката си с мен тази вечер, ще ви позволя да вземете моята книга.

Той се намръщи.

— Виктория, скъпа, да не би случайно да се опитвате да ме подкупите?

Тя се обагри в цвят, доста по-тъмен от розов, завъртя се и тръгна да търси леля си.